Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, .........01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на седми
декември през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 6683 по описа за 2020 г. по описа на СГС, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 76178 от 24.04.2020 г., постановено по гр.
д. № 47897/2018 г. на СРС, ГО, 82 състав, е уважен
предявеният от А.Ц.А.
срещу П.на Р.Б.иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати сумата
от 3 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в
резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по по чл.199, ал.1, т.1, вр. чл.198, ал.1, пр.1, вр.
чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК по ДП № 139/2014г. по описа на СДВР, пр.пр.№
9766/2014г. по описа на СГП, което наказателно производство е приключило с
постановление от 21.04.2017г. за частично прекратяване на наказателното
производство спрямо ищеца А.Ц.А., ведно със законната лихва от 28.04.2017г. до
окончателното плащане, като предявената
претенция е отхвърлена за разликата над сумата от 3
000 лева до пълния претендиран размер от 15
000 лева.
С решението съдът се е произнесъл по разноските
в производството, съобразно изхода на спора.
Срещу решението
в частта, в която е уважен предявеният иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство П.на Република България, с доводи за неговата неправилност и необоснованост.
Конкретно се поддържа, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е
определено в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като неговият
размер не е съобразен с критерия за справедливост и
значително надхвърля претърпените от ищеца вреди, съобразно установеното от
събраните по делото доказателства. Счита, че по делото не са събрани относими доказателства за наличие на увреждания с
трайни последици за психическото, физическото и здравословно състояние на ищеца
по причина на повдигнатото обвинение, като в конкретният случай не е налице
една от необходимите и кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране
отговорността на прокуратурата, а именно – причинно – следствена връзка между
твърдените неимуществени вреди и незаконно действие на провозащитните органи (конкретното
обвинение). Освен
това счита, че определеният размер на обезщетението не
съответства не само на характера и степента на търпените неимуществени вреди,
но и на вида и степента на упражнената наказателна репресия, доколкото
продължителността на обвинението е около 3 години, за които производството е
приключило в досъдебната фаза на процеса. По изложените
съображения прави искане атакуваният съдебен акт в обжалваната част да бъде
отменен като неправилен, като вместо него бъде постановен друг, с който предявеният
иск да бъде отхвърлен изцяло. Алтернативно се релевира искане за
намаляване на размера на обезщетението по чл. 2 от ЗОДОВ за неимуществени
вреди.
Въззиваемата страна
А.Ц.А., посредством процесуалния си представител адв. Ю., с доказателства по
делото за надлежно учредена представителна власт, оспорва въззивната жалба
изцяло като неоснователна по подробно изложени съображения и моли съда да я
остави без уважение, респективно да потвърди като правилно и законосъобразно
постановеното от СРС, ГО, 82 състав решение. Претендират се разноски, съобразно
представен по реда на чл. 80 ГПК списък.
Софийски градски
съд, като обсъди становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства
в рамките на въззивната жалба и по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, приема за
установено следното:
Въззивната
жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността
на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият състав на
въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, препраща своята към нея. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да бъде допълнено следното:
Предявен е иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1-во от ЗОДОВ за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Ищецът
претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно
обвинение в престъпление, наказателното производство по
което е приключило с постановление на прокурорпри СГП за частично прекратяване на производството по
отношение на ищеца, същото от 21.04.2017г.
В срока за
отговор на исковата молба ответникът П. на Р.Б.е
оспорил исковете с правоизключващи спорното право възражения, включително
че не са настъпили твърдените от ищеца вреди.
За да постанови
решението си, първоинстанционният съд е приел, че съобразно продължителността
на периода, през който срещу ищеца било повдигнато и поддържано обвинение в
извършено престъпление, тежестта на обвинението, взетата мярка за неотклонение
"Подписка", изпитаното от него притеснение, стрес, потиснатост, разстройство на съня, унизеност, физическа
безпомощност,
справедливият размер на дължимото обезщетение е в размер на 3
000
лева.
В жалбата,
с която е сезиран съдът, не се правят
обосновани оплаквания за неправилно установени факти в първоинстанционното
производство, поради което в правоприлагащата си дейност въззивният съд следва
да изходи от установеното от първата инстанция, като приложи закона, уреждащ
спорното право.
