Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер Година
2020 Град Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Варненският
районен съд четвърти състав
На
дванадесети октомври Година
две хиляди и двадесета
В
публичното съдебно заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АТАНАС ШКОДРОВ
като
разгледа докладваното от Председателя наказателно административен характер дело
номер 3253 по описа за две хиляди и
двадесета година.
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Заповед за задържане на лице рег.№ 436зз-459/28.07.2020г. издадена от Х.Ф.Х. –
младши инспектор при Второ РУП при ОД МВР – Варна.
ОСЪЖДА ОД на МВР-Варна да заплати на И.К.Г. на основание чл. 143, ал. 1 АПК сумата от 400 лв.– направени по делото разноски.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС
в 14-дневен срок от получаване на съобщението за изготвяне на мотивите.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 72, ал.4 от ЗМВР.
Образувано е по жалба на И.К.Г., чрез пълномощник, против Заповед за задържане на лице рег.№ 436зз-459/28.07.2020г. издадена от Х.Ф.Х. – младши инспектор при Второ РУП при ОД МВР – Варна, с която на основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР е разпоредено задържането му за срок от 24 часа.
С жалбата се изразява становище, че процесната заповед е незаконосъобразна, издадена в нарушение на материалния закон и не съответства с целта на закона.
Първоначална в жалбата се оспорва основанието за задържането – чл.72 ал.1 т.4 от ЗМВР и се правят редица доказателствени искания, но в с.з. процесуален представител прави уточнение, че същите не се поддържат доколкото основанието за задържането е по повод деяние по чл.195 от НК.
По същество на делото моли
съда да отмени процесната заповед, като счита, че същата е издадена както в
нарушение на материалния закон и в нарушение на процесуалните правила.
Сочи, че още към момента на задържането
жалбоподателят е искал да му бъде назначен защитник, какъвто не е бил назначен.
На
следващо място, счита, че заповедта не отговаря и на съдържанието, което следва
да се съдържа в същата съобразно изискванията на закона, доколкото като
основание за нейното издаване е посочено само, че има достатъчно данни за
извършено престъпление по чл. 195 от НК и фактически е посочено, че става
въпрос за кражба на определен адрес.
Счита, че така посоченото основание за
издаване на заповедта, не съдържа
никакви конкретни обстоятелства, които водят пряко до задържаното лице, а
именно какво е неговото участие в тази кражба, дали същият е заподозрян, какви
точно действия се изразяват. Горното е довело до накърняване правото на защита
на задържания, тъй като липсата на посочените обстоятелства води до
невъзможност за това същият да организира адекватно своята защита.
Сочи се, че процесната заповед не отговаря и
на образеца, предвиден в Инструкция №8121з-78 от 24.01.2015 г. за реда за
осъществяване на задържане, оборудване на помещенията за настаняване на
задържани лица и реда в тях.
По същество на делото процесуалеп представител на ответника моли оспорваният административен акт да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски с възражение за прекомерност на хонорара на процесуалния представител на жалбоподателя.
След преценка възраженията и становищата на страните, събраните по делото доказателства и действащата и приложима нормативна уредба, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
По допустимостта:
Оспорената заповед е връчена на жалбоподателя на датата на издаването й /28.07.2020г./, като жалба против нея е подадена на 11.08.2020г. Следователно същата е депозирана в законоустановения срок, пред надлежния съд и от легитимирано лице при наличието на правен интерес, поради което се явява допустима за разглеждане.
По основателността:
Със Заповед за задържане на лице рег.№ 436зз-459/28.07.2020г. е наредено задържане на И.К.Г., за срок от 24 часа на основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР.
Според съдържанието на заповедта, задържането е станало на 28.07.2020г. в 15:50ч., като в заповедта не е отразено къде точно е задържан.
Заповедта е подписана от нейния издател – Х.Ф.Х. – младши инспектор при Второ РУП при ОД МВР – Варна и от задържаното лице. Г. подписал декларация, в която вписал, че не е запознат с посочените в нея права, както и че желае да ползва адвокат по негов избор и за негова сметка или служебно назначен такъв по ЗПП; Няма медицински проблеми и желае медицински преглед; желае член на неговото семейство или друго лице да бъдат уведомени за задържането. Удостоверил е, че има нужда от специална хранителна диета и е запознат с правото му на свиждане и получаване на пратки. Заедно с това на лицето е извършен личен обиск, за което е съставен протокол от същата дата.
