№ 7267
гр. София, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-26 СЪСТАВ, в публично заседание
на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Даниела Попова
при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева
като разгледа докладваното от Даниела Попова Гражданско дело №
20251100100848 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове по чл.26 от ЗЗД и чл.55 ал.1 от ЗЗД – за прогласяване
нищожност на договор за ипотечен кредит/при условията на евентуалност – на
част от клаузите му, както и за връщане на суми, които се твърди да са платени без
основание – въз основа на нищожен договор за кредит/при евентуалност - въз
основа на нищожни клаузи от него
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за
кредит за покупка на имот от 22.07.2008г. Банката е предоставила на
кредитополучателите кредитен лимит в шв.франкове в размер на равностойността
на 65 000 евро Твърди нищожност на клаузи от договора на основание чл.146 от
ЗЗП като неравноправни на чл.1, ал.1 и ал.3,чл.2 ал.1 и ал.3, чл.6 ал.2 и ал.3, чл.8,
ал.2, чл.12, ал.1, чл.23, ал.1 и ал.3, на чл.3, ал.1, ал.3 и ал.5, както и нищожност на
целия договор предвид липсата на прозрачност на клаузите, регламентиращи
основния предмет на договора. Твърди се освен това, че въпреки уговорения
лихвен процент между страните, Банката без основание е увеличила същия, в
резултат от което се е достигнало до плащане на лихви в завишен размер. Иска се
прогласяване нищожност на договора за ипотечен кредит/при условията на
евентуалност – на част от клаузите му, както и за връщане на суми, които се твърди
да са платени без основание – въз основа на нищожен договор за кредит/при
евентуалност - въз основа на нищожни клаузи от него. Претендират разноски.
1
Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва исковете. Твърди, че ищците
са изтеглили кредита в шв.франкове и са получили сумата в шв.франкове , а не в
евро, каквото твърдение се прави в исковата молба. Посочва, че размера на
месечните вноски е уговорен в шв.франкове, поради което месечните вноски са
дължими именно в тази валута. Уговорките между страните са достатъчно ясни.
Оспорва твърдението, че оспорените договорни клаузи са нищожни. Посочва, че те
са съставени на ясен и разбираем език. Твърди изпълнение на задълженията на
Банката да предостави информация относно условията за теглене на кредит в
чужда валута и икономическите последици от това. Оспорва твърдението валутния
риск да е възложен в тежест на ищеца. Оспорва всички твърдения, свързани с
нищожност на договора за кредит. Прави възражение за изтекла погасителна
давност по отношение претендираните суми. Иска отхвърляне на претенциите и
присъждане на разноски.
Съдът , като прецени относимите доказателства и доводите на
страните, приема за установено следното:
От представените по делото писмени доказателства се установява , че по
силата на Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 41332 от
22.07.2008 г., сключен между ищците О. Ч. и Е. Ч. - кредитополучатели,
ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ АД, чиито правоприемник е ответникът,
банката е предоставила на кредитополучателите кредит в швейцарски франкове в
размер на равностойността на 65 000 евро /чл.1/ със срок за погасяване 300
месечни вноски. Съгласно Приложение № 1 към договора, кредитът е усвоен на
05.08.2008 г. при курс „купува" за швейцарския франк в размер на 0.5995 евро,
съобразно който предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит в
швейцарски франкове е 108 426 швейцарски франка.
В чл.2 страните са уговорили, че кредитът се усвоява в швейцарски
франкове по блокирана сметка на кредитополучателя, който се превалутира
служебно от Банката по курс „купува” на банката, за което кредитополучателят
дава своето съгласие /ал.3/ и заплаща такса, съгласно тарифата на Банката/ал.4/
По силата на чл.3, ал.1 от договора, за усвоения кредит кредитополучателят
дължи на Банката годишна лихва в размер на 5%. Съобразно ал.5 на чл.3, при
съществени промени в пазарните условия (свързани с колебания/измененията на
борсовия курс/индекс и/или размера на лихвения процент на финансовия пазар и
др.) Банката има право едностранно да промени размера на договорените, съгласно
горепосочените условия, лихви, за което с подписване на настоящия договор
2
кредитополучателят дава неотменимото си и безусловно съгласие. Промените в
приложимата покредита годишна лихва не подлежат на договаряне и стават
незабавно задължителни за страните от датата на влизането им в сила. А съобразно
свързаната с чл.3, ал.5 клауза на чл.6, ал.3-в случай, че по време на действие на
настоящия договор банката промени БЛП на „Юробанк И Еф Джи България“ АД
за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определен в ал.1 се
променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с
подписването на договора, дава своето неотменяемо и безусловно съгласие.
