Решение по адм. дело №404/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производство по реда на чл. 118, ал. 3 от Кодекс за социално осигуряване /КСО/, във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „Б“ от КСО..

Образувано по жалба, вх.№ 2103-04-32/13.05.2025г. в АСВТ, подадена от Р. С. С. от гр. ***, действаща чрез упълномощения адвокат.

Оспорва се Решение № 1040-04-32/28.04.2025г. на директора на ТП на НОИ Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на същото лице срещу Разпореждане № 041-00-3528-3/27.03.2025г. на ръководителя на „Осигуряване за безработица“ при същото териториално поделение на НОИ, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Жалбоподателят оспорва Решението като незаконосъобразно поради неправилно тълкуване и приложение на материалния закон и при допуснати административно производствени правила. Претендира нарушаване на основни принципи залегнали в АПК, като настоява, че отговаря на лимитативно посочените в чл. 54а от КСО условия. В съдебно заседание оспорващият не се явява, представлява се от адв. Р., която поддържа жалбата на основанията посочени в нея. Ангажира писмена защита и претендира разноски съобразно представен списък.

Ответникът по оспорването – директорът на ТП на НОИ – Велико Търново, чрез упълномощения юрисконсулт, оспорва жалбата като неоснователна. Изтъква, че спорът по същество, касае факта, че за лицето България не се явява държава по пребиваване, нито държава по последна заетост, като за това са събрани многобройни доказателство, съдържащи се в административната преписка. Допълнително представя писмена защита, в която излага подробни мотиви и цитира практика на ВАС. В тази връзка ПП на ответника моли жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на разноски, алтернативно възразява за прекомерност на претендираните разноски от ПП на жалбоподателя.

Жалбата срещу Решението на директора на ТП на НОИ – Велико Търново е допустима, тъй като е подадена в преклузивния срок по чл. 118, ал. 1 от КСО. Оспореното Решение е получено по пощата на 30.04.2025 г., което е видно от обратната разписка. Жалбата е подадена в ответната администрация на 13.05.2025 г.

Оспорващата е адресат на ИААкт по чл.117, ал.1, т.2, б“б“ от КСО, който я засяга неблагоприятно, т.к. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Постановеното Решение на директора на ТП на НОИ е административен акт, който е годен обект на съдебен контрол съгласно изричната разпоредба на специалния закон – чл. 118, ал. 1 от КСО.

Съгласно правомощията си по чл. 117, ал. 3 от КСО директорът на ТП на НОИ – Велико Търново е отхвърлил жалбата срещу горепосоченото Разпореждане на ръководителя на „Осигуряване за безработица“ при същото ТП. С това на практика е потвърдил разрешението на материалноправния въпрос, направено с оспореното пред него Разпореждане.

Делото е подсъдно на АСВТ по правилата на родовата и местна подсъдност. Не са налице пречки за постановяване на акт по същество. Предвид изложеното, съдът прие жалбата за процесуално допустима.

Разгледана по същество същата е НЕОСНОВАТЕЛНА по изложените по-долу фактически и правни съображения.

С разпореждане от 20.05.2025 г. е направен проект на доклад и е разпределена доказателствената тежест между страните. На оспорващата е указано, че на осн. чл. 170, ал.2 от АПК, следва да установи пред съда наличието на условията на акт с положително за нея съдържание. Със същото разпореждане е предоставена на ответника възможност да представи писмен отговор по реда и със съдържанието по чл. 163, ал.2 от АПК.

Ответникът представи з.к. от административната преписка, получена с писмо вх. № 2174/16.05.2025г. от ТП на НОИ – Велико Търново по опис, намиращи се от лист 7 до лист 86, включително, писмените доказателства приложените към молба 2940/27.06.2025г. по опис от жалбоподателката, намиращи се от л. 97 до л. 105, включително, електронни разпечатки от Система за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС, получени с вх. № 3053/02.07.2025г. от процесуалния представител на ответната страна, намиращи се от л. 108 до л. 114, включително, представените от процесуалния представител на жалбоподателката Договор за кредит за текущо потребление от 25.01.2021г., сключен между Р. С. С. и „Банка ДСК“ АД, Договор за залог на вземане по сметка в „Банка ДСК“ АД от 25.01.2021г., сключен между Р. С. С. и „Банка ДСК“ АД и Договор за кредит за текущо потребление от 15.01.2024г., сключен между Р. С. С. и „Банка ДСК“ АД, извадка към вх. 1029-04-7437#2/17.09.2025г. в ТП на НОИ - Велико Търново и извадка към вх. №1029-04-7440#2/17.09.2025г. в ТП на НОИ - Велико Търново и декларация от Р. С. С. от 04.07.2025г., нотариално заверена.