На 29.07.2020г. в 09:30 часа жалбоподателят е бил освободен.
В хода на съдебното производство от събраните по делото гласни и писмени доказателства се установи, че на 28.07.2020г. свид. Г.П. бил на работа във Второ РУП при ОД-МВР – Варна като дежурен офицер. Около 14-14:30 часа свид. П. получил разпореждане да посети адрес в гр.Варна, ул.“Илинден“ с оглед данни за извършено престъпно деяние – кражба. Същият отишъл на адреса заедно с Хр.Х., извършил оглед и установил че в обекта – жилищна сграда от помещение на партерен етаж липсва входната му врата. На место имало две лица които потвърдили, че освен вратата на помещението липсват и два велосипеда – тяхна собственост. Едното от лицата заявило на св.П. че има съмнения че кражбата е извършена от от техен съсед и посочил адреса на жалбоподателя Г..
Свид. П. заедно с колегата си Хр.Х. се качили до адреса и позвънили на входната врата на жилището на жалбоподателя Г.. Същият им отворил входната врата и свид. П. му обяснил причината за посещението. Помолил Г. да отвори избеното си помещение за да проверят дали там има крадени вещи. Г. първоначално отричал, но след товя заявил, че вратата на общото помещение се намира в мазата му.
Свид. П. поискал лична карта от жалбоподателя за да установи самоличността му, но последният категорично отказал да предостави такава. Веднага след това заключил входната врата на жилището и тръгнал с бърз ход по стълбите надолу като заявил на полицейските служители, че ще ги чака „долу“. Свид. П. заедно с колегата си Хр.Х. последвали Г. по стълбите, но в един момент същият се спрял на една от междуетажните площадки и тръгнал да бяга в обратна посока нагоре по стълбите като избутал встрани свид. П.. Опитът за бягство бил осуетен т.к. свид. П. успял да хвани Г. за ръката, спрял го и Хр.Х. му постъвил белезници. След това полицейските служители отвели лицето в сградата на Второ РУП-варна.
В 15:30 часа Хр.Х. задържал Г. съставяйки процесната Заповед.
Около 16:30-17:00 часа било извършено претърстване и изземване от мазата на Г. от разследващ полицай като били иззети вратата на общото помещение и един велосипед.
По случай било отпочнато ДП № 855/2020г. попописа на Второ РУП-Варна.
Съдът напълно кредитира показанията на свидетеля П., тъй като същите са последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с писмените доказателства по делото.
Съдът кредитира и писмените доказателства по делото, тъй като същите са непротиворечиви и взаимно допълващи се.
Гореописаното се установява от приобщените материали по делото- от показанията на свидетеля П., дадени в съдебно заседание докладни записки, заповед за задържане, декларация, протокол за личен обиск, и от останалите приети по делото писмени доказателства.
Предвид гореустановеното, с оглед извършената служебна проверка и наведените възражения, съдът достигна до следните правни изводи:
По валидността на акта:
Заповедта е издадена от компетентно лице съгласнто ангажираните по делрото доказателства.Същата е издадена в изискуемата от закона писмена форма и от компетентен орган – Х.Ф.Х. – младши инспектор при Второ РУП при ОД МВР – Варна, представляващ полицейски орган по смисъла на чл. 57 от ЗМВР, осъществяващ охранителна дейност по чл. 6, ал.1, т.2 от ЗМВР и притежаващ качеството полицейски орган по чл. 72 от ЗМВР.
Предвид горното, съдът намира, че оспорения акт не страда от пороци водещи до неговата нищожност.
По процесуалната законосъобразност на акта:
Съдът намира за основателни възраженията на жалбоподателя за допуснати в хода на дисциплинарното производство съществени процесуални нарушения.