С клаузата на чл.6, ал.2 от договора, страните са се договорили, че
погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и
усвоен - швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна
вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата
сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1,но има средства в лева
или евро по своите сметки в Банката, погасяването на кредита може да се извърши
от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебното
превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по официално обявения
курс за швейцарския франк към евро на Централната банка, за което
кредитополучателят с подписването на договора е дал своето съгласие.
Съгласно чл.21 и чл.22 от договора уреждат хипотези на превалутиране на
предоставения кредит, съответно след заплащане на дължимите такси и
комисионни, а в чл.23 е посочено, че кредитополучателят декларира, че е запознат
и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс
купува/продава на швейцарския франк към българския лев, както и
превалутирането по договора може да има за последица повишаване размера на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като приема да носи
за своя сметка риска от такива промени и е съгласен да поеме всички вреди,
поизтичащи от това.
С договора е постигнато съгласие за дължимите такси и комисионни /чл.4/,
обезпечението по кредита, дължимите лихви и последици при просрочие /чл.16 и
сл./
По делото е прието заключение на СИЕ, което съдът възприема изцяло като
компетентно изготвено и неоспорено от страните, от което се установява размера
сумите, платени от кредитополучателите във връзка с извършеното превалутиране
на кредита, увеличаване на лихвения процент в рамките на действие на договора,
съответно – платените лихви, такси и комисионни по договора.
3
Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Сключеният между страните договор е потребителски, като ищците имат
качеството потребители по смисъла на §13, т.1 от Закона за защита на
потребителите и чл.2, буква „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Ищците, като физически лица, на които е предоставен кредит, който не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, имат
качеството потребител по см. на § 13, т. 1 ДРЗЗП, а банката – ответник се явява
търговец по см. на § 13, т. 2 ДРЗЗП. Ищците основават главния си иск на
недействителност на договора поради включени в него неравноправни клаузи за
валутата на кредита, определящи основния предмет на договора, след чието
премахване считат, че няма възможност да се запази договора и същият да бъде
изпълняван, като съдът няма и правомощие да изменя съдържанието му, при
евентуалност – искат прогласяване нищожността на клаузите, касаещи
прехвърлянето на валутния риск върху потребителите – кредитополучатели, и така
обосновават искането си за връщане на дадено по договора, предявено като втори,
кумулативно съединен иск с първоначалния.
В тази връзка неоснователни са доводите на ответника, че
кредитополучателите по него нямат качеството потребители. По делото не бяха
представени никакви доказателства в тази насока, в т.ч. и относно твърденията, че
кредитът е предоставен на ищеца в качеството му на ЕТ за осъществяваната от
него търговска дейност. Видно от съдържанието на договора, същият се
предоставя на ищците за закупуване на жилищен имот – апартамент, а
обстоятелството, че адресът, на който се намира, съвпада със седалището и адреса
на управление на ЕТ, не променя характера на договора като потребителски такъв.
Сочената от ответника практика на СГС и САС в противната насока е неотносима
към конкретния случай, доколкото /видно от постановените съдебни актове/,
кредитите са предоставяни на търговски дружества, за закупуване на имоти, в т.ч.
и за осъществяване на строителства, във връзка с осъществяваната от търговците
дейност. Предвид това съдът приема, че сключеният между страните договор е
потребителски, а ищците, като потребители, попадат под закрилата, предоставена
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана съответно в
Закона за защита на потребителите.
