РЕШЕНИЕ
№ 469
гр. Карлово, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Димитрова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20255320101123 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с
чл.415 ГПК, вр. с чл.232, ал.3 от КТ, предявен от „АИ“ ООД, с ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
управителя Д. Я. Я., съдебен адрес: ***, чрез адв. М. С. П. против Й. С. М.,
ЕГН: **********, от ***
В исковата молба се твърди, че на 01.04.2024 г. между Й. С. М. и „АИ“
ООД бил сключен Трудов договор № ******* г., който съдържал уговорка по
чл. 230, ал. 1 от КТ, по силата на която работодателят се задължил да обучи
ответника за професията С., Код ******, специалност С.ство, Код ******1, а
той от своя страна се задължил да усвои професията. Срокът, през който М. се
задължил да работи при работодателя след успешното завършване на
обучението, бил три години, като в същия срок работодателят се задължил да
му осигури работа, съобразно придобитата професия.
Твърди се, че на 19.07.2024 г. работникът завършил обучението, като му
било издадено Удостоверение за професионално обучение № 85-13/19.07.2024
г.
С Допълнително споразумение към трудовия договор от 01.08.2024 г.
работодателят назначил работника на длъжността, съответстваща на
придобитата квалификация.
Считано от 30.09.2024 г. обаче, по вина на ответника (неявяване на
1
работа без уважителни причини), трудовото правоотношение било прекратено
с налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“. Наложеното със
Заповед № 1888/30.09.2024 г. дисциплинарно уволнение не било атакувано от
М. пред съда в предвидените за това срокове, поради което уволнителната
заповед влязла в сила.
Уговореното между страните обезщетение по чл. 232, ал. 3 от КТ било 5
000 лв. То се дължало пропорционално на неизпълнението, т.е.
пропорционално на времето, през което ответникът следвало да престира труд
за работодателя, но не направил това поради прекратяване по негова вина на
трудовото правоотношение. Тази пропорционална част на уговореното
обезщетение възлизала на 4 167 лв. Според т. 15 от трудовия договор, Й. М.
трябвало да работи в „АИ” ООД до 19.07.2027 г., но той работил там само до
30.09.2024 г.
Претендираното от работодателя обезщетение не надвишавало
шесткратния размер на брутното трудово възнаграждение за съответната
длъжност, т.е. искането било в унисон с разпоредбата на чл. 232, ал. 3 от КТ.
Падежът на задължението бил на 30.09.2024 г., но и до настоящия момент
ответникът не бил заплатил сумата от 4167 лв. Ето защо по заявление на
работодателя по ч. гр. д. № 20255320100332 на Районен съд – Карлово била
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за главницата от 4167 лв.,
представляваща вземане по чл. 232, ал. 3 от КТ, законна лихва върху
главницата за времето от 12.02.2025 г. (датата на подаване на заявлението по
пощата с обратна разписка) до окончателното плащане, както и за разноски в
заповедното производство в общ размер на 483,34 лв., от които сумата от 400
лв. за адвокатско възнаграждение и сумата от 83,34 лв. за държавна такса.
С връчено на 07.05.2025 г. съобщение по заповедното дело
работодателят бил информиран за постъпило в срок възражение по чл. 414 от
ГПК, което обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия
установителен иск. Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че му дължи сумата 4167 лв.,
представляваща обезщетение по чл. 232, ал. 3 от КТ, ВЕДНО със законна
лихва върху главницата за времето от 12.02.2025 г. до окончателното плащане,
за което по ч. гр. д. №332/2025 г. по описа на РС Карлово е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Претендират се
направените разноски по делото, включително и тези в заповедното
производство.
С отговора на исковата молба ответникът, представляван от адв. М. М.