Съгласно чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България /КРБ/ всеки има право на лична свобода и неприкосновеност. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 КРБ никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон. Съгласно чл. 30, ал. 3, изр. 1 КРБ единствено и само в изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт. В срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност, постановява чл. 30, ал. 3, изр. 2 КРБ.
Съгласно член 5, § 1, изр. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон на Народното събрание от 31 юли 1992 г. /ДВ, бр. 66 от 1992 г. /, в сила за Република България от 7 септември 1992 г. /"Европейска конвенция за правата на човека" – ЕКПЧ/ всеки има право на свобода и сигурност. Тази разпоредба защита физическата свобода на лицето, която Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ разглежда заедно с правата по чл. 2, чл. 3 и чл. 4 ЕКПЧ като първите по степен сред основните права, които защитават физическата сигурност на лицето /решение на ЕСПЧ от 03.10.2006 г. делото на M. v UK, жалба № 543/03 - § 30/.
Всички видове лишаване от свобода от държавата са предмет на чл. 5 ЕКПЧ, а защитеното от разпоредбата право на свобода и сигурност се прилага за всеки. След прогласяването му и за да го гарантира, член 5, § 1, изр. 2 ЕКПЧ постановява, че никой не може да бъде лишен от свобода освен в изрично посочените в б. "а" - б. "f" случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона. В юриспруденцията на ЕСПЧ трайно са изведени няколко стандарта при закрилата на това право. Първият е изчерпателност на изключенията по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ, чието тълкуване трябва да е задължително стриктно, а разширителните обосновки при приложението им са недопустими /решение на ЕСПЧ от 22.02.1989 г. по дело C. v I., жалба № 11152/84 - § 41/. Целта е да се гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода на основание, което не е предвидено в конвенцията. Вторият е законност на лишаването от свобода по националния закон, както от процесуална, така от материалноправна страна, и придържане към принципа за върховенството на закона /решение на ЕСПЧ от 24.10.1979 г. по делото W. v. N., жалба № 6301/73 - § 37 - § 39/. При съблюдаване на този фундаментален за всяко едно демократично общество принцип, лишаване от свобода, което е произволно, не може да е законно /решение на ЕСПЧ от 21.02.1976 г. по делото G. v. UK, жалба № 4451/75-§ 34/. За целта член 5, § 2 - § 5 ЕКПЧ гарантират сбор от материалноправни права, свеждащи до минимум рисковете от произвол при лишаване от свобода. Такова е правото по член 5, § 2 ЕКПЧ задържаното лице незабавно да бъде уведомено за основанията за ареста си при задължение на държавата чрез компетентния национален орган да обоснове всяко лишаване от свобода на всеки един етап.
Без съмнение със задържането по оспорената заповед жалбоподателят е лишен от свобода по смисъла на член 5 ЕКПЧ, което е крайна форма на ограничаване на свободата му на придвижване по член 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧ. Касае се за ограничение на свободата на придвижване, което е така сериозно по степен и интензитет, че по същността си съставлява лишаване от свобода по чл. 5 ЕКПЧ, а не е само предмет на чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧ. Щом има физическо задържане от полицията при загуба на свобода с елемент на принуда против волята на лицето макар и за 24-часов срок, това е лишаване от свобода по чл. 5 ЕКПЧ /решение на ЕСПЧ по дело N. v. S., жалба № 47244/99/. Ето защо проверката на процесната Заповед за задържане следва да се прави през общия принцип на законност на лишаването от свобода с оглед изискванията на процедурата, предвидена в националния закон, съгласно член 5, изр. 1 ЕКПЧ, която включва извършването на задържане /решение на ЕСПЧ от 30.08.1990 г. по дело F., C. and H. v UK, жалби № 12244/86, 12245/86 и 12383/86 - § 29/ и с оглед наличието на материалноправните предпоставки от конкретното приложено основание за лишаване от свобода по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ. Двете изисквания за процесуалната и материална редовност в юриспруденцията на ЕСПЧ се припокриват и нерядко сливат в общо изискване лишаването от свобода да е законно /решение на ЕСПЧ от 21.02.1990 г. по дело Van der Leer v N., жалба № 11509/85 - § 27 - § 31/. Освен че следва да е надлежно осъществено на някое от основанията по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ при спазване на националния закон, то трябва да е съвместимо с общия принцип за закрила от произволно лишаване от свобода.
