№ 14530
гр. София, 27.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело №
20251110103203 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и предл. трето Закон за
задълженията и договорите /ЗЗД/.
Ищецът В. С. С. твърди, че на 09.05.2023 г. е сключил с ответника Договор за
потребителски кредит № 300******, с който му се предоставя в заем сума в размер на 400
лв., в който договор страните се споразумели, че кредитополучателят ще се ползва от
услугата „динамично плащане“, за която услуга дължал възнаграждение на кредитора в
размер на 172, 68 лв., която сума представлявала 43 % от размера на главницата.
Заплащането на това възнаграждение било включено в месечните погасителни вноски на
главницата. Ищецът твърди, че клаузата на чл. 9, ал. 2, с която било уговорено това
възнаграждение се явявала неравноправна, тъй като такава услуга не била извършвана.
Същата не се явявала индивидуално уговорена, както изисква разпоредбата на чл. 146 Закон
за защита на потребителите /ЗЗП/. Твърди се нищожност на клаузата, тъй като с нея се
нарушавали добрите нрави и се стигало да допълнителна печалба, която на ответника не се
дължала. Съществувало противоречие и с чл. 10а, ал. 1 Закон за потребителския кредит
/ЗПК/, тъй като се уговаряла такса, която по силата на тази разпоредба не се дължала на
кредитора, както и с чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Въз основа на изложеното ищецът иска съдът да прогласи за нищожна клаузата по чл. 9,
ал. 2, съдържаща се в сключения с ответника Договор за потребителски кредит №
300******/09.05.2023 г., по силата на която ищецът дължал на ответника сумата от 172, 68
лв., като противоречаща на закона и на добрите нрави. Претендира разноски.
Ответникът „БЕДК“ ООД оспорва иска по основание, тъй като било изпълнено
изискването на чл. 11, т. 10 ЗПК за посочване по ясен начин на годишен процент на
разходите /ГПР/. Това възнаграждение не се калкулирало в ГПР. Ползването на услугата
„динамично плащане“ не е било задължително изискване за сключване на договора за
потребителски кредит. Акцентира, че кредитополучателят сам е поискал ползването на този
пакет. Иска отхвърляне на иска. Претендира разноски.
От фактическа страна съдът приема следното:
На 09.05.2023 г. между „БЕДК“ ООД /кредитор/ и В. С. С. /кредотополучател/ бил
сключен от разстояние Договор за кредит № 300****** с предмет предоставянето в заем на
1
сума в размер на 400 лв., която следвало да бъде върната на шест погасителни вноски, всяка
в размер на 73, 90 лв. Общата стойност на плащанията била в размер на 443, 40 лв.
Годишния лихвен процент /ГЛП/ бил в размер на 36, 29 %, а годишният процент на
разходите /ГПР/ – 36, 29 %. В полза на ответника е уговорено възнаграждение за услуга
„динамично плащане“ в размер от 115, 14 лв. – чл. 9 от договора, платимо от ищеца
разсрочено на равни части, съразмерно добавени към всяка от погасителните вноски по
кредита, което възнаграждение не се спори, че не е включено в договорения ГПР.
От правна страна, съдът намира следното:
Предявеният иск е допустим.
В тежест на ищеца беше да установи сключването на договора за заем със соченото в
исковата молба съдържание на оспорената клауза. Ответното дружество следваше да
установи, че оспорената клауза е действителна, включително, че е договорена индивидуално,
както и че договорът съдържа всички необходими реквизити според изискванията на ЗПК и
отговаря на императивните правни норми.
По делото е обявено за безспорно, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № 300******/09.05.2023 г., в който се съдържа клауза за ползване на
услугата „динамично плащане“.
Спорът между страните се концентрира върху валидността на съдържащата се в
процесния договор клауза за дължимост на възнаграждение за визираната услуга. Не се
твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният кредит да е предназначен и
използван във връзка с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, поради
което съдът приема, че ищецът е страна по така сключения договор като потребител на
финансовата услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП,предоставена му от кредитодателя –
небанкова финансова институция, търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед качеството
на страните по него и естеството на престациите договорът е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и отношенията между страните се
регулират от специалния закон. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Договорът се сключва в писмена форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, и трябва да
отговаря на строго определени изисквания по ЗПК за неговото съдържание. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от
изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и
нарушението им влече нищожност на същия. Кредитополучателят по такъв договор се
ползва и от потребителската защита срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП, за
които съдът следи служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.