По иска за прогласяване нищожността на договора за кредит, сключен
4
между страните
В своята значителна по обем практика, формирана по повод отправени от
националните съдилища запитвания във връзка с тълкуване на Директива 93/13,
приложима към договори за кредит между продавач/доставчик и потребител,
деноминирани или индексирани в чуждестранна валута /швейцарски франкове/,
приложима и в настоящия случай, съдът на ЕС е разяснил, че клаузите, отнасящи
се до валутния риск, следва да бъдат разглеждани като група уговорки, която
определя основния предмет на договора, т. е. това са клаузи, определящи
основните престации по договора, които сами по себе си го характеризират и
описват съотношението цена/качество на доставените стоки или услуги. Обратно
клаузите, които имат акцесорен характер спрямо клаузите, определящи самата
същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на понятието „предмет
на договора“ /решение по съединени дела С-776/19 – С-782/19, т. 56 и 60; решение
по дело С-26/13, т. 49; решение по дело С-118/17, т. 48 и т. 52; решение по дело C-
186/16, т. 38; решение по дело С-51/17, т. 68; определение по дело С-117/23, т.27 и т.
45 и др./.В определение по дело С-117/23 г. СЕС разяснява, че, ако установи
непрозрачност на клаузите относно валутния риск, които представляват основния
предмет на договора, сезираният със спора национален съд следва да прецени дали
тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13 и дали,
въпреки изискването за добросъвестност, те не създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност /в този смисъл и решение по дело С-118/17, т. 49/.
СЕС е идентифицирал клаузите, възлагащи валутния риск върху потребителя, като
неравноправни по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13 /така решение по дело
С-84/19; решение по дела С-222/19 и С-252/19, т. 93; решение по дело С-186/17, т.
57; решение по обединени дела С-776/19-С782/19, т. 96, 98, 100/.
Разпоредбата на чл. 6, § 1 от Директива 93/13 задължава държавите членки
да транспонират в тяхното национално законодателство правилото, че
неравноправните договорни клаузи, сключени между потребители и продавачи или
доставчици, не са обвързващи за потребителите, т. е. съдът не следва да ги счита
приложими /решение по съединени дела С-80/21-С-82/21, т. 58/. В постановените
от него актове СЕС посочва, че чл. 6, § 1 от Директивата трябва да се тълкува в
смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на
решаващия съд да допълва договор като измени съдържанието на отделна негова
клауза - например премахвайки единствено елементи от нея, които я правят
неравноправна /решение по съединени дела С-70/17 и С-179/17, т. 53; решение по
дело С-19/20, т. 67; решение по съединени дела С-80/21 – С-82/21, т. 59; решение по
5
дело С-212/20, т. 70 и 71, решение по дело С-260/18, т. 62; решение по дело С-
118/17, т. 46; решение по съединени дела С-154/15, С-307/15, С-308/15, т. 60 и др./.
Националният съд би могъл да премахне елемент от неравноправна клауза, само
ако този елемент представлява договорно задължение, отделно от останалите
уговорки, чийто евентуален неравноправен характер може да бъде предмет на
индивидуализирана проверка.
Принципът, прокламиран от Директива 93/13, е, след премахване на
неравноправните клаузи, договорът да продължи да се изпълнява, ако това е
възможно съгласно нормите на вътрешното право на държавите членки. В случай,
че това е невъзможно и неравноправните клаузи съставляват основния предмет на
договора, съответно недействителността им влече недействителност на целия
договор, съдът, прилагайки обективен критерий, следва да обяви тази
недействителност на потребителя, както и нейните последици. Преценката дали
договорът може да се изпълнява без съответните неравноправни клаузи
представлява обективен анализ, който съдът дължи, независимо от
обстоятелството, че потребителят изразява воля договорът да се запази след като
се видоизмени /решение по дело С-645/22, т. 31/. Преценката на съда дали
договорът е изцяло недействителен също не зависи от искането на потребителя, а е
резултат от обективното прилагане на критериите по националното право. Ако
установи, че дадена клауза е неравноправна, съдът е длъжен да уведоми страните и
да ги покани да обсъдят въпроса при условията на състезателност.
Защитата, която Директивата предоставя, не е абсолютна. Когато съдът
установи неравноправност на дадена клауза, той не е длъжен да откаже
приложението й, ако потребителят, след като е бил надлежно информиран за
недействителността й или недействителността на целия договор, изрази
доброволно и информирано съгласие с въпросната клауза или договор и заяви, че
иска да се счита обвързан от нея или от договора без да търси тяхното изменение
/решение по дело C‑472/11, т. 23, 27 и 35; решение по дело С-260/18, т. 53; решение
по съединени дела С-80 - С-82/21, т. 73/. Ако потребителят предпочита да не се
позовава на тази защитна система, тя не се прилага.
