№ 118758
гр. София, 22.08.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Частно гражданско
дело № 20241110143193 по описа за 2024 година
и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, във връзка с чл.411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Подадено е Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с което се
иска съдът да издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с
която да разпореди длъжникът И. В. Ю. с ЕГН: ********** и адрес: ********** да заплати
на заявител А ЕООД с ЕИК: ... и адрес: ********** следните суми: сумата от 400,00 лева
(четиристотин лева), представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
686735 от 20.04.2021 г., вземанията по който са прехвърлени в полза на А ЕООД от страна
на С АД, по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 12.07.2023
г. , ведно със законна лихва за период от 16.07.2024 г. до изплащане на вземането, сумата
12,00 лева (дванадесет лева), представляваща договорна лихва за период от 20.04.2021 г. до
20.05.2021 г., сумата 156,23 лева (сто петдесет и шест лева и 23 стотинки), представляваща
мораторна лихва за период от 20.05.2021 г. до 28.06.2024 г., 765,02 лева (седемстотин
шестдесет и пет лева и 02 стотинки), представляваща неустойка съгласно раздел № VIII
„Неустойки“, чл. 17 от Договор за потребителски кредит 686735 , както и държавна такса в
размер на 26,67 лева (двадесет и шест лева и 67 стотинки) и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100,00 лева (сто лева).
Твърди се, че сумите са дължими поради неизпълнено задължение по Договор за
потребителски кредит № 686735 от 20.04.2021 г., вземанията по който са прехвърлени в
полза на А ЕООД от страна на С АД, по силата на Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 12.07.2023 г.
Съдът, като извърши проверка на предпоставките за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение намира, че заявлението следва да бъде частично отхвърлено, тъй
като е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тоест същото противоречи на закона и
добрите нрави и на следващо място с оглед задължението на съда да провери по аргумент
от разпоредбата на чл.410, ал.2, т.3 от ГПК, сключения с длъжника – потребител договор за
кредит – относно наличието на неравноправна клауза в договора, сключен с потребител или
наличието на обоснована вероятност за това, като съображенията за това са следните:
Претендираните вземания от кредитора за неустойка – договорна компесаторна
съгласно раздел № VIII „Неустойки“, чл. 17 от Договор за потребителски кредит 686735 от
от 20.04.2021 година - съдът приема за уговорени по вероятно неравноправни клаузи, които
за съда са и нищожни и вероятно неравноправни, поради което в тази част заявлението
1
следва да се отхвърли, при следните аргументи:
Заповедта за изпълнение следва да бъде издадена за вземанията за главница, договорна
и законна лихва, като за останалата част от вземанията заявлението следва да се отхвърли
поради нищожност на клаузите в договора, касаещи тяхната дължимост поради
противоречие със закона и добрите нрави. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК
заповед за изпълнение не се издава, когато искането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
В случая се претендират вземания по договор за потребителски кредит, поради което
длъжникът има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Претендираната сума за компесаторна неустойка, съдът приема, че от една страна не
представлява и надхвърля гаранционно обезпечителната функция на договорната неустойка,
а на следващо място и представлява допълнителна такса за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита, което изрично е забранено от законодателя с разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, поради което на това основание уговорките на чл.13 от договора, съгласно
който: „ чл.13. (1) В случай, че Страните са договорили обезпечение, ПОТРЕБИТЕЛЯТ
следва, в срок до 3 (три) дни от подписване на настоящия договор, да :
- осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор
за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на КРЕДИТОРА, с което
третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на
ПОТРЕБИТЕЛЯ по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси и други или
- предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на КРЕДИТОРА всички задължения на ПОТРЕБИТЕЛЯ по настоящия
договор (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна
на КРЕДИТОРА за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска. (2)
Третото лице – поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията
посочени в ОУ и се одобрява от КРЕДИТОРА. Одобрението се извършва единствено по
преценка на КРЕДИТОРА.“ – е нищожна, като противоречаща на императивна правна
норма.
Съдът приема и, че уговорката на чл. 234 от договора, съгласно, който : „чл.23. (1) В
случай че ПОТРЕБИТЕЛЯТ не изпълни задължението си посочено в чл.19, същият дължи
на КРЕДИТОРА неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл.19
причинява на КРЕДИТОРА вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото оценката
на кредитоспособността на ПОТРЕБИТЕЛЯ и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. (2)
Страните се съгласяват, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката по-горе,
ПОТРЕБИТЕЛЯТ да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна
вноска. (3) Неустойката се дължи само за периода през които ПОТРЕБИТЕЛЯТ не е
осигурил договореното обезпечение. В този смисъл, ако ПОТРЕБИТЕЛЯТ осигури
обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл.19, неустойка не се дължи от момента
на осигуряването на обезечението. Ако след преодставяне на обезпечението, неговото
действие бъде прекратено, независимо по какви причини, отново настъпва неизпълнение на
чл.19, като ПОТРЕБИТЕЛЯТ дължи неустойка считано от деня, в който действието на
обезпечението е било прекратено.“ Също се явява нищожна поради противоречие с
императивна правна норма.
