№ 108
гр. София, 09.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Темислав М. Димитров
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100505887 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца А. Г. С. срещу решение от 05.01.2022 г. по
гр.д. №35362/2020 г. на Софийския районен съд, 46 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск
с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ и чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 2500,00
лв. до пълния предявен размер от 10 000,00 лв. - обезщетение за неимуществени вреди –
негативни емоции, стрес и притеснения, претърпени в резултат на незаконно обвинение по
ДП №ЗМ1923/2012 г. по описа на 03 РУП-СДВР, пр.пр. №23647/2012 г. по описа на СРП,
ведно с мораторна лихва.
В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно, необосновано и
неправилно. Поддържа, че СРС не се е съобразил с критериите за справедливост по чл.52
ЗЗД – тежестта на престъплението, продължителността на наказателното производство,
интензитета на мерките за процесуална принуда, процесуалните действия, водени други
наказателни производства и начинът, по който обвинението му, се е отразило на лицето,
както и със социално-икономическите условия на живот в страната. Предвид изложеното
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло
предявения иск за неимуществени вреди. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Прокуратурата на Република България в срока за отговор по
чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата.
Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която искът с правно основание
чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до
посочения по-горе размер и в частта, в която е уважен иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3
ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди до размера на сумата от 300,00
лв., и от ищеца в частта, в която искът с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за заплащане
1
на обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен за разликата над посочения по-горе
размер, поради което решението в тези части е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Съгласно чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ, държавната отговаря за вреди, причинени от
обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде
прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние
не е престъпление. Съгласно разрешенията, дадени в ТР №5 от 15.06.2015 г. на ОСГК на
ВКС по тълк.д. №5/2013 г., съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за
обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр.38 от 18.05.2012
г./ само в случаите по ал.1 т.4 и т.5 за прилагане от съда на задължително настаняване и
лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на
законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му
бъде отменено като незаконосъобразно. В останалите хипотези на чл.2 ЗОДОВ, какъвто е
настоящият, пасивно легитимирана да отговаря по тези искове е Прокуратурата на РБ.
Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е обективна,
безвиновна - тя отговаря независимо дали вредите са причинени виновно от длъжностните
лица. Съгласно ЗОДОВ, държавата отговоря чрез органите, от чиито незаконни актове,
действия или бездействия са причинени вреди. При обективната отговорност се прилага
принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на
виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който
е създал риска, в конкретния случай - Прокуратурата на РБ.
За да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ,
освен наличие на влязла в сила акт, с който наказателното производство срещу ищеца е
прекратено, тъй извършеното деяние не е престъпление, какъвто в случая безспорно се
установи, че е налице, ищецът следва да докаже и действителното настъпване на вредите,
вкл. и техния размер, както и причинна връзка между вредите и незаконното обвинение. На
репариране подлежат само действително настъпилите вреди - в този смисъл т.11 от ТР
№3/22.04.2005 г. по тълк.д. №3//2004 г. на ОСГК на ВКС.
Размерът на претърпените неимуществени вреди се определя на базата на критерия за
справедливост, като това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с
преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера на
обезщетението. Последното следва да е съразмерно с конкретно претърпените вреди, като
удовлетворява изискването за справедливост. Такива обстоятелства са: продължителността
на наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е обвинението, броя
2
на деянията, по които е било незаконното повдигнатото обвинение, ограничаването на
гражданските права, вида на мярката за неотклонение и нейния срок, личностните качества
на ищеца, общественото му положение и начина, по който се е отразило обвинението на
ищеца - върху личния, професионалния, обществения му живот, чувствата, честта и
достойнството му, продължителност и интензитет на терзанията. От правно значение са
само действително търпените неудобства в резултат на обвинението. /В този смисъл
Постановления №4/1964 г. и №18/1968 г. на Пленума на ВС; Решение №344/24.11.2014 г. по
гр.д. №2378/2014 г. на ІV ГО на ВКС; Решение №18/20.02.2014 г. по гр.д. №2721/2013 г. на
ІV ГО на ВКС; Решение №26/04.03.2009 г. по гр.д. №4724/2007 г. на ІІІ ГО на ВКС;
Решение №23/03.02.2009 г. по гр.д. №816/2008 г. на ІІ ГО на ВКС; Решение
№1199/11.02.2009 г. по гр.д. №4997/2007 г. на І ГО на ВКС/.
Не са нужни специални знания, а и безспорно е доказано, че ищецът вследствие на
образуваното срещу него наказателно производство е понесъл неимуществени вреди,
изразяващи се в редица неприятни преживявания, като тревога, несигурност, напрежение и
безпокойство относно неясното си бъдеще. Повдигането на обвинение срещу някого има
свойството да създаде силни негативни емоции у него, с оглед не само на потенциалната
възможност да понесе предвидената в закона наказателна репресия, а и относно
възможността това да повлияе в отрицателен план на отношенията му с неговите роднини,
приятели и въобще с всички, с които има социални контакти.
От показанията на свид. И.Х. се установява, че в периода 2013 г. – 2018 г. ищецът е
живял и работил в Германия и заради наказателното производство два пъти се е прибирал
до България, като след първото прибиране е бил уволнен. Свидетелят сочи още, че ищецът е
бил депресиран, затворен, станал е асоциален, влошило се е психическото му състояние.
Съдът кредитира показанията на разпитания по делото свидетел, като ги цени при
условията на чл.172 ГПК, а именно с оглед на другите събрани данни по делото. Личните
впечатления на свидетеля са логични и последователни, изнесените с тях факти относно
личните терзания и преживявания на ищеца са житейски оправдани, предвид ситуацията, в
която се е намирал към този момент. Впечатленията на свидетеля са трайни и регулярни,
продължили не само през целия период на воденото наказателно преследване, а и преди
него. Доколкото претендираните неимуществени вреди се изразяват в засягане на
емоционалното и душевно състояние на индивида, то напълно нормално е за такъв тип
вреди да свидетелстват близки до ищеца хора. Същевременно, обаче, съдът не кредитира
показанията на свидетеля по отношение на твърденията му за нарушаване на
здравословното състояние на ищеца, изразяващо се в депресивно състояние, тъй като
същите не са годни доказателствени средства да установят причинно–следствената връзка
между влошено здравословно състояние и повдигнатото и поддържано обвинение.
От ангажираните по делото писмени доказателства е установено безспорно
наличието на оправдателна присъда срещу ищеца, като до момента на влизането и в сила
същият е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания.
Наказателното производство срещу него в двете му фази е продължило в период от 6 г. 7
мес. и 5 дни. Следователно може да се приеме, че този период надвишава рамките на
„разумния срок“ по смисъла на ЕКЗПЧОС и НПК. В този смисъл е нарушено и правото на
ищеца за справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и
безпристрастен съд, съгласно чл.6 ЕКЗПЧОС.
Ищецът е бил обвинен в извършването на умишлено престъпление против
собствеността по чл.325 ал.2 вр. ал.1 НК, което не е тежко и за което е предвидено
наказание е лишаване от свобода до пет години. Наложена му е била мярка за неотклонение
„подписка“, която впоследствие е изменена от съда в „парична гаранция“ поради неявяване
на подсъдимия в насрочено о.с.з.
При определяне размера на обезщетението съдът съобрази както събраните по делото
3
писмени и гласни доказателства, така и отзвукът на факта на повдигнато обвинение сред
близки и познати на ищеца, нарушеното спокойствие, засегнатото чувство за справедливост,
чест и достойнство, обидата от приетите във връзка с наказателното производство действия
срещу него, обстоятелството, че по отношение на него е били взета най-леката мярка за
неотклонение „подписка“, който впоследствие е изменена в по-тежка по негова вина, и
обстоятелството, че е изпитвал стрес, че е станал нервен и по-затворен.
Настоящият въззивен състав намира за неоснователно твърдението на ищеца, че в
резултат на повдигнатото му незаконно обвинение е бил уволнен, доколкото по делото не е
установено при условията на пълно и главно доказване наличието на каквато и да е връзка
между процесното обвинение и соченото обстоятелство. Единственото доказателство в тази
насока са показанията на разпитания по делото свидетел, които показания обаче не са годни
да установят сочената причинно–следствената връзка между евентуалното уволнение и
повдигнатото и поддържано обвинение, а и по делото въобще не е установено твърдяното
уволнение.
С оглед на изложеното по-горе и предвид икономическата конюнктура, която също
следва да бъде взета предвид, съдът счита, че справедливото обезщетение за претърпените
от ищеца неимуществени вреди е в размер на сумата от 2500,00 лв.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20000556/05.01.2022 г., постановено по гр.д.
№35362/2020 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4