В случаите, в които потребителят изрази нежелание да се счита обвързан от
неравноправните клаузи и съдът установи, че обявяването на тези клаузи за
недействителни ще изложи потребителя на особено неблагоприятни последици
/конкретно при договорите за кредит, деноминирани или индексирани в
чуждестранна валута, явяващият се като последица от недействителността
реституционен ефект ще доведе до предсрочна изискуемост на отпуснатата в заем
6
главница/, той /съдът/ може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна
разпоредба на националното право, или със законова разпоредба, приложима по
съгласие на страните, за която се предполага, че има капацитета да възстанови
равенството между тях /решение по дело С-260/18, т. 48; решение по дело С-705, т.
42, т. 50, и решение по дело С-472/2020 г./. Сочената разпоредба обаче не следва да
е такава с общ характер, съгласно която предвидените последици от
недействителността на правната сделка да се допълват с последиците,
произтичащи от принципа на справедливостта и обичаите /решение по дело С-
260/18, т. 62; решение по дело С-321/20, т. 43/. Обратно, ако не съществува
възможност неравноправната клауза да бъде заместена с диспозитивна разпоредба
или с такава, приложима по съгласие на страните, националният съд е длъжен да
прогласи клаузите, респективно договора за изцяло недействителен. Както беше
посочено по-горе, изключване действието на неравноправните клаузи, които
налагат плащане на суми, съответно обявяване на целия договор за
недействителен, пораждат реституционен ефект по отношение на тези суми
/решение по обединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, т. 54, 58, 60, 62, 63/.
Ето защо, при недействителност на договора, липса на изразена воля от
потребителя за неговото запазване и липса на диспозитивна норма, която да
приложи, съдът, констатирайки недействителността и преди да я прогласи, трябва
да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено
неблагоприятните последици, като например насърчи страните да водят преговори
при предварително определени от него рамки, така че те да установят
действителното равновесие между правата и задълженията си /решение по дело С-
269, т. 42; решение по дело С-6/22, т. 61
Моментът, от който настъпват последиците на обявената недействителност,
зависи изключително от националното право, стига то да има съответствие с
правилото, че установяване на недействителността трябва да води до връщане на
потребителя в положението, в което той би се намирал, ако обявената за
недействителна клауза изобщо не съществуваше. В най-общ план СЕС разяснява,
че обявяването на договор за недействителен има реституционен ефект и всяка
страна дължи на другата това, което е получила без основание /решение по дело С-
472/20, т. 50 и 55; решение по дело С-705/21, т. 39/, т. е. отношенията между
страните се разрешават на принципа на неоснователното обогатяване. В този
случай при договорите за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна
валута, банката ще има право да иска връщане на даденото по договора, заедно със
законната лихва от поканата за връщане /решение по дело С-520/21, т. 84, вкл. т. 64
7
от заключението на генералния адвокат/, а потребителят ще има право да иска
връщане на даденото, което надхвърля предоставената за ползване сума.
Анализирайки сочената практика на СЕС, ВКС изоставя практиката,
съгласно която сключените договори като настоящия не са нищожни, а съдържат
нищожни клаузи, без които договорите могат да бъдат прилагани /на която се
позовава и ответникъ/ и в Решение № 50011/26.11.2024 г., т.д. № 1060/2022 г., ВКС,
І ТО, ВКС приема, че при релевирано от потребителя възражение за нищожност на
договор за банков кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в
чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и клаузите, отнасящи се до валутния
риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от
Директива 93/13, ако съдът, след прилагане на обективен подход и при извършена
служебна проверка, прецени неравноправност на сочените клаузи, той следва да
прогласи целия договор за недействителен, в случай че не може да приложи
диспозитивна правна норма и с това не излага потребителя на особено
неблагоприятни последици. Съдът не може, с цел да запази действителността на
договора, да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи
основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, като ги
адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли
предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на
тази валута към конкретен времеви момент. Съдът може да неутрализира част от
клаузите единствено, ако тази именно част може да бъде окачествена като отделна
самостоятелна договорка. /в т.вр. и Решение № 50008/05.03.2025 г., т.д. №
1367/2021 г., ВКС, ІІ ТО/
Предвид изложеното и с оглед разясненията, дадени от СЕС и доразвити в
практиката на ВКС, съдът намира, че процесният договор от 22.07.2008г. е
нищожен.
