Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 22.04.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, двадесет и шести състав, в
публично заседание на втори април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА ГЪЛЪБОВА
При участието на секретаря Теодора Станчева разгледа докладваното
от съдията
гр.д. № 18619 по описа на ВРС за 2017 год. и,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „П.К.Б.”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** срещу Н.В.Н., ЕГН **********,
с адрес: ***4, с която са предявени обективно съединени искове, както следва:
1. иск по чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК за приемане
за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2631,30 лева, представляваща главница по
договор за потребителски кредит №************от 28.10.2011г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 11.09.2017 год. до окончателното й изплащане,
за която сума е издадена Заповед № 7534/13.09.2017г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 13648/2017г. по описа на
ВРС; 2) иск по чл.240, ал.2 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата
от 1762,68 лева, представляваща договорно възнаграждение за ползване на
предоставената главница по договор за потребителски кредит №************от
28.10.2011г. за периода от 10.12.2011г. до 10.03.2016г.
В исковата молба са
изложени твърдения, че на 27.10.2011г. между ищцовото
дружество и в.н.к.е сключен договор за револвиращ
заем № **********по силата на който ищецът е отпуснал на ответника кредит в
размер на 4000 лева, който е следвало да бъде върнат в срок от 48 месеца.
Сумата от 4000 лева била предоставена на ответника по банкова сметка ***.10.2011г.
С договора било уговорено и предоставяне на услуга по отлагане на вноски, за
което било уговорено договорно възнаграждение, което следвало да бъде
разсрочено съобразно погасителния план.
Погасителната вноска била уговорена в размер на 269 лева с падеж всяко
10-то число на месеца. Длъжникът направил само 34 погасителни вноски и една
непълна. На 24.11.2014г. длъжникът починал,
а ищецът изпратил покана за доброволно изпълнение на наследника му – Н.В.Н..
Крайният падеж на договора настъпил на 10.03.2016г.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК
назначеният особен представител на ответника е депозирал писмен отговор, с
който оспорва исковете като неоснователни. Сочи се, че размерът на уговорения в
процесния договор ГПР от 105,67 % противоречи на добрите нрави. Твърди, че договорът за кредит не съдържа
нормативно уредените реквизити. Оспорва като неравноправна клаузата за договорното
възнаграждение, както и като нищожна поради противоречие с добрите нрави.
С писмена молба, депозирана преди съдебно заседание,
процесуалният представител на ищеца поддържа исковата молба.
В съдебно заседание процесуалният
представител на ответника оспорва предявените искове и поддържа отговора.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и
събраните по делото доказателства, преценени заедно и по отделно, намира за
установено от фактическа страна следното:
Не е спорно, а и се установява от представения договор, че между ищцовото
дружество и в.н.к.е сключен Договор за револвиращ
заем №************от
28.10.2011г. По
силата на договора ищцовото дружество е предоставило на ответника паричен заем
в размер на 4000 лева за срок от 48 месеца. Видно от договора, размерът на
погасителната вноска е 269 лева, годишният лихвен процент е 76,52 %, а ГПР е
109,53 %, като дължимата сума по кредита
е определена на 13004,24 лева. Падежът на вноските е 10-то число на
месеца.
Представени са и Общите условия на „П.К.Б.“ ЕООД към договор за револвиращ
заем за физически лица.
Съгласно Анекс № 1 от 25.04.2013г. към договор за револвиращ
заем №************от 28.10.2011г. страните са се споразумели за промяна на
вноските, изразяваща се в отлагане на вноски № 16 и 17, за което следва да
заплати възнаграждение от 538 лева, като се приема нов погасителен план по
договора, а ГПР след сключването на анекса е 99,83 %.
Приет по делото е и коригирания на
основание Анекс № 1 погасителния план към процесния договор за кредит, видно от
който първата вноска по кредита е с падеж 10.12.2011г., а последната 10.03.2016г.
Представено от ищеца е извлечение по сметка към договор за потребителски
кредит № **********, съгласно което по
договора са направени плащания в общ размер на 9203 лева.
Видно от представено преводно нареждане, сумата от 4000 лева е преведена
от ищцовото дружество по посочената в договора за кредит банкова сметка *** Н.
Костадинов на 28.10.2011г.
Видно от представеното от ищеца по делото удостоверение за наследници в.н.к.е
починал на 22.11.2014г. и е оставил за наследник своя син Н.В.Н..
От извършена справка в Служба „Архив“ при ВРС се установява, че в
особената книга на съда по чл.52 във вр. счл.49 от ЗН няма вписан отказ от наследство от страна на
ответника Н.В.Н..
При така установените фактически обстоятелства съдът
достигна до следните правни изводи:
В тежест
на ищеца по установителната
претенция е да установи, при условията
на чл. 154, ал. 1 ГПК, съществуване на вземането, за което е издадена процесната заповед за изпълнение, а именно: наличие на валидно сключен договор
за кредит, изпълнение на задълженията си по
него, както и размера на претендираната
главница. По осъдителната претенция в тежест на ищеца е да установи, че с договора
между страните е уговорено заплащането на договорно възнаграждение за ползване на предоставената
главница по кредита, както и размера и периода на дължимото договорно
възнаграждение. Ответникът следва да докаже правопогасяващ
факт по отношение на задълженията си по договора (плащане, давност и т.н.).
Безспорно се установи сключването на договора за кредит между ищцовото дружество и лицето В. Н. К.. От
представените от ищеца писмени доказателства, неоспорени от ответника, се установи
и че ищцовото дружество е изпълнило
задължението си по договора, като е предоставила сумата от 4000 лева по
посочената от кредитополучателя банкова сметка. ***, че кредитополучателят е починал и единствен негов наследник
е ответника Н.В.Н., като няма вписан
отказ от наследство.
Ищецът
твърди, че поради неплащане на вноските по кредита е настъпила автоматично
предсрочната изискуемост на същия.
Съгласно т.18
от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013 година на ОСГТК, ВКС в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от
договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем
при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и
кредиторът може да събере
вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането
или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си
да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната
изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства
или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции,
правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Независимо от обстоятелството, че ищцовото
дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ,
даденото в цитираното ТР разрешение за необходимостта
преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на
кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да
намери приложение по аналогия. Същото следва да се прилага не само за
настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков
кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по отношение
настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични задължения по
други договори, по които престацията на кредитора е
била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Отделно от
това, кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови
институции, биха били поставено в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
В настоящия случай ищецът
не е ангажирал доказателства за уведомяването на длъжника за настъпването на
предсрочна изискуемост на задължението му.
Въпреки
липсата на уведомяване за предсрочната изискуемост, съдът на основание чл.235
от ГПК следва да съобрази всички факти, настъпили след предявяване на иска.
След подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до датата на
приключване на устните състезания по делото съобразно погасителния план по
договора за кредит поетапно са падежирали всички
вноски. При вземане, произтичащо от договор за кредит, чиято предсрочна
изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаване заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, не може да бъде игнорирана съществуващата
облигаторна връзка между страните, обосноваваща
конкретни задължения, поети от кредитополучателя. Липсата на точно изпълнение
на така поетите задължения, без настъпила предсрочна изискуемост за цялото
вземане, съобразно договореното по актуален погасителен план – главница и
лихви, води до извод, че тези обстоятелства следва да бъдат съобразени в
исковото производство по чл.422 ГПК. Длъжникът-ответник по иска дължи
изпълнение, макар и само до онази част от задължението по отношение, на която е
настъпил падежът, договорен от страните и доколкото не може да се приеме, че
вземането е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не
може да се отрече съществуване на самото вземане, като се отхвърли искът в
обема на безспорно установеното задължение по отношение на падежиралите
вноски – в този смисъл Решение № 15 от 09.05.2017г. по гр.д. № 60034/16 на ВКС,
І т.о. По въпроса за задължението на съда да установи падежиралите
вноски по кредита в рамките на иска по чл.422 от ГПК, въпреки ненадлежното
обявяване на предсрочната изискуемост вече е постановено и Тълкувателно решение
№ 8/2017г. на ОСГТК, както и други решения на ВКС по чл.290 от ГПК – Решение № 7 от 19.05.2017г. по гр.д. № 60053/16г.,
І т.о., Решение № 180 от 31.07.2017г.по т.д. 1357/16г., Решение № 103 от
07.08.2017г. по т.д. №851/16г. на ВКС, І т.о., Решение № 208 от 09.02.2018г. по
т.д. № 394/17г. на ВКС, І т.о. и др.
Както бе
посочено, в настоящия случай са падежирали всички вноски съобразно погасителния план по договора
за кредит, като дължимата главница по тях е общ размер от 4000 лева. Съгласно представеното извлечение
от сметка ответникът е направил плащания по договора в общ размер на 9203 лева.
За да се
направи извод за останалата след направеното плащане дължима главница, съдът
следва да разгледа и дължимостта на задължението за договорно възнаграждение.
Установи се, че с договора
между страните е уговорено заплащането на договорно възнаграждение за ползване
на предоставената парична сума. Ответника е направил възражение за нищожност на
договора в тази част поради противоречие с добрите нрави с оглед уговорения размер
на ГПР от 105,67 % противоречи на добрите нрави. Действително се установи, че с процесния
договор е уговорен годишен лихвен процент от 76,52 % и ГПР от 105,67 %. След
Анекс № 1 към договора размерът на ГПР е
намален на 99,83 % за оставащите след този анекс вноски. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България, а съгласно чл.19, ал.5 от ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Размерът на ГЛП и ГПР
по процесния договор многократно надвишават размера по чл.19, ал.4 от ЗПК, с
оглед на което клаузата за заплащане на претендираното
договорно възнаграждение се явява изцяло нищожна на основание чл.19, ал.5 от ЗПК.
С оглед нищожността на
клаузата за договорно възнаграждение дължима по процесния договор се явява
единствено главницата по кредита. Предвид че се установи, че същата е в размер
на 4000 лева, а от кредитополучателя са заплатени общо 9203 лева, то задължението
за главница се явява изцяло погасено.
По гореизложените
съображения съдът намира, че предявените искове са неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени.
Мотивиран от горното, Варненският
районен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** срещу
Н.В.Н., ЕГН **********, с адрес: ***4 искове с правно основание чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК за признаване за установено, че Н.В.Н.,
ЕГН **********, с адрес: ***4 дължи на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** сумата
от 2631,30 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит №************от 28.10.2011г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 11.09.2017 год. до окончателното й изплащане,
за която сума е издадена Заповед № 7534/13.09.2017г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 13648/2017г. по описа на ВРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** срещу
Н.В.Н., ЕГН **********, с адрес: ***4 иск с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1762,68 лева, представляваща договорно
възнаграждение за ползване на предоставената главница по договор за
потребителски кредит №************от 28.10.2011г. за периода от 10.12.2011г. до
10.03.2016г.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: