№ 5590
гр. София, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Н. Димов
Членове:Велина Пейчинова
Георги Кацаров
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Н. Димов Въззивно гражданско дело №
20241100505819 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В. Д. П., подадена чрез пълномощника
адв.Н. Т., срещу решение № 545 от 10.01.2024 г., постановено по гр.дело № 30488/2022
год. по описа на СРС, І Г.О., 44 състав, с което е отхвърлен предявения от В. Д. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.****, срещу К. Д. П., ЧСИ с рег.№ 852 при
КЧСИ, ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ****, иск с правно основание чл.441,
ал.1 ГПК вр. чл.45, ал.1 ЗЗД вр. чл.74, ал.1 ЗЧСИ за сумата от 361 лв., представляваща
дължимо обезщетение за претърпени от ищцата вреди вследствие на постановен от
ответника незаконосъобразен акт - постановление от 23.02.2021 г. по изп.дело №
20198520400110, отменено с решение от 29.06.2021 г. по гр.дело № 6792/2021 г. на
СГС, ГО. Във възивната жалба се излагат доводи, че СРС, 44 с-в не е обсъдил въобще
какво е писано в искова молба и не е спазил закона, както и че частния съдебен
изпълнител е извършил нарушение на закона. Същият е следвало да знае закона но
занятие и това, че е платил след предявяване на исковата молба не го освобождава от
отговорност и разноски. Размишленията на съда за покана и други подобни не били в
съответствие със съдебната практика.
1
Въззиваемата страна - ответник ЧСИ К. Д. П., оспорва жалбата, по съображения
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда
жалбата на ищцата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не
претендира присъждане на разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния
съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които
са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото
въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на
неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за
неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността
на решението само по отношение на приложението на императивните
материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в
личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този
случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на
гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното
начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
2
В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за
неоснователност на предявения от ищцата В. Д. П. срещу ответника К. Д. П., ЧСИ с
рег.№ 852 при КЧСИ иск с правно основание чл.441, ал.1 ГПК вр. чл.45, ал.1 ЗЗД вр.
чл.74, ал.1 ЗЧСИ за сумата от 361 лв., представляваща дължимо обезщетение за
претърпени от ищцата вреди вследствие на постановен от ответника
незаконосъобразен акт - постановление от 23.02.2021 г. по изп.дело №
20198520400110, отменено с решение от 29.06.2021 г. по гр.дело № 6792/2021г. на СГС,
Г.О. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154
от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени
конкретни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства.
В жалбата на ищцата не са изложени каквито и да е конкретни доводи и
твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателката В. Д. П., чрез
пълномощника си адв.Н. Т., единствено е посочила общо, че: „ съдът не е обсъдил
въобще какво е писано в искова молба и не е спазил закона, както и че частния съдебен
изпълнител е извършил нарушение на закона. Същият е следвало да знае закона но
занятие и това, че е платил след предявяване на исковата молба не го освобождава от
отговорност и разноски. Размишленията на съда за покана и други подобни не били в
съответствие със съдебната практика“, без обаче да излага каквито и да било
конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор и относно
неправилността на обжалваното решение. Относими доводи във връзка с
неправилността на обжалваното решение и предмета на спора съдът намира, че не са
изложени във въззивната жалба. Изложените във въззивната жалба доводи, съдът
намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са
съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като
констатация относно спорното право.
В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на
ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо
се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и
петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация
относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът
3
се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността
респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и
законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото
на спора". Релевираните възражения на страните, било правоизклюващи,
правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск,
безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към
решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по
същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за
несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното
право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност.
Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението
по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като
предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното
право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право
на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение №
1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при
действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански
процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за
обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на
обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася
със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право,
въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към
решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти
и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от
решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и
касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния
спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС,
Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І
т.о. и други.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по
действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво
точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно
указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и
подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по
съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да
го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни
съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е
неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и
4
допустимостта на обжалвания акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба
следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по
аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди
изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да
изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва
въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато
тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми.
Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с
доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело №
3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. В процесния случай във въззивната жалба подадена от
ищцата не са изложени каквито и да било конкретни оплаквания относими към
предмета на правния спор и относно неправилността на обжалваното решение.
Относими доводи във връзка с неправилността на обжалваното решение и предмета на
спора съдът намира, че не са изложени във въззивната жалба.
С оглед на изложеното и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на
въззивника- ищец във връзка с неправилността на обжалваното решение, относими към
предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които
въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява,
че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси
въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. При липса на направено искане за присъждане на
разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по
делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 545 от 10.01.2024 г., постановено по гр.дело №
30488/2022 год. по описа на СРС, І Г.О., 44 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6