Оспорените клаузи на чл.1, чл.2, чл.3, чл.6 и чл.23 от договора определят
неговия основен предмет, не са индивидуално уговорени, не са достатъчно ясни и
разбираеми и прехвърлят изцяло финансовата тежест върху потребителя –
кредитополучател.
За да е неравноправна клаузата в договор на потребителя тя не следва да е
индивидуално договорена (такава е съставената предварително без възможност за
потребителя да влияе върху съдържанието й - напр. в типов договор), да е в ущърб
(вреда) на потребителя и следва да не отговаря на изискването за добросъвестност,
както и да е причина за значителна неравнопоставеност (съществено
8
неравновесие) между договарящите се страни относно правата и задълженията им
(чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП, в който са транспонирани разпоредби от цитираната
директива). Извън обхвата на проверката за неравноправния характер на клаузите,
съобразно и горепосочените принципни постановки, са основния предмет и
съответствието на цената/възнаграждението и стоката/услугата, когато тези клаузи
са изразени ясно и разбираемо, така че потребителят да може да предвиди
произтичащите за него икономически последици (чл. 145 ЗЗП). Касае се за уреден
в закона специален случай на накърняване на добрите нрави, който засяга само
конкретна част от договора, въздигнат до нарушение на императивни норми и
санкциониран чрез запазване на договора дори и търговецът да не би желал
запазването му без формулираните от него неправноправни клаузи (чл. 143 и сл.
ЗЗП).Тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално
уговорено, е на търговеца/доставчика - чл. 146, ал. 4 ЗЗП.
В разглеждания случай, съгласно чл. 430 ТЗ, страните са постигнали
съгласие банката като кредитор да отпусне на кредитополучателите сума,
изчислена по посочения в договора и приложенията му начин, а те са поели
задължение да ползват сумата за посочените в договора цели и да я върнат с
уговорената възнаградителна лихва на ежемесечни вноски от главница и лихви, в
срок от 300 месеца от усвояването на кредита. Основната престация на банката по
договора е предоставянето на паричната сума на разположение на
кредитополучателите за съответното целево използване срещу насрещното
задължение на същите да върнат получената сума с възнаградителна лихва за
ползването й.
По делото не е проведено от търговеца доказване, че договорът е сключен
след индивидуално договаряне, като от съдържанието на договора не може да се
направи извод, че по въпроса за клаузите, регламентиращи основното му
съдържание, потребителят реално е имал възможност да влияе, като съдържанието
му, е идентично /служебно известно/ с това на множество договори, по
недействителността на клаузи в които са се произнасяли съдилищата, вкл. и ВКС.
Основният предмет на договора е свързан, както с определяне на паричната сума,
за която е постигнато съгласие да се предостави, така и с определяне на сумата,
подлежаща на връщане, с която кредитът се погасява. Постигнатото съгласие в
случая, е за отпускане на сума в шв. франкове с посочена равностойност в евро,
както и съгласие за превода й в блокирана сметка и после след превалутиране - по
сметка на кредитополучателя да бъде преведена сумата в евро, съответно
постигнато е съгласие и валутата на връщане на кредита да бъде шв. франкове при
9
посочен погасителен ефект на вноските в друга валута.
Не е установено банката да е предоставила информация, касаеща
икономическите параметри на клаузите на чл. 6, и на чл. 23, определящи валутния
риск и възлагащи този риск изцяло върху потребителя. Не е представена
информация, която да даде възможност на потребителя да прецени реалната цена
на кредита, предоставен в шв. франкове, до които потребителят няма да има
фактически достъп, но в същото време поема дългосрочно задължение за връщане
на сума именно в такава валута.
Установено е, видно от договора и от обясненията на ищците, дадени по реда
на чл.176 от ГПК, само формално пояснение от банката, в контекста на
прехвърляне на валутния риск, че курсът на чуждестранната валута може да се
повиши, без да са дадени официални прогнози за този курс, които да са достъпни за
потребителя, както и подробни разяснения за икономическата ситуация, при която
договорът се сключва. Към датата на сключване на договора, очевидно условията,
при които е предоставен кредитът, са възприети за по-изгодни /обективно и с оглед
относителната стабилност на шв. франк към този момент, както и заначително по-
ниския лихвен процент в сравнение с определения дори от същата банка лихвен
процент по кредити за покупка на недвижими имоти но в друга валута/. Банката,
обаче, която професионално се занимава с кредитиране, при спазване на принципа
на добросъвестност, е следвало да предостави информация за възможните промени
и движение в курса на шв. франк, със знания за каквито, като част от основната й
търговска дейност, следва да разполага, така че по-слабата икономически страна в
правоотношение да вземе информирано решение за последиците от поетия
финансов риск върху размера на задълженията, възникващи от договора в
чуждестранна валута, за срока на действието му. Превалутирането, предвидено в
договора, е предпоставено от постигане на съгласие и то срещу заплащане на
комисиона, поради което не представлява средство за преодоляване на валутния
риск.
Както е приел и ВКС в решението по гр. д. № 1060/2022г. , клаузите на чл. 1
и чл. 2, както и клаузите на чл. 6, ал. 2, изр. 2 и чл. 22, а и в тази връзка клаузата на
чл. 6, ал. 1, изр. 1 от договора, определят основания предмет на договора и следва
да се разглеждат комплексно откъм икономическия им смисъл, придаден в
договора /така и т. 27 от определение по дело С – 117/23/. Погасяването на кредита
във валутата, в която е разрешен, при заложено потенциално завишаване на
погасителните вноски, нарушава изискването за прозрачност на клаузите на този
договор, тъй като банката не е предоставила на потребителя достатъчни и точни
10
данни, които позволяват на средния, относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен потребител да разбере конкретното функциониране
на договорения финансов механизъм и съответно да оцени риска и то през целия
срок на договора да настъпят потенциално значими отрицателни икономически
последици за финансовите му задължения. Посочените клаузи създават значителна
неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на
страните в ущърб на потребителя, щом търговецът не е имал основание да очаква -
ако се съобрази с изискването за прозрачност по отношение на потребителя - че
след индивидуални преговори последният ще приеме несъразмерен валутен риск,
който произтича от подобни клаузи /решение на СЕС по съединени дела С 776/19 и
С – 782/19/.
Предвид това всички цитирани по-горе уговорки, касаещи валутата на
кредита на кредита и валутния риск, са неравноправни. Това води до извод, че
целият договор за кредит е недействителен, тъй като посочените клаузи определят
основния предмет на договора и той не може да бъде изпълняван без тези клаузи.
Предвид това, предявеният иск за прогласяване нищожността на договора за
кредит е основателен и следва да бъде уважен. Следва да се възстанови
фактическото положение между страните към датата на сключване на договора.
В настоящия случай в с.з. и чрез процесуалния си представите, ищците
заявяват, че ще се ползват от потребителската защита, предоставена от Директива
93/13/ЕИО и заявяват готовност да възстановят на банката остатъка от получената
от тях главница по кредита. Предвид това, съдът приема, че положението на
потребителите няма да е особено неблагоприятно след настъпване изискуемостта
на вземането им към банката, като след прогласяване нищожността на договора за
кредит, отношенията с банката следва да се уредят при приложение на нормата на
чл.14 от ЗПК /отм/, респ. чл.23 от действащия ЗПК – ищците ще дължат остатъка
от главницата /без лихви, такси и комисионни/, която съгласно заключението на ВЛ
към 12.10.2025г. е 31 348.16 евро. Същата подлежи на връщане от тях, след
приспадане от страна на банката на извършените до датата на уреждане на
отношенията между страните плащания, надхвърлящи месечната вноска по
главница.
Предвид основателността на главния иск за нищожност на договора за
кредит, съдът не дължи произнасяне по предявените при евентуалност искове за
прогласяване нищожността на отделни клаузи от него.