оспорва иска. Твърди, че бил назначен на длъжност „ОС“ с код ******** по
НКПД (Националния класификатор на професиите и длъжностите), който код
отговарял на длъжността „настройчик, металообработващи машини“. Тази
2
професия се упражнявала в резултат на успешно проведено професионално
обучение съгласно Наредба № 42 от 15 декември 2010 г. за придобиване на
квалификация по професията „МО“, издадена от министъра на образованието,
младежта и науката, в сила от 18.01.2011 г., с което се придобивала
квалификация по професията ***** „МО“ от област на образование „Т“.
Различни обаче били изискванията за професията „С.“ с код ******* по
НКПД, която се упражнявала в резултат на успешно проведено
професионално обучение съгласно Наредба № 3 от 26 март 2021 г. за
придобиване на квалификация по професията „С.“, с което се придобивала
квалификация по професията ****** „С.“. Работникът Й. М. с
допълнителното споразумение по чл. 119 КТ от 01.08.2024 г. обаче не бил
назначен на длъжност, отговаряща на придобитата от него квалификация с
Удостоверение за професионално обучение, съгласно което той бил придобил
професия „С.“. Следователно към момента на прекратяване на трудовия
договор между „АИ“ ООД и Й. М. последният не бил нает на длъжност,
отговаряща на придобитата в резултат на обучението му професия, нито пък
му била предложена такава работа. Поради това не било налице неизпълнение
на поетите от него задължения съгласно т. 20 във връзка с т. 15 от Трудов
договор № ******* г.
Със заповед изх. № 1888/30.09.2024 г. на ответника било наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“ от работодателя „АИ“ ООД. В точка 20
във връзка с точка 15 на трудовия договор било изчерпателно посочено в кои
случаи работникът дължал обезщетение в размер на 5000 лв. От
граматическото тълкуване можело да се заключи, че работникът дължал
обезщетение по чл. 232, ал. 3 от КТ в случаите, когато напуснел работата, на
която бил постъпил, отговаряща на придобитата квалификация, след успешно
завършено обучение, организирано от работодателя.
Тъй като работникът никога не бил постъпил и не му била осигурена
работа, съобразно новопридобитата му професионална квалификация, и
предвид факта, че т. 20 предполагала доброволно напускане по инициатива на
работника, а не прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на
работодателя, било налице основание да се приеме, че трудовото
правоотношение било прекратено по инициатива на работодателя чрез
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Поради това работникът
не дължал претендираното обезщетение.
На следващо място, ответникът посочва, че точки 15 и 20 от трудовия
договор били нищожни. Те не можело да ограничават конституционно
гарантираните права на работника по чл. 48 и сл. от Конституцията на
Република България да избира свободно своята професия и място на работа.
Ако тяхното тълкуване водело до такова ограничение, тези клаузи били
3
нищожни и не можело да уреждат трудовите отношения между страните. Това
становище се подкрепяло от съдебната практика — Решение № 248 от
15.11.2016 г. по гр. д. № 784/2016 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 656 от
25.10.2010 г. по гр. д. № 1954/2009 г., IV г. о.; Решение № 417 от 21.05.2010 г.
по гр. д. № 1228/2009 г., III г. о.; и Решение № 535 от 30.06.2010 г. по гр. д. №
309/2009 г., IV г. о.
Сумата от 5000 лв., посочена в т. 20 от договора, била изключително
висока, съпоставено с трудовото възнаграждение. Ищецът незаконосъобразно
претендирал сумата от 4167 лв. пропорционално на непрестиран труд напред
във времето за периода от прекратяване на трудовия договор до 19.07.2027 г.,
като не било ясно и как точно е формирана тази сума.
С оглед изложеното ответникът моли съда да отхвърли иска и да му
присъди разноските по делото. Предявява насрещен иск, с който моли съда, да
постанови решение, с което:
- да прогласи на основание чл.74, ал.4 от КТ нищожността на клаузите
на т.15 и т.20 от Трудов договор №******* г., сключен между ищеца и
ответника, поради противоречието им с Конституцията на Република
България, Кодекса на труда и Закона за задълженията и договорите;
- да осъди ответното дружество да му заплати сумата от 4666,67 лева,
представляваща дължимо обезщетение поради неизпълнение на задълженията
от „АИ“ ООД съгласно т.19 от Трудов Договор №*******г. и на основание
чл.232, ал.2 от КТ.