Процесното задържане не покрива нито стандарта за законност, нито този за непроизволност като основополагащи общи принципи при ограниченията на правото на свобода и сигурност.
В нарушение на чл. 74, ал. 1, т. 2 ЗМВР и член 5, § 1, изр. 2 и § 2 ЕКПЧ, процесната заповед не съдържа ясни фактически основания, относими към конкретното поведение на задържаното лице. В тази заповед просто цифром е визирано правното снование за задържане на лицето, а именно чл.72 ал.1 т. 1 от ЗМВР във вр.чл.195 от НК. Задължителното посочване на фактическите основания в самия акт, наред с правните основания, предписва и субсидиарно приложимата съгласно чл. 2, ал. 1 АПК обща разпоредба на чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК, чрез която се изпълнява предписанието на чл. 59, ал. 1 АПК всеки административен акт, издаден в писмена форма, да е мотивиран. Тази национална уредба е синхронизирана с член 5, § 2 ЕКПЧ, който постановява, че на всяко арестувано лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем език основанията за арестуването му. Изискването се прилага за всички случаи по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ, вкл. за тези, в които не е упоменат арест, тъй като понятието се тълкува автономно с оглед общата цел на разпоредбата да се защити всеки срещу всяко произволно лишаване от свобода и излиза извън сферата на наказателноправните мерки /решение на ЕСПЧ от 21.02.1990 г. по дело Van der Leer v N., жалба № 11509/85 - § 27/. Член 5, § 2 ЕКПЧ всъщност осигурява елементарна гаранция, че всяко арестувано лице трябва да знае защо е лишено от свобода /решение на ЕСПЧ от 30.08.1990 г. по дело F., C. and H. v UK, жалби № 12244/86, 12245/86 и 12383/86-§ 40/, като му се даде възможност да отрече извършването на престъплението и така да бъде освободено, без да прибягва до съдебно производство. По силата на член 5, § 2 ЕКПЧ на всяко арестувано лице трябва да бъдат съобщени на разбираем за него прост, нетехнически език, основните правни и фактически основания за ареста му, така че да може, ако го сметне за подходящо, да оспори законността му пред съда в съответствие с член 5, § 4 ЕКПЧ /решение на ЕСПЧ от 21.02.1990 г. по дело Van der Leer v N., жалба № 11509/85 - § 28; решение на ЕСПЧ от 30.08.1990 г. по дело F., C. and H. v UK, жалби № 12244/86, 12245/86 и 12383/86 - § 40/. Тъй като законност означава такава и по вътрешното право, и по Конвенцията, подлежащата на предоставяне на лицето информация по член 5, § 2 ЕКПЧ трябва да се отнася до приложеното спрямо него основание по чл. 72, ал. 1 ЗМВР и до това по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ /решение на ЕСПЧ по дело M., O’N. and E. v UK, жалби № 8022/77, 8025/77 и 8027/77/.
Обжалваната заповед не отговаря на цитираните изисквания по чл. 74, ал. 2, т. 2, вр. чл. 30, ал. 2 КРБ, чл. 59, ал. 1 и ал. 2, т. 5 АПК и член 5, § 2 ЕКЧП, съставляващи процесуални гаранции за правото на свобода и сигурност по чл. 30, ал. 1 КРБ и член 5, § 1, изр. 1 ЕКПЧП срещу произволното негово ограничаване. В процесната заповед няма никакво фактическо описание на основанията за задържане, не е посочено дори и къде се задържа лицето и е посочен единствено чл. 72, ал.1, т.1от ЗМВР във връзка с чл.195 от НК за извършена кражба на адреса гр.Варна ул.Илинден №31. При тази неконкретност от фактическа страна в заповедта, основанията за постановеното с нея задържане не могат да се считат съобщени на жалбоподателя, с връчването й по реда на чл. 74, ал. 6 ЗМВР. Това кумулативно го лишава и от процесуалната гаранция по член 5, § 2 ЕКПЧ, и от тази по член 5, § 4 ЕКПЧ - от заповедта за задържане. Г. не би могъл да придобие представа защо е задържан, без което не би могъл ефективно да оспори законността на това задържане по съдебен ред. Второ, заповедта не е и косвено мотивирана чрез материалите от административната преписка. Най-напред, в нея не е цитиран какъвто и да е документ, който да се счита за неразделна нейна част. При положение, че полицейският орган, постановил задържането, не го е обосновал при извършването му, съдът не може вместо него служебно да прави подобна връзка и е недопустимо пост фактум да дописва липсващите фактическите основания на това задържане, извличайки ги от едни или други данни по административната преписка.