По исковете с правна квалификация чл.55 от ЗЗД
11
Претенцията по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, предявена от ищците, почива на
твърденията за нищожност на сключения договор за кредит за покупка на
недвижим имот от 22.07.2008г., при което, при начална липса на основание,
Банката е получила суми, които не й се следват. Елементите на неоснователното
обогатяване по смисъла на закона са липса на основание, обедняване на едно лице,
обогатяване на друго лице и причинноследствена връзка между обедняването и
обогатяването.
В процесния случай, предвид установената нищожност на сключения между
страните договор и с оглед заключението на вещото лице по приетата СИЕ, банката
е получила за периода от 22.07.2008г. /датата на сключване на договора/ до
24.01.2025г. /датата на подаване на ИМ/ суми, надхвърлящи месечните вноски по
главница, както следва – 42 021.34 евро – съставляващи разликата между
дължимите и платени вноски във връзка с валутните разлики между щвейцарски
франк и евро, сумата 3 765.58 франка – съставляващи разликата между
първоначално договорените по погасителен план вноски и увеличените такива,
следствие на промяна в лихвения процент по кредита, както и 1 350.77 евро –
съставляващи заплатена такса за управление по договора.
Независимо от това обаче, част от тези суми не подлежат на връщане,
предвид основателното възражение за изтекла давност.
В Решение № 124 от 24.07.2024 г. по т.д. № 342/2023 г., Т.К., І Т.О. на ВКС е
посочена и практика на СЕС, възприета от касационната инстанция и в Решение №
106/15.07.2024 г. по т.д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, според което
началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност за вземане по
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза
в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при
начална липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79 г.), при условие, че към този
момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния
характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса
на така посоченото условие - моментът на съществяването му. Преценката за това
е конкретна въз основа на установените по делото обстоятелства.
Макар по делото да не е установено, че към датата на усвояване на средствата
ищците са знаели или разумно са можели да узнаят за неравноправния характер
на клаузите в договора, то към 2020г., същите вече са били наясно с
неравноправния им характер /така обясненията на страните/, поради което съдът
приема, че 5-годишният давностен срок тече от датата на всяко отделно плащане
12
по договора. Поради съдът приема, че в случая погасено по давност е вземането за
сумите, недължимо платени в периода, предхождащ пет години преди датата на
предявяването на иска – преди 24.01.2020г. /в т.вр. определение № 481/8.09.2022г.
по т.д.№ 1566/21г., І т.о., ВКС/ Исковете следва да бъдат уважени в непогасената
им част – след 24.01.2020 г., до размерите установени в заключението на СИЕ,
съгласно което банката е получила за периода от 24.01.2020г. до 24.01.2025г.
/датата на подаване на ИМ/ суми, надхвърлящи месечните вноски по главница,
както следва – 15 801.16 евро – съставляващи разликата между дължимите и
платени вноски във връзка с валутните разлики между щвейцарски франк и евро,
както и сумата 1 608.93 евро – съставляващи разликата между първоначално
договорените по погасителен план вноски и увеличените такива, следствие на
промяна в лихвения процент по кредита.
Исковете са основателни до тези размери, в които следва да бъдат уважени.
Сумите са платими на ищците солидарно. За разликата до пълните им размери,
съгласно допуснатото увеличени в с.з. от 04.11.2025г. и за периода от датата на
сключване на договора до 23.01.2025г. са неоснователни /погасени по давност/ и
подлежат на отхвърляне.
Изцяло погасена по давност е претенцията за връщане на платената такса за
управление по договора, доколкото същата се претендира за период от датата на
сключване на договора до 31.12.2024г., поради което подлежи на отхвърляне,
независимо от установеното по делото от заключението на СИЕ, че сумата 411.49
евро – съставляващи заплатена такса за управление по договора, е платена в
периода 24.01.2020г. до 24.01.2025г.
Предвид произнасянето по исковете по чл.55 от ЗЗД, съдът не дължи
произнасяне по предявения при евентуалност иск за връщане на сумите,
представляващи надвзети лихви по договора в резултат от неправилно изчисляване
на лихвата от банката ответник.
По разноските
При този изход на делото, на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК страните
имат право на разноски.
Ищците са извършили разноски в размер на 1 500 лева – заплатени ДТ и
депозит за възнаграждение на ВЛ, от които се присъждат 772.25 лева, съразмерно
на уважената част от исковете.
Оветникът е извършил разходи в размер на 1 200 лева – заплатен депозит за
възнаграждение на ВЛ и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер по
13
Наредбата за заплащането на правната помощ, от които се присъждат 582.20 лева,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
На основание чл.76 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати
сумата от 10 085.60 лева – ДТ по делото /първоначална и допълнителна такава,
предвид увеличението на исковете, направено в с.з./, съразмерно на уважената част
от исковете
В настоящия процес ищецът е представляван при условията на чл.38, ал.1 от
ЗА. Съгласно правилото на чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя по реда на Наредба № 1 от 09.07.2004
г. Настоящият състав приема, че не е обвързан от Наредбата по аргументи от
решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004 на СЕС, в
което е прието, че съдът има възможност да се отклони от определените от Висшия
Адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения, като
прецени правната и фактическа сложност на делото и продължителността на
процеса и съобразно тях сам определи разумен размер на адвокатското
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, които са доразвити и затвърдени в решение
от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС. Предвид това, като съобрази липсата на
фактическа и правна сложност на делото /доколкото по аналагични казуси има
утвърдена практика на ВКС/, обстоятелството, че са проведени две съдебни
заседания, в които са извършвани процесуални действия, както и извършените от
процесуалния представител на ищците действия, съдът прие, че на представителя
на ищците се дължи възнаграждение в размер на 10 000 лева /с включен ДДС/,
който е съобразен и с изхода на делото. Сумата е платима на адвоката, осъществил
правна помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по иска предявен от Е. Г. Ч., ЕГН
**********, от гр.София, и О. Ц. Ч., ЕГН **********, от с.Драгоман, срещу
ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр.София, ул.Околовръстен път № 260, Договор за кредит за покупка на недвижим
имот № HL 41332 от 22.07.2008 г., сключен между ищците О. Ч. и Е. Ч. -
кредитополучатели, ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ АД, чиито
правоприемник е ответникът, на основание чл. 26 ЗЗД, вр.чл.143 от ЗЗП и чл.146
14
от ЗЗП като неравноправен.
ОСЪЖДА ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр.София, ул.Околовръстен път № 260, да заплати солидарно на Е. Г.
Ч., ЕГН **********, от гр.София, и О. Ц. Ч., ЕГН **********, от с.Драгоман, на
основание чл.чл.55 от ЗЗД сумата от -15 801.16 евро – надплатени суми от курсови
разлики, както и сумата от 1 608.93 евро – надплатени суми в резултат от промяна
на лихвения процент, заплатени в периода 24.01.2020г. до 24.01.2025г., ведно със
законната лихва от 24.01.2025г. до окончателното плащане, като отхвърля
претенциите за разликата до пълните им предявени размери и за периода
22.07.2008г. до 24.01.2025г., а претенцията за заплащане на сумата от 411.49 евро –
недължимо платени такси за периода 22.07.2008г. до 24.01.2025г. – изцяло.
ОСЪЖДА ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр.София, ул.Околовръстен път № 260, да заплати на Е. Г. Ч., ЕГН
**********, от гр.София, и О. Ц. Ч., ЕГН **********, от с.Драгоман, седалище и
адрес на управление гр.София, ул.Околовръстен път № 260, сумата от 772.25 лева
– разноски по делото.
ОСЪЖДА Е. Г. Ч., ЕГН **********, от гр.София, и О. Ц. Ч., ЕГН
**********, от с.Драгоман, да заплатят на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр.София, ул.Околовръстен път № 260,
сумата от 582.20 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр.София, ул.Околовръстен път № 260, да заплати по сметка на
Софийски градски съд сумата от 10 085.60 лева – ДТ по делото.
ОСЪЖДА ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр.София, ул.Околовръстен път № 260, да заплати на адв.Г. С. Х., л.
№ ******** от АК-Варна, служебен адрес гр.София, ж.к.Хаджи Димитър, бизнес
център „Стефан Караджа”, ул. ********, партер, вх.Д /централен вход/, сумата от
10 000 лева – адвокатско възнаграждение с включен ДДС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
15