С оглед
изложеното, на настоящия етап от производството е установено, че досъдебно
производство № 139/2014 г.
по описа на СДВР, пр. пр. № 9766/2014
г. по описа на СГП, е образувано на 04.06.2014г. по реда на чл.212, ал.2 от НПК с първо действие по разследване – оглед на местопроизшествие, срещу неизвестни
извършители за престъпление по чл.199, ал.1, т.1, вр. чл.198, ал.1, пр.1, вр.
чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК.
С постановление от 05.06.2014г.,
А.Ц.А. е привлечен в процесуалното качество на обвиняем в производството за
това, че на 04.06.2014г. около 08:45ч. в гр.София, ул.“Нешо Бончев“ в
непосредствена близост преди кръстовището с бул.“Първа българска армия“, в
съучастие като извършител с две неустановени лица (извършители), отнел чужди
движими вещи от владението на П.Б.М.– сумата от 26 200 лева, и от
владението на С.Г.И.сумата от 3 200 лева, или всички вещи на обща стойност
от 29 400 лева, собственост на фирма „Лео експрес“, с намерение
противозаконно да ги просвои, като извършителите употребили за това сила – чрез
лек автомобил „Крайслер Вояджър“ блъснали лек автомобил „Рено Клио“ с рег.№ *******,
в който пътували *******и И.и ги заплашили с нож с думите „Давайте парите“,
като грабежът е в големи размери - престъпление по чл.199, ал.1, т.1, вр.
чл.198, ал.1, пр.1, вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК.
На 05.06.2014г. и
на основание чл.115, чл.138, чл.221 и чл.237 НПК, на А.Ц.А. е проведен разпит в
съответното процесуално качество.
Безспорно е във
въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява, че на 04.06.2014
г. ищецът бил задържан за срок от 24 часа от органите на МВР на основание чл.
63, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Впоследствие ищецът бил задържан за срок от 72 часа с
постановление на прокурор при СГП от 05.06.2014г. С протоколно определение от 08.06.2014
г., постановено по НЧД № 2478/2014 г. по описа на СГС, НО, 16 с-в, на А.Ц.А. била
взета мярка за неотклонение "задържане под стража". Така
постановеният съдебен акт е бил отменен с протоколното определение от 12.06.2014
г., постановено по ВНЧД № 562/2014 г. по описа на САС, НО, като спрямо
обвиняемия е взета мярка за неотклонение „Подписка“.
С постановление от 21.04.2017г.
на прокурор при СГП, наказателното производство по ДП № 139/2014г. по описа на
СДВР, пр.пр.№ 9766/2014г. по описа на СГП е прекратено на основание чл.243,
ал.1, т.2 от НПК в частта, в която е водено срещу А.Ц.А. за престъпление по
чл.199, ал.1, т.1, вр. чл.198, ал.1, пр.1, вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК.
От заключението на
приетата по делото в първоинстанционното производство съдебнопсихологична
експертиза се установява, че: 1). Непосредствено и след ситуацията в
следствения арест, А.Ц.А. е преживял стресова реакция, преминала в адаптационна
реакция с тревожно – хиподепресивни симптоми като пряк резултат от възникналия
стрес, които не биха били възникнали, ако последният не е бил налице, 2). По
време на престоя му в ареста ищецът е имал тревожно – хиподепресивни
оплаквания, включващи страхове, напрежение, потиснатост, липса на желание за
живот, „задушаване“, разстройство на съня, като характерът и съдържанието им са
изводими от преживяванията на унизеност, страх от телесно увреждане, страх от
бъдещето и неизвестността, 3). Оплакванията и преживяванията са намалели като
интензитет в рамките на 3 – 4 месеца след ситуацията и не се е наложило
допълнително медикаментозно лечение. Няма данни за задълбочаване и развитие на
усложнения, 4). Персистират остатъчни последици в психологичен план, които не
представляват болестни симптоми – улеснена готовност към тревожност, напрежение
и състояние, близко до стресово при ситуации, сходни на претърпяната – с
обострена чувствителсност на въздействия от средата с потребност от щадящо
отношение, които не възпрепятстват ежедневието на ищеца.
Приетите за
установени негативни последици от повдигането на обвинение срещу ищеца са доказани
и посредством събраните гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля С.П.Я.-Ц., от
които е установено приетото от СРС отражение по неблагоприятен начин на
наказателното производство върху емоционалното състояние и социалната сфера на
ищеца, а именно че последният не е бил на себе си по време на наказателното производство
срещу него, не спял, не се хранел, смятал, че е следен, приятелката му го напуснала, а приятелите му започнали да
странят от него.
Други, релевантни
за спора доказателства, не са ангажирани.
Въззивният съд
приема, че от незаконното повдигане на обвинение се засяга по един недопустим
начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което
води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди – неблагоприятно
отражение върху психиката на човек, независимо от конкретната преценка, която
следва да бъде осъществена за размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди – чл. 52 ЗЗД.
Съгласно нормата
на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1-во, във вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата - в
лицето на съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда -
отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение в
извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан, независимо от това дали
вредите са причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в
трудово или служебно правоотношение със съответния правозащитен орган (в този
смисъл са и разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по
тълкувателно дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ, задължителни за съда).
Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е
обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по
Наказателния кодекс, като по повдигнатото и поддържано срещу ищеца обвинение e
постановена оправдателна присъда с влязъл в сила съдебен акт, респективно влязло в сила постановление за прекратяване на наказателното
произведоство, т. е. налице е незаконен акт на правозащитен орган.
Отговорността на ответника произтича от законоустановените правомащия на
прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за
законосъобразното му провеждане, като обвинението следва да се прецени за
незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията
на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на
лицето предвид събраните доказателства – чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1-во от ЗОДОВ. Без значение е дали конкретните действия, предприети от органите на досъдебното производство са били в съответствие с процесуалния
закон; не е релевантно и наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк
причинител на вредите, съответно какво е било вътрешното му убеждение
(субективното отношение е от значение само за приложението на чл. 9, ал. 2 от
закона). Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия
състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ
основания за отпадане или намаляване на отговорността. Обвинението в престъпление
се явява незаконно винаги, щом има влязла в сила оправдателна присъда,
постановена от съд,
или наказателното производство е прекратено, т.е. определящ е
крайният резултат от определено действие или акт, от който се установява, че
предприетите срещу съответно лице действия са били неоснователни, т. е.
констатира се незаконосъобразността на обвинението. В този смисъл без значение
за обективната отговорност е това дали на определен етап от производството
действията на П.са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до
този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички
предвидени процесуални правила. Въз основа на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3,
пр. 1-во ЗОДОВ не може да се признаят определени действия на П.за основателни и
да се изключи нейната отговорност за тях.
Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен
оправдаването/прекратяването на наказателното производство и самото обвинение
да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице
дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и
повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент
доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално
установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане,
поради което същата възниква при наличието само на посочените в законовата
разпоредба предпоставки - в случая повдигане на обвинение на лице за извършване
на престъпление и прекратяване на образуваното наказателно
производство по отношение на него, поради това,
че деянието не е извършено от лицето (обвинението не е доказано).
Във връзка с
изложеното и въззивният съд приема за установено по делото, че е налице
незаконен акт на правозащитен орган - обвинение в извършване на престъпление, образуваното наказателно производство по което е прекратено с постановление
от 21.04.2017г. на прокурор при СГП на
основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК в частта, в която е водено срещу А.Ц.А. за
престъпление по чл.199, ал.1, т.1, вр. чл.198, ал.1, пр.1, вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1
от НК.
Отговорността на
П.на Р.Б.се извлича от правомощията по осъществяването на ръководство и надзор
върху разследването и от задължението на П.да повдига и поддържа обосновано
обвинение и да доказва виновността на привлечените към наказателна отговорност
лица, като в случая незаконосъобразността на обвинението е констатирана с
влязлото в сила постановление
от 21.04.2017г. за частично прекратяване на образуваното досъдебно производство.
Единственият спорен
по същество във въззивното производство въпрос е свързан с размера на
обезщетението за неимуществени вреди..
По отношение
доказателствената стойност на свидетелските показания съдът намира, че
обичайното, допустимо и подходящо средство за доказване на неимуществените
вреди са именно показанията на свидетели, които са наблюдавали пряко
поведението на ищеца през процесния период. В показанията на свидетелят
се съдържат сведения за негативните последици от обвинението върху начина на
живот, поведението и психиката на ищеца, които следва да бъдат ценени като
ясни, последователни и житейски логични, като преценката на доказателствената
им стойност е послужила за опора на правилни изводи на първоинстанционния съд
относно един от правопораждащите спорното право факти – настъпването на
горепосочените преки и непосредствени вреди.
Настоящият съдебен
състав също
кредитира показанията на свидетеля, относими към психическите
страдания на ищеца, а именно, че същият е бил стресиран, притеснен, не се хранел, не се къпел, бил тревожен,
доколкото
св. Я.е майка на ищеца, поради което същата е
могла да възприеме поведението му
непосредствено. На следващо
място последните кореспондират напълно и с приетото по делото без възражения от
страните експертно заключение, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано като конпетентно изготвено и отговарящо в пълнота на
поставените задачи, поради което и съдът постави същото в основата на
доказателствените си изводи. От същото се установява, че преживеният от ищеца
стрес по време на ареста, престоят му там, както и наказателното обвинение, са
повлияли негативно на психиката му, изразяващо се в изолация от социалната
среда, страх и тревожност от повдигнатото срещу него обвинение.
Въззивният съд
приема, че от събраните гласни доказателствeни средства и приетото по делото заключение на съдебно – психологическа експертиза, се
установяват неблагоприятните последици, касаещи
психически страдания,
за които ищецът търси компенсация чрез парично обезщетение, а именно - конкретно се установява, че в резултат на незаконното
обвинение емоционалното състояние на ищеца е било засегнато, в т. ч. същият е
изпитвал притеснение и страх, стрес, напрежение, потиснатост,
разстройство на съня, уронени са и честта и достойнството му, които са и
закономерна (обичайна) последица от повдигането на обвинението. Следва да се
отбележи, че поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един
недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност
лице. Това води до увреждане и настъпване на вреди – неблагоприятно отражение
върху психиката на човек от положението на несигурност в течение на наказателното
производство, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без
да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание,
независимо от конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД), поради
което и доводите на въззивника в противоположния аспект съдът намира за
неоснователни.
Настоящият съдебен
състав споделя извода на първоинстанционния съд, че е доказана връзката между
проведеното наказателно производство и претърпените от ищеца вреди.
Съгласно
установената практика на ВКС е нормално да се приеме, че по време на цялото
наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на
престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено
и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както
и социалното му общуване /в този смисъл решение № 388 от 02.12.2013 г. на ВКС
по гр. д. № 1030/2012 г., IV ГО; решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр.
д. № 85/2012 г., IV ГО; решение № 214 от 08.01.2019 г. на ВКС по гр. д. №
3921/2017 г., IV ГО/. В същите решения е прието, че не е в тежест на
пострадалия да докаже отделните си негативни изживявяния. Доказани ли са
увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и
съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка.
Размерът на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за
справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената
процесуална принуда - колко и какви процесуални действия са извършени с участието
на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време,
проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и други.
В случая производството спрямо ищеца e продължило почти 3 години, а именно – от 05.06.2014
г. /датата на привличането му като обвиняем/ до 02.05.2017
г. /датата на влизане в сила на постановлението за частично
прекратяване на наказателното производство/, като тази
продължителност не надвишава критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС (в сила за България
от 07.09.1992 г.), тълкуван с оглед практиката на Европейския Съд по правата на
човека (ЕСПЧ). В частност
следва да бъдат отчетени и задържането на ищеца до 72 часа, което
го е поставило в принудителна изолация от неговите близки и обществото и е
органичило гарантирани му от Конституцията на Р.Б.права /напр. на лична свобода
и неприкосновеност, на личен живот, на придвижване/, необремененото му съдебно
минало /което означава, че той е посрещнал
по-тежко негативните последици от повдигнатото обвинение/, продължителността и
интензивността на психическия дискомфорт, преживян от ищеца, страхът от
осъждане и наложената мярка за неотклонение "подписка".
В разглеждания
случай от фактическа страна по делото е установено, че на ищеца е повдигнато
обвинение за извършено умишлено престъпление, същото
"тежко" по смисъла на дефинитивната норма
на чл.
93, т. 7 НК, тъй като за него се предвижда наказание с лишаване от свобода от пет до
петнадесет години, като спрямо ищеца е приложена и
мярка за процесуална принуда – "задържане под
стража" с протоколно определение от 08.06.2014г., изменена в „подписка“ с
протоколно определение от 12.06.2014г. Наказателното преследване срещу
ищеца е осъществено от 05.06.2014
г., когато му е повдигнато обвинението, до 02.05.2017
г., когато е влязло в сила постановлението
за частично прекратяване на наказателното производство спрямо него. С оглед критериите за разумност на срока по чл. 6
ЕКЗПЧОС, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека, а
именно сложност на делото, поведение на подсъдимия и поведение на компетентните
органи, въззивният съд приема, че в конкретния случай наказателното
производство е приключило в разумен срок.
Съобразявайки
всички изложени по-горе обстоятелства,
свързани с тежестта на повдигнатото обвинение, разумната
продължителност на наказателното производство, взетата
мярка за процесуална принуда – а именно най- леката такава,
въззивният съд, така както и първостепенния такъв,
намира, че в разглеждания случай за претърпените болки и страдания от
психическо естество, на ищеца следва да бъде определено обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 3 000
лева, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и който
размер е съобразен с предназначението на обезщетението да поправи претърпяната
лична болка и страдания от незаконното преследване, които са установени по
делото.
Размерът на
обезщетението се определя също според вида и тежестта на причинените телесни и
психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство
на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за
развитието на заболяването. В процесния случай ищецът не е ангажирал
доказателства да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по
интензитет обичайните при наличие на обвинение в престъпление, нито
настъпването на други специфични и трайни тежки последици от
повдигането на конкретното обвинение.
Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определи глобално по справедливост, при
отчитане на всички обстоятелства, имащи отношение към размера му, включително
тежестта и характера на обвинението; продължителността на наказателното
производство; наложената мярка за неотклонение; както и презюмираните морални
страдания, преживени тревоги и притеснения.
От обсъдените
свидетелски показания и приетото експертно заключение не се установява
повдигането на обвинението да е причинило на ищеца душевни страдания
и неудобства над обичайните. Eто защо изхождайки от посочените по-горе критерии
въззивният съд приема, че предявеният иск е основателен именно до
размера от 3 000 лева, който размер ще компенсира в
най-пълна степен вредите от неоправданата наказателна репресия, които са
нанесени на пострадалия. По тези съображения въззивният съд приема за
неоснователни оплакванията във въззивната жалба за нарушаване на материалния закон при
определяне размера на справедливото обезщетение за причинени неимуществени
вреди. Освен това, следва да се има предвид, че като база за паричния
еквивалент на причинената неимуществена вреда служи икономическият растеж и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на деликта. В случая датата, към която следва да се отчетат
тези показатели съгласно приетото с ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по
тълкувателно дело № 3/2004 г., ОСГК (т. 4), е 02.05.2017
г. – влизане в сила на постановлението
за частично прекратяване на наказателното производство спрямо ищеца.
Отчитането на социално-икономическото развитие при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди е възприето в трайната практика на ВКС,
отразена в решения № 1207 от 4.11.2008 г. по гр. д. № 5502/2007 г. на IV ГО,
решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011г на I ТО, решение № 141 от
19.08.2013 г. по т. д. № 453/2012 г. на II ТО, решение № 60 от 29.04.2014 г. по
т. д. № 3049/2013 г. на II ТО, решение № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. №
1154/2013 г., решение № 157 от 28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на II ТО и
други.
Като е достигнал
до същите крайни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
По отношение на
разноските:
При този изход на
спора на процесуалния представител на ответника по въззивната жалба следва да
се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗАдв., което съдът
определя на 440,00 лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004
г. на ВАдвС вр. чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, доколкото делото не се отличава
нито с фактическа, нито с правна сложност и е проведено едно открито съдебно
заседание.
Настоящото решение подлежи на касационно
обжалване по аргумент за противното от чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 76178 от 24.04.2020 г., постановено по гр. д. № 47897/2018 г. на СРС,
ГО, 82 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА П.на
Р.Б.да заплати на адв. И.В.Ю. от САК, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл.
10, ал. 3 от ЗОДОВ, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на
ВАдвС вр. чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв сумата от 440,00 лв. (четиристотин и
четиридесет лева) – адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
Решението може да бъде обжалвано
с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал.
1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.