Делото е основано изключително на писмени доказателства, които не са оспорени от страните. Настоящият състав ги намира за непротиворечиви по съдържание, а между тях официалните документи са с висока доказателствена стойност. Поради това съдът ги кредитира с доверие и основа на тях фактическите си констатации.

В съдебно заседание е разпитан свид. И. З., съсед на жалбоподателката. Същият твърди, че познава Р. С. от около 3-4 години. Знае, че работи сезонно селскостопанска дейност, свързана с бране на плодове и зеленчуци - няколко месеца във Франция и няколко месеца в Англия. Всичките й близки и роднини живеят тук в България. Със заплатата си издържа цялото семейство и поддържа къщата. Потвърждава, че Р. С., живее в чужбина в каравани, фургони, предоставени от работодателя, а в България има наследствена къща от нейната майка, в която Р. инвестира всичките си доходи и спестявания. Твърди, че когато е работила в чужбина, жалбоподателката, отсъства няколко месеца и след това се връща в къщата си в ***. Въпреки преките си впечатления, не знае точно на коя улица живее С., а какво и къде работи е узнавал от нея и сина й. Няма информация, дали си е търсила работа в Република България, но от нея знае, че не иска да живее в чужбина.

Свид. К. Л. К. е син на жалбоподателката. Същият потвърждава, че майка му е работила сезонно във Франция, където е брала плодове и зеленчуци. Когато е работила там, майка му е живяла в квартира, предоставена от работодателя. Основното и жилище е в България, в град ***, където е семейна им къща, за която тя си изпраща голяма част от парите. Свидетелят твърди, че освен за поддръжка, майка му го е издържала от 11-ти-12-ти клас. Не е посещавал майка си във Франция. Не е споделяла каква е квартирата. Синът и, е ходил в Англия, където са пребивавали в каравана. С., няма собствен дом в чужбина, живее на картира, осигурена от работодателя. Потвърждава, че често е пътувала за България, ако не всеки месец, поне на два месеца. Свидетелят не помни, кога майка му е приключила работа във Френската република, но в продължителен период от време е живяла в *** без прекъсване. Не помни дали е работила в България преди да отиде във Великобритания. Потвърждава, че се е върнала от Великобритания за делото, където работи към този момент.

Свидетелските показания, ведно с тяхната относимост и допустимост към настоящия спор, ще бъдат обсъдени в съответната част на решението.

Съдът разгледа оплакванията в жалбата в светлината на всички събрани по делото доказателства. Прецени ги поотделно и в тяхната съвкупност. На основание чл. 168, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 3 от КСО служебно провери законосъобразността на обжалвания административен акт на всички основания, посочени в чл. 146 от АПК. При това намира за установени следните факти:

1. На 31.10.2023 г. със справка вх. № 041-00-3528-2 са приети документи, сред които заявление, в което Р. С. посочва, че е полагала труд в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия за времето от 27.09.2021 г. до 25.08.2023 г., формуляр - анкета СА3916, копия на документи на чужд език, заявление за удостоверяване на осигурителен период от 29.08.2023 г. до 29.09.2023 г. във Френската република със СЕД U002 и СЕД U004, декларация относно определяне на пребиваването във връзка с прилагането на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и копия на документи на чужд език.

2. Предвид необходимостта от събиране на доказателства за осигурителния стаж и доход в посочените по-горе държави, чрез Системата за електронен обмен на социалноосигурителна информация между ДЧ на EC (EESSI), до компетентната институция на Френската република на 02.11.2023 г. са изпратени - структуриран електронен документ (СЕД) U001CB - „искане за осигурително досие - трансграничен работник" и СЕД U003 - „искане за информация за заплатата", а до компетентната институция на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия само СЕД U001 - искане за осигурително досие.

3. С разпореждане № 041-00-3528-1/02.11.2023 г. на оправомощено лице за ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Велико Търново административното производство по отпускане на паричното обезщетение за безработица е спряно на основание чл. 54г, ал. 4, т. 1 от КСО предвид необходимостта от удостоверяване на информация, свързана с периоди на заетост в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и във Френската република.

4. На 20.12.2023 г. е получен СЕД U002 - „осигурително досие", издаден от компетентната институция на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, в който е удостоверен период на осигурена заетост от 15.05.2021 г. до 21.08.2023 г. включително.

5. На 24.03.2025 г. са получени СЕД U017 – „осигурително досие - трансграничен работник", издаден от компетентната институция на Френската република, с който е удостоверен период на осигурена заетост от 29.08.2023 г. до 28.09.2023 г. включително и СЕД U004 - „информация за заплатата", издаден от компетентната институция на Френската република, с който е удостоверен осигурителен доход за периода.

6. С разпореждане № 041-00-3528-2/24.03.2025 г. на оправомощеното лице за ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Велико Търново на основание чл. 55 от АПК образуваното административно производство е възобновено.

7. С разпореждане № 041-00-3528-3/27.03J2025 г. на оправомощеното лице за ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Велико Търново на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. „а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Р. С. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, тъй като Република България не е компетентната държава по последна заетост, нито по пребиваване, поради което на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, § 2 и § 5, б. „а от Регламент (НО) № 883/2004 няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

7.1. По жалба срещу последното е издадено оспорваното в настоящото производство Решение № 1040-04-32/28.04.2025г. на директора на ТП на НОИ Велико Търново.

Въз основа на установеното от фактическа страна, настоящият състав на съда формира следните правни изводи:

Изнесените в жалбата твърдения за факти и тези, посочени в акта на администрацията, разкриват правен спор с административно естество, с трансграничен елемент, т.к. жалбоподателката е полагала труд в различни ДЧ на ЕС и във Великобритания. Поради това предмет на спора е въпросът дали за лицето България се явява държава по пребиваване, с оглед приложението на правото на ЕС за координация на системите за социална сигурност. Стълкновителните норми по повод осигурителните отношения в рамките на ЕС се съдържат в приложимия Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване. Приложим национален материален закон при разглеждане на жалбата е Кодекса за социално осигуряване /КСО/, който по същество е възприел регламентацията на ЕС в тази област. Приложим процесуален закон е АПК.

При дължимата служебна проверка на законосъобразността на оспорвания акт по чл. 168 от АПК съдът следва да прецени дали при издаването му са спазени изискванията за законосъобразност – наличието на компетентност на органа, постановил съответния акт, изискването за писмена форма и реквизити – мотивиране на акта, спазване на процесуалните правила при издаването му, съответствието му с материалния закон и съобразен ли е с целта на закона.

Процесното решение на ответника е валиден административен акт - издаден от компетентен по материя, степен и територия административен орган. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. Съответно според разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Видно от нормата е, че при реализирането на административното обжалване на разпореждания като обжалваното по административен ред, компетентен е именно съответният ръководител на ТП на НОИ, който следва да се произнесе писмено с мотивирано решение, в което да изложи доводите си по същество, както е процедирано в случая.

Решението на ответника съдържа всички съществени елементи на формата на индивидуален административен акт, установени с чл. 59, ал. 2 от АПК. Посочени са фактическите и правни основания, мотивирали постановяването му, съответствието между които е въпрос по същество. Не се установяват съществени процесуални нарушения.

По отношение на правилното приложение на закона съдът намира следното:

Още в началото следва да се припомни, че чл. 61 от Регламент 883/2004 предвижда в своя параграф 1, че компетентната институция на държава - членка, чието законодателство поставя придобиването на правото на обезщетение за безработица в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. От параграф 2 на посочената разпоредба обаче следва, че с изключение на случаите по чл.65, параграф 5, буква „а“ от този регламент, прилагането на параграф 1 зависи от това дали заинтересованото лице /в случая жалбоподателката/, в съответствие със законодателството, съгласно което се претендират обезщетенията, е придобило осигурителни периоди, ако това законодателство изисква такива периоди. Доколкото прилагането на чл.54а от КСО е обусловено от изискването за завършване на осигурителни периоди при връщането в България, а жалбоподателката не е завършила такива периоди, същата би могла да претендира обезщетение за безработица на основание на Регламента чрез сумиране на осигурителни периоди, последният от които е завършен в друга държава членка, само единствено ако положението й съответства на визираното в разпоредбата на чл.65, параграф 5, буква „а“ във връзка с чл.65, параграф 2.

Чл. 65, параграф 2, изречение първо от Регламента предвижда, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка, и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетост в държавата членка по пребиваване.

Внимателното логическо и граматическо тълкуване на тази сравнително ясна стълкновителна норма води до извод, че на първо място, разпоредбата има предвид случаите, при които лицето е било трудово заето в една държава членка, която е компетентната, но в същото това време е пребивавало в различна държава – членка, в която не е било трудово заето, и на второ място, че то е пребивавало в тази държава членка в момента на осъществяването на трудовата заетост в компетентната държава членка, доколкото единствено тогава то може да продължи да пребивава или да се върне там след прекратяването на заетостта си в другата, компетентната държава членка. За да попадне в тази хипотеза на стълкновителната норма, по време на дейността си като заето лице във Франция, а и преди това във Великобритания и Северна Ирландия, жалбоподателката е следвало да пребивава в Република България, в която, след приключване на дейността си като заето лице, се е завърнала, респ. продължава да пребивава без прекъсване.

Дефиницията на термина „пребиваване“ се съдържа в разпоредбата на чл.1, буква „й“от основния Регламент 883/2004, като според нея „пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Критериите, които се използват, за да се определи въпросното обстоятелство, се извличат от разпоредбата на чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламента за прилагане). В разпоредбата на параграф 1 са предвидени два основни критерия, като втория се дели на няколко подкритерия. От структурата на разпоредбата на параграф 2 следва, че приложимостта му се обуславя от невъзможността прилагането на критериите, посочени в параграф 1 от разпоредбата, да доведе до еднозначен извод за пребиваването на съответното лицето, за което се прилага основният регламент.

Както се установява от събраните по преписката доказателства, за периода от 15.05.2021 г. до 21.08.2023 г. лицето трайно е било установено във Великобритания и Северна Ирландия, след което от 29.08.2023 г. до 28.09.2023 г. е полагало труд във Франция. Безспорно Френската република е държавата по последна заетост на жалбоподателката. Видно от представената по делото справка от Персоналния регистър на НОИ за осигурителните периоди от 01.01.2016 г. до м.12.2025 г. и справка за изплатени парични обезщетения за безработица, жалбоподателката не е полагала труд по българското законодателство, считано от 26.08.2016 г. Същевременно с това за нея са налице данни за осигурена заетост в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия освен за времето от 15.05.2021 г. до 21.08.2023 г., и за следните периоди: от 01.09.2016 г. до 03.06.2017 г., от 26.09.2017 г. до 05.04.2018 г., от 29.08.2018 г. до 30.10.2019 г., от 02.12.2019 г. до 24.03.2020 г. и от 02.04.2020 г. до 28.09.2020 г. Нещо повече, св. К. /син на жалбоподателката/ твърди, че същата се е върнала за делото от сезонна работа във Великобритания. Тази информация намира своето потвърждение и в приложения по делото СЕД Н001 „Уведомление/искане за предоставяне на информация“, в което е отразено, че е необходима информация за датата на напускане на държавата, което потвърждава изявлението на синът и, че и към момента Р. С. полага труд във Великобритания. Изводът, който безспорно се налага е, че след завръщането си от Франция, жалбоподателката е заминала отново за Великобритания, където полага труд и понастоящем.

