Р Е Ш
Е Н И Е
№ …
…
град Кърджали, 08.06.2023 год.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Кърджалийският административен съд, …..…… в публично заседание .............
на шестнадесети май ……………............................................................................................................
през 2023/две хиляди двадесет и трета/ година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИКТОР
АТАНАСОВ
при
секретар ……………………………….……………….……....... Мариана Кадиева……..………..……………….…...
като разгледа докладваното от ...................... съдията
Виктор Атанасов ......................
административно дело №128 .. по описа за .............................
2023 година ....................
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е административно,
по реда на Раздел І/Първи/ от Глава Х /Десета - чл.145 и следв./
от АПК, във вр. с чл.44, ал.1 и чл.40, ал.1, т.6 от
Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/.
Образувано е по жалба от К.М./K. M., с ЕГН **********, с посочен в жалбата адрес: ***,
подадена чрез адвокат Д.Х. от АК-***, със съдебен адрес:***, против Заповед с Рeг.№292з-326 от 14.12.2022
год./датата на издаване на заповедта всъщност е 14.02.2023 год./ за налагане на принудителна административна мярка
„Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от
директора на ОДМВР - град Кърджали, с която, на основание чл.40, ал.1, т.6 и
чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника
за устройството и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в
Република България, на жалбоподателя К.М./K. M., гражданин на ***, роден на *** год. в ***, ЛНЧ **********,
с национален паспорт №*** и с която, на основание
чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на страната – 15 дни.
Жалбоподателят заявява в жалбата, че в законоустановения срок обжалва пред съда Заповед с Рeг.№292з-326 от 14.12.2022
год./датата на издаване на заповедта всъщност е 14.02.2023 год./ на директора на ОДМВР Кърджали, с която му е наложена
принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване на
чужденец в Република България”, като неправилна, необоснована и
незаконосъобразна, като счита, че неправилно административният орган е приел,
че е налице основание за отнемане на постоянното му пребиваване. Заявява, че не
е съгласен с наведените твърдения и достигнатите изводи в процесната
заповед, тъй като административният орган не е обсъдил в цялост
административната преписка, както и всички относими
към случая факти и доказателства и следователно е постановил заповедта си при
неизяснена фактическа обстановка, като сочи, че самостоятелно основание за
отмяна на оспорения административен акт е постановяването му в противоречие със
същественото процесуално правило на чл.35 от АПК, т.е. без да са изяснени
фактите и обстоятелствата от значение за случая. Сочи също, че Законът за чужденците в Р.България съдържа разпоредба,
според която, при налагане на принудителна административна мярка компетентният
орган е задължен да вземе предвид конкретно изброени обстоятелства, приети от
законодателя като имащи съществено значение за постановяване на правилен,
съобразен с целта на закона, административен акт - чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Твърди,
че в оспорената заповед е взето предвид единствено и само обстоятелството, че
чужденецът е отсъствал от територията на страната за период повече от 12
последователни месеца и като не е съобразил всички релевантни за случая
обстоятелства, без да изследва конкретния случай, административният орган е
достигнал до неправилни изводи, като е издал една необоснована и
незаконосъобразна заповед. Жалбоподателят заявява, че подробни съображения ще
посочи след представянето на цялата административна преписка по издаването на
Заповед с Рeг. №292з-326 от 14.12.2022 год./датата
на издаване на заповедта всъщност е 14.02.2023 год./ на директора на ОДМВР - Кърджали. С жалбата моли, предвид
изложеното и след като съдът се запознае с посочените от него подробни доводи в
съдебно заседание, да постанови решение, с което да отмени Заповед с Рeг.№292з-326 от 14.12.2022 год./датата на издаване на заповедта
всъщност е 14.02.2023 год./ на директора на ОДМВР – Кърджали, както и да
му бъдат присъдени направените по делото разноски. С жалбата моли съда да
задължи директора на ОДМВР - Кърджали да представи цялата преписка по издаване
на Заповед с Рeг.№292з-326 от 14.12.2022 год./датата
на издаване на заповедта всъщност е 14.02.2023 год./ на директора на ОДМВР - Кърджали.
В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят К.М./
K. M., гражданин на ***,
роден на *** год. в РБългария, ЛНЧ **********, с посочен в жалбата адрес: ***, не
се явява, представлява се от упълномощения си процесуален представител – адв.Д.Х.
