Р Е Ш
Е Н И Е № 58
град Пловдив, 13.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия – Х-ти граждански състав, в открито
съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря: Бояна Дамбулева,
като разгледа докладваното от Председателя гражданско въззивно дело № 2138/2019 г. по описа на Пловдивския Окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на Община Карлово, ЕИК/БУЛСТАТ:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Карлово, ул. „Петко Събев“ №
1, против решение № 266 от 17.07.2019 г.,
постановено по гр.дело № 1782/2018 г. по
описа на Районен съд – Карлово, ІІ
гр.с-в, с което е признато за
установено по отношение на Община Карлово, че В.Д.Х. с ЕГН **********, постоянен
адрес: *** и П.И.П. с ЕГН **********, постоянен адрес: ***, са собственици по
наследство и давностно владение на недвижим имот:
дворно място с площ от 1225 кв. метра, ведно с построената в имота едноетажна
къща със застроена площ от 55 кв. метра, с административен адрес на имота: ***,
съставляващ по картата на възстановената собственост, имот № 014005, в
землището на село ***, местността „***”. С въззивната жалба се прави
оплакване за неправилност на решението, като се прави искане за неговата отмяна
и за постановяване на ново решение по същество, с което исковете да се
отхвърлят. Претендира заплащането на разноски за двете инстанции.
Въззиваемите страни В.Д.Х. и П.И.П., и двете чрез адв.А.Ц. са
оспорили жалбата като неоснователна. В хода на въззивното
производство въззиваемата страна В.Д.Х. е починала, като е заместена в процеса от другата въззиваема страна П.И.П., неин единствен наследник по
закон. Последната счита, че
обжалваното решение на районния съд е
правилно, поради което моли същото да
бъде потвърдено. Претендира заплащането на разноски.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните
по делото доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е
подадена в предвидения от закона срок за обжалване, изхожда от надлежни
страни и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна
по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той
е ограничен от посоченото в жалбата.
В настоящия случай при първоинстанционното
разглеждане на делото не е налице нарушение на императивна правна норма. Ето
защо, доколкото обжалваното решение е валидно и допустимо, съдът следва да се
произнесе съобразно оплакванията за неговата неправилност, направени във въззивната жалба.
В исковата молба са изложени
твърденията, че двете ищци са
съсобственици по наследство и давностно владение на процесния недвижим имот, представляващ дворно място с площ
от 1225 кв. метра, ведно с построената върху него едноетажна къща със застроена
площ от 55 кв. метра в ***, като са придобили собствеността върху същия по
наследство И.С.Х., починал на ***г., съпруг на първата ищца и баща на втората.
Изложени са твърдения дворното място да е закупено от В.Х. *** през 1969-1970
г., а през следващите две години двамата да са построили в него въз основа на
издадени им разрешения за строеж едноетажна къща със застроена площ от 55 кв.
метра. Тъй като през 1996 г. в имота избухнал пожар, при който изгоряла почти
цялата покъщнина и документацията, доказваща правата на собственост на ищците,
същите се позовават и на изтекла в тяхна полза придобивна
давност, като твърдят, че от закупуването на имота през 1969-1970 г. и
построяването на едноетажната къща през 1971 г. до настоящият момент, първата
ищца В.Х. живеела в имота и упражнявала необезпокоявана фактическа власт върху
него, като до 2008 г. живеела в имота заедно с покойния си съпруг, а след
неговата смърт - с дъщеря си. Твърди се, че правото на собственост на двете
ищци се оспорва от Община Карлово, тъй като имотът бил записан като собственост
на Община Карлово, с начин на трайно ползване – земеделски имот, неизползваема
нива, а по картата на възстановената собственост се намирал в землището на село
***, местността „***”, стопанисван от Общината като неизползваема нива и
съставлявал имот № 014005 с площ от 1225 кв.м. Ето
защо ищците молят съда да признае за установено
по отношение на ответната Община Карлово, че са собственици на процесния имот.
С отговора на исковата молба ответникът Община Карлово е
оспорила иска с възраженията, че липсват доказателства имотът да е придобит
чрез покупко-продажба, както и че същият не е бил частна собственост и ищците
не са могли да го придобият по давност.
С решението си районният съд е приел за установено, че
ищците са единствени законни наследници на И.С.Х., починал на *** г., като В.Д.Х. е негова преживяла съпруга, а П.И.П. – негова
дъщеря. Въз основа на приета по делото СТЕ съдът е приел за установено, че има
частично разминаване в границите на имота, претендирани
на място и тези, които вещото лице е установило при извършено от него геодезическо заснемане. като заснетата площ на имота е 1170
кв. м., а се претендират 1225 кв. м. и това разминаване се дължи по всяка
вероятност на неправилно трасиране, извършено през 1995-1996 г., когато е
влязъл в сила земеразделителния план, вследствие на
което границата е изместена с около 1 м. – 1,5 м. на изток. Съдът е приел за
установено въз основа на заключението, че от южната страна имотът е ограден с
телена ограда на масивна циментова основа, а от другите страни – поцинкована
мрежа. В имота е построена жилищна сграда, като същата е изградена от
материали, характерни за 60-те и 70-те години на 20-ти век.
Въз основа на разпитаните по делото
свидетели Г.Ц.Д. и С.Т.Т., съдът е приел за установено, че през 60-те
години на 20-ти век И.С.Х. и съпругата му В.Д.Х. са придобили процесния имот, като са установили трайна фактическа власт
върху него – заградили са го, обработвали са го, построили са жилищна сграда и
стопански постройки в него, плащали са дължимите данъци и такси. Тези констатации не се оспорват пред въззивната инстанция, поради което съдът ги приема за
установени, като на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на районния
съд.
Пред настоящата инстанция се формира
спор относно това подлежал ли е на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ процесният имот и дали същият е включен в приложното поле
на чл.19 ЗСПЗЗ, като липсва спор относно обстоятелството, че относно същия
липсват реституционни претенции.
Възстановяването на собствеността се извършва само по отношение на
посочените в чл. 10 от
ЗСПЗЗ имоти, като всички изброени хипотези касаят случаи, в които
или собствеността е била отнета, или без да бъде отнета не е упражнявана в
реални граници.
По делото липсват доказателства процесният имот да е бил отнеман от ищците или от техните
наследодатели, нито да е бил включен в ТКЗС, както правилно е приел в решението
си и районният съд. Тежестта да установи това благоприятно за него
обстоятелство лежи върху ответника – Община Карлово. При това положение следва
да се приеме, че процесният имот никога не е подлежал
на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и поради това и не би могъл да бъде включен
в приложното поле на чл.19 от ЗСПЗЗ, поради което не е общинска собственост.
Налице е съдебна практика, съобразно
която земя, която се намира извън регулационния план, не винаги има земеделски
характер. Това е така, когато земите не са били включени в блок на ТКЗС, не са
били причислени към държавния поземлен фонд или не са били отнети от лицата, които ги владеят. Ако собствениците
на такива земи или ползващите ги лица, не са били членове на ТКЗС и земите им
не са били отнети фактически, те са запазили правата си върху тях. Такива земи
не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. За тези земи не е
съществувала забраната по чл. 86 ЗС
за придобиването им по давност - в този смисъл са Решение № 218 от 29.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6670/2013 г., I г. о., ГК Решение №
427 от
21.07.2009 г.
на ВКС по гр. д. № 3255/2008 г., II г.
о., ГК. По делото са налице убедителни доказателства относно обстоятелството,
че процесният имот – дворно място представлява именно
такава земя. Свидетелят С.Т., на *** г., който е бил кмет на *** в периода от
1979 г. до 2015 г., категорично сочи, че помни къщата на ищците от 1979 г, като
не знае кога точно е била построена.
Преди да се построи къщата земята била градина, като той я е запомнил като
частна собственост. В *** по това време е имало ТКЗС, но тази земя не била
включена в него.После свидетелят помни имота като къща, която била построена от
бащата на П. и съпруга на В..
Ето защо следва да се приеме, че предвид
упражняването на фактическа власт върху процесния
недвижим имот повече от 50 години, от страна на В.Д.Х. и И.С.Х., а след
03.01.2008 г. от В.Д.Х. и П.И.П., то имотът е бил собственост на ищците.
Предявеният иск е основателен и следва да се уважи.
Решението на районния съд е правилно
и като такова ще се потвърди.
Предвид неоснователноста на
жалбата въззиваемата
страна имат право на присъждане на разноски. Ето защо жалбоподателят ще бъде
осъден да и заплати направените разноски пред въззивната
инстанция, които се констатираха на 600 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение за един адвокат.
По тези съображения и на основание чл.272 от ГПК,
Съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 266 от 17.07.2019 г., постановено по гр.дело № 1782/2018 г. по описа на Районен
съд – Карлово, ІІ гр.с-в.
ОСЪЖДА Община
Карлово, ЕИК/БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Карлово, ул. „Петко Събев“ № 1 да заплати на П.И.П. с ЕГН **********, постоянен
адрес: *** сумата от
600 /шестстонин / лв. разноски по делото пред въззивната инстанция.
Решението е може да се обжалва с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: