Р
Е Ш Е
Н И Е
№.................. / 04.02.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на деветнадесети ноември през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА въззивно гражд. дело номер 3766 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 423019 от 05.06.2018 г. постановено по гр.д. № 9116/2017 г. на
СРС, 75 състав, е признато за
установено по предявените искове от „Т.С.” ЕАД против А.В.Д., искове, че А.В. Т.дължи
на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 415 ал.1 от ГПК сумата от 1111,06 лева,
представляваща стойността на потребената топлинна енергия за периода от
01.05.2014 год. до 30.04.2016 год., за топлоснабдяван имот- апартамент №6,
находящ се в гр. София, ул. „*******, сумата от 60,72 лева, представляваща
такса за отчитане на уреди за разпределение на топлинна енергия, ведно със
законната лихва, считано от 28.10.2016 год. до окончателното и изплащане,
сумата от 76 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
15.09.2014 год. до 21.09.2016 год., и сумата от 12,72 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата от 60,72 лева за периода от 15.09.2014 год. до
21.09.2016 год. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по
разноските, дължими между страните, като е осъдил А.В.Д. да заплати на „Т.С.”
ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК общо сумата от 414,79 лева разноски
съразмерно уважената част от исковете и сумата от 196,64 лева , представляваща
разноските по заповдното производство по гр.д. №61639/2016 год. по описа на СРС,
75 с-в., и съответно е осъдил „Т.С.” ЕАД да заплати на А.В.Д., на основание
чл.78, ал.З от ГПК сумата от 367,15 лева, представляваща разноски съразмерно
отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца - „Б.Б.” ООД.
Това решение е обжалвано в срок от ответника А.В.Д. с оплаквания за
неправилност на решението, поради липса на доказателства за наличие на облигационна
връзка между страните за доставка на топлинна енергия /ТЕ/, вкл. и такива че
ответникът е собственик/ползвател на ТЕ и че имотът е топлоснабден, липсата на
доказателства за установяване на количеството доставена ТЕ за липсата на доказателства за установяване годност на средствата
за измерване на ТЕ и за тяхната периодична метрологична проверка за годност, за
нарушение при приемане доказателствената
стойност на СТЕ основано на документи, които нямали доказателсктвена стойност
като частни такива. Моли решението да се отмени в тези части, в които исковете
са уважени , като те се отхвърлят. Претендира за присъждане на разноските по
делото
по списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна-ищец „Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач не са дали писмен отговор по
въззивната жалба, в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД
с писмена молба след този срок, подадена
за откритото съдебно заседание пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски
за въззивната инстанция вкл. за защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПК, оспорва и
размера на адв.възнаграждение на противната страна.ГПКГПСГПК
С последващо
определение от 09.01.20202 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение
искането на ответника за изменение на решението в частта за разноските, което определение
не е било обжалвано самостоятелно съгласно чл.248, ал.3 от ГПК, при което
същото следва да се прецени според изхода на спора за правилност на обжалваното
решение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на
заявените с исковата молба претенции.
Видно от мотивите на решението
и от исковата молба, исковете за установяване дължимост на вземане за
главница-цена на ТЕ и за лихви за забава върху тази главница, са били предявени
за по-големи размери от тези, за които исковете са уважени, но с решението няма
произнасяне, че за разликата тези два иска подлежат на отхвърляне- нито мотиви,
нито диспозитив. Няма направено искане за допълване на решението. Въззивният
съд е установил редовност на въззивната жалба като е събрал дължимата държавна
такса според обжалваемия интерес от ответника. Ето защо предмет на въззивна
проверка е решението с постановения диспозитив.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответницата оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както
и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивните жалби относно
преценката на събраните по делото доказателства и значението на липсващите
такива, както и относно приетото и кредитирано от СРС заключение на
съдебно-техническа експертиза, и несъгласието на ответника с него.
По наведения с въззивните жалби на страните довод за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е основал решението си
за основателност на исковете в уважените
размери, на база приетите по делото доказателства за качеството потребител на
ТЕ на ответника като собственик на топлоснабдено жилище в сграда-етажна
собственост, и за размера и цената на реално доставената ТЕ за жилището, приет
за установен размера от приетите по делото експертизи, като е възприел
заключението само на СТЕ за установяване на количеството доставена и потребена
в жилището ТЕ, лихвата за забава върху непогасената главница е определил по
реда на чл.162 от ГПК, а другите вземания също е приел за основателни в
предявените размери.
Оплакванията на ответника по въззивната жалба
въззивният съд намира за основателни.
Първо, събраните по делото доказателства- 3
бр. нотариални акта, удостоверяват, че отвеникът е придобил в периода 1998-2001
г. по силата на три сделки с предишни съсобственици, 100 % от правото на собственост
върху процесното жилище, като от същите тези 3 бр. нотариални акта се
установява, че прехвърлителите- съответно баща и баба на ответника, са си
запазили за себе си правото на ползване върху прехвърлените на ответника права
на собственост върху имота. Или установяват тези нотариални актове , че върху
имота изцяло запазено вещно право на собственост имат трети лица- В.А.Д. и В.С.Д..
Няма данни това вещно право на ползване на тези две трети лица да е погасено
или прекратено в последствие, вкл. и в
исковия период. Наред с това по делото е приета молба-декларация до ищеца,
подадена от трето лице- Т.Б.Н.от 08.03.2002 г., за откриване на партида на
същия имот на нейно име за ползване на топлинна енергия и за 1-членно семейство,
като от приетата СТЕ е видно, че при ФДР партидата се води именно на името на Т.Б.Н..
Горното води до извод, че ответникът по исковете А.В.Д. притежава само вещното
право на собственост, но не и вещното право на ползване на жилището, като
последното е запазено за трети за делото лица, посочени по-горе, или ответникът
е т.нар. „гол собственик“.По отношение на това кое лице-голият собственик или
вещният ползвател, е потребител на ТЕ, въззивният съд намира, че вещният
ползвател, а не голият собственик, има качеството потребител на ТЕ по силата на
материалния закон – ЗЕ и ЗС, тъй като чл. 57 от ЗС предвижда, че ползвателят е
длъжен да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и
другите такси, да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, и да я върне
на собственика след прекратяване на правото на ползване, която императивна
материално правна норма въззивният съд
прилага, при преценката и на другата такава- чл.153 от ЗЕ, вр. § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./. Така ответникът като
притежател само на т.нар. „голата“ собственост върху топлоснабдения имот за
исковия период, няма качеството потребител на ТЕ, и същият не е потребител на
ТЕ по смисъла на закона и не дължи цената на ТЕ, на услугата дялово
разпределение съответно и лихва за забава върху дължимите главници, в
размерите, в които тези искове са били уважени. Възражението на ответника по
въззивната жалба за липсата на облигационна връзка с ищеца, е основателно.
Второ, изготвяните от
ищеца справки и
съобщения за задължения за цена на ТЕ за процесния имот, като изготвени от него документи, нямат
обвързваща доказателствена сила, защото не носят подпис на ответника, представляват частни документи, и ищецът не може да бъде освободен от
процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици,
а именно доставяне на претендираното количество ТЕ за исковия период за имота
собствен на отвтениците. Ищецът не е доказал с годни доказателства какво
количество топлинна енергия и на каква стойност е доставил в сградата-етажна собственост и в
жилището, собственост на ответника, за исковия период, както му е било указано с доклада на съда по чл.146
от ГПК, предвид направени от ответника още с
отговора на исковата молба възражение в този смисъл
и оспорване на представените от ищеца частни писмени доказателства. Вписванията
по счетоводна партида
при ищеца подлежи на доказване и
самостоятелно не установява количеството доставена от ищеца на ответника топлинна енергия в процесния период, нито установяват
нейната стойност, а по делото не са представени други писмени доказателства за
количеството доставена и отчетена ТЕ, която да е потребена в собственото на ответника жилище, също и за общите части на сградата и за самата сграда. Заключенията на съдебно - техническата
експертиза и на съдебно - счетоводната експертиза, са били изготвени от вещите
лица и на база документи, които не са приети по делото като писмени доказателства
(документална проверка при ищеца и при третото лице-помагач на протоколи и др.,
които не са приети като писмени доказателства). Възражение относно липсата на
доказателства по чл.127, ал.2 от ГПК от ищеца, които да установяват реалното
потребление на ТЕ, ответникът еа направил и с
отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК, и със становището си по експертизите. Първоинстанционният съд е указал на
третото лице-помагач да представи само документите, посочени в молба на ищеца от
01.09.2017 г.- относно договора на ФДР с етажната собственост, но не е указал
на същото това трето лице-помагач, да представи поисканите от него с исковата
молба документипо т.4 от доказателствените искания на ищеца- документи за главен отчет на измервателните уреди, за осигурен достъп, за
връчване на индивидуалните разпределителни сметки, за сертифициране на средствата
за измерване, поради което такива са останали несъбрани по делото пред СРС, вкл. и от въззивиня съд поради липсата на искане за попълване на
доказателствения материал с тях по реда на чл.266 от ГПК от въззивния съд. Това процесуално бездействие на ищеца е в
негова тежест.
Заключенията на вещите лица не може да
служи като самостоятелно доказателство за това, а за изясняване дали правилно
ищецът с помощта на трето лице- ФДР, е определил количеството ползвана ТЕ за
жилището на ответника за исковия период, и на базата на
първичните документи за това, съобразно изискването на ЗЕ- документи за отчет
на индивидуалните измервателни уреди в жилището, респ. протоколи за неосигурен достъп като основание
за служебно начисляване на ТЕ, и др. касаещи отчитане на ТЕ в абонатната
станция. Непредставянето на такива документи по делото лишава ответната страна
от оборване удостовереното с тях, а вещото лице с оглед чл.195 от ГПК, може да
изясни спора дали отразеното в тези документи –особено тези за отчет на
индивидуалните разпределителни уреди, съответства на изискванията на ЗЕ и
подзаконовата уредба по прилагането му, касаещи топлоснабдяването, но не и
изцяло да замести липсата на тези доказателства по делото. Действително, вещите
лица носят наказателна отговорност за даденото от тях заключение, но съдът не е
длъжен автоматично да възприеме заключенията им като достатъчно доказателство
за установяване на количеството ТЕ, а преценява същите с оглед другите събрани
по делото доказателства и доводите и възраженията на страните. При липсата на
представени по делото писмени доказателства, изискуеми по ЗЕ за установяване на
количеството консумирана ТЕ за жилището на ответника, респ. на такива за причините за липса на отчет на
средствата за измерване в имота на ответника, въззивният
съд намира, че приетите експертизи не могат самостоятелно да докажат основателността на иска по отношение на
количество потребена реално ТЕ в сградата-етажна собственост и в имота на
ответника, респ. и нейната цена за исковия
период. Направеното в тази насока оплакване с въззивната
жалба на ответника също е основателно
Поради липсата на доказателства
за съществуване на облигационна връзка между страните, неоснователно е и
искането за установяване на вземане за главница-цена на услуга за извършване на
дялово разпределение.
Ето защо уважените исковете се явяват недоказани за главниците, също и за
лихви за забава
върху тях в уважените размери,
тъй като при липса на главен паричен дълг не се дължат и лихви.
Поради разминаване изводите на
двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да се отмени, също да се
отмени и определението по чл.248 от ГПК,
като се отхвърлят исковете в уважените размери.
При този изход на
спора въззивният съд следва да определи отново дължимите разноски. Ищецът няма
право на разноски нито в исковото нито в заповедното производство, нито по
въззивното производство, тъй като няма уважени исковете.
Ответникът има право
на разноски за двете съдебни инстанции. За първата инстанция е направил
разноски само за адвокатско възнаграждение от 850 лв., което според цената на
иска, съдът намира че следва да намали до минимум от 377,84 лв. по чл.7, ал.2,
т.2 от НМРАВ на ВАвд С № 1/2004 г. по направеното от ищеца възражение пред
двете съдебни инстанции по чл.78, ал.5 от ГПК, защото от страна на
упълномощения адвокат И.А. е извършено като действие по процесуално
представителство само подаване на писмена молба
пред СРС със становище по съществона спора за последното открито съдебно
заседание на 15.03.2018 г. По същите съображения и за въззивната инстанция за
защита от адвокат се определят за ответника-въззивник също 377,84 лв. вместо
платените 550 лв.- също е подадена от
адвоката само писмена молба- защита пред въззивния съд, както и още 74,79 лв.
по списъка по чл.80 от ГПК за държавна такса.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 423019 от 05.06.2018 г. и определение по чл.248
от ГПК с № 5721/ 09.01.2020 г., двата съдебни акта постановени по гр.д. №
9116/2017 г. на СРС, 75 състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни, предявените от „Т.С." ЕАД, ЕИК********, със седалище
и адрес на управление:***, срещу А.В.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, искове по реда на чл.422 от ГПК, за признаване за установено, че А.В.
Т.дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 415 ал.1 от ГПК сумата от 1111,06 лева
/хиляда сто и единадесет лева и шест стотинки/, представляваща стойността на
потребената топлинна енергия за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год.,
за топлоснабдяван имот- апартамент №6, находящ се в гр. София, ул. „*******,
сумата от 60,72 лева /шестдесет лева и седемдесет и две стотинки/,
представляваща такса за отчитане на уреди за разпределение на топлинна енергия,
ведно със законната лихва, считано от 28.10.2016год. до окончателното и
изплащане, сумата от 76 лева /седемдесет и шест лева/, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
15.09.2014 год. до 21.09.2016 год., и сумата от 12,72 лева /дванадесет лева и
седемдесет и две стотинки/, представляваща лихва за забава върху главницата от
60,72 лева за периода от 15.09.2014 год. до 21.09.2016 год., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.д.№ 61639/2016 г.на СРС.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, да заплати на А.В.Д. на основание чл.78, ал.3 от ГПК,
сумата 377,84 лв. разноски за първата инстанция и сумата 452,63 лв. разноски за
въззивната инстанция.
Решението е постановено с участието на
трето лице помагач на страната на ищеца - „Б.Б.” ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.