Ищецът твърди, че бил назначен с допълнителното споразумение по чл.
119 КТ от 01.08.2024 г. на длъжност „ОС“ с код ******** по НКПД, отговарящ
на длъжността „настройчик, металообработващи машини“ — професия,
упражнявана в резултат на успешно проведено професионално обучение, с
което се придобива квалификация по професията ***** „МО“.
Съгласно Удостоверение за професионално обучение № 85-13/19.07.2024
г. обаче ответникът бил преминал успешно обучение за професията „С.“ с код
******* по НКПД, с което се придобива квалификация по професията ******
„С.“.
Работодателят „АИ“ ООД не бил изпълнил задължението си по т. 19 от
Трудов договор № ******* г. да осигури на работника Й. М. работа и
длъжност, отговаряща на новопридобитата му професионална квалификация.
Това неизпълнение продължило от 19.07.2024 г. (момента на придобиване на
професионалната квалификация „С.“) до 30.09.2024 г. (момента на
прекратяване на трудовото правоотношение).
Поради тази причина „АИ“ ООД дължал на основание т. 19 от трудовия
договор и чл. 232, ал. 2 от КТ обезщетение на работника Й. С. М. в размер на
4
4666,67 лв.
Точки 15 и 19 от трудовия договор били нищожни, защото ограничавали
гарантираното право на работника да избира свободно своята месторабота и
професия съгласно чл.48, ал.З от Конституцията на Република България. В
точка 15 било посочено едно безусловно задължение на работника да работи
за 3 годишен срок при работодателя, като било посочено бланкетно насрещно
задължение на работодателя да осигури на работника работа, отговаряща на
придобитата му квалификация. В точка 20 от договора обаче се въвеждала
забрана на работника да напусне осигурената му от работодателя работа. Не
било конкретизирано обаче дали работникът дължи обезщетение, ако не заеме
всяка осигурена му работа или само осигурена работа, отговаряща на
придобитата квалификация от работника в резултат на успешно проведено
обучение, за което той се задължил да премине успешно съгласно т. 11 от
договора. Обратно – в точка 19 от договора точно и ясно било разписано
задължението на работодателя да осигури на работника работа, отговаряща на
придобитата квалификация след успешно проведеното обучение. Липсата на
конкретизация на задължението на работника в точка 20 водело до извода, че
за работника е налице забраната по точка 20, вр. точка 15 при всяка осигурена
от работодателя длъжност. Това било в пряко противоречие с чл.232 , ал.3 КТ
и чл.48, ал.3 от КРБ. Впрочем видно било, че работодателят тълкувал в този
смисъл разпоредбата, предявявайки искова претенция на осн. т.15 и т.20 от
трудовия договор при положение, че осигурената работа на работника не
отговаря длъжността, за която той се е бил задължил да се обучи съгл. т.11 от
Трудовия договор и за която успешно преминал обучение и придобил
квалификация с издадена му за това диплома. Тълкуването по чл.20 ЗЗД не
можело да преодолее нищожния характер клаузата в т.20, защото в трудовия
договор правата и задълженията на работника трябвало да са точно
разписани.
С отговора на насрещния иск ответникът намира същия за допустим, но
неоснователен. Оспорва изложените в насрещната искова молба
обстоятелства и правни доводи.
Не било вярно твърдението, че трудовото правоотношение било
прекратено по вина на работодателя.
Не било вярно твърдението, че работодателят не осигурил на
работника/служителя работа според придобитата квалификация.
Ищецът по насрещната искова молба настоявал, че клаузите на т. 15 и т.
20 от трудовия договор били недействителни.
На първо място ответникът твърдял, че ако клаузата на т. 15 наистина е
недействителна, това автоматично би означавало, че осъдителната претенция
5
на самия работник била неоснователна, тъй като, ако работодателят нямал
задължението да осигури работа според новата квалификация, както било
посочено в т. 15 от трудовия договор, той нямало как да отговаря за
непредоставяне на такава работа.
Но клаузата на т. 15 не била недействителна. Точка 15 от трудовия
договор приповтаряла буквално чл. 230, ал. 4 от КТ и била част от минимално
необходимото съдържание на този вид договори за обучение. Такъв договор за
обучение не можел да съществува без уговорката по т. 15 от трудовия договор
и твърдението, че именно т. 15 е недействителна, било правен нонсенс.
Същото се отнасяло и за клаузата на т. 20 от договора. Тази клауза
приповтаряла буквално закона – чл. 232, ал. 3 от КТ. При тези обстоятелства
договорната разпоредба не можела да противоречи на закона, който
приповтаряла.
Всички изложени от насрещния ищец оплаквания за „недействителност“
на клаузата по същността си били възражения за изпълнение/неизпълнение на
договорни клаузи, но не и доводи за изначална недействителност.
Клаузата на т. 20 от трудовия договор не била недействителна.
Действителността на тази клауза, с абсолютно същата словесна
формулировка, каквато била по настоящото дело, вече била проверявана за
недействителност от съда. С влязло в сила Решение № 900/11.07.2025 г. на
Окръжен съд – Пловдив по в. гр. д. № 20255300501057 било прието, че
клаузата е действителна. В цитираното дело пред ПОС се оспорвал точно
същият текст, който сега се съдържал в т. 20 от настоящото дело.
Не било вярно твърдението, че работодателят не предоставил на
работника/служителя работа по придобитата квалификация. Квалификацията
за „С.“ работникът бил придобил на 19.07.2024 г., видно от издаденото
квалификационно удостоверение. Съгласно т. 16 от трудовия договор, най-
късно на 01.08.2024 г., той трябвало да започне работа по новата си
квалификация. С допълнителното споразумение от 01.08.2024 г. работодателят
назначил М. именно на длъжността „О С. У и СЦПУ“, което било в пълно
изпълнение на работодателското задължение да предостави работа съобразно
новата квалификация.
Голословни и неверни били твърденията, че М. работел друга работа,
различна от „С.“. Това личало и от представената длъжностна характеристика,
от която било видно, че работникът бил назначен именно на работа за „С.“.
Освен това, в НКПД посочената примерна професия в единичните групи на
код ******** била именно „С.“, каквото словесно изписване на длъжността
било посочено в допълнителното споразумение от 01.08.2024 г.
Работодателят предоставил на Й. М. от 01.08.2024 г. насетне работа
6
именно като „С.“, като същият работил след тази дата именно като „С.“ и не
работил друга работа.
Моли съда да отхвърли насрещния иск и да му присъди разноските по
делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната съвкупност,
съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр.дело № 332/2025 г. на РС Карлово е видно, че по
заявление на ищцовото дружество е била издадена Заповед № 176/13.02.2025
г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за следните суми:
4167.00 лева – обезщетение по чл. 232, ал.3 от КТ, ведно със законната лихва
от 12.02.2025г. до изплащане на вземането; 83,34 лева разноски за за внесена
държавна такса и 400.00 лева – адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.414, ал.2 от ГПК е постъпило възражение от длъжника,
поради което съдът на осн. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК е дал указания на
ищцовото дружество (тогава заявител) да представи доказателства за
предявен в едномесечен срок от съобщението иск срещу нея. Искът е
предявен в срока по чл.415, ал.4 ГПК.
Не се спори и от представения по делото Трудов договор с обучение №
******* г. се установява, че ответникът е бил в трудови правоотношения с
ищцовото дружество, назначен на длъжност „Работник производство“.
Трудовият договор е сключен със срок на изпитване в полза на работодателя
до 30.09.2024 г., като изрично е упоменато, че този срок се увеличава с всички
използвани отпуски и болнични.
В т.11 от трудовия договор страните са уговорили задължение на
работодателя да обучи ответника за професията С., Код ******, специалност
С.ство, Код ******1, а той от своя страна се е задължил да усвои професията.
Съгласно т.15 от трудовия договор „Срокът, през който работникът
или служителят се задължава да работи при работодателя след успешното
завършване на обучението е три години, като в същия този срок
работодателят се задължава да осигури на работника или служителя
работа съобразно придобитата квалификация“.
Съгласно т.19 от трудовия договор „Ако работодателят не осигури на
работника или служителя, завършил успешно обучението, работа съобразно
придобитата квалификация, той му дължи обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност за времето,
през което не му е осигурил такава работа, но за не повече от шест месеца“.
Според т.20 от трудовия договор „Ако работникът или служителят по
неуважителни причини не завърши обучението или след като го е завършил,
не постъпи на осигурената му от работодателя работа, или я напусне преди
7
определения срок, то той дължи на работодателя обезщетение в размер на
5000 лв.“.
От приложеното по делото Удостоверение за професионално обучение
рег. №85-13 от 19.07.2024 г. е видно, че Й. С. М. е преминал успешно обучение
за професията „С.“ в Център за професионално обучение „АА“ към „АА“
ЕООД
От представеното Допълнително споразумение от 01.08.2024 г. към
Трудов договор № ******* г. е видно, че Й. С. М. е назначен на длъжност „О
С. У и СЦПУ“ в отдел „УМ“, код по НКПД ********. Уговорен е срок на
изпитване в полза на работодателя до 31.01.2025 г., включително и общо
месечно брутно трудово възнаграждение от 2000 лв. при 8 часов пълен
работен ден.
Приложена е Заповед № 1888/30.09.2024 г., от която е видно, че
трудовото правоотношение по Трудов договор № ******* г. е прекратено на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – с налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“, считано от датата на получаване на заповедта – 30.09.2024 г.,
поради неявяване на работника на работа в течение на повече от два
последователни работни дни.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, която съдът
кредитира като обективна и компетентно изготвена. От експертното
заключение и след изслушване на вещото лице в съдебно заседание се
установява, че пропорционалната на неизпълнението стойност на
обезщетението по чл. 232, ал. 3 от КТ, уговорено в т.20 от Трудов договор №
******* г., е 4672.68 лева. Така формираната стойност не надвишава ли
шесткратния размер на брутното трудово възнаграждение за съответната
длъжност.
Вещото лице е установило, че размерът на обещетението по чл. 232, ал.
2 от КТ, уговорено в т.19 от Трудов договор № ******* г., за периода от
19.07.2024 г. до 30.09.2024 г. е в общ брутен размер 4677.35 лева.
В експертното заключение е посочено, че в Списъка на професии за
професионално обучение и квалификации професия „С.“ е с код ******, а
специалност „С.ство - I СПК“ е с код ******1. С Наредба № 3/26.03.2021 г. за
придобиване на квалификация по професията „С.“, издадена от министъра на
образованието и науката се определя държавният образователен стандарт
(ДОС) за придобиването на квалификация по професията ****** „С.“ от
област на образование „Т“ и професионално направление 521 „МММ“
съгласно Списъка на професиите за професионално образование и обучение
по чл.6, ал.1 от Закона за професионалното образование и обучение.
При извършена съпоставка между длъжностна характеристика на О СУ
8
и СЦПУ, отдел: РЦРЧ, код по НКПД 7223 3003, Удостоверение за
професионално обучение № 85-13/19.07.2024 г. и Наредба № 3/26.03.2021 г. за
придобиване на квалификация по професията „С.“, вещото лице е стигнало до
извод, че функциите и дейностите, описани в длъжностната характеристика на
Й. С. М. съответстват за работата на С., каквато квалификация той е придобил
съобразно Удостоверение за професионално обучение № 85-13/19.07.2024 г. и
вследствие на което е вписан в регистъра на Национална агенция за
професионално образование.
От показанията на свидетеля РАЕФ се установява, че работи в „АИ“
ООД от 15 години, като заема длъжността „ПУ“. Познавал Й. М., който вече
не работел в дружеството. Й. М. работел в „АИ“ ООД от месец април до около
месец септември 2024 г. и заемал длъжността „МО С.“. Свидетелят бил негов
пряк ръководител през този период. Й. М. преминал обучение, след което
започнал работа като С.. Свидетелят посочва, че не съществува разлика между
длъжностите „С.“ и „МО С.“, тъй като и двете обозначавали О на стругова
машина, за което М. бил обучен. След приключване на обучението си до
прекратяване на трудовото правоотношение Й. М. не извършвал друга
дейност в „АИ“ ООД. Преди да започне реална работа, Й. М. се занимавал
единствено с обучението си, като теоретичната част се провеждала сутрин, а
практическата – следобед на самите машини. Обучението се провеждало в
базата на „АИ“, като теоретичната част се осъществявала в академията,
разположена в административната сграда, а практическата – в
производствения цех при машините. Производствената и административната
част се намирали на едно и също място. Трудовото правоотношение с Й. М.
било прекратено поради това, че той не се явявал на работа.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
По иска с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.232, ал.3 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 230, ал. 1 КТ с трудовия договор за
обучение по време на работа работодателят се задължава да обучи работника в
процеса на работата по определена професия, а работникът – да я усвои.
Законът въвежда ограничение по отношение срока на клаузата за обучение –
то не може да продължи повече от 6 месеца, а по отношение на трудовите
правоотношения след завършване на обучението по придобитата вече
специалност ограничението е до 3 години.
Относно изпълнението на договора и отговорността при неизпълнение
са приложими общите правила на гражданския закон /Решение № 665 от
19.05.2010 г. на ВКС по гр. дело № 706/2009 г., IV г. о., ГК/.
Съдът приема, че в разглеждания случай изпълнението на задължението
9
на ответника по процесния договор е било обезпечено с клаузата на чл. 20. По
правната си същност тази клауза има характер на неустойка /чл. 92, ал. 1 ЗЗД/
– съглашение, имащо за предмет задължение, което става изискуемо в случай
на неизпълнение на главното задължение на една от страните /в случая
ответника/. Същото установява предварително размера на обезщетението за
вредите, които кредиторът би претърпял в случай на неизпълнение. В случая
се доказа по безспорен начин, че работодателят /ищецът/ е осигурил
необходимите условия за провеждане на обучението, т. е. че същият е
изправна страна по договора, както и че ответникът е завършил успешно
обучението. Същевременно ответникът не е изпълнил задължението си да
работи в дружеството за период от 3 години, считано от датата на подписване
на договора – 01.04.2024 г., тъй като със Заповед № 11888/30.09.2024 г.,
трудовото правоотношение по Трудов договор № ******* г. е прекратено на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ
Настоящият съдебен състав приема, че са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответника за обезщетение в размер от 4167
лева, изчислено пропорционално на оставащия срок от договора, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
Заключението по съдебно-счетоводната експертиза е установило дори по-
висок размер – 4672.68 лева, но съдът, съобразявайки диспозитивното начало
в процеса, следва да уважи иска в претендирания от ищеца размер.
Възраженията, че е налице несъответствие в придобитата
професионална квалификация и длъжността, на която е назначен работникът,
се опровергават от приетата по делото експертиза, която съдът кредитира
изцяло.
Съдът не споделя и възраженията на ответника, че трудовото
правоотношение е прекратено по инициатива на работодателя. В правната
доктрина еднозначно се приема, че когато трудовото правоотношение е
прекратено поради дисциплинарно уволнение, което не е отменено от съда,
неизпълнението на задължението за работа през уговорения срок е по вина на
работника. Работникът сам е предизвикал прекратяването чрез своето
виновно поведение (неявяване на работа).
По насрещния иск с правно основание чл.74, ал.4 от КТ:
От съдържанието на двете оспорени клаузи е видно, че те приповтарят
текстовете на чл.230, ал.4 и чл.232, ал.3 от КТ. Няма как при това положение
те да противоречат на Конституцията на Република България, Кодекса на
труда и Закона за задълженията и договорите, както твърди ищецът по
насрещния иск.
Съгласно чл. 48, ал. 3 от Конституцията, всеки има право свободно да
10
избира своята професия и място на работа. Това право обаче не е абсолютно и
не изключва възможността страните по трудово правоотношение да договарят
последиците от предсрочно прекратяване на договорно поети задължения,
когато това е изрично допустимо от закона. Клаузите на т. 15 и т. 20 от
процесния трудов договор не въвеждат забрана за прекратяване на трудовото
правоотношение, нито създават задължение за принудително полагане на
труд. Те единствено уреждат имуществените последици при неизпълнение на
поето от работника задължение да работи при работодателя за определен срок
след успешно проведено обучение, което е изрично предвидено и допустимо
съгласно чл. 230–232 КТ. Ето защо съдът приема, че не е налице противоречие
с конституционно гарантираната свобода на труда, доколкото правото на
свободен избор на работа не означава освобождаване от отговорност за поети
договорни ангажименти.
Не е налице и твърдяното противоречие с Кодекса на труда.
Разпоредбата на чл. 230, ал. 1 КТ допуска сключването на договор за
обучение, при който страните уговарят задължение на работника да работи
при работодателя за определен срок след придобиване на квалификацията, а
чл. 232, ал. 3 КТ изрично предвижда отговорност на работника при
неизпълнение на това задължение, включително възможност за уговаряне на
обезщетение, ограничено до определен от закона максимален размер.
Клаузата на т. 15 от трудовия договор възпроизвежда по същество законовото
изискване за минимално необходимо съдържание на договорите за обучение,
доколкото предвижда както задължение на работника да работи за определен
срок, така и насрещно задължение на работодателя да осигури работа,
съответстваща на придобитата квалификация. Клаузата на т. 20 от договора,
от своя страна, конкретизира последиците от неизпълнение на това
задължение, като предвиденият размер на обезщетението е в рамките на
установения от чл. 232, ал. 3 КТ лимит и е уговорен да се дължи
пропорционално на неизпълнението. При това положение съдът намира, че
процесните договорни разпоредби не противоречат на императивни норми на
трудовото законодателство, а напротив – съответстват на тях и ги
конкретизират.
Съдът не споделя твърдението, че клаузите представляват недопустима
неустойка или са прекомерни. Предвиденото в т. 20 от трудовия договор
обезщетение е за вреди от неизпълнение на договорно задължение, допустимо
и уредено от самия Кодекс на труда. Законодателят изрично е ограничил
неговия размер, като по този начин е осигурил баланс между интересите на
страните и е изключил възможността за прекомерност. Освен това,
предвиждането на пропорционално дължимо обезщетение, съобразено с
неизпълнения остатък от уговорения срок, допълнително гарантира
11
справедливостта на договорната уредба и изключва противоречие с добрите
нрави.
Не е налице и твърдяната неяснота и бланкетност на клаузите. Съдът
намира, че клаузите на т. 15 и т. 20 са ясни, конкретни и разбираеми. В тях
недвусмислено са определени: срокът, през който работникът се е задължил да
работи при работодателя; насрещното задължение на работодателя;
предпоставките за ангажиране на отговорността на работника; видът и
размерът на дължимото обезщетение. Ето защо не може да се приеме, че
процесните договорни разпоредби са бланкетни или неясни до степен да водят
до тяхната нищожност.
С оглед на изложеното съдът приема, че т. 15 и т. 20 от Трудов договор
№ ******* г. са действителни, законосъобразни и не противоречат на
Конституцията на Република България, на Кодекса на труда или Закона за
задълженията и договорите, нито накърняват добрите нрави. Насрещният иск
за прогласяване на тяхната нищожност следва да бъде отхвърлен изцяло като
неоснователен.
По насрещния иск с правно основание чл.232, ал.2 КТ:
Искът е неоснователен и това следва пряко от основателността на иска
по чл. 232, ал. 3 КТ.
Разпоредбите на чл. 232, ал. 2 и ал. 3 от КТ уреждат взаимно
изключващи се хипотези, като отговорността на работодателя по ал. 2 е
обусловена от неизпълнение на задължението му да осигури работа,
съответстваща на придобитата квалификация, а отговорността на работника
по ал. 3 възниква именно в случаите, когато такова задължение е изпълнено,
но трудовото правоотношение е прекратено по вина на работника преди
изтичане на уговорения срок.
В конкретния случай съдът прие за установено, че след завършване на
обучението работодателят е осигурил на работника работа, съответстваща по
същество и съдържание на придобитата квалификация, което се доказва както
от писмените доказателства, така и от заключението на назначената съдебна
експертиза.
След като е установено, че работодателят е предоставил работа,
съответстваща на придобитата квалификация, и че трудовото правоотношение
е прекратено по вина на работника, изключена е възможността работникът да
се позовава на чл. 232, ал. 2 КТ, тъй като не може да се черпи право от
собственото неизпълнение.
Ето защо съдът намира, че насрещният иск с правно основание чл. 232,
ал. 2 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
12
На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят
разноските, направени в заповедното и в настоящото исково производство –
483.34 лева (83.34 лева за държавна такса и 400.00 лева за адвокатски
хонорар) в производството по ч. гр. д. №332/2025 г. по описа на РС Карлово и
2383.34 лева (83.34 лева за държавна такса, 700.00 лева за депозит за вещо
лице, 800.00 лева за адвокатски хонорар по първоначалния иск и 800.00 лева
за адвокатски хонорар за защита по насрещния иск) в производството по гр. д.
№1123/2025 г. по описа на РС Карлово. Общо дължимите от Й. С. М. разноски
в полза на „АИ“ ООД са в размер на 2866.68 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр.
с чл.415 ГПК, че Й. С. М., ЕГН: **********, от ***дължи на „АИ“ ООД, с
ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
управителя Д. Я. Я. сумата от 4167.00 лева, представляваща обезщетение по
чл. 232, ал. 3 от КТ, ведно със законната лихва, считано датата на подаване на
заявлението в съда – 12.02.2025 г. до окончателното плащане, за което по ч. гр.
д. №332/2025 г. по описа на РС Карлово е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН насрещния иск на Й. С. М., ЕГН:
**********, от ***за прогласяване на основание чл.74, ал.4 от КТ нищожност
на клаузите на т.15 и т.20 от Трудов договор №******* г., сключен между него
и „АИ“ ООД, с ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от управителя Д. Я. Я., поради противоречието им с
Конституцията на Република България, Кодекса на труда и Закона за
задълженията и договорите.
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕн насрещния иск по чл.232, ал.2 от
КТ на Й. С. М., ЕГН: **********, от ***за осъждане на „АИ“ ООД, с ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
управителя Д. Я. Я. да му заплати сумата от 4666.67 лева, представляваща
дължимо обезщетение поради неизпълнение на задълженията от „АИ“ ООД
съгласно т.19 от Трудов Договор №*******г.
ОСЪЖДА Й. С. М., ЕГН: **********, от ***да заплати на „АИ“ ООД, с
ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
управителя Д. Я. Я., разноските по делото в размер на общо 2866.68 лева, от
които 483.34 лева в заповедното производство и 2383.34 лева в исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
Й.А.
13
14