С процесната Заповед е ограничено правото на свобода и сигурност на жалбоподателя Г. по чл. 30, ал. 1 КРБ и член 5, § 1, изр. 1 ЕКПЧ, чиято конституционна и международноправна защита императивно изисква чрез чл. 30, ал. 2 КРБ вр. чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР чл. 74, ал. 6 ЗМВР и член 5, § 2 ЕКПЧ основанията за задържането да му бъдат съобщени незабавно. Обратното, същата тази правна закрила и формираната трайна юриспруденция на ЕСПЧ по член 5 ЕКПЧ изключва категорично възможността едно лице да бъде лишено от свобода, независимо под каква форма и за какъв срок, на неизвестни за него основания. Ето защо, след като необходимата информация за тях не се съдържа в процесната Заповед съгласно чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР и чрез връчването на неин препис по реда на чл. 74, ал. 6 ЗМВР не е доведена до знанието на жалбоподателя при задържането му съгласно член 5, § 2 ЕКПЧ, фактическите негови основания не могат да се формулират, предявяват и доказват от постановилия го полицейски орган пост фактум. Липсата на фактическо основание не може да се преодолее чрез съобразяване на данни от административната преписка по документи, които официално нито са приобщени към нея до задържането на лицето, нито са му били незабавно съобщени съгласно член 5, § 2 ЕКЧП чрез връчването на неин препис по реда на чл. 72, ал. 4 ЗМВР. Липсата на фактически основания за задържането в обжалваната Заповед препятства и съдебния контрол по чл. 72, ал. 4 ЗМВР и член 5, § 4 ЕКПЧ, който се упражнява единствено в рамките на индивидуалния административен акт, чиято законосъобразност се оспорва. Този дефект по чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР във формата на процесната Заповед е съществен, не е незабавно отстранен от издалия я полицейски орган до задържането на жалбоподателя на 22.04.2020 г. съгласно член 5, § 2 ЕКЧП, не подлежи на последващо саниране по делото и е самостоятелно абсолютно основание за отмяната й. Със Заповед за задържане на лице рег.№ 436зз-459/28.07.2020г. издадена от Х.Ф.Х. – младши инспектор при Второ РУП при ОД МВР – Варна е ограничено правото на свобода и сигурност по чл. 30, ал. 1 КРБ и член 5, § 1, изр. 1 ЕКПЧ на този български гражданин при недопустима неопределеност на фактически основания за временното негово лишаване от свобода.
За пълнота съдът намира за нужно да отбележи, че правилно жалбоподателат е бил задържан, тъй като са били налице данни за деяние по чл.195 от НК, лицето е било поосчено като евентуален извършител от пострадалите лица и е направило опит за бягство и укриване от органите на МВР.
По изложените съображения след осъществената проверка по чл. 168 АПК, съдът намира жалбата за основателна – оспорената Заповед за задържане на лице рег.№ 436зз-459/28.07.2020г. издадена от Х.Ф.Х. – младши инспектор при Второ РУП при ОД МВР – Варна,е незаконосъобразно издадена с нарушения по чл. 146, т. 2 и т. 4 АПК, поради което следва да се отмени на основание чл. 172, ал. 2, пр. 2
АПК.
При този изход на делото, на жалбоподателя на основание чл. 143, ал. 1 от АПК следва да се присъдят направени по делото разноски общо в размер на 400 лева адвокатски хонорар, като съгласно разпоредбата на чл.8 ал.3 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, това е минимално предвидения размер за съответното производство и възнаграждението не е прекомерно.
Водим от горното, съдът постанови решението си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: