№ 220
гр. гр. Добрич, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и
четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Г. Д. Жечева
Членове:Жечка Н. Маргенова Томова
Станимир Т. Ангелов
при участието на секретаря ИЛИЯНА Н. НЕЙКОВА
като разгледа докладваното от Г. Д. Жечева Въззивно гражданско дело №
20253200500370 по описа за 2025 година
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК и чл.248 ал.3
изр.2 от ГПК.Подадена е въззивна жалба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД-гр.София
срещу решение №26/21.02.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на Каварненския
районен съд в частта,с която са отхвърлени искове на въззивника срещу И. М.
П. с ЕГН ********** от гр.К. за установяване съществуването на вземания на
първия от ответницата-предмет на заповед за изпълнение №40/28.02.2023 г. по
частно гр.дело №89/2023 г. по описа на КРС в частта относно вземането за
главница по Договор за потребителски кредит №*** от 20.04.2022 г. за
горницата от 3 520 лв до 3 935,09 лв,относно вземане в размер на 777,54 лв-
договорна лихва за периода от 05.09.2022 г. до 01.02.2023 г. по цитирания
договор и вземане за обезщетение за забава в размер на 33,54 лева по
договора,респ. в частта,с която въззивникът е осъден да заплати на адв.Е. К. от
АК-София-пълномощник на И. М. П. възнаграждения за заповедното и
исковото производство.Подадени са и две частни жалби от адв.Е. К. и адв.К. Б.
срещу частите на определение №168/22.04.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на
Каварненския районен съд,с които са оставени без уважение две молби на
частните жалбоподателки за изменение на първоинстанционното решение в
частта за разноските.
Във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение въззивникът
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД-гр.София изразява становище за неправилност на
1
решението в атакуваните му части поради нарушение на материалния
закон.Незаконосъобразен бил изводът на районния съд,че съдържанието на
процесния договор за кредит не отговаряло на изискванията на чл.11 ал.1 т.10
от ЗПК,тъй като ГПР бил посочен като процент,но липсвала посочена
методология за изчисляването му.Подробно е развита тезата,че липсва
неяснота относно начина на формиране на ГПР,като се набляга,че
националният закон и Директива 2008/48/ЕО не поставяли изискване за
посочване компонентите на ГПР,а и същите били нормативно определени в
чл.19 ал.1 от ЗПК.Уговореният ГПР от 48,37% не надвишавал граничните
50%,регламентирани с разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК.Предвид изложеното
не се споделя изводът на първоинстанционния съд за недействителност на
договора за кредит.Не можело да се сподели и становището на районния съд
за прекомерност на възнаградителната лихва.Обективен критерий за
преценката дали с клаузата за възнаградителна лихва не е нарушен принципът
за справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на
кредитора бил размерът на ГПР,а не размерът на възнаградителната
лихва.Размерът на възнаградителната лихва и на ГПР били съобразени с вида
на кредита,неговата необезпеченост и високия риск за кредитора дали
длъжникът ще спазва условията на договора и ще възстанови предоставения
финансов ресурс.Противно на възприетото от районния съд в процесния
договор се съдържала нужната информация за размера,броя,периодичността и
датите на плащане на всяка погасителна вноска съобразно изискването на
чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК,като не било необходимо горното да се уточнява и под
формата на погасителен план.Такъв можело да се предостави на потребителя
само при наличие на негово искане и бил необходим при уговорен променлив
лихвен процент,а не и при фиксиран,както било в настоящата хипотеза.В
процесния договор липсвали неясноти,които да обуславят използването на
допускания при изчислението на ГПР,поради което такива допускания не
били предоставени като информация по договора.Договорът бил сключен за
конкретна сума,при изначално посочени разходи,за конкретен срок,при
фиксирана лихва за целия срок,поради което допускания при изчисляването на
ГПР не било наложително да се визират.Настоява се за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната му част и за цялостно
уважаване на исковете,както и за присъждане на всички сторени от въззивника
разноски в заповедното и исковото производства.
В писмен отговор въззиваемата И. М.П. изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба,настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваните му части,като излага подробно
становище по същество на спора при преповтаряне на доводите си в
първоинстанционното производство.Претендира присъждане на разноски за
2
въззивното производство и адвокатско възнаграждение в полза на
упълномощения й адвокат на основание чл.38 ал.2 от ЗА.
В частната си жалба срещу определението по чл.248 от ГПК адв.Е. К.
навежда доводи за незаконосъобразност на същото,като претендира отмяната
му в частта по молбата,изхождаща лично от посочения процесуален
представител,и уважаване на молбата му за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските чрез присъждане в
полза на адвоката на основание чл.38 ал.2 от ЗА на целия дължим размер
адвокатско възнаграждение за исковото производство.Били предявени три
обективно кумулативно съединени иска,като за защитата по всеки от тях
адвокатът имал право на възнаграждение.Цитира се обилна съдебна практика
в тази насока.Размерът на възнагражденията следвало да бъде съобразен с
минималните размери по Наредба №1/2004 г.
В частната си жалба срещу определението по чл.248 от ГПК адв.К. Б.