Заплащането на възнаграждението за компесаторна неустойка - в случая е уговорено
2
във фиксиран размер, разсрочен съобразно погасителния план към договора, като
дължимостта на същото настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от
извършване на конкретно действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се
приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне и на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съпоставянето с общия размер на процесното възнаграждение за пакет
допълнителни услуги и начислената договорна лихва с размера на главницата по договора за
кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено, поради което
клаузите, с които то е уговорено са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
За съда уговорената компесаторна неустойка има характеристиките и на разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело C-377/14, а съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Изложеното води до извода, че стойността на кредита се оскъпява с разходи, които
реално не са извършени, което е предпоставка за неоснователното обогатяване на заявителя
за сметка на длъжника. Такава уговорки се явяват нищожни, поради противоречие и с
добрите нрави.
Следователно клаузите в договора за кредит, на които заявителят основава процесните
вземания и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка за
недадено обезпечение е такава, която дава възможност и кредиторът и той ще има право да
получи нещо различно от лихвата за забава, и съответно противоречи на горепосочените
императивни законови норми, което обосновава извод за липса на валидно възникнало (въз
основа на нищожни договорни клаузи) задължение на длъжника за сочената и търсена със
заявлението неустойка.
Следва да се посочи, че съдът винаги следи служебно за наличието на нищожни клаузи
в потребителските договори, при това и като се съобрази практиката на Съда на ЕС -
Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98, Осеаnо Grupo Editorial SA
срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon
Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този смисъл националния съдия, като съдия по
правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори – така –решения по:
дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-40/08; дело С-137/08, дело С-
243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С-
415/11, т. 44-т. 46/.
Както вече се посочи, така уговорената неустойка е разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в
който смисъл е и съдебната практика – така задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 година, по дело C-377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena
Radlingerová срещу Finway a.s., ECLI:EU:C:2016:283, при което по правилото на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
3
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следва да се посочи, че по смисъла на чл.10а, ал.2 от ЗПК не е допустимо с договора да
се въвежда и предвижда от страна на потребителя да се заплащат такси за усвояване и
управление на кредита, а уговорените такива със споразумението – в частта за неустойка
прикриват такса за услуги и по предназначението си очевидно касаят усвояването и
управлението на кредита, като по този начин категорично противоречат на чл.10а, ал.2 от
ЗПК. В този смисъл и не се дължат претендираните по нищожна клауза сочени в
заявлението сума за неустойка и в тази част заявлението да се отхвърли.
На следващо място по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита
на потребителите – всяка договорна клауза, която налага на потребителя да изпълни свое
задължение, дори търговецът, в казуса заявителят, да не е изпълнил свое задължение като
неравноправна, която не е и индивидуално уговорена се явява нищожна по смисъла на
чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
Предвид изложеното и на основание чл.411, ал.2, т. 2 и т.3 ГПК заявлението следва да
бъде отхвърлено за посочените суми.Предвид изложеното и на основание чл.411, ал.2, т. 2 и
т.3 ГПК заявлението следва да бъде отхвърлено в посочената част.
Мотивирано от горното и на основание чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в
полза на заявителя, в следния смисъл:
„Длъжникът И. В. Ю. с ЕГН: ********** и адрес: ********** да заплати на заявител А
ЕООД с ЕИК: ... и адрес: ********** следните суми:
- сумата от 400,00 лева (четиристотин лева), представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 686735 от 20.04.2021 г., вземанията по който са прехвърлени в
полза на А ЕООД от страна на С АД, по силата на Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 12.07.2023 г. , ведно със законна лихва за период от 16.07.2024 г. до
изплащане на вземането,
- сумата 12,00 лева (дванадесет лева), представляваща договорна лихва за период от
20.04.2021 г. до 20.05.2021 г.,
- сумата 156,23 лева (сто петдесет и шест лева и 23 стотинки), представляваща
мораторна лихва за период от 20.05.2021 г. до 28.06.2024 г.,
- сторените по делото разноски за заплатена държавна такса в размер на 26,67 лева
(двадесет и пет лева) и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева, като в
останалата част за сумата – - 765,02 лева (седемстотин шестдесет и пет лева и 02
стотинки), представляваща неустойка съгласно раздел № VIII „Неустойки“, чл. 17 от
Договор за потребителски кредит 686735 и в частта за искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение над сумата от 50,00 лева до претендираните 100,00 лева,
т.е. за разликата от 50,0 лева юрисконсултско възнаграждение , отхвърля заявление с вх.№
233045/16.7.2024 година депозирано от „А“ ЕООД.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от връчването на
заявителя пред Софийски градски съд с частна жалба, от която не се представя препис за
връчване.
Указва на заявителя, че за сумите в отхвърлената част има право да предяви
осъдителен иск по смисъла на чл.415, ал.3 от ГПК.
Препис от разпореждането да се връчи само на заявителя.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5