Установи се, че по процесния договор наред с главното задължение в тежест на ищеца
кредитополучател е възникнало и задължение за заплащане на възнаграждение за услуга
„динамично плащане“. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите по смисъла на цитираната
разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга за предоставяне на заемни средства. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК обаче
установява забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В случая уговорената услуга „динамично
плащане“ не би могла да се подведе под дефиницията за допълнителни услуги по смисъла на
чл. 10а, ал. 1 ЗПК, за която дейност е предвидена законова възможност кредитодателят да
2
събира допълнителни възнаграждения. Плащането на погасителните вноски по кредита е
основно задължение на потребителя кредитополучател, което е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит. Следователно договорните клаузи,
касаещи начина на неговото изпълнение (в брой на каса, в брой на представител на
кредитора, чрез банков превод и др.), както и мястото на изпълнение (на адреса на някоя от
страните или на друг адрес), представляват уговорки относно изпълнението на основния
предмет на договора за кредит, а не такива за предоставяне на допълнително благо на
потребителя извън този предмет. Затова в случаите на постигната договореност
местоизпълнението на задължението на потребителя за плащане да бъде неговият настоящ
адрес, а начинът на плащане да бъде в брой на представител на кредитора, чрез
изпълнението на тези уговорки кредиторът не предоставя допълнителни услуги по смисъла
на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, а извършва действия по управление на кредита и в частност за
събиране на дължимите погасителни вноски по определения от страните начин, поради
което уговореното възнаграждение за услуга „динамично плащане“ попада в приложното
поле на установената в чл. 10а, ал. 2 ЗПК забрана.
Отделно от горното, съдът намира, че е налице и нарушаване на императивното
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (в приложимата редакция обн. ДВ бр. 35/2014г.) повелява
императивно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левова и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В процесния случай, с оглед
естеството на услугата „динамично плащане“, уговореното за нея възнаграждение
представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъде
включено при определяне на годишния процент на разходите. С посочването в договора на
ГПР само формално са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК,
но указаният размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, с които би се формирал ГПР, надхвърлящ максималния допустим
размер от 50%. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а
именно, че при посочен, макар и неправилно определен ГПР, се явява изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част
от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Затова и неяснотата или
подвеждащото му оповестяване законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителния ГПР в договора за кредит при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, кредитодателят е нарушил императивното изискване на чл. 11,
3
ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК влече като последица недействителност на
договора.
С оглед изложеното съдът намира, че процесният договор и в частност оспорената
клауза от същия са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което предявеният
иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен, като при този извод
съединените в условия на евентуалност установителни искове на останалите наведени
твърдения за пороци не подлежат на разглеждане. При този изход на спора, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, право на разноски възниква в полза на ищеца, който своевременно е заявил
искане за присъждане на разноски и доказва сторени такива за държавна такса в размер от
50 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер от 2 200 лв. с ДДС – платено в брой на
упълномощения адвокат съгласно отбелязването в този смисъл в представения договор за
правна защита и съдействие, имащ в тази част характер на разписка за извършеното
плащане. Ответното дружество не е направило възражение за прекомерност, поради което на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да заплати на ищеца сума в размер на 2 250 лв.,
представляваща съдебни разноски.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, по предявен от В. С. С., ЕГН *******, с адрес: гр.
София, ул. „Ш“ № 4, вх. 4, ап. 24, срещу „БЕДК“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, район „Изгрев“, ул. „Н“ № 25, ет. 5, иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, клаузата на чл. 9, ал. 2 в сключен между страните Договор за потребителски
кредит № 300******/09.05.2023 г., предвиждаща възнаграждение за услуга „динамично
плащане“.
ОСЪЖДА „БЕДК“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адресна управление: гр.
София, ул. „Н“ № 25, ет. 5, да заплати на В. С. С., ЕГН *******, с адрес: гр. София, ул. „Ш“
№ 4, вх. 4, ап. 24, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2 250 лв. – съдебни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4