навежда доводи за незаконосъобразност на същото,като претендира отмяната
му в частта по молбата,изхождаща лично от посочения процесуален
представител,и уважаване на молбата му за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските чрез присъждане в
полза на адвоката на основание чл.38 ал.2 от ЗА на целия дължим размер
адвокатско възнаграждение за заповедното производство.Развити са
идентични съображения,както в частната жалба на адв.Е. К..Сочи се на първо
място,че неправилно районният съд присъдил дължимото адвокатско
възнаграждение за заповедното производство на адв.Е. К. вместо на адв.К.
Б.,която била процесуален представител на И. П. в заповедното
производство.Размерът на възнаграждението бил и неправилно определен при
несъобразяване,че исковите претенции са три и се дължи възнаграждение по
всяка от тях съобразно размерите по Наредба №1/2004 г.
Двете частни жалбоподателки претендират присъждане на сторените от
тях разноски в производството по частните жалби.
В писмен отговор на частната жалба на адв.Е. К. насрещната страна „Ти
Би Ай Банк“ ЕАД-гр.София изразява становище за неоснователност на същата
и настоява за потвърждаване на атакуваното определение в обжалваната от
посочения адвокат част.Намира,че съдът следва да съобрази фактическата и
правна сложност на спора и да присъди възнаграждение,равностойно на
положения от адвоката труд,а не претендираното в случая прекомерно
възнаграждение.Цитирани са множество решения на СЕС,обосноваващи
възможността съдът да присъди възнаграждения и под нормативно
установения минимум.Навежда се,че И. П. не е лице от кръга по чл.38 от
ЗА,имащо право на безплатна адвокатска защита,поради което
претендираното адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА било
3
недължимо.Мотивира се евентуална дължимост на възнаграждение за
адвоката в заповедното производство в размера по чл.6 т.5 от Наредба
№1/2004 г.
Като постави на разглеждане депозираните жалби,Добричкият окръжен
съд установи следното:
Въззивната жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е депозирана в рамките на
преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК /въззивникът е получил препис от
първоинстанционното решение на 28.02.2024 г.,а жалбата срещу решението на
КРС е подадена чрез куриер на 13.03.2024 г. при изтекъл за страната срок за
въззивно обжалване на 13.03.2024 г./.Жалбата е процесуално допустима
предвид горното и подаването й от активно легитимирано лице /страна в
производството по делото/ с правен интерес от атакуване на
първоинстанционното решение в неизгодната за него част.
Частната жалба на адв.Е. К. срещу определение №168/22.04.2024 г. е
подадена в рамките на указания от КРС двуседмичен срок за обжалване
/жалбоподателката е уведомена за определението на 09.05.2024 г.,а частната
жалба е подадена по електронна поща на 20.05.2024 г. при изтекъл срок за
обжалване на 23.05.2024 г./.Жалбата е редовна и изхожда от активно
легитимирано лице с правен интерес от атакуване на определението по чл.248
ал.3 от ГПК.Като процесуално допустима подлежи на разглеждане по
същество.
Частната жалба на адв.К. Б. срещу определение №168/22.04.2024 г. е
подадена в рамките на указания от КРС двуседмичен срок за обжалване
/жалбоподателката не е уведомена изрично за определението,поради което се
приема,че частната й жалба е депозирана в срок/.Жалбата е редовна и изхожда
от активно легитимирано лице с правен интерес от атакуване на
определението по чл.248 ал.3 от ГПК.Като процесуално допустима подлежи
на разглеждане по същество.
По въззивната жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД-гр.София срещу
решение №26/21.02.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на Каварненския районен
съд в частта,с която са отхвърлени искове на въззивника срещу И. М. П. с
ЕГН ********** от гр.К. за установяване съществуването на вземания на
първия от ответницата-предмет на заповед за изпълнение №40/28.02.2023
г. по частно гр.дело №89/2023 г. по описа на КРС в частта относно
вземането за главница по Договор за потребителски кредит №*** от
20.04.2022 г. за горницата от 3 520 лв до 3 935,09 лв,относно вземане в
размер на 777,54 лв-договорна лихва за периода от 05.09.2022 г. до
01.02.2023 г. по цитирания договор и вземане за обезщетение за забава в
размер на 33,54 лева по договора,респ. в частта,с която въззивникът е
4
осъден да заплати на адв.Е. К. от АК-София-пълномощник на И. М. П.
възнаграждения за заповедното и исковото производство:
Разгледана по същество,жалбата е неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен
състав на районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата
форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо в обжалваната част
като постановено по предявените допустими установителни искове.По
същество в атакуваната част е правилно,като съображенията за този извод са
следните:
Гр.д.№279/2023 г. на КРС е образувано по повод искова молба с вх.
№2263/21.07.2023 г.,с която са предявени обективно кумулативно съединени
искове на основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.415 ал.3 предл.1 от ГПК
във връзка с чл.415 ал.1 т.1 от ГПК във връзка с чл.9 от ЗПК,чл.430 от ТЗ,чл.79
и сл. от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД,ЕИК *********,със
седалище и адрес на управление гр.София,ул.“Димитър Хаджикоцев“ №52-54
срещу И. М. П. с ЕГН ********** от гр.К.,ул.*** за установяване,че
ответницата дължи на ищеца вземанията-предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК №40/28.02.2023
г.,издадена по ч.гр.д.№89/2023 г. на Каварненския районен съд,а именно сума
в размер на 3 935,09 лв-главница по договор за потребителски кредит
№***/20.04.2022 г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от
датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК-24.02.2023 г. до
окончателното й изплащане;сума в размер на 777,54 лв-договорна лихва по
цитирания договор за периода от 05.09.2022 г. до 01.02.2023 г.;сума в размер
на 33,54 лв-обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 05.09.2022 г. до 15.02.2023 г.Ищцовото дружество е
претендирало и присъждане на сторените от същото разноски в заповедното и
исковото производство.
Изложено е в исковата молба,че установителните искове са предявени
след проведено заповедно производство,подадено от длъжника възражение
срещу заповедта за незабавно изпълнение и дадени на заявителя-кредитор
указания от заповедния съд за предявяване на искове за установяване
съществуването на вземанията по заповедта за изпълнение.Вземанията
произтичали от сключен на 20.04.2022 г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и И. М.
П. договор за потребителски кредит №***,по силата на който банката
предоставила на ответницата сума в размер на 4 000 лв.Съгласно чл.10 от
договора общото крайно задължение на П. възлизало на 9 483,49 лв,която
сума била разсрочена на 60 погасителни месечни вноски.Уговореният между
страните лихвен процент бил в размер на 41,15 %,а предоставената сума
кредитополучателят имал задължение да върне на месечни вноски,всяка
5
включваща два компонента:главница и договорна лихва.Длъжникът
преустановил плащанията по договора,считано от 05.09.2022 г. за повече от
три месечни вноски съгласно погасителния план,а именно вноски с падежи
05.09.2022 г.,05.10.2022 г,05.11.2022 г.Считано от 01.02.2023 г.,настъпила
предсрочна изискуемост на задължението съгласно чл.16.2. от договора и
уведомление,връчено лично на длъжника.
В писмения отговор на исковата молба ответницата П. е оспорила
исковете изцяло,като е навела възражение за нищожност на договора за
потребителски кредит поради нарушение на разпоредбите на ЗПК-чл.11
ал.2;чл.11 ал.1 т.10,11,12 във връзка с чл.22 от ЗПК,както и чл.11 ал.1 т.20,23 и
24 от ЗПК.Отделно е противопоставила възражение,че уговореният лихвен
процент от 41,15 % бил в противоречие с добрите нрави,което водело до
недействителност на целия договор на основание чл.26 ал.1 пр.3 от
ЗЗД.Позовала се е на изтекла погасителна давност за част от
вземанията.Настояла е за отхвърляне на исковете изцяло,включително и за
претендираната главница,поради предявеното от ищеца единствено договорно
основание за възникване на вземанията без отправено искане за връщане на
сумата на основание чл.55 от ЗЗД.
С постановеното решение първоинстанционният съд е уважил частично
иска относно главницата до размер от 3 520 лв,като го е отхвърлил в частта за
горницата от 3 520 лв до 3 935,09 лв,и е отхвърлил на основание чл.23 от ЗПК
изцяло исковете относно договорната лихва и обезщетението за забава.
Въззивната жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е насочена срещу
първоинстанционното решение в частта,с която са отхвърлени исковете
относно част от главницата,изцяло относно договорната лихва и
обезщетението за забава.
Установява се от приложеното ч.гр.д.№89/2023 г. на КРС,че е налице
пълна идентичност между заявител и длъжник в заповедното производство и
ищец и ответник в настоящото исково производство,между вземанията-
предмет на издадената заповед по чл.417 от ГПК №40/28.02.2023 г. и тези-
предмет на исковото производство.Установителните искове са предявени в
рамките на преклузивния срок по чл.415 ал.4 от ГПК.Предвид горното същите
са допустими,респ. решението на КРС в обжалваните части е допустимо.
От събраните по делото доказателства се установява следното:
Между страните е сключен договор за потребителски кредит №*** от
20.04.2022 г.,по силата на който „Ти Би Ай Банк“ ЕАД предоставя на И. М. П.
сума в размер на 4000 лв,която следвало да се върне разсрочено на 60
погасителни вноски, съгласно погасителен план,инкорпориран в
договора,включващи главница и договорна лихва,в периода от 05.06.2022 г.
6
/първа вноска/ до 05.05.2027 г. /краен срок на договора/.Уговорен е годишен
лихвен процент в размер на 41,15 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от
48,37 %. Общата дължима сума по договора възлиза на 9 483,49 лв.В чл.15.1.
от договора е предвидено,че при забава потребителят дължи законна лихва
върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието-от падежа до
плащането.Според чл. 16.2 от договора при пълно или частично просрочие на
три поредни погасителни вноски цялото непогасено задължение става
предсрочно изискуемо от падежа на последната неплатена вноска и от тази
дата върху неплатената главница започва да се начислява законна лихва до
окончателното изплащане.
Ищецът е изпратил уведомление на ответницата П.,в което е посочил,че
поради просрочие на вноските с падежи 5-то число на месеците
септември,октомври и ноември 2022 г. обявява кредита за предсрочно
изискуем.Уведомлението е получено от ответницата лично на дата 01.02.2023
г. /уведомление и обратна разписка на листи 16 и 17 от делото на КРС/.
От заключението по допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-
счетоводната експертиза,което не е оспорено от страните,се установява,че
ответницата е усвоила изцяло заетата сума от 4 000 лв.В периода от 20.04.2022
г. до 24.02.2023 г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК/ тя е
извършила само едно плащане в размер на 480 лв.След горното доброволно
плащане друго не е последвало.
Спорен между страните е въпросът относно действителността на
процесния договор,като този спор е отнесен пред въззивния съд с наведени
доводи във въззивната жалба и в отговора по нея.
Съгласно разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита включва общите разходи по кредита за
потребителя,настоящи или бъдещи /лихви,други преки или косвени
разходи,комисиони,възнаграждения от всякакъв вид,в т.ч. тези,дължими на
посредниците за сключване на договора/,изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.По смисъла на пар. 1 т. 1 от ДР на ЗПК
„общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи,пряко свързани с договора за
потребителски кредит,които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,свързани с
договора за кредит,когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита.По процесния договор не са уговорени
допълнителни услуги;видно е от погасителния план,че дължимата сума по
кредита е установена като сбор от месечните погасителни вноски,включващи
само главница и договорна лихва.В случая ГПР от 48,37% според договора
7
включва ГЛП от 41,15% /договорно възнаграждение/,но и 7,22% други
задължения,като липсва яснота какви са те,доколкото общо е посочено,че ГПР
е формиран по определения в приложение №1 към ЗПК начин.И в
погасителния план няма посочване на други,различни от главницата и лихвите
по кредита,плащания,от които да може да се направи извод за размер на
дължими такси /предвид отразеното в Стандартния европейски формуляр,част
ІІІ „Разходи по кредита“,че не се дължат такси за откриване и за обслужване
на сметка,както и каквито и да било други разходи/.Размерът на ГПР е отразен
в договора само като сума и като процент и допълнително е посочено,че е
определен съгласно приложение 1 към ЗПК.Посочено е също,че при
просрочие от страна на потребителя дължимата от него сума ще се увеличи с
лихвите и разходите по чл.15 от договора.Тази клауза обаче урежда
разходите,които се дължат при неизпълнение на договора,а съгласно чл.19 ал.3
от ЗПК тези разходи не се включват при изчисляване на ГПР.
Според решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 г. на СЕС,"член
10,пар. 2, б. „ж“ и член 23 от Директива 2008/48/ЕО трябва да се тълкуват в
смисъл,че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите,включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи,посочените разпоредби допускат този договор да се счита
за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница".Съгласно чл. 3, б. „ж“ от
Директивата,транспониран в пар.1 т.1 от ДР на ЗПК, „общи разходи по
кредита за потребителя“ означава всички разходи,включително
лихва,комисиони,такси и всякакви други видове разходи,които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора,с изключение на нотариалните такси;разходите за допълнителни
услуги,свързани с договора за кредит,по-специално застрахователни
премии,също се включват,ако в допълнение към това сключването на договор
за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия.
По смисъла на чл.10, пар. 2, б. „ж“ от Директива
2008/48/ЕО,транспонирана в разпоредбите на ЗПК,договорът за кредит трябва
да посочва по ясен начин ГПР и общата сума,дължима от
потребителя,изчислена при сключването на договора за кредит,както и всички
допускания,използвани за изчисляването на този процент.Това изискване е
възпроизведено в чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.Съдържа се и в Приложение № 2 към
директивата-„Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити“,част III „Разходи по
кредита“.Следователно,за да е спазено изискването на чл.11 ал.1 т.10 от
8
ЗПК,не е достатъчно ГПР да бъде посочен като общ процент без яснота за
отделните компоненти,без да се посочат взетите предвид
допускания,използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин /определение №1369/27.05.2024 г. на
ВКС по т.д.№333/2024 г.,ІІ т.о./.Тъй като договорът за потребителски кредит
по своето правно естество представлява възмездна правна сделка,ГПР
изразява насрещната парична престация,която кредитополучателят е длъжен
да осъществи.Предвид това ГПР е част от основния предмет на
договора,поради което структурата му трябва да бъде посочена ясно и
разбираемо за средния потребител на кредитни услуги,вкл. и чрез изясняване
на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените
разноски се състои,като само посочването,че е спазена методиката по
приложение №1 към ЗПК не е достатъчно,защото не е ясно при какви
конкретни параметри тя е приложена.
Съдържанието на процесния договор не позволява установяване на
индивидуалните компоненти на ГПР,различни от годишния лихвен
процент,поради което следва да се приеме,че на кредитополучателя не е
предоставена ясна и достъпна за него информация относно всички плащания
по договора;че годишният процент на разходите по кредита и общата
сума,дължима от потребителя,изчислени към момента на сключване на
договора за кредит,не са посочени по ясен начин,каквото е изискването на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.Договорът не може да продължи да се изпълнява без
клаузите за ГПР,тъй като премахването им би довело до изменение на
естеството на основния предмет на договора.Поради тези съображения при
неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР /в случая в
размер на 48,37% при уговорена възнаградителната лихва от 41,15%/
договорът за потребителски кредит е нищожен по смисъла на чл.22 във връзка
с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
При нищожността на договора за потребителски кредит се дължи само
чистата стойност на кредита,т.е. без лихва или други разходи по
кредита,съгласно чл.23 от ЗПК,до който правен извод като краен резултат е
достигнал и районният съд.При нищожен договор за кредит ответницата П. не
дължи на ищеца претендираните суми за договорна лихва и обезщетение за
забава.Същата дължи само чистата стойност на кредита-главницата.Тъй като
вече е заплатила част от нея в размер на 480 лв,ответницата дължи остатък от
главницата в размер на 3 520 лв,до който размер искът относно главницата е
уважен,като първоинстанционното решение е правилно в частта на
отхвърляне на иска относно главницата в частта за горницата от 3 520 лв до
3 935,09 лв.Решението на КРС е правилно и в частта,с която изцяло са
отхвърлени исковете относно договорната лихва и обезщетението за
9
забава.Последните изводи обосновават съдът да не се произнася по
възражението на ответницата П. за изтекла спрямо част от вземанията
погасителна давност,доколкото такива вземания за договорна лихва и
обезщетение за забава изобщо не са възникнали по недействителния
договор.Предвид изложеното първоинстанционното решение в обжалваната
отхвърлителна част по исковите претенции следва да бъде потвърдено.
По частната жалба на адв.Е. К. К. срещу частта на определение
№168/22.04.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на Каварненския районен съд,с
която е оставена без уважение молба на частната жалбоподателка за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските:
Разгледана по същество,същата е неоснователна.
Първоинстанционният съд е сезиран в срока по чл.248 ал.1 от ГПК с
молба от адв.Е. К.-пълномощник на И. П. и от самата П. за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските,а именно в частта,с
която ищецът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е осъден да заплати на адв.К. на
основание чл.38 ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 462,45 лв
за първоинстанционното исково производство съразмерно на отхвърлената
част от исковете,и в частта,с която И. П. е осъдена да заплати на горното
дружество юрисконсултско възнаграждение за заповедното и исковото
производство /ответницата П. чрез пълномощник адв.Е. К. е получила препис
от решението на КРС на 27.02.2024 г. и в срока за въззивно обжалване на
решението,изтекъл на 12.03.2024 г.,по електронна поща чрез ССЕВ е подадена
на 12.03.2024 г. молбата по чл.248 от ГПК/.Молбата като подадена в
законоустановения срок и от активно легитимирани лица /лично от адвоката
досежно възнаграждението по чл.38 ал.2 от ЗА и от ответницата П. чрез
пълномощник досежно дължимото на другата страна юрисконсултско
възнаграждение/ е процесуално допустима.
Адв.К. претендира с молбата по чл.248 ал.1 от ГПК присъждане на по-
голям размер адвокатско възнаграждение за първоинстанционното исково
производство на основание чл.38 ал.2 от ЗА предвид предоставената на
доверителката й П. безплатна защита.Счита,че й се следва съобразно
отхвърлената част от исковете възнаграждение в размер на 87,55 лв по
отхвърлената част от иска относно главницата;480 лв по отхвърления иск за
възнаградителна лихва и 480 лв по отхвърления иск за обезщетение за забава.
Ответницата П. претендира намаляване на присъденото в полза на
ищцовото дружество юрисконсултско възнаграждение до размер от 100 лв за
заповедното и 100 лв за исковото производство.
С определение №168/22.04.2024 г. КРС оставя без уважение горната
молба в нейната цялост-както в частта,в която изхожда от адв.Е. К. в лично
10
качество,така и в частта,в която изхожда от И. П..Срещу определението в
посочената част е подадена частна жалба вх.№1596/20.05.2024 г. от адв.К. и И.
П.,която е била върната като нередовна в цялост с определение
№528/03.12.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на КРС.Последното определение е
обжалвано,като с определение №367/14.05.2025 г. по в.ч.гр.д.№244/2025 г. на
Добричкия окръжен съд е потвърден актът на КРС в частта,в която е върната
подадената от името на И. П. частна жалба,а е отменен в частта,в която е
върната подадената лично от адв.К. частна жалба.Предвид изложеното в
настоящото производство въззивният съд дължи произнасяне само по
частната жалба на адв.Е. К. в лично качество,т.е. по въпроса за
претендираното изменение на първоинстанционното решение в частта на
присъденото на основание чл.38 ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение за
исковото първоинстанционно производство.В частта,в която изхожда от И.
П.,частната жалба е върната и съдът не дължи произнасяне по размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение в полза на ищцовото дружество.
Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично
прогласено в нормата на чл.36 ал.1 от ЗА,а като израз на социална дейност той
може да предостави безплатно адвокатски услуги на свои близки лица
съгласно чл.38 ал.1 т.3 предл. второ от ЗА.Договарянето на осъществяваната
от адвоката правна помощ като безплатна не се презюмира и следва да бъде
установено от данните по делото,но изявленията за наличие на конкретно
основание за оказване на безплатна помощ по чл.38 ал.1 от ЗА обвързват съда
и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.В този
случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се
провежда.Преценката при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА следва да бъде направена с
оглед конкретните данни по делото,като при липса на спор между страните
достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл.38 ал.1 т.1-3
от ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления
на страните по договора за правна помощ,респективно изявлението на
представляваната страна или нейния процесуален представител,ако такъв
договор не е представен.В случая такъв договор е налице /договор от
17.08.2023 г. на лист 47 от делото на КРС/,сключен между И. П. и адв.Е.
К.,като със същия е уговорено,че услугите по него се предоставят безплатно
на основание чл.38 ал.1 т.3 от ЗА.Адвокатът е декларирал изрично,че клиентът
е от кръга на близките му хора,като този факт е потвърден с подписа на
ответницата П..Противната страна в производството,която по правилата на
чл.78 от ГПК следва да заплати направените по делото разноски,разполага с
процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на
11
безплатна правна помощ,но носи при оспорване и тежестта да установи,че
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са
налице.Ищецът по делото не е депозирал доказателства в подкрепа на
твърдението си,че П. не е от кръга на близките на адв.К. лица.Предвид
горното предпоставките за присъждане на основание чл.38 ал.2 от ЗА в полза
на адв.К. на адвокатско възнаграждение за първоинстанционното исково
производство са налице.Адв.К. е надлежно упълномощена от ответницата П.
за процесуално представителство пред първата инстанция,видно от
пълномощно от 17.08.2023 г.,заверено с КЕП /на лист 49 от делото на КРС/.
Доводите на частната жалбоподателка адв.К.,че й се следват три отделни
възнаграждения по всеки от обективно кумулативно съединените искове,са
неоснователни.По всички предявени искове следва да бъде определено едно
общо възнаграждение.Когато предмет на делото са претенции,произтичащи от
един договор,разпоредбата на чл.2 ал.5 от Наредба №1/09.07.2004 г. не следва
да намери приложение-в този случай определящ е общият материален
интерес,определен от сбора на цената на отделните искове /така определение
№533/30.10.2017 г. по ч.т.д. №1649/2017 г. на ВКС,I т. о. и цитираните в
него/.Именно такова обективно съединяване на исковете в настоящия случай е
налице,поради което адвокатското възнаграждение се дължи за всички искове
общо.Районният съд е определил като база за изчисленията си
възнаграждение от 1 790 лв по всички искове за първоинстанционното исково
производство.Не е ясно как е определено това възнаграждение.Ако се изчисли
дължимо възнаграждение съобразно размерите по Наредба №1/2004 г. по
всеки от обективно съединените искове поотделно,то за иска за главница от
3 935,09 лв се следва възнаграждение по чл.7 ал.2 т.2 от Наредбата в размер на
693,51 лв,по иска за договорна лихва-400 лв /чл.7 ал.2 т.1 от Наредбата/ и по
иска за обезщетение за забава-400 лв /чл.7 ал.2 т.1 от Наредбата/-общо
1 493,51 лв.Ако възнаграждението се изчислява въз основа на сбора от цената
на всички искове от 4 746,17 лв,при съобразяване разпоредбата на чл.7 ал.2 т.2
от Наредбата се следва възнаграждение от 774,62 лв.При базова сума от
1 493,51 лв,формирана от отделни възнаграждения за всеки от
исковете,съразмерно на отхвърлената част от исковете се дължи
възнаграждение в размер на 73,15 лв по иска за главницата,400 лв по иска за
договорна лихва и 400 лв по иска за законна лихва-общо 873,15
лв.Последният начин на изчисление не се споделя от въззивния съд,който
застъпва становището,че в настоящата хипотеза възнаграждението следва да
се изчисли върху сбора от цената на всички искове.Така при база от 774,62
лв,формирана от изчислено върху сбора от цените на исковете
възнаграждение,за отхвърлената част от исковете се следва възнаграждение в
размер на 200,12 лв.Първоинстанционният съд е присъдил дори повече в
12
размер на 462,45 лв.Предвид горното на адв.Е. К. не се следва по-голям от
присъдения размер възнаграждение.Молбата й по чл.248 ал.1 от ГПК е
неоснователна и правилно е оставена без уважение от първоинстанционния
съд.Обжалваното определение в атакуваната от адв.К. част следва да бъде
потвърдено.
По частната жалба на адв.К. И. Б. срещу частта на определение
№168/22.04.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на Каварненския районен съд,с
която е оставена без уважение молба на частната жалбоподателка за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските:
Частната жалба е частично основателна и частично неоснователна.
Първоинстанционният съд е сезиран в срока по чл.248 ал.1 от ГПК с
молба от адв.К. Б. /пълномощник на И. П. в заповедното производство/ за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските,а именно
в частта,с която ищецът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е осъден да заплати на адв.Е. К.
/пълномощник на П. в исковото производство пред КРС/ на основание чл.38
ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 465,03 лв за заповедното
производство съразмерно на отхвърлената част от исковете /ответницата П.
чрез пълномощник адв.Е. К. е получила препис от решението на КРС на
27.02.2024 г. и в срока за въззивно обжалване на решението,изтекъл на
12.03.2024 г.,по електронна поща чрез ССЕВ е подадена на 12.03.2024 г.
молбата по чл.248 от ГПК/.Молбата като подадена в законоустановения срок и
от активно легитимирано лице /лично от адвоката досежно възнаграждението
по чл.38 ал.2 от ЗА/ е процесуално допустима.
Адв.Б. претендира с молбата по чл.248 ал.1 от ГПК присъждане на по-
голям размер адвокатско възнаграждение за заповедното производство на
основание чл.38 ал.2 от ЗА предвид предоставената на доверителката й П.
безплатна защита.Счита,че й се следва съобразно отхвърлената част от
исковете възнаграждение в размер на 88,60 лв по отхвърлената част от иска
относно главницата;480 лв по отхвърления иск за възнаградителна лихва и 480
лв по отхвърления иск за обезщетение за забава.Настоява също дължимото
адвокатско възнаграждение за заповедното производство да се присъди в
нейна полза,доколкото погрешно районният съд го присъдил в полза на адв.Е.
К..
Видно от книжата към ч.гр.д.№89/2023 г. на КРС,адв.Б. е била надлежно
упълномощена от И. П. да я представлява в заповедното производство,като с
договор за правна помощ от 26.05.2023 г. е уговорена безплатна адвокатска
защита на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.Въззивният съд намира,че
принципно адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА за
заповедното производство не следва да се присъжда,т.е. нито адв.Б.,нито
13
адв.К. ,в чиято полза районният съд е присъдил възнаграждение за
заповедното производство,имат право на такова,защото заповедното
производство е едностранно,възражението на длъжника срещу заповедта не
изисква мотивировка,заповедният съд не дължи произнасяне по същество на
същото с подлежащ на обжалване акт,а доколкото защитата на длъжника в
исковото производство би била аналогична,няма основание за възмездяване
двукратно за една и съща защита /определение №45/23.01.2019 г. по ч.т.д.
№3074/2018 г. на І т.о.,ТК на ВКС/.Тъй като обаче ищецът по делото „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД не е обжалвал и е влязло в сила определение №529/03.12.2024
г. по гр.д.№279/2023 г. на КРС,с което е оставена без уважение молбата му по
чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските,присъдени в негова тежест,вкл. по доводите му за прекомерно по
размер адвокатско възнаграждение за заповедното производство,въззивният
съд не е оправомощен да преразглежда въпроса за цялостна недължимост на
такова възнаграждение или за намаляването му под посочения в решението на
КРС размер.Следва да се произнесе единствено по въпросите,поставени от
частната жалбоподателка адв.Б.,а именно дали се следва по-голям от
присъдения размер възнаграждение и дали вече присъденото следва да бъде в
нейна полза.С оглед съображенията,изложени и по частната жалба на адв.Е.
К.,а също и предвид принципното становище на въззивния съд,че адвокатско
възнаграждение за заповедното производство не се дължи,молбата на адв.Б. за
присъждане на по-голям размер възнаграждение за заповедното производство
не е основателна и не може да бъде удовлетворена.Основателно е обаче
искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските,като определеното адвокатско възнаграждение за заповедното
производство следва да се присъди на адв.Б.,която е била пълномощник на И.
П. в заповедното производство.Първоинстанционният съд погрешно е
присъдил възнаграждението в полза на адв.К. вместо в полза на
адв.Б..Предвид изложеното определение №168/22.04.2024 г. на КРС следва да
бъде потвърдено в частта,с която молбата на адв.Б. е оставена без уважение в
частта на претендираното увеличение на адвокатското възнаграждение за
заповедното производство.Същото следва да бъде отменено в частта,с която
молбата на адв.Б. е оставена без уважение по искането за присъждане на
определеното за заповедното производство възнаграждение в нейна полза
вместо в полза на адв.К..В тази част молбата следва да бъде уважена.
Следва да се посочи,че в производството по чл.248 от ГПК разноски не се
дължат и отговорност за разноски не се разпределя,тъй като същото няма
самостоятелен характер,в него само се изменя или допълва
решението/определението в частта за разноските и неговият изход не
обосновава отговорност за нови разноски /така определение №74/25.04.2018 г.
14
по ч.гр.д. №1103/2018 г. на ВКС,ІІ г.о. и цитирана в него съдебна практика/.В
този смисъл не следва да се присъждат разноски за производството по
частните жалби в полза на никоя от страните.
Въззивната жалба срещу първоинстанционното решение е
неоснователна,поради което с оглед изхода от спора /потвърждаване на
първоинстанционното решение в отхвърлителната част по исковете/
въззивникът и ищец по делото „Ти Би Ай Банк“ ЕАД няма право на разноски-
нито допълнителни за първоинстанционното и заповедното
производство,нито сторени във въззивното производство,поради което такива
не следва да му се присъждат.Право на разноски за въззивното производство
има на основание чл.78 ал.3 от ГПК ответницата по делото и въззиваема И.
П..Въззиваемата П. обаче не е сторила разноски в настоящата инстанция и
такива не следва да й се присъждат.Същата е представлявана от адв.Н. И. от
САК.Представен е договор за правна помощ и съдействие от 10.05.2024 г. /на
лист 32 от делото на ДОС/,според който между страната и пълномощника й е
уговорена безплатна правна помощ във въззивното производство на
основание чл.38 ал.1 т.3 от ЗА /близко лице/.Адвокатът претендира
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА за
настоящата инстанция,което е дължимо от насрещната страна „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД.С оглед цената на отхвърлените искове-предмет на въззивното
производство /1 226,17 лв лв,от които 415,09 лв по иска за главница,777,54 лв
по иска за договорна лихва и 33,54 лв по иска за обезщетение за забава/,според
чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. на адвоката би се следвало
възнаграждение в размер на 422,62 лв.Размерът е определен на база сбора от
цените на исковете по съображенията,изложени по-горе по частната жалба на
адв.Е. К..По смисъла на решение по дело С-438/22 на СЕС съдът не е обвързан
от размерите на възнагражденията по горната Наредба,като може да присъди
и възнаграждение под посочения в нея размер,респ. размерите по Наредбата
могат да се ползват от съда само като ориентир при определяне на дължимия
размер на адвокатското възнаграждение.
Като взе предвид,че адв.Н. И. е изготвил писмен отговор на въззивната
жалба и молба-становище,депозирана по повод насроченото открито съдебно
заседание,без да се е явил в откритото съдебно заседание,както и че писмената
защита се изразява в преповтаряне доводите на ответницата по
делото,изложени в първоинстанционното производство,които са идентични с
тези по множество други служебно известни на съда дела между същите
страни,с оглед положения от адвоката труд и неголямата правна и фактическа
сложност на спора съдът преценява за удачен размер на дължимото за
настоящата инстанция възнаграждение от 200 лв.
Въззивното решение е необжалваемо по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 от
15
ГПК,тъй като исковете-предмет на въззивното производство са с цена под
5 000 лв всеки.
Водим от гореизложеното,Добричкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №26/21.02.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на
Каварненския районен съд в частта,с която са отхвърлени искове на „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД,ЕИК *********,със седалище и адрес на управление
гр.София,ул.“Димитър Хаджикоцев“ №52-54 срещу И. М. П. с ЕГН
********** от гр.К.,ул.*** за установяване,че ответницата дължи на ищеца
вземанията-предмет на заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК №40/28.02.2023 г.,издадена по ч.гр.д.
№89/2023 г. на Каварненския районен съд,а именно сума в размер на
горницата от 3 520 лв до 3 935,09 лв-главница по договор за потребителски
кредит №***/20.04.2022 г.;сума в размер на 777,54 лв-договорна лихва по
цитирания договор за периода от 05.09.2022 г. до 01.02.2023 г.;сума в размер
на 33,54 лв-обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 05.09.2022 г. до 15.02.2023 г.,
респ. в частта,с която „Ти Би Ай Банк“ ЕАД,ЕИК *********,със седалище
и адрес на управление гр.София,ул.“Димитър Хаджикоцев“ №52-54 е осъдена
да заплати на адв.Е. К. К. от АК-София разноски по гр.д.№279/2023 г. на КРС
в размер на 462,45 лв /четиристотин шестдесет и два лева и четиридесет и пет
стотинки/.
ПОТВЪРЖДАВА определение №168/22.04.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на
Каварненския районен съд в частта,с която е оставена без уважение молбата
на адв.Е. К. К. с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на решение
№26/21.02.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на Каварненския районен съд в частта
за разноските чрез присъждане в полза на адвоката на допълнително
адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА за
първоинстанционното исково производство по цитираното дело.
ПОТВЪРЖДАВА определение №168/22.04.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на
Каварненския районен съд в частта,с която е оставена без уважение молбата
на адв.К. И. Б. с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на решение
№26/21.02.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на Каварненския районен съд в частта
за разноските чрез присъждане в полза на адвоката на допълнително
адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА за заповедното
производство по ч.гр.д.№89/2023 г. на Каварненския районен съд.
ОТМЕНЯ определение №168/22.04.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на
16
Каварненския районен съд в частта,с която е оставена без уважение молбата
на адв.К. И. Б. с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на решение
№26/21.02.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на Каварненския районен съд в частта
за разноските чрез присъждане на определеното адвокатско възнаграждение
по чл.38 ал.2 от ЗА за заповедното производство по ч.гр.д.№89/2023 г. на
Каварненския районен съд в нейна полза вместо в полза на адв.Е. К. К.,като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение №26/21.02.2024 г. по гр.д.№279/2023 г. на
Каварненския районен съд в частта за разноските,като
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД,ЕИК *********,със седалище и адрес на
управление гр.София,ул.“Димитър Хаджикоцев“ №52-54 да заплати на адв.К.
И. Б. с ЕГН ********** от АК-гр.София на основание чл.38 ал.2 от Закона за
адвокатурата адвокатско възнаграждение за предоставена на И. М. П. с ЕГН
********** от гр.К. безплатна адвокатска защита в производството по ч.гр.д.
№89/2023 г. на Каварненския районен съд в размер на 465,03 лв /четиристотин
шестдесет и пет лева и три стотинки/ съразмерно на отхвърлената част от
исковете /вместо постановеното от КРС първоначално осъждане на
дружеството да заплати горната сума на адв.Е. К. К. от АК-София/.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД,ЕИК *********,със седалище и адрес на
управление гр.София,ул.“Димитър Хаджикоцев“ №52-54 да заплати на
основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата на адв.Н. И. И. с ЕГН
********** от АК-гр.София в качеството му на пълномощник на И. М. П. с
ЕГН ********** от гр.К.,осъществил безплатна правна защита,адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 200 лв /двеста лева/.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
смисъла на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17