Р Е Ш Е Н И Е
град София, 21.06.2018 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ Д.
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Ц.
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№10303 по описа за 2017 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Със съдебно решение
№110448 от 26.04.2017г., постановено по гр.дело №28890/2015г. по описа на СРС,
І Г.О., 38-ми състав, е признато за установено на основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК
във връзка с чл.288 от ТЗ във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД, че „Н.С.” ЕАД дължи на „О.-*” ЕООД сумата от 22310.40 лв. с ДДС, представляваща
главница - общ сбор по 8 броя неплатени фактури: №**********/04.10.2012г. на
стойност 2788.80 лв. с ДДС; №**********/01.11.2012г. на стойност 2788.80 лв. с
ДДС; №**********/03.12.2012г. на стойност 2788.80 лв. с ДДС; №**********/02.01.2013г.
на стойност 2788.80 лв. с ДДС; №**********/01.02.2013г. на стойност 2788.80 лв.
с ДДС; №**********/01.03.2013г. на стойност 2788.80 лв. с ДДС; №**********/01.04.2013г.
на стойност 2788.80 лв. с ДДС; №**********/07.05.2013г. на стойност 2788.80 лв.
с ДДС, заедно със законната лихва от 13.03.2015г. до окончателното изплащане.
Със съдебното решение е осъдена „Н.С.” ЕАД да заплати на „О.-*” ЕООД на основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 2196.25 лв., сторени
разноски по делото.
Постъпила е
въззивна жалба от „Н.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло решението на СРС като
се излагат доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност обжалвания
съдебен акт. Твърди се, че неправилен и в пълно противоречие на събраните по
делото доказателства е изводът на СРС за възникнали договорни отношения между
страните на основание сключен между тях неформален договор за услуга с предмет
- охрана на язовир „Съединение”. Поддържа се, че „Н.С.” ЕАД няма качеството на
собственик на язовир „Съединение”, поради което няма задължение да наема охрана
на язовира. В тази връзка се прави възражение за липсата на пасивна
материалноправна легитимация да отговаря по предявената искова претенция.
Излага се още, че в случай, че съда приема, че страните са обвързани с договорно
правоотношение с предмет извършване на дейност по охрана на язовир
„Съединение”, се навежда довод за липсата на ангажирани доказателства за
надлежно приемане от възложителя на възложената работа, поради което само на
това основание изпълнителят не може да претендира заплащането й на основание
чл.266, ал.1 от ЗЗД. На следващо място се твърди, че сключеният неформален
договор за услуга е нищожен поради противоречието му с разпоредбите на ЗОП,
действащ към момента на възникване на облигационното правоотношение между
страните. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който
да отмени изцяло съдебно решение №110448 от 26.04.2017г., постановено по
гр.дело №28890/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 38-ми състав, и постанови друго
решение, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани.
Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна - „О.-*” ЕООД, чрез адв. Цв.П., депозира
писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на
постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора
факти и доказателства като е приел, че са налице основанията в закона за
ангажиране на отговорността на въззивника. Поддържа се, че първостепенният съд
е преценил всички събрани по делото доказателства като е обосновал правилен
извод, че страните са обвързани с валидно сключен между тях неформален договор
за услуга, като са налице доказателства за приемане на извършената работа без
възражения от възложителя - въззивник в настоящото производство. В тази връзка
се излага, че за въззивника е възникнало задължение за заплащане на цената на извършените
услуги по издадените данъчни фактури за периода от 01.09.2012г. до 30.04.2013г..
Твърди се още, че сключеният между страните неформален договор за услуга
представлява търговска сделка, по отношение на която не се прилагат
разпоредбите на ЗОП. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
като правилно и законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира
присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявен е от
„О.-*” ЕООД срещу „Н.С.” ЕАД установителен иск с правно основание чл.422 във
връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.288 от ТЗ във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с
чл.266, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявения от „О.-*” ЕООД
срещу „Н.С.” ЕАД установителен иск с правно основание чл.422 във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с чл.288 от ТЗ във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.266, ал.1
от ЗЗД. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
основателност на предявения установителен
иск с правно основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.288
от ТЗ във връзка с чл.79, ал.1
от ЗЗД във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД, като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия
съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, които са напълно идентични
с тези, наведени в писмения отговор по чл.131 от ГПК и които са обсъдени в
мотивите на обжалваното решение, следва да се добави и следното:
В конкретния случай от съвкупния
анализ на събраните по делото доказателства се налага извода, че по делото е
доказано съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните,
възникнало на основание сключен между тях неформален устен договор за услуги, съгласно който ищецът е предоставил на
ответника през процесния период договорени услуги - извършване на дейност по охрана
на язовир „Съединение”, срещу поето
задължение на ответника да заплаща месечно възнаграждение. В случая сделката между
страните има характер на търговска, тъй като е сключена между търговци и е
свързана с упражняваното от тях занятие. Неоснователни са възраженията на ответника, че договорът е нищожен
поради противоречие и заобикаляне на закона, тъй като съдът намира, че в
настоящия случай се касае за търговска сделка, по отношение на която намират
приложение разпоредбите на ТЗ, а а не тези, на които се позовава въззивника - ЗОП. С оглед на обстоятелството, че този вид сделки
няма изрична правна регламентация в ТЗ, по силата на препращащата норма на
чл.288 от ТЗ се уреждат от гражданското законодателство и по-конкретно от
чл.258-269 от ЗЗД. За валидността на сделката е ирелевантен факта, че
ответникът не се явява собственик на язовир „Съединение”, който представлява
публична държавна собственост. По делото е представена заповед
№РД-09-161/17.03.2011г. на Министъра за земеделието и храните, на основание на
която на ответното дружество - „Н.С.” ЕАД е
предоставено ползването върху процесния язовир „Съединение”, като са му били възложени дейности по неговото
стопанисване, поддръжка, експлоатация, опазване и мониторинг на същия. В
изпълнение на възложените на ответното дружество дейности е бил сключен с ищеца
процесния неформален
устен договор за услуги с предмет извършване на дейност по охрана на процесния
язовир „Съединение”. В тази връзка въззивният съд напълно споделя извода
обоснован от СРС, че ответникът е пасивно легитимиран да
отговаря по предявения иск с предмет облигационна претенция, доколкото в случая
не е предявен вещен иск.
На
следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника, че по делото не
са ангажирани
доказателства за надлежно приемане от възложителя на възложената работа, поради
което изпълнителят не може да претендира заплащането й на основание чл.266,
ал.1 от ЗЗД, който въззивният съд счита за неоснователен. По аргумент на чл.266, ал.1 от ЗЗД възнаграждението може да се претендира поначало, освен ако не е уговорено
друго, след като работата бъде приета от възложителя. Следователно от
приемането на извършената работа възниква задължението за поръчващия - в случая
възложителя, за заплащане на договореното възнаграждение на изпълнителя. В този
смисъл следва да се приеме, че изискуемостта на вземането на изпълнителя за
възнаграждение е обусловено от приемане на работата от възложителя /чл.264, ал.1 ЗЗД/. Приемането на
извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно
изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на
поръчаното. В този смисъл приемане има само, когато реалното получаване на
изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено заявление на
поръчващия, че счита работата съобразена с договора /т.е. приемането не е само
фактическо, но и правно действие/. Съдът счита, че за процесния период -
01.09.2012г. до 30.04.2013г. по делото е установено, че изпълнената от изпълнителя
работа е приета от страна на възложителя без възражения. В случая от събраните
по делото пред първата инстанция доказателства – заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което настоящият състав
кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че издадените
8 броя фактури за процесния период - 01.09.2012г. до 30.04.2013г., са редовно и
своевременно осчетоводени от въззивника-ответник, като разход, включени са в дневника
за покупките по ЗДДС за съответните данъчни
периоди, както и е ползван данъчен кредит в размер на начисления по фактурите
ДДС. В тази връзка се навежда не само на извода за липса на противопоставяне от
страна на търговеца след узнаването за извършените от негово име действия, но и
за потвърждаването им с конклудентни действия. Следователно неоснователно се
явява възражението на въззивника-ответник, че издадените фактури не могат да
служат като доказателство за приемане на извършените от изпълнителя услуги.
Настоящият въззивен състав счита, че установеното в хода на производството
обстоятелство за счетоводното записване на издадените от ищеца 8 броя за процесния
период - 01.09.2012г. до 30.04.2013г. от страна на ответника, който е включил стойността
на доставките в дневника за покупките през съответните периоди, в т.ч. и е
ползвал данъчен кредит по тях, по същество е признание на задължението и
доказва съществуването му (в този смисъл решения по чл.290 ГПК на ВКС на РБ по т. дело
№416/2010г., ТК, І Т.О.; т. дело №593/2009г., ТК, ІІ Т.О.; т.дело № 588/2009г.
на ТК, ІІ Т.О.). Следователно се налага
извода, че фактически въззивникът-ответник с конклудентни действия е приел
извършената от издателя на фактурите - въззивник-ищец работа и се е задължил с
плащането на цената по тях. Този извод се подкрепя и от приетите по делото като
доказателства 8 броя констативни
протоколи, подписани двустранно от страните, в които се съдържа волеизявление
относно обстоятелството, че за процесния период ищецът извършва охраната на
язовира и за същия не са нанесени щети по "договора". Предвид изложеното решаващият
състав приема, че за въззивника - ответник е
възникнало задължението да заплати уговореното възнаграждение в размер
на сумите по издадените 8 броя фактури за процесния период - 01.09.2012г. до
30.04.2013г.. В производството
по делото пред първата инстанция не са ангажирани доказателства при
доказателствена тежест за въззивника за изпълнение на поетото от него
задължение да заплати договореното възнаграждение на изпълнителя. При липсата на доказателства за
заплащане на уговореното възнаграждение правилно първоинстанционният съд е
приел, че са
налице предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на възложителя
за изпълнение на задължението му по чл.266, ал.1, изр.1 от ЗЗД по сключения неформален устен договор за услуги с предмет извършване на дейност по охрана на процесния язовир „Съединение”, обективирано в издадените 8 броя фактури за процесния период -
01.09.2012г. до 30.04.2013г.. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил
така предявения иск е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който
на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. На
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва
да бъде осъден да заплати на въззивника-ищец разноски в размер на 1500 лв.,
съгласно приложен договор за правна
защита и съдействие и списък по чл.80 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №110448 от 26.04.2017г., постановено по гр.дело
№28890/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 38-ми състав.
ОСЪЖДА „Н.С.”
ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на „О.-*” ЕООД, с ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, със съдебен адрес:***; на основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 1500.00 лв.
/хиляда и петстотин лева/, сторени разноски за адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1
от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./