РЕШЕНИЕ
№ 1114
гр. Кюстендил, 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XVII-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Михаела Ив. Атанасова
при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от Михаела Ив. Атанасова Гражданско дело №
20251520101168 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК),
във вр. с чл. 415 от с.к.
Образувано е по искова молба, депозирана от „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД против М. К. И..
В исковата молба се сочи, че между страните бил сключен Договор за
потребителски кредит № ***********/21.12.2021г. при параметри, както следва: сума
на кредита: 5000,00 лв.; срок на кредита: 36 месеца; размер на вноската; 243,48 лв.;
годишен процент на разходите (ГПР): 49,26 лв.; годишен лихвен процент: 41.00 %;
лихвен процент на ден: 0,11 %; общо задължение по кредита: 8765,02 лв.
Твърди се, че поискани и закупени били допълнителни услуги, както следва:
възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“: 1250,00 лв. и
възнаграждение за закупена допълнителна услуга: „Флекси“: 2300,00 лв, като размерът
на вноската по тези услуги възлизал на 98,61 лв. Така, общото задължение по кредита
се равнявало на 12315,02 лв., а общият размер на месечната вноска по договора – на
342,09 лв.
Ищецът бил изправна страна по възникналото между страните облигационно
отношение, но ответникът преустановил обслужването на кредита и изпаднал в забава
въпреки сключените 4 на бр. анекси към процесния договор.
Общият размер на постъпилите плащания възлизал на 5731,55 лв., с който било
погасено задължение от 5480,62 лв. съгласно погасителен план.
След изпадането на ответника в забава и съгл. приетото в т. 12.3 от ОУ към
Договора за потребителски кредит, последният бил прекратен, а задълженията по него
– обявени за предсрочно изискуеми на 05.11.2024г. Във връзка с последното се
1
представяли уведомително писмо и обратна разписка.
Ищецът излага подробни съображения досежно законосъобразността на
сключения договор за кредит, в т.ч. на договорените допълнителни услуги като израз
на свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД и автономията на волята на
контрагентите.
Процесните вземания били заявени за плащане от ищеца в производството по
ч.гр.д. № 458/2025г. от описа на РС – Кюстендил, в рамките на което за част от сумите
била издадена заповед за изпълнение, а за друга, в т.ч. за сумите, представляващи
допълнителни услуги – заявлението било отхвърлено.
Ето защо ищецът предявява настоящите обективно кумулативно
съединени искове, както следва:
1./ Да бъде признато за установено в отношенията между страните, че М. К.
И., ЕГН: **********, с адрес: ************* дължи и следва да заплати на „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В сумите, дължими на осн. Договор за
потребителски кредит № *********** от 21.12.2021г., а именно: 3412,36 лв. –
главница; 1438,75 лв. – договорно възнаграждение за периода 25.10.2023г. –
05.11.2024г.; 791,06 лв. – лихва за забава за периода 26.01.2022г. (датата на изпадане на
длъжника в забава) – 05.11.2024г. (датата на настъпване на предсрочна изискуемост);
217,40 лв. – законна лихва за периода 05.11.2024г. – 29.01.2025г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
30.01.2025г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение в производството по ч.гр.д. №
458/2025г. от описа на РС – Кюстендил.
2./ Да бъде осъден ответника М. К. И., ЕГН: **********, с адрес:
************* да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В
сумите, дължими на осн. Договор за потребителски кредит № *********** от
21.12.2021г. и представляващи възнаграждения за закупени допълнителни услуги,
както следва: възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“: 687,57 лв. и
възнаграждение за закупена допълнителна услуга: „Флекси“: 1277,67 лв., ведно със
законната лихва върху сумите до изплащане на вземането.
Претендират се и сторените разноски.
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор
чрез пълномощника си адв. М..
Сочи на неоснователност на заявената претенция.
Релевира недействителност на процесния договор на осн. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр.
с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, като излага подробни съображения в
този смисъл, а именно: относно непосочване в същия на условията за прилагане на
лихвения процент, некоректно посочване на ГПР и общата дължима от потребителя
сума; относно необходимостта от включване в ГПР на сумите по допълнителните
услуги.
Горното обуславяло недействителност на процесния източник на облигационни
отношения, поради което и искът подлежал на отхвърляне като неоснователен и
недоказан.
Претендират се сторените разноски.
2
В съдебно заседание ищцовото дружество поддържа исковата молба
посредством предварително депозирана в този смисъл друга такава като излага
контрааргументи досежно сторените в отговора възражения, а ответната страна,
оспорва иска по съображенията в отговора.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност при условията на чл. 12
и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а съдът е обявил и за ненуждаещо се от доказване
обстоятелството на сключен между тях Договор за потребителски кредит №
***********/21.12.2021г., сумата по който, в размер 5000,00 лв., е усвоена от
ответника.
Уговореният съгласно т. VII от същия ГПР възлиза на 49,26 % при дължима
сума по кредита от 8765,02 лв.
Уговорено в същата точка от процесния договор е задължението на ответника да
заплати възнаграждение за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в размер
съотв. 1250,00 лв. и 2300,00 лв. при изчислено общо задължение по кредита и по
закупения пакет от допълнителни услуги в размер на 12315,02 лв.
Съгласно т. 15.1 и т. 15.2 от ОУ на Профи Кредит България ЕООД към Договор
за потребителски кредит, съдържанието на посочените допълнителни услуги включва
възможности за кредитоискателя, както следва: приоритетно разглеждане и становище
на искането за отпускане на потребителски кредит преди кредитоискателите без
закупена допълнителна услуга „Фаст“ и в рамките на 1 (един) час, считано от
постъпване на искането за отпускане на потребителски кредит в системата на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД; правото да променя едностранно погасителния
си план при усл. на т. 15.2.1, т. 15.2.2 и т. 15.2.3 от ОУ.
Съгласно представения като доказателство погасителен план, сумата по кредита
била дължима на 36 месечни погасителни вноски, последната с падежна дата
25.12.2024г.
Видно от приобщените 4 бр. анекси към процесния договор за кредит е това, че
кредитоискателят два пъти е заявил искане за отлагане на вноски по погасителния си
план, при което са съставяни нови такива с ГПР 47,24 % и 45,29 % (по първите два
анекса), като крайният срок за погасяване на задължението по Анекс № 2 е определен
на 25.02.2025г. и два пъти е заявил искане за намаляване на размера на дължими
вноски (по анекси №№ 2 и 3), като са изготвени към всеки от последните два анекса
погасителни планове с ГПР съотв. 42,2% и 41,02 % с уговорен краен срок за
погасяване на задълженията по кредита 25.05.2025г. /спр. приложения на л. 30 от
делото погасителен план към анекс № 4 към процесния договор за потребителски
кредит).
Установимо от представеното по делото на л. 31 и л. 32 извлечение по сметка
към Договор за потребителски кредит № *********** е това, че постъпилите по
процесния договор плащания възлизат на сума в общ размер на 5731,55 лв. (при сбор
на представените в табличен вид плащания на сума от 5570,71 лв.)
Изпратено е до ответника уведомително писмо за обявяване на предсрочна
изискуемост по ДПК **********, пратката по което е останала непотърсена от
получателя.
Приложено е ч.гр.д. № 458/2025 г. на КРС, образувано след изпращането му по
3
подсъдност от Районен съд – Пазарджик, по искане на заявителя и настоящ ищец, по
което е била издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК № 182/2025 г.
против длъжника и настоящ ответник, за сумите, предмет на установителната
претенция, както и направените по делото разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение. Досежно сумите, претендирани като такива за
закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ заявлението е отхвърлено.
Заповедта е връчена на длъжника като в законоустановения за това срок същият е
депозирал възражение по чл. 414 от ГПК, което е обусловило интереса за ищцовото
дружество да установи вземането си по исков път.
Останалите доказателства по делото не променят крайните изводи на съда,
поради което не се обсъждат подробно.
При установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са специални установителни искове, заявени по реда на чл. 422 от
ГПК във вр. с чл. 415 от с.к. с предмет установяване съществуване на вземането,
заявено по реда на чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 458/2025г. от описа на
РС – Кюстендил, за което е издадена заповед № 182/24.02.2025г. за изпълнение на
парично задължение, които искове намират правното си осн. в разпоредбите на чл. 79,
ал.1 от ЗЗД, чл. 9 от ЗПК и чл. 86 от ЗЗД, както и обективно съединени осъдителни
искове с правно осн. чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от с.з.
По допустимостта на установителната претенция:
С оглед естеството на защитата, която се получава по реда на чл. 422 ГПК,
съдът, който разглежда иска, е обвързан от посочените в заявлението по чл. 410 или чл.
417 ГПК правопораждащи факти, а допустимостта на установителния иск по чл. 422
вр. с чл. 415 от ГПК се определя от идентичността между страните, предмета и
вземането, относно което вече е била издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 от
ГПК.
В случая, исковете са допустими, т.к. са заявени в срок от лице - заявител,
имащо правен интерес да иска установяване със сила на пресъдено нещо
съществуването и дължимостта на вземанията си по издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК, срещу която в срок е депозирано възражение. Разпоредена е
процедура по чл. 415, ал.1, т.1 от ГПК, като именно в законоустановения срок
заявителят е предявил настоящите положителни установителни искове. По изложените
съображения претенцията се явява допустима.
По допустимостта на осъдителната претенция:
С влязло в сила Разпореждане № 949 от 24.02.2025 г. по ч. гр. д. № 458/2025 г.
по описа на Районен съд – Кюстендил е оставено без уважение заявлението на "Профи
Кредит България" ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника за заплащане на възнаграждение за
допълнителни услуги от 687,57 лв. – по услуга „Фаст“; 1277,67 лв. – по услуга
„Флекси“ и за сумите съотв., от 30,00 лв. и 500,00 лв., представляващи такси. Указано
е на заявителя, че може в едномесечен срок да предяви осъдителен иск за вземанията,
за които заявлението е оставено без уважение. Съобщението за това му е връчено на
09.04.2025г., като в срока по закон /09.05.2025г. – исковата молба е постъпила по
ССЕВ), ищецът е предявил осъдителни искове за сумите по закупения пакет от
допълнителни услуги. При тези съображения, исковете се явяват допустими.
За прецизност съдът счита, че същите биха били допустими дори и при
4
пропускане на едномесечния срок – арг. от т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС , според която в производството
по чл. 415, ал. 1 ГПК, респ. чл. 422 ГПК процесуалните възможности за обективно
съединяване на искове стоят на разположение на страните на общо основание, като за
разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение
и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви
осъдителен иск в това производство. Последицата в последния случай би била
единствено прекъснатата връзка на осъдителните искове със заповедното производство
т. е. следва да се считат предявени от момента на постъпване на исковата молба в съда,
а не от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, какъвто
настоящият случай не е с оглед спазване на горепосочения едномесечен срок по ГПК.
По основателността на установителната претенция:
Ищецът основава вземането си срещу ответника на сключения между страните
Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №
***********/21.12.2021г., твърдейки същото за предсрочно изискуемо. Досежно
последното, съдът не обсъжда изложените в този смисъл аргументи и представени
доказателства, доколкото към настоящия момент вземанията са с настъпил краен
падеж (спр. погасителен план към Анекс № 4 към процесния договор с уговорена
последна падежна дата – 25.05.2025г.), което обстоятелство съдът цени в светлината на
чл. 235, ал. 3 от ГПК.
Досежно законосъобразността на процесния източник на облигационни
отношения, наведени в тази насока са възражения от ответната страна, в т.ч. за
недействителност на договора на осн. чл. 22 от ЗПК поради неяснота при
определянето на ГПР, в който незаконосъобразно не са отразени сумите по
предоставените допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. По повод така релевираното
възражение, съдът намира следното:
Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, договорът
следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР, който не
надвишава максимално допустимия такъв по закон, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, в т.ч. и при уреждането му в допълнително
сключваните анекси към него. Този размер обаче не отразява реалния такъв, тъй като
не включва част от разходите по кредита, а именно – таксите (възнагражденията) за
услугите "Фаст" и "Флекси", които се включват в общите разходи по кредита по
смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
5
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Горепосочените два броя възнаграждения по допълнителните услуги „Фаст“
и „Флекси“ несъмнено представляват разход, свързан с договора за потребителски
кредит и следва да бъдат включени в ГПР, като те са били изначално известни на
кредитора. Те изрично попадат в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в
която изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в ГПР се включват
всички такси и разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Ето
защо, стойността на тези такси трябва да бъде включена при определяне на годишния
процент на разходите в договора за кредит, тъй като те са част от него. Очевидно е
обаче, че това не е сторено, в който смисъл ищецът не спори, а в ГПР е включен само
размерът на възнаградителната лихва. Размерът на двете такси възлиза общо на
3550,00 лв, която сума се доближава до тази на отпуснатия кредит от 5000,00 лв. При
включването на тези такси в ГПР, което е абсолютно необходимо, за да бъдат спазени
изискванията на ЗПК, е явно и без необходимост от специални познания, че ГПР
надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Отделно и независимо от горното
В задължителното Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда
на Европейския съюз, което е постановено именно по дело със страна "Профи кредит
България" ЕООД, е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне
на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
"общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и),
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Прието е, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения
характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
6
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото
му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати
разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален
характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от
същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на
националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на
държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да
бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира
реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на
пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia, C42/15, EU: C: 2016: 842, т. 61—63).
Поради горното, съдът счита стореното от ищеца възражение в молба вх. №
11053/16.09.2025г. досежно това, че сумите по допълнителните услуги не е следвало да
се включват в ГПР поради обстоятелството, че предоставянето им не е задължително
условие за сключване на договора, а съставлява само възможност за това, за
неоснователно.
Според настоящия съдебен състав, включването на посочените клаузи за
допълнителни услуги в договорите, които въобще не е ясно дали и по какъв начин
биват предоставяни, както и с оглед тяхната изключително висока стойност,
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от
договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024 г. по дело №
C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за
всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК. Непременени остават горните изводи
на съда поради обстоятелството, че ответникът се е ползвал от тези т.нар.
„допълнителни услуги“ предвид сключените 4 бр. анекси, доколкото същият разполага
с посочените като съдържание на тези услуги възможности по силата на самия закон
На "възможността" длъжникът да поиска извършването на някоя от посочените
допълнителни "услуги" не кореспондира никакво насрещно задължение на кредитора.
По изложените съображения, съдът намира, че горепосочените два броя
възнаграждения отговарят на поставените в ЗПК критерии и следва да бъдат включени
в общия разход по кредита, което в случая не е сторено, а с тяхното добавяне
действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от обявения в
договора. При това положение се налага изводът, че договорът за кредит не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Установява се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в договора
липсва посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към
момента на сключването на договора, съобразно установената методика в Приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува
буквално, а именно - при посочен ГПР, макар и неправилно определен и без подробно
описание на компонентите по него. Нормативното изискване следва да се приеме за
изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР с всички
негови компоненти, така и действителният му размер, за да бъде потребителят
7
добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР
при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. Ето защо, съдът
приема договорът за потребителски кредит за недействителен на основание чл. 22
ЗПК. Недействителността на договора влече недействителност и на сключените
анекси.
Поради основателност на така заявеното от ответника възражение за
недействителност на процесния договор, съдът намира за безпредметно да обсъжда
останалите такива, наведени в отговора на исковата молба.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания,
които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта
е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение
между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради
което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, и такси и други
разходи. В този смисъл е и практиката на ВКС – Решение № 129/30.07.2024 г. по т. д.
№ 630/2023 г., I ТО на ВКС, в което е прието, че прилагането на разпоредбата на чл. 86
ЗЗД в случая не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в
съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в областта на потребителските кредити, за
да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на
защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителските нужди. Ето защо, в случая ищецът има право само
на главницата, която е в размер на 5000,00 лв. Ищецът признава, а и от представеното
счетоводно извлечение от сметка към договора /л. 31 и л. 32/, се установява, че
ответникът е платил по кредита суми в общ размер от 5731,55 лв., което надвишава
размера на чистата стойност по кредита (главницата) и на свой ред обуславя извод за
пълна неоснователност на предявените установителни искове.
По основателността на осъдителната претенция:
Видно от текста на раздел V от процесния Договор за потребителски кредит
страните са уговорили предоставяне на "допълнителни услуги" "Фаст" – предоставя
право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и "Флекси"
– предоставя право на промяна на погасителния план, като редът за използването им, в
нарушение на ЗПК е описан в приложимите за договора ОУ. Съгласно т. 15 от
приложените по делото ОУ закупуването на допълнителна услуга "Фаст" предоставя
приоритетно разглеждане и становище по искането за отпускане на потребителски
кредит, пред кредитоискателите незакупили такава услуга - в рамките на 1 час,
считано от постъпване на искането. Допълнителна услуга "Флекси" дава право на
клиента да променя едностранно погасителния си план, при изпълнение на условията
8
изчерпателно посочени в чл. 15.2.1., чл. 15.2.2. и чл. 15.2.3. от ОУ. Сочи се още, че за
извършената промяна на погасителния план, страните подписват анекс, като
промяната влиза в сила от датата на печат, посочена в анекса.
Уговорено е възнаграждение за предоставянето на допълнителните услуги в
размер на сумата от 1250,00 лв. за допълнителна услуга "Фаст" и 2300,00 лв. за
допълнителна услуга "Флекси", които са разсрочени в обща погасителна вноска в
размер на 98,61 лв. всяка, дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита,
при което "общия размер" на вноската възлиза на 342,09 лв., а съответно общото
задължение по договора – 12315,02 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че цитираните "допълнителни услуги",
представляват действия свързани с усвояването и управлението на кредита, поради
което процесните договорки противоречат на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Анализът на съдържанието
на описаните в споразумението и т. 15 от общите условия "услуги" налага
категоричния извод, че те касаят именно усвояването (по отношение на приоритетното
разглеждане и изплащане на сумата по кредита и улеснената процедура за получаване
на допълнителни парични средства) и управлението (по отношение на възможността
за отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски и смяната на
падежната дата) на кредита. Освен това съдът счита, че в случая не е налице
допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги,
които са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното
отношение възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и
неговото администриране. Поради това и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК същите са
нищожни. Така наречената допълнителна услуга "Флекси", касае евентуални бъдещи
отношения между страните, от които кредитодателят, в качеството си на търговско
дружество, цели да извлече печалба. Техният предмет се заключава в предоставяне на
възможност от страна на кредитодателя, а не на услуга, защото при сключването на
договора не е ясно дали тази възможност ще бъде упражнена от длъжника, респ. – дали
в случай, че той изрази желание да се ползва от нея, ще отговаря на изискванията за
това подробно разписани в ОУ. Ирелевантно в случая е обстоятелството, че длъжникът
се е ползвал от тези „услуги“, видно от приложените към делото 4 бр. анекси,
доколкото към момента на сключване на договора, в който момент е уговорено и
заплащането на процесното възнаграждение, разсрочено в погасителния план и
кумулирано към дължимите по кредита вноски, не е ясно и не може да бъде ясно дали
кредитополучателят ще изпадне в ситуации, налагащи ползването на посочените
„услуги“. Недобросъвестно и въвеждайки в заблуждение потребителя, кредитодателят
е посочил, че закупувайки услугата "Флекси", кредитополучателят има право
"едностранно" да измени условията на погасителния си план, тъй като видно от текста
на т. 15. 2. от ОУ, промяната е възможна единствено и след подписване на анекс
между страните (допълнително споразумение) при условие, че кредитополучателят
"докаже" пред дружеството, чрез представяне на "съответните документи" (т. 15.2.1. 1.
от ОУ), че отговаря на "съответните специфични изисквания" изчерпателно посочени
в чл. 15.2.1., чл. 15.2.2. и чл. 15.2.3. от ОУ. Необходимостта от сключване на анекс към
договора за кредит при ползване на всяка една от услугите, а не възможност за
кредитополучателя да се възползва директно от тях чрез едностранно изявление,
налага заключението, че допълнителните услуги, свързани с отлагане на вноски и
тяхното намаляване, представляват по своя характер изменения на кредитното
9
правоотношение по съгласие на страните по реда на 20а, ал. 2 ЗЗД, а не допълнителна
услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Ето защо възнагражденията попадат в
хипотезата на императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото са уговорени за
елемент от съдържанието на самото кредитно правоотношение, а не за предоставяне
на свързана с него допълнителна услуга. Следва да се обърне внимание и че съгласно
16.1. от ОУ кредитодателят си "запазва" правото да измени едностранно ОУ (в това
число и горните изисквания) за което единствено уведомява клиента. Същевременно
за потребителя възниква реално и непосредствено задължение за плащане на
изначално фиксирани ежемесечно суми с определен падеж. Подобна уговорка отговаря
на всички критерии за неравноправна клауза, съобразно дефиницията на чл. 143 ЗЗП,
доколкото причинява вреда на потребителя, като категорично не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Нещо повече - размерът на възнаграждението, дължимо за цитираните
допълнителни услуги е сумата в общ размер на 3550,00 лв., което възлиза на 71% от
размера на главницата, предоставена по кредита и очевидно цели единствено огромно
по размер увеличение на възнаграждение (печалба) за предоставения от кредитора
заем. Предвид това, настоящият съдебен състав намира, че процесните уговорки са
нищожни поради противоречие и с добрите нрави. В случая е налице недобросъвестно
договаряне/поведение от страна на финансовата институция, която демонстрира грубо
проявление на неравноправно третиране спрямо икономически по – слабата страна.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора,
на която настоява ищцовото дружество, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми
на закона, както и на добрите нрави (вж. т. 3 Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ВКС, ОСТК). В случая е налице и значителна и явна нееквивалентност
на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите
нрави на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Всичко изложено обосновава неоснователност на заявената осъдителна
претенция в нейната цялост, а като законна последица от това следва да се отхвърли и
акцесорната претенция за заплащане на законна лихва.
Съгласно задължителните указания по прилагане на закона, обективирани в т.13
от ТР 4/2014г. по тълк. д. 4/2013г. ВКС, ОСГТК, в случай на отхвърляне на исковата
претенция, издадената в заповедното производство заповед за изпълнение не подлежи
на обезсилване, но въз основа на нея не следва да се издава изпълнителен лист
(относимо за заявената и приета за неоснователна установителна претенция).
По отговорността за разноски:
С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК разноски се дължат
единствено на ответната страна. Представен в тази връзка е списък по чл. 80 от ГПК, а
и доказателства – Договор за правна защита и съдействие, с установен размер на
платено в брой възнаграждение на пълномощника на ответника в размер на 1082,00 лв.
Във връзка с това ищецът е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което съдът
счита за основателно. Минимално дължимият размер на адвокатско възнаграждение
съгласно подзаконовата нормативна уредба в областта /Наредба 1/2004г. за
възнаграждения за адвокатска работа/, съдът определи на осн. чл. 7, ал.2, т.2, вр. с чл.
2, ал. 5 от същата, на сума в размер на 1032,99 лв. /594,38 лв. - такова за защита по
установителната претенция с цена 5859,57 лв. и 438,61 лв. – минимално такова по
осъдителната претенция с цена 1965,24 лв./.
10
Досежно размера на дължимото се на адв. М. възнаграждение съдът намира
следното: при определянето на размера на адвокатското възнаграждение съдът следва
да прецени фактическата и правна сложност на конкретния казус, тежестта и
спецификата на предоставената процесуална защита и очакваните усилия, труд и
време, които адвокатът предстои да положи при осъществяването й. Съдът не е
обвързан от минималния размер на адвокатския хонорар, определен в нормативен акт
със задължителен характер, изготвен от съсловна организация, което според СЕС по
дело С-438/2022 г. следва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на
целта по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДФЕС, поради
което не следва да се ръководи от определените в наредбата на ВАдвС минимални
размери на адвокатските възнаграждения.
Определяйки конкретния размер на дължимото се на пълномощника на
ответника възнаграждение съдът съобрази следното: делото не се отличава с особена
правна и фактическа сложност /в последния смисъл съдът отчита обилната съдебна
практика, касателно въпросите за недействителността на договори, сключени с
потребител в каквато насока са и въведените в отговора възражения/; разглеждането
му е приключило с проведено само едно открито заседание, на което процесуалният
представител на ответника не се е явил, както и с оглед вида на спора, начина на
провеждане на съдебното дирене, изразяващо се в приемане единствено на писмени
доказателства без необходимост от събиране на гласни доказателствени средства или
ползване на специални познания на експерт в областта; размера на материалния
интерес и направеното от ищцовата страна оспорване на адвокатското
възнаграждение. С оглед горното съдът намира съответно претендирания размер на
адвокатско възнаграждение за прекомерен. Поради това, съблюдавайки горецитирания
критерий за пропорционалност, счита, че следва да определи общ размер на
дължимото се на пълномощника на ищеца възнаграждение от 800,00 лв. /500,00 лв. за
установителната претенция при минимален размер съобразно наредбата от 594,38 лв. и
300,00 лв. – за осъдителната, при минимален размер от 438,61 лв./.
Липсват данни за сторените от ответника разноски в заповедното производство,
поради което и такива не му се следват.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.
53 Е, вх. В против М. К. И., ЕГН: **********, с адрес: ************* иск за
признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи и
следва да заплати на ищеца сумите, дължими на осн. Договор за потребителски кредит
№ *********** от 21.12.2021г., а именно: 3412,36 лв. – главница; 1438,75 лв. –
договорно възнаграждение за периода 25.10.2023г. – 05.11.2024г.; 791,06 лв. – лихва за
забава за периода 26.01.2022г. (датата на изпадане на длъжника в забава) – 05.11.2024г.
(датата на настъпване на предсрочна изискуемост); 217,40 лв. – законна лихва за
периода 05.11.2024г. – 29.01.2025г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 30.01.2025г. до окончателното
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение в производството по ч.гр.д. № 458/2025г. от описа на РС – Кюстендил,
11
като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.
53 Е, вх. В против М. К. И., ЕГН: **********, с адрес: ************* иск да бъде
осъден ответника да заплати на ищеца сумите, дължими на осн. Договор за
потребителски кредит № *********** от 21.12.2021г. и представляващи
възнаграждения за закупени допълнителни услуги, както следва: възнаграждение за
закупена допълнителна услуга „Фаст“: 687,57 лв. и възнаграждение за закупена
допълнителна услуга: „Флекси“: 1277,67 лв., ведно със законната лихва върху сумите
до изплащане на вземането, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53 Е, вх. В да заплати на М. К. И., ЕГН: **********, с адрес: *************
сумата в размер на 800,00 лв. /осемстотин лева и 0 ст./, представляваща сторени
съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил с въззивна
жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се изпрати на заповедния
съд.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
12