Решение по дело №429/2024 на Административен съд - Смолян

Производството е по реда на чл.145 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) във връзка с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Делото е образувано по жалба на С. М. В. от [населено място], [област], срещу Решение № 2153-20-95/25.10.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - [област], с което е оставено в сила Разпореждане №202-02-219-5/03.09.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – [област], съдържащо отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

С жалбата се твърди,че оспореното решение е незаконосъобразно, противоречащо на материални и процесуални разпоредби. Жалбоподателката не оспорва,че е упражнявала трудова дейност в чужбина повече от 5 години, но тази дейност винаги е била сезонна, краткосрочна и свързана с финансови причини. Тя няма жилище и постоянен адрес във В. или [държава]. Веднага след приключване на сезонната работа, тя се е връщала на територията на [държава] до следващата сезонна работа.Никога не е имала намерение да се установява в чужбина. В [държава] е обичайното й пребиваване, тъй като тук са личните и социалните й контакти, това е центърът на жизнените й интереси. Затова счита,че [държава] се явява компетентната държава да отпусне обезщетението.

Поради направените оплаквания, моли съда да отмени оспореното решение и делото да се върне на административния орган със задължителни указания по приложението на закона.

В открито съдебно заседание жалбоподателят С. В. чрез пълномощника си адвокат С. Н. поддържа жалбата по доводите в нея. Претендира присъждане на разноски. Допълнително представя писмена защита

Ответникът по жалбата - Директорът на ТП на НОИ [населено място], редовно призован, не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от упълномощен юрисконсулт А. Ч., с което оспорва жалбата като неоснователна и моли да се остави без уважение.Поддържа доводите, изложени в решението и в разпореждането на органите по осигуряването.Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна ако е над минималния размер.

Смолянският административен съд, втори състав, като взе предвид оплакванията в жалбата и обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност, прие следното:

 

Със заявление вх. № 202-02-219/19.09.2023 г. подадено в дирекция „Бюро по труда“ - [община], В. е поискала отпускане на парично обезщетение за безработица. В последствие лицето е подало и две заявления за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) - В. и [държава]. Посочени са три периода във В. и удостоверяване на придобит период в [държава] от 04.09.2023г. до 16.09.2023г., който е последната заетост на В..

 

С Разпореждане № 202-02-219-1 от 29.09.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл. 54г. ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на ПОБ, до получаване на доказателства от компетентната институция на съответните държави.

На 20.10.2023 г. е изготвено и изпратено искане до КИ на [държава], а на 08.11.2023г. до В..

На 30.01.2024 г. със справка вх. № 202-02-219-7 са приети постъпилите от КИ на [държава] СЕД [Наименование]и СЕД [Наименование]Със СЕД [Наименование]е удостоверен осигурителен период за времето от 06.09.2023 г. до 16.09.2023 г. вкл. и от 19.09.2023 г. до 20.09.2023 г. вкл., както и основание за прекратяване на последната заетост - „Изтичане на срока на договора“. Със СЕД [Наименование]е удостоверен период на доход от заетост за времето от 06.09.2023 г. до 20.09.2023 г. вкл. в размер на 12,41 евро на час, 9,33 часа на ден за 12 дни.

 

На 03.01.2024 г. е получен изпратения от КИ на В. СЕД [Наименование]Със СЕД [Наименование]са удостоверени осигурителни периоди за времето от 15.06.2020 г. до 12.02.2021 г. вкл. и от 05.04.2021 г. до 31.08.2023 г. вкл., както и основание за прекратяване на последната заетост - „Изтичане на срока на договора“.

На 26.08.2024 г. са приети постъпилия от КИ на [държава] СЕД Н002 - отговор на искането за информация и актуализиран СЕД [Наименование]и актуализиран СЕД [Наименование]С актуализирания СЕД [Наименование]е удостоверен осигурителен период от 04.09.2023 г. до 16.09.2023 г. вкл. и основание за прекратяване на последната заетост - „Изтичане на срока на договора“. С актуализирания СЕД [Наименование]е удостоверен период на доход от заетост за времето от 04.09.2023 г. до 16.09.2023 г. вкл. в размер на 12,41 евро на час, за 12 дни и 9,33 часа на ден.

 

С Разпореждане № 202-02-219-4/28.08.2024 г. е възобновено производството по заявление за отпускане на ПОБ. С Разпореждане № 202-02-219-5/03.09.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ с подробно изложени в него мотиви. Прието е от органите по осигуряването,че от КИ на В. и КИ на [държава] е потвърдено, че през периода от 17.09.2018 г. до 16.09.2023 г. вкл. от С. В. е осъществявана осигурена трудова дейност по тяхното законодателство, като са придобити няколко осигурителни периода и тази трудова дейност е продължила общо над пет години. Оттук е направен извод, че пребиваването на С. В. не е на територията на [държава] и НОИ не е компетентна институция по отношение на произнасянето по правото на ПОБ на С. В.. Допълнително се сочи, че лицето не е осигурявано по българското законодателство след 25.05.2005 г.

Посочва се,че съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) 883/2004, НОИ не е компетентната институция по отпускането на обезщетение за безработица. Органите на НОИ считат, че на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, [държава] не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Поради гореизложеното е отказано отпускане на ПОБ на лицето.

 

Жалбоподателят С. В. е обжалвала Разпореждане № 202-02-219-5/03.09.2024 г. за отказ на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [област] пред Директора на ТП на НОИ [населено място].

С Решение № 2153-20-95 от 25.10.2024 г., което е предмет на оспорване в настоящото производство, Директорът на ТП на НОИ [населено място] е оставил в сила Разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] и е отхвърлил депозираната срещу него жалба от С. В..

За да остави в сила Разпореждане № 202-02-219-5/03.09.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [област] и отхвърли жалбата, директорът на ТП на НОИ - [област] е възприел изцяло доводите, изложени в оспореното разпореждане.

Решението на директора на ТП на НОИ - [област] е получено от майката на жалбоподателя В., с пощенска пратка, видно от известие за доставяне-обратна разписка, на 30.10.2024г.(л.18 от делото).

Жалбата срещу решението е подадена до Административен съд-[област] чрез ТП на НОИ-[област] на 13.11.2024 г., с вх. № 2153-20-95#1/13.11.2024г.

 

При така установеното, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО от надлежна страна и следователно е процесуално допустима.

При разглеждането й по същество, съдът съобрази следното:

Оспореното Решение №2153-20-95 от 25.10.2024 г. на директора на ТП на НОИ - [област] и оставеното в сила Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област], са издадени от оправомощени по закон органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила.

Съгласно изискванията на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за форма на административния акт, той следва да съдържа фактически и правни основания за издаване.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане са мотивирани, тъй като в тях са изложени конкретни фактически и правни основания за издаването им.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане, обаче, са издадени при неправилно приложение на материалния закон, предвид следното:

Спорът по делото е правен и се свежда до това, коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица на С. В. във връзка с периодите, в които е работила по трудови правоотношения на територията на В. и [държава].

[държава] е част от Европейския съюз - такава част е била през времето, през което жалбоподателят С. В. е работила във В. и [държава]. Всички държави-членки са длъжни да прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на Европейския съюз обаче, определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в това число и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. В случая, доколкото последната трудова заетост на жалбоподателя С. В. (за която няма спор, че е български гражданин) е била в [държава], относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между [държава] и [държава] са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 19.09.2023 г., поради което при преценка основателността на претендираното от С. В. право, приложение намира посочения по-горе Регламент № 883/2004. В чл. 2 от него се сочи, че се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. [държава] е част от Европейския съюз и съответно е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно обезщетение за безработица, доколкото С. В. е посочила, че последната й заетост е в [държава] и същата е прекратена, считано от 17.09.2023 година.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

По смисъла на чл. 65, ал. 1 от Регламент (ЕО) 883/2004 г., както и на решение 3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за социална сигурност, лицата, които се третират като частично безработни, са онези, които не са загубили напълно връзката с държавата по последна заетост, като това се определя от обстоятелството, дали между страните съществува връзка, т.е. дали съществува договорна заетост и не зависи от продължителността на всяко временно спиране на работа. Съответно, ако дадено лице остане в трудово правни отношения с предприятие/работодател в държавата, която е различна от тази по пребиваването му, но трудовата дейност е спряна, това лице се счита за частично безработно и обезщетенията се предоставят от държавата по последна заетост, на основание чл. 65, ал. 1 от Регламент (ЕО) 883/2004 г.

В случая от значение е тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от посочения Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“, последният дефиниран като „временно пребиваване“.

Настоящият съдебен състав не споделя изложените мотиви от административния орган по отношение приетото място на „обичайно пребиваване“ на жалбоподателя С. В..

В периодите на заетост във В. и [държава] жалбоподателят С. В. действително не е била на територията на [държава], но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение в съответните държави, където е била сезонен работник, респективно не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Към момента на подаване на заявлението на 19.09.2023г. няма спор, че жалбоподателят С. В. се е регистрирала като безработна в Р [държава]. Тук живеят майка й, брат й и сестра й. Тук е наследствената им къща, където е постоянният й адрес, съгласно Удостоверение №АПИО 03/04-/104 от 16.12.2024г. – [област], [община], [населено място], [улица].

Според разпитания свидетел Н. Б. в А. се живее на каравани и в боксове, които осигуряват работодателите. Обяснява,че С. като свърши сезонната работа, се връща в [населено място]. Според него С. ходи да работи в А. по финансови причини.

Като съобрази посочените факти, съдът приема,че тук, в РБ С. В. обичайно пребивава.

При така установеното съдът намира, че обичайното пребиваване на жалбоподателя С. В. е в РБ, а пребиваването й във В. и [държава] има характер на временно (за периода на заетост), а не на обичайно такова, по смисъла на член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Затова приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на [държава], съответно [държава] се явява компетентна държава.

Безспорно е установено за жалбоподателя С. В., че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в [държава] /за период от 12 дни/ и осъществено намерение за пребиваване в [държава] на български гражданин, така че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държави-членки на Европейския съюз. Претендираното парично обезщетение за безработица от жалбоподателя С. В. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е практиката на Върховния административен съд, изразена в Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставил в сила Разпореждане №202-02-219-5/03.09.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], е основателна и следва да бъде уважена.

Тъй като естеството на административния акт не позволява решаването на въпроса по същество от съда, на основание чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на директора на ТП на НОИ - [област], за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за административния орган при постановяване на акта му.

При този изход на делото основателно е искането на пълномощника на жалбоподателя за разноските по делото. Такива са направени в размер на платена държавна такса 10лв. и 500 лв. за адвокатски хонорар, или общо 510 лв.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, Смолянският административен съд, втори състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-20-95/25.10.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - [област], с което е оставено в сила Разпореждане №202-02-219-5/03.09.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – [област], по оспорването на С. М. В..

ИЗПРАЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по Заявление вх. №202-02-219/19.09.2023г. от С. М. В., при което следва да се имат предвид съдържащите се в мотивите на настоящия съдебен акт задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на НОИ-[област] да заплати на С. М. В. сумата 510 лв. разноски по делото.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.