№ 463
гр. *******, 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – *******, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на
девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАЛЯ МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Е. В. ТОДОРОВА-ЕФРЕМОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЯ МЛАДЕНОВА Гражданско дело №
20251630100311 по описа за 2025 година
Предявените искове са с правно основание чл.124 ал.1 ГПК във вр. с чл.26 ЗЗД и 55
ал.1 ЗЗД.
Ищцата Н. Д. С. от град ******* твърди в исковата молба, че е сключила с първия
ответник Договор за потребителски кредит № 2818742 и с втория ответник Договор за
предоставяне на поръчителство, като е усвоил изцяло предоставената му в заем сума
от 405,98лв. Поддържа, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК и
на основание чл. 143, т. 19 ЗЗП поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 10 ЗПК.
Сочи, че съгласно условията на Договор за потребителски кредит № 2818742
лихвеният процент по кредита е в размер на 19,86 %, а годишният процент на разходите е
21,77%. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е
различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 21,77 % е
заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с
произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка
поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски
кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Ищцата навежда подробни доводи в насока, че
уговореното възнаграждение за фирма - поръчител е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за
общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Твърди още, че този извод следва
от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
1
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето
на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на
императивните изисквания на чл.19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения
ГПР от 21,77 % разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение
на фирмата - поръчител. Ищецът твърди, че посочването в кредитния договор на размер на
ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
„заблуждаваща тьрговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите,
на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски
формуляр и в договора размер на ГПР от 21,77 % съставлява невярна информация, която е
заблудила потребителя относно действителния размер на разходите, които той ще следва да
направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил
потребителя, който е сключил кредитната сделка 2при планирани разходи в размер на 21,77
% ГПР. Твърди, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо е предоставил на кредитоискателката стандартен европейски формуляр за
кредит в размер на 405,98 лв. с посочен ГПР 21,77 %, с различни стойности на месечната
погасителна вноска и други условия от действително приложените в правоотношението.
Поради това, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано
решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи
кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в
кредитното правоотношение. Твърди, че кредиторът е нарушил правата му, тъй като не е
включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР.
Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки,
регламентирано в чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл.147, ал. 1 от ЗЗП,
съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е тълкувано с
преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС
яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостта
на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите
последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите
договорни клаузи /Решение по дело С-186/16г., съображения 60, 70, 71 и 72 от Решението по
дело № С-26/13г., Решение от 23.04.2015г. по дело С – 96/14; Решение от 26.02.2015г. по
дело С – 143/13; Решение по дело С-472/10; Решение по съединени дела С-154/15, С-
307/15 и С-308/15 от 21.12.2016г./ и с оглед на задължителния им характер са съобразени
в Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д. № 535/16г. на ВКС, II т.о. Твърди, че посочвайки
невярна стойност на ГПР в размер на 21,77 %, поради което и съобразно изведените
2
критерии в дело С-453/10 кредиторът е внесъл неравновесие в кредитното правоотношение,
тъй като потребителят е бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите
последици от поетото от него задължение и по-конкретно какъв е действителния размер на
разходите, които ще направи. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко
дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя да са инкорпорирани
всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. ГПР се формира по точно опредЕ. методика, регламентирана в чл.19,
ал.1 и по силата на ал.2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към
закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и
включени в договорното съдържание - арг. от чл.10, ал.2 и чл.10а, ал. 4 ЗПК, които гласят, че
видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от
потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са
предвидени в него. Твърди, че в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като
липсва разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита.
Посочен е лихвен процент по кредита - 19,86 %, /който е фиксиран/, но освен
възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други действия,
индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им,
поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 21,77 %.
Законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за
потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите могат да
получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на
действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на
техните потребности и на финансовите им възможност да го обслужват. В този смисъл са
задължителните указания на СЕС дадени с Решение на Съда от 21.04. 2016 г. по
дело С-377/14, в което е посочено следното: „Както обаче се посочва по същество в
съображения 31 и 43 от Директива 2008/48, от основно значение е потребителят да е
получил информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен
съгласно единна математическа формула. Всъщност, от една страна, предоставянето на
тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на
потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна, тя му позволява да
прецени обхвата на поетите от него задължения (вж. в този смисъл решение от 4
март 2004 г., Cofinoga, С-264/02, EU:C:2004:127, т. 26 и определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovost', С-76/10, EU:C:2010:685, т. 70)." Сочи, че с оглед засилената защита
на правата на потребителите и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на
търговците, които са по- силната икономически страна в гражданския оборот, законът
предвижда при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на
ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния
договор - чл. 11, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК. В условията на алтернативност, ако не се
приемат за основателни доводите му за нищожност на кредитния контракт, то твърди,
3
че не е произвела правен ефект уговорката за заплащане на възнаграждение на втория
ответник за учредяване на от негова страна на лично обезпечение, като отново излага
подробни доводи и в тази насока: Съгласно Договор за потребителски кредит №
2818742, потребителят може да сключи договор за предоставяне на поръчителство в срок до
48 часа от подаване на заявлението или да предостави банкова гаранция в срок до 10 дни от
подаване на заявлението. По силата на чл.4, ал.З от договора и чл. 4 от раздел четвърти от
общите условия, кредиторът одобрява заявлението в четиринадесет дневен срок от
подаването му в случаите, в които кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение и в
срок от 24 часа от подаването му - в случаите на предоставено обезпечение по реда на чл.12,
раздел трети. Спешно нуждаейки се от финансов ресурс, ищецът е избрал опцията
сключване на договор с поръчител, който е бил определен от кредитодателя и е подписал
с втория ответник „********т“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство, съгласно
който се е задължил да изплати на фирмата - поръчител възнаграждение в общ размер на
181.51лева., платимо като добавък към падежната вноска. Ищецът твърди, че уговорката
за заплащане на възнаграждение за поръчител не поражда правни последици, поради
следните съображения: Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и
поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е
правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното
му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален,
като правното основание за учредяването на поръчителство е кредиторът да бъде
обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по
обезпеченото правоотношение. Законодателят е уредил договора за поръчителство като
съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки
обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено
лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което
сключването на сделка между него и третото лице - поръчител е лишена от правно
основание. Сочи още, че договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни правни
норми, поради което страните могат да уговорят възмездност на поръчителството, като
в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен. Договарянето, че
кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора
противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение
по смисъла на чл.143, т.19 ЗПК. Съдебната практика е константна, че противоречи на
добрите нрави съглашение, при което престациите са явно нееквивалентни. По договор
за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава
никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост е още по-
драстично. Ищецът излага доводи и че поставянето на изискването за заплащане на
възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. Посочва, че от член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база
4
данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския
кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с
цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Ищецът твърди, че преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48, която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на
защита на интересите им / съображения 8, 9 , 23, 24, 43, 45 от Директивата/. В този смисъл
параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за
осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика
такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този
начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с
което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадльжнялост на длъжника се
увеличава. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването
на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите
на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson). Възлагането на
потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в
изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна
в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако
кредитодателят действаше добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен общия
фактически състав на чл.143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на
предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т.19 на чл.143 ЗПК/
тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни
последици за погребителя. Поддържа, че поставяйки на кредитополучателят изискване да
сключи договор с поръчителя, „*****************“ АД е договарял в полза на поръчителя
по смисъла на чл. 22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „*****************“ АД и
кредитополучателя следва, че ако беше изразил воля да сключи договор за
поръчителство, той не го прави в изпълнение на свое задължение към кредитодателя.
Поради което единственият му мотив би бил да надари 7кредитора. По силата на
чл.225, ал. 1 ЗЗД, с договора за дарение дарителят следва незабавно да престира, в противен
случай договорът е нищожен. На последно място поддържа, че договорът за
поръчителство е с акцесорен характер, той може да съществува валидно единствено
при условие, че съществува действителен главен дълг. По съображенията, изложени по-горе
5
кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и сключения
договор за учредяване на поръчителско правоотношение.
Предвид гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи
спрямо „*****************“ ЕАД нищожността на договор за предоставяне на
потребителски кредит № 2818742, както и да прогласи спрямо „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД
нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство, обезпечаващ договор за
предоставяне на потребителски кредит № 2818742. Моли съда да осъди
„*****************“ ЕАД да му възстанови заплатените от нея без правно основание
суми в общ размер на 7,43 лева, съставляващи престирани от нея парични плащания без
основание по договора за потребителски кредит. Моли съда да осъди „*****************“
ЕАД да му възстанови заплатените от него без правно основание суми в общ размер на 41,56
лева, съставляващи престирани от него парични плащания без основание по договора за
предоставяне на поръчителство.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът по делото „*****************“ ЕАД - град
**********я е депозирал отговор на искова молба. Поддържа, че твърденията за
недействителност на договора са неоснователни, като подробни доводи за това са
изложени в отговора на исковата молба. Моли съда да постанови решение, с което
отхвърли исковете като неоснователни и недоказани и да му присъди сторените по делото
разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът по делото „********Т“ ЕООД -град
**********я е депозирал отговор на искова молба. Поддържа, че твърденията за
недействителност на договора са неоснователни, като подробни доводи за това са
изложени в отговора на исковата молба. Моли съда да постанови решение, с което
отхвърли исковете като недопустими, неоснователни и недоказани и да му присъди
сторените по делото разноски.
Доказателствата по делото са писмени. Изслушано е и е прието заключение на вещо
лице.
Съдът, след като прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по
свое убеждение и при условията на чл.235 от ГПК, приема за установено следното:
Установено е по делото, че на 09.08.2023г. ищцата сключила с първия ответник
договор за потребителски кредит № 2818742 и с втория ответник договор за предоставяне
на поръчителство, като усвоила изцяло предоставената й сума в размер на 405,98
лева. Съгласно условията на договор за потребителски кредит № № 2818742 лихвеният
процент по кредита е в размер на 34,23 %, а ГПР – 40,15 %. В раздел II, чл.4 от Договора е
предвидена клауза, съгласно която кредитополучателят следва да предостави едно от
посочените в договора обезпечения, вкл. и поръчителство от одобрен от кредитора
поръчител, в срок до 48 часа с цел одобрения на кредита. В противен случай,
съгласно ал.2 на същата клауза, кредитът няма да бъде одобрен. В настоящата хипотеза
ищцата, като кредитополучател, е предоставила обезпечение – одобрен от кредитора
6
поръчител, видно от представеното от "Ай Тръст" ЕООД копие на Договор за
предоставяне н а поръчителство от дата 09.08.2023 г., сключен между ищцата и
дружеството "********т" ЕООД. Съгласно Договора за предоставяне
на поръчителство и Приложение № 1 към същия, на поръчителя се следва възнаграждение
в размер на 116,51 лева, като възнаграждението се дължи разсрочено на датата на
плащане на погасителните вноски по кредита и може, съгласно уговореното да се заплаща
на "*****************" ЕАД.
От приетото по делото заключение на вещото лице К. И. И. се установява, че
годишния процент на разходите ако в неговия обхват е включено и възнаграждението на
дружеството – поръчител е 519,88 %. Вещото лице е отбелязало в заключението си, че
платените суми от ищцата са в общ размер от 454,97 лева, от която сума 405,98 лева –
главница, 7,43 лева – възнаградителна лихва и 41,56 лева – вноска по договор за
предоставяне на поръчителство.
При така установената по делото фактическа обстановка съдът приема от правна
страна следното:
Предвид горното и с оглед съдържанието на договора за кредит, съдът намира за
основателни съображенията на ищцата за недействителност на договора на основание чл.
11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от ответника
"*****************" ЕАД в обратния смисъл. В случая е налице правоотношение по
договор за потребителски кредит, като длъжникът по правоотношението – настоящ
ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 вр. т.12 от ДР на ЗЗП,
поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила,
регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията
на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Регламента на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за
кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по
кредита и робщата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът
намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не
са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на
поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на
разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т.1 от ЗПК към общия
разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Видно от раздел II чл.4, ал.2 от Договора
в случай, че в посочения в ал.1, изр.1 срок (48 часа) кредитополучателят не предостави
съответното обезпечение (сред които е и процесното), то ще се счита, че заявлението за
кредит не е одобрено от кредитора и договорът не е породил действие. Следователно
възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено
7
в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в
ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по
него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил
въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по
договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, в чието заключение е посочено,
че ГПР е в размер на 519,88 %, при включване на възнаграждението по договора за
поръчителство. Ищцата е заплатила 454,97 лева по кредита. Предвид изложеното, съдът
намира, че процесният договор за потребителски кредит е противоречащ на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен. В
продължение на развитите по-горе мотиви, следва да се посочи, че съдът намира за нищожен
и договорът за предоставяне на поръчителство, тъй като същият се явява лишен от
основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечава и
във връзка с който е възникнало правоотношението по поръчителството. Т.е. липсва
необходимостта от сключване на акцесорния договор. Същият е нищожен и на
самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване.
Видно от съдържанието на договора, за поръчителя е уговорено възнаграждение срещу
задължението да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по
кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда,
съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
поръчителя суми (арг. чл.4, ал. 2 от договора за предоставяне на поръчителство).
Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да съществува
същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на
възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно,
защото той всякога ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението
си при погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице
нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от страните по
договора – поръчителя, поради което и този договор се явява недействителен като лишен
от основание. При настоящата хипотеза за преценка нищожността на договора за
предоставяне на поръчителство съдът съобрази и задължителните указание в ТР № 1 от
27.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г. на ОСГТК на ВКС и предвид това, че основанието за
нищожност произтича и е видно от съдържанието на самата сделка. Изложеното подкрепя и
твърдението на ищцата за неравноправния характер на договора за предоставяне на
поръчителство на основание чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за
предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата
договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на кредит при
сключване на договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя
8
юридическо лице-поръчител, сключването на договора за поръчителство в същия ден, в
който е сключен договорът за кредит, както и с изричната уговорка за приоритетно
изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по
кредита, изрично посочено в договора за предоставяне на поръчителство.
С оглед изложеното, съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя за
обезпечаване вземанията на "*****************" ЕАД по процесния договор за
потребителски кредит отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия
разход по кредита. В този смисъл е и Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело C337/23. По
този начин и при включване на разходите за възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство в ГПР, то размерът на ГПР възлиза на много повече от законоустановения
и допустим размер от 50 %. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на
всяка от уговорките настоящият състав намира, че макар формално процесният договор
за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е
особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл.22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл.11, т.10 и 11 ЗПК. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК. В този смисъл
са решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение №
60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от
12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50161 от 29.03.2023
г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. №
2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др..
Договорът, сключен между потребителя и "*****************" ЕАД и
договорът, сключен между потребителя и "********т" ЕООД, се намират във взаимовръзка
помежду си и като система от правоотношения между страните, поради което последиците
от недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на поръчителство, поради естеството на
правоотношенията. Ето защо, следва да се приеме, че и договорът за предоставяне на
поръчителство също е недействителен, поради което самият той не е породил правни
9
последици, респективно не е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение на
поръчителя. С оглед на горното и по силата на чл.23 ЗПК по договора за кредит
ищцата дължи единствено чистата стойност на кредита, а именно сумата в размер на
405,98 лева - равна на уговорената и усвоена от нея главница. Платеното на ответника
„*****************” ЕАД в повече се явява лишено от основание. Безспорно е между
страните, че ищцата е погасила задълженията си по кредита, като е заплатила и
сумата от 7,43 лева – възнаградителна лихва и 41,56 лева – вноска по договор за
предоставяне на поръчителство. Ето защо тези суми подлежат на връщане.
При това положение съдът намира исковете за за доказани по основание и по размер,
поради което ги уважа изцяло.
При този изход на спора, разноските се разпределят по правилата на чл.78, ал.1
ГПК. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. ответникът следва да бъде
осъден да заплати на адвокат Е. И. адвокатско възнаграждение. При определяне на
справедливо адвокатско възнаграждение, настоящата инстанция, счита че следва да
вземе предвид следните критерии: фактическата и правна сложност на делото,
произтичаща от предмета му, вида и обема на извършените процесуалните действия, както и
продължителността на производството. По делото е назначавана експертиза и е
проведено едно съдебно заседание, на което и двете страни не са се явили и не са изпратили
процесуален представител. Съобразно горното, съдът намира, че производството не е било с
правна и фактическа сложност. Същото е решено на базата на представените с
исковата молба и отговорите писмени доказателства и заключението на вещото лице, като
в първото съдебно заседание процесуалните представители на страните не са се
явили. В него съдът е приел проектодоклада за окончателен и е счел делото за изяснено,
като е обявил, че ще се произнесе с решение в срок. Отчитайки тези факти, настоящата
инстанция намира, че справедливото адвокатско възнаграждение по исковете за обявяване
недействителност на договорите следва да е в размер на по 150 лева за всеки иск или общо
300,00 лева, а по отношение на осъдителните искове – по 100 лева за всеки един от тях, или
общо 200 лева. Общо дължимата сума на процесуалния представител на ищцата е в размер
на 500,00 лева или с ДДС 600,00 лева. От тази сума вторият ответник следва да заплати една
четвърт или 150 лева, а останалата част от 450,00 лева, следва да бъдат заплатени от първия
ответник., като първият ответник слева
След като ищцата е била освободена от заплащане на такси и разноски в
производството по реда на чл.83, ал.2 ГПК, то дължимата държавна такса и възнаграждение
за вещо лице следва да се присъди в тежест на ответниците, като първият ответник следва да
заплати държавна такса в размер на 150,00 лева – по сметка на МРС, 100,00 лева за вещо
лице, както и 5 лева – държавна такса, в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
Вторият ответник следва да заплати държавна такса в размер на 50,00 лева – по сметка на
МРС, 100,00 лева за вещо лице, както и 5 лева – държавна такса, в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист
10
Предвид изложените по-горе съображения съдът
РЕШИ:
Признава за установено в отношенията между Н. Д. С. от град *******, ул.”********,
ЕГН ********** и „*****************“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: град ********* Бизнес център „България” нищожността на договор за
потребителски кредит № 2818742/09.08.2023 година.
Признава за установено в отношенията между Н. Д. С. от град *******, ул.”********,
ЕГН ********** и „********Т“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: град **********я, бул.”В*********/, ет.4, Бизнес център „България”
нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от 09.08.2023 година.
ОСЪЖДА „*****************“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: град ********* Бизнес център „България” да заплати на Н. Д. С. от град
*******, ул.”********, ЕГН ********** на основание чл.55, предл.1 ЗЗД сумите 7,43 лева –
възнаградителна лихва по договор за предоставяне на кредит и 41,56 лева – вноска по
договор за предоставяне на поръчителство, заплатени от нея без правно основание, ведно
със законната лихва от 06.02.2025г. до изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „*****************“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на осн. чл.78, ал. 1
ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв., на ЕАД Е. И., Булстат ******** адвокатско възнаграждение в
размер 450,00 лева.
ОСЪЖДА „********Т“ ЕООД, ЕИК ********** да заплати на осн. чл.78, ал. 1 ГПК
вр. чл.38, ал.2 ЗАдв, на ЕАД Е. И., Булстат ******** адвокатско възнаграждение в
размер 150,00 лева.
ОСЪЖДА „*****************“ ЕАД, ЕИК ******** да заплати да заплати по сметка
на Районен съд – ******* държавна такса в размер на 150,00 лева, 100,00 лева – депозит за
вещо лице, както и 5,00 лева – държавна такса, в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист.
ОСЪЖДА „********Т“ ЕООД, ЕИК ********** да заплати да заплати по сметка на
Районен съд – ******* държавна такса в размер на 50,00 лева, 100,00 лева – депозит за вещо
лице, както и 5,00 лева – държавна такса, в случай на служебно издаване на изпълнителен
лист.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд -******* в
двуседмичен срок от връчването му на
страните.
11
Съдия при Районен съд – *******: _______________________
12