В тази връзка с определение по дело С-30/22, СЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава – членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава – членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

Според данните от декларацията, жалбоподателката, няма съпруг/фактически съжител и непълнолетни деца, както и, че данъците върху доходите от последната и заетост са внасяни в държавата, където е полаган трудът. Завръщала се е в Република България няколко пъти в годината или по-рядко. По делото не са налице каквито и да било данни за обичайно пребиваване на същата в Република България по време на заетостта й във Франция, а преди това и във Великобритания, както впрочем и след това. Обстоятелството, че е запазила връзка с държавата си по произход само по себе си не сочи обичайно пребиваване в страната. Доколкото България е страната й по произход, обяснимо е жалбоподателката да има близки и роднини в страната, но това обстоятелство не е достатъчно, за да се приеме, че тя пребивава в страната, а и не са представени доказателства. Съдът, не кредитира в тази връзка свидетелските показания на К. К. в частта потвърждаваща трайно пребиваване на лицето на територията на Република България, доколкото същият е син на жалбоподателката и е пряко заинтересован от изхода на делото. От друга страна, свидетелят З., декларира близки отношения с Р. С., върху които се изграждат и личните му впечатления за честото и пребиваване в страната, същевременно, обаче и в разрез със заявеното приятелство между тях, не знае адреса и. Освен това, свидетелят възпроизвежда не лични впечатления, а информация сведена му до знанието от самата жалбоподателка. Накрая, вписването в регистрите на населението в страната също не е достатъчен критерий за установяване на държавата по пребиваване (решение на Първоинстанционния съд от 3 май 2001 г., Liaskou срещу Съвета, Т 60/00, EU: Т: 2001: 129, параграф 62).

Всичко изложено, мотивира съда да приеме, че не се установява в рамките на последната заетост на жалбоподателката основните и връзки и контакти, нейните икономически и социални интереси да са били свързани основно с Република България. Понятието "държава-членка, в която пребивава" трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където също се намира центърът на неговите жизнени интереси (Решение на Съда от 17.02.1977 г. по дело С 76-76 Silvana di Paolo vs. Office national de l'emploi). В тази връзка следва да бъде отчетен факта, че жалбоподателката от м.08.216 г. до настоящия момент е работила последователно във Великобритания, Франция, след което се е завърнала отново в Обединеното кралство и няма периоди на трудова заетост в България.

С оглед всичко изложено, след анализ на събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства, се налага единственият правилен и законосъобразен извод, формиран и от административния орган, че завръщайки се в България, С. не се е завърнала в държавата си по пребиваване, а всъщност е променила пребиваването си след приключване на заетостта във Франция като се е завърнала в държавата си по произход, но не и по пребиваване, особено предвид обстоятелството, че и понастоящем лицето полага труд във Великобритания.

По изложените съображения съдът приема, че Разпореждане № 041-00-3528-3/27.03.2025г. на ръководителя на „Осигуряването за безработица“ и потвърждаващото го Решение № 1040-04-32/28.04.2025г. на директора на ТП на НОИ-Велико Търново, са издадени при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта му, поради което жалбата следва да се отхвърли като неоснователна.

С оглед изхода на спора основателна се явява претенцията на ответника за разноски представляващи юрисконсултско възнаграждение и такива следва да се присъдят размер от 150.00 лева, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Воден от горните мотиви, на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно и чл.143, ал.3 от АПК, VII-ми адм. състав на АСВТ

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р. С. С. от гр. ***, депозирана срещу Решение № 1040-04-32/28.04.2025г. на директора на ТП на НОИ-Велико Търново, с което е потвърдено Разпореждане № 041-00-3528-3/27.03.2025г. на ръководителя на „Осигуряването за безработица“ при същото ТП, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ОСЪЖДА Р. С. С. с [ЕГН] да заплати на ТП на НОИ, гр. Велико Търново деловодни разноски в размер на 150.00 (сто и петдесет) лева, представляващи юрисконсулско възнаграждение.

 

Решението на основание чл. 119, във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "ж" от КСО е окончателно.

Решението да се съобщи на страните по делото по реда на чл.137 от АПК.