Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260181 / 05,10,2020 г., гр.
Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, VІІІ
граждански състав, в публично заседание на първи юли 2020 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НЕДЯЛКА СВИРКОВА
НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА
ДИМОВА
разгледа докладваното от съдия Свиркова
въззивно гражданско дело № 188/2020 г. и прие следното:
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба от А.Г. ***, ЕГН **********;
против решение № 4509/25,11,2019 г., постановено по гр. д. № 10585/2019 г. на
РС Пловдив, ХIV гр. състав. Решението се обжалва с оплакване за незаконосъобразност
поради противоречие с материалния закон и необоснованост.
Оспорват се изводите на РС за съответствие на сключения между страните договор
с императивните изисквания на ЗПК. От въззивния съд се иска да постанови решение,
с което да отмени обжалваното и вместо това да уважи предявения иск.
Ответникът „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София, ЕИК
*********; изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и иска
потвърждаване на обжалваното решение.
След преценка на събраните по делото доказателства
във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:
Производството е образувано по иск с правна
квалификация чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД. Предявен от А.Г. ***, ЕГН **********;
против „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София, ЕИК *********. От съда се иска да
постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 1011,80
лв. (изменение на иска, допуснато с определение в открито съдебно заседание на
22,10,2019 г.), получена при начална липса на основание във връзка със сключен
между страните договор за потребителски кредит от 19,04,2017 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от предявяване на исковата молба – 25,06,2019
г., до окончателното й плащане.
Искането си ищецът основава на обстоятелството, че
процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК поради нарушение
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9, 10, 11 и чл. 11 ал. 2 от ЗПК.
Ответникът заявява становище за неоснователност на
предявените искове.
С обжалваното решение РС е иска за неоснователен и
го е отхвърлил.
При извършената проверка на валидността и
допустимостта на обжалвания съдебен акт, не се констатираха основания за
нищожност или недопустимост на същия.
Относно законосъобразността на първоинстанционното
решение, в рамките на служебно дължимата проверка относно правилното приложение
на материалния закон и предвид предявените във въззивната жалба оплаквания,
съдът приема следното:
Безспорно между страните е обстоятелството, че
помежду им е сключен посочения по-горе договор за кредит. Със същия ответникът
е предоставил на ищеца потребителски кредит
в размер, посочен в чл. 7.1 от договора, а ответникът се е задължил да
върне кредита, ведно с лихви и разноски – общо в размер, посочен в чл. 10 от
договора, в срок до 25,04,2019 г., на 24 погасителни вноски, посочени по падеж
и размер в чл. 11 от договора. В чл. 9 от договора е посочена уговорената между
страните възнаградителна лихва – 24,8 % годишен лихвен процент, който се
изчислява ежемесечно по метода на простата лихва „върху остатъчния размер на
главницата по кредита“. В чл. 10 от договора е посочен размер на ГПР 43,21 %,
както и размер на общо дължимата от потребителя сума – 3322,10 лв.
Не се спори, че въз основа на сключения между
страните договор, ответникът е предоставил по банкова сметка ***00 лв.
Сключеният договор по своята правна характеристика
и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Ищецът е предявил като
основания за нищожност твърдения за нарушения на чл. 11 ал. 1 т. 9, т. 10; т.
11 и чл. 11 ал. 2 от ЗПК. По тези оплаквания съдът приема следното:
В договора липсва посочване да е сключен при Общи
условия, поради което за неприложима към него следва да се приеме разпоредбата
на чл. 11 ал. 2 от ЗПК и неоснователно е позоваването на ищеца на нарушение
същата като основание за нищожност на договора.
Неоснователно е и оплакването за неспазване
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване размер на ГПР и размер на
общата дължима от потребителя сума. В конкретният случай това изискване е
спазено, доколкото в чл. 10 от договора
тези размери са посочени – 43,21 % ГПР и 3322,10 лв. – обща дължима от
потребителя сума.
Основателно обаче е оплакването на ищеца за
неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 11 от ЗПК, според които:
договорът следва да съдържа посочване на лихвения процент по кредита, условията за прилагането му ... (т. 9).
В конкретният случай в чл. 9 от договора е посочена
уговорената между страните възнаградителна лихва – 24,8 % годишен лихвен
процент, който се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва „върху остатъчния размер на главницата по
кредита“. От съдържанието на договора обаче не става ясно каква сума ще
бъде считана за „главница“ при ежемесечното изчисляване на лихвата, доколкото в
чл. 7 от договора, озаглавен „Общ размер на кредита и условията за усвояването
му“ са посочени различни суми, наречени „размер на кредита“. На първо място се
сочи: „размер на кредита 2000 лв.“; след това се посочват „BANK КОМБО ЖИВОТ 158,40 лв.“ И „BANK КОМБО БЕЗРАБОТИЦА“ 161,57 лв.“; след
това се сочи „ОБЩ размер на кредита 2598,37 лв.“; след това се сочи „Еднократна
такса за оценка на риска 278,40 лв.“. При извършване математическа операция по
събиране на сумите, посочени като „размер
на кредита“ + „BANK КОМБО ЖИВОТ“ + „BANK КОМБО БЕЗРАБОТИЦА“ + „Еднократна
такса за оценка на риска“ (или 2000 лв. + 158,40 лв. + 161,57 лв. + 278,40 лв.)
се получава сумата, посочена като ОБЩ
размер на кредита (2598,37 лв.).
С подписаното от ищеца искане-декларация за кредит
(т. 6) същият е дал евентуалното си съгласие в случай, че с договора се
предвижда заплащане на Еднократна такса за оценка на риска, същата да бъде
финансирана от кредитора, като се е задължил да я възстановява, ведно със
„съответно начислената лихва“ с всяка дължима месечна вноска. Липсва посочване обаче
какво се има предвид под „съответната лихва“, такова посочване липсва и в
договора за кредит.
Следователно: чл. 7 от договора предвижда две
различни суми: размер на кредита – 2000 лв.; и ОБЩ размер на кредита – 2598,37
лв. Във втората са включени и застрахователните премии по посочените
застраховки, както и заплатената за сметка на кредитора „еднократна такса
оценка на риска“. Уговорената между страните възнаградителна лихва е посочена в
чл. 9 от договора както следва – 24,8 % годишен лихвен процент, който се
изчислява ежемесечно по метода на простата лихва „върху остатъчния размер на главницата по кредита“. Липсва яснота
обаче коя от двете суми, сочени като „размер на кредита“ се има предвид при
определяне на остатъчния размер на главницата, служещ за изчисляване на
лихвата. Наред с това липсва уговорка относно това какъв е лихвеният процент, приложим
по отношение на посочената „еднократна такса за оценка на риска“, заплатена чрез
„финансиране от кредитора“ по реда на чл. 6 от Искане-декларация за потребителски
кредит (л. 20).
При това положение следва да се приеме, че съдържанието
на процесния договор не позволява да се извърши преценка относно обхвата на
задължението на потребителя и съществено ограничава правата на последния,
поради което договорът следва да се приеме за недействителен на основание чл. 22
вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от
недействителността е връщане само на
чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи. От
представената от ответника, неоспорена от ищеца, справка за извършените от
последния плащания по кредита (л. 28); се установява, че потребителят е заплатил
по посочения договор общо 3011,80 лв., от които главница - 2598,37 лв.
Следователно заплатеното над посочената главница, или разликата от 413,43 лв.,
се явява платена при начална липса на основание и подлежи на връщане на ищеца. Затова
искът следва да се приеме за основателен до размер от 413,43 лв., а за
разликата над посочената сума до пълния претендиран размер – да се отхвърли
като неоснователен. С оглед този резултат, първоинстанционното решение, с което
искът е отхвърлен изцяло, следва да се приеме за незаконосъобразно в частта, с
която искът е отхвърлен до размер от 413,43 лв., и да се отмени в тази част,
като вместо това посочената сума следва да се присъди на ищеца ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба. За
разликата над този размер до пълния претендиран искът е правилно отхвърлен и в
тази част обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Досежно разноските:
За ищеца (жалбоподател пред настоящата инстанция)
следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото по реда на чл.
38 от ЗА безплатно процесуално представителство, което - съразмерно с уважената
част на иска следва да се определи на по 122 лв. за всяка инстанция.
За ответника (въззиваем пред настоящата инстанция):
С обжалваното решение на ответника са присъдени разноски в размер на 100 лв.
Съобразно изхода от спора (съразмерно с отхвърлената част от иска) дължимите на
ответника разноски за първоинстанционното производство възлизат на 59 лв.,
поради което решението в частта, с която е присъдена сума над посочения размер
следва да бъде отменено. За въззивното производство въззиваемият претендира разноски
в размер на 300 лв., от които по съразмерност му се дължат 177 лв.
По изложените съображения съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 4509/25,11,2019 г., постановено по гр. д. № 10585/2019 г. на
РС Пловдив, ХIV гр. състав В ЧАСТТА,
с която предявеният от А.Г.А. с ЕГН **********; срещу „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК
*********; иск за заплащане на сума, получена без основание във връзка със
сключен между тях договор за потребителски кредит от 19,04,2017 г., ведно със
законната лихва върху същата, е
отхвърлен до размер от 413,43 лв.; КАКТО
И В ЧАСТТА, с която А.Г.А. с ЕГН **********; е осъден да заплати на „Ти Би
Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********; деловодни
разноски ЗА РАЗЛИКАТА над сумата от 59 лв. до присъдения с решението размер
от 100 лв.; КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София, ЕИК *********; да заплати на А.Г. ***, ЕГН **********; сумата от 413,43 лв. (четиристотин и тринадесет лева и четиридесет
и три ст.), получена при начална липса на основание във връзка със сключен
между тях на 19,04,2017 г. договор за потребителски кредит; ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от 25,06,2019 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4509/25,11,2019 г., постановено по гр. д. № 10585/2019 г. на
РС Пловдив, ХIV гр. състав В ОСТАНАЛАТА
МУ ЧАСТ.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София, ЕИК *********; да заплати на адвокат Д.Г.Б.,***; сумата от 122 лв. (сто двадесет и два
лева), представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено, при условията
на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, безплатно процесуално
представителство за първоинстанционното производство; както и сумата от 122 лв. (сто двадесет и два лева), представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществено, при условията на чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата, безплатно процесуално представителство за въззивното
производство.
ОСЪЖДА А.Г. ***, ЕГН **********; да
заплати на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София, ЕИК *********; сумата от 177 лв. (сто седемдесет и
седем лева) представляваща деловодни разноски за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
.