от АК-***, който заявява, че поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Счита,
че административният орган неправилно е приложил разпоредбата на чл.40, ал.1,
т.6 от ЗЧРБ по издаване на обжалваната заповед, като не се е съобразил с
обявеното извънредно положение в Р България. Сочи, че от представеното в
съдебно заседание решение на Министерски съвет на Р България е видно, че срокът
на обявената извънредна епидемична обстановка на територията на Р България,
свързана е епидемичното разпространение на COVID-19 е удължена от 01.12.2021
год. до 31.03.2022 год. и че този срок частично се припокрива с възприетото от
административния орган отсъствие на жалбоподателя от страната, а именно - от
26.09.2021 год. до 24.01.2023 год., като в периода от 26.09.2021 год. до
31.03.2022 год. било налице припокриване с епидемичната обстановка на
територията на Р България, обявена с
решение на Министерски съвет, което представлявало изключение от правилото на
чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, където случаите на обявено извънредно положение не
попадат сред хипотезите на отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Р
България, при отчитане на 12 последователни месеца. Счита също, че в случая не
са налице 12 последователни месеца, за които да се приеме, че жалбоподателят е
отсъствал от територията на Република България и че оспореният административен
акт е постановен в противоречие е разпоредбата на чл.35 от АПК, т.е. без да са
изяснени фактите и обстоятелствата от значение за случая. Моли съда да отмени процесната заповед и да върне преписката на директора на
ОДМВР - Кърджали, за ново произнасяне, като бъде съобразено извънредното
положение в Р България, удължено е Решение №826 от 25.11.2021 год. на
Министерски съвет на Р България и да бъде направена нова преценка. Подробни
съображения излага в писмена защита, която представя в съдебно заседание.
Ответникът по жалбата – директорът на ОД на МВР - град
Кърджали, редовно призован за съдебните заседания, не се явява и не се
представлява От редовно упълномощения му процесуален представител - гл.юрк.М. П., преди съдебното заседание са депозирани писмени
бележки, в които заявява, че оспорва жалбата като неоснователна. В писмените
бележки за развити подробни доводи и съображения в подкрепа на оспорената
заповед, като предвид изложеното в същите, моли съдът да приеме, че атакуваният
административен акт е законосъобразен, като постановен при наличието материалноправните предпоставки за това, издаден от
компетентен орган, при спазване на установената форма, с предвиденото
съдържание, в това число правно и фактическо основание, без допуснати
процесуални нарушения и съобразен с целта на закона и като такъв да го
потвърди, а жалбата на К.М./K. M., да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в полза на ОДМВР – Кърджали, а при условията на евентуалност, в
писмените бележки се прави и възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение по настоящото дело.
Административен съд - Кърджали, като прецени събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на
страните, приема за установено следното от фактическа страна:
По допустимостта на жалбата:
Съгласно разпоредбата на чл.46, ал.1 от ЗЧРБ, заповедите
за налагане на принудителни административни мерки, т.е. заповедите по чл.44,
ал.1 от с.з., каквато е и процесната заповед, могат
да се обжалват при условията и по реда на Административнопроцесуалния
кодекс, от което следва, че тези заповеди подлежат на обжалване в рамките на
общия 14/четиринадесет/-дневен срок, регламентиран в чл.149, ал.1 от АПК. Процесната заповед за налагане на принудителна
административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в
Република България”, по отношение на жалбоподателя К.М./K. M., е връчена на датата 07.03.2023 год.,
срещу подпис, на лицето Ш. Р. Х., с ЕГН ********** – пълномощник на
жалбоподателя/л.11/, упълномощена с пълномощно с нотариално заверен
подпис, с Рег.№**/*** год. на А. Г. - помощник-нотариус при нотариус Л. Т., с рег.№**
на Нотариалната камара/л.12/. Жалбата против Заповед с Рeг.№292з-326
от 14.02.2023 год. на директора на ОДМВР – Кърджали, за налагане на
принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване
на чужденец в Република България”, е чрез административния орган, чиито акт се
оспорва, до Административен съд – Кърджали, регистрирана в деловодството на
ОДМВР – Кърджали с Вх.№292000-5479 на 08.03.2023 год., видно от положения върху
същата и попълнен щемпел/л.4/. От горното следва, че жалбата е подадена на още на
първия ден след връчването на екземпляр от заповедта на упълномощеното от
адресата й лице, т.е. спазен е предвидения 14/четиринадесет/-дневен срок за
обжалването й. Жалбата, освен това, е подадена от лице - адресат на
индивидуалният административен акт, чрез пълномощник – правоспособен адвокат и
за което лице, този ИАА поражда неблагоприятни правни последици, т.е. в този
смисъл пряко засяга негови законни права и интереси, като същата е подадена и в
предвидената писмена форма и изискуемо съдържание, по предвидения в закона ред,
поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Административният съд, след като извърши анализ и
преценка на писмените и гласните доказателства по делото, поотделно и в тяхната
съвкупност, както и на становищата на страните, намира за установена следната
фактическата обстановка по спора:
С оспорената в настоящото производство Заповед №292з-326
от 14.02.2023 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане
правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от
директора на ОДМВР - град Кърджали/л.8-л.11/, на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ
и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, е отнето
правото на постоянно пребиваване в Република България, на K. M./К.М., гражданин на ***, роден на *** год. в РБългария, ЛНЧ **********, ЕГН **********, постоянно
пребиваващ чужденец в РБългария, на основание чл.25,
ал.1, т.9 от ЗЧРБ и на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за
напускане на страната – 15/петнадесет/ дни.
В мотивите към заповедта е посочено, че в група
„Миграция” – Кърджали към ОДМВР – Кърджали е постъпило заявление с рег.№217/24.01.2023
год., за издаване на български личен документ, от K. M./К.М., гражданин на ***, роден на *** год. в РБългария, ЛНЧ **********, ЕГН **********, паспорт U №***, постоянно пребиваващ чужденец в РБългария, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ/на л.34-л.37/.
Посочено е също, че при извършената, във връзка с
чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, справка в АИС
„Граничен контрол”/на л.30/ се установило, че K. M./ К.М. не е пребивавал на територията на
държавите – членки на Европейския съюз, за период, по-голям от 12
последователни месеца и че същият отсъства от Република България за времето от 26.09.2021
год. до 24.01.2023 год., както и че в интервю с УРИ: 292р-2675/24.01.2023 год.,
K. M./К.М. е заявил, че за периода от 26.09.2021
год. до 24.01.2023 год. не е пребивавал на територията на държавите - членки на
Европейския съюз. Посочено е, че в приложеното от него копие на паспорт №***/на л.39-л.40/, не са положени печати за влизане и излизане от територията на
държавите - членки на Европейския съюз.
Прието е, че посоченото е основание за отнемане на
постоянното пребиваване, съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ.
В мотивите към заповедта е описано, че във вр. с чл.26, ал.1 от АПК, при провеждането на интервю,
регистрирано с УРИ: 292р-2675/24.01.2023 год./на л.28-л.29/, K. M./К.М. е бил уведомен, че срещу него е
започнато производство по налагане на принудителна административна мярка
„Отнемане на правото на пребиваване в Република България”, на основание чл.40,
ал.1, т.6 от ЗЧРБ, като му е била осигурена възможност да представи обяснения и
възражения във връзка с административното производство до 07.02.2023 год. и че започването
на процедурата по налагане на ПАМ и уведомяването за възможността да представи
обяснения и възражения и допълнителни документи по преписката са били сведени
до знанието на K. M./К.М., което той удостоверил с подписа си. Посочено е,
че тези обяснения във връзка с административното производство по налагане на ПАМ
са били необходими на административния орган, за да се извърши преценка на правнозначимите обстоятелства, разписани в чл.44, ал.2 от
ЗЧРБ и че в интервю УРИ: 292р-2675/24.01.2023 год. чуждият гражданин е заявил,
че не е пребивавал в Република България за времето от 26.09.2021 год. до
24.01.2023 год., тъй като не е знаел, че трябва да посещава Република България/на л.28/.
В хода на административното производство, от жалбоподателя
K. M./К.М. е бил представен 1/един/ брой здравен доклад за инвалидност, с
превод от *** на български език/л.18-л.24/, като в мотивите към оспорената заповед е отразено,
че при изследване на представения документ е установено, че той е относим за периода на отсъствие на K. M./К.М. от Република
България, както и че от доклада е видно, че лицето е с диагноза „***“ от **
години и е подало формуляр за освидетелстване за инвалидност на 22.08.2022 год.,
като му е определена инвалидност **%, ***. Посочено е също, че от здравния
доклад става ясно, че K. M./К.М. е имал здравословни проблеми и по време на
кандидатстването му за разрешение за пребиваване в Република България, като е
прието, че докладът не доказва невъзможност чуждият гражданин да пътува до
Република България и да пребивава в страната, а още повече, че при извършената
справка в АИС „Граничен контрол“ е установено, че чуждият гражданин е пътувал
извън територията на *** и преди, и след издаването на документа за инвалидност,
т.е. на представения доклад. В допълнение следва да се добави, че в същия този
доклад, на стр.1 от същия, ред последен, е отразено, че опорно-двигателната
система на освидетелстваното лице е непокътната.
В мотивите към заповедта изрично е отбелязано, че K.
M./К.М. е с разрешено постоянно пребиваване на основание чл.25, ал.1, т.9 от
ЗЧРБ, съгласно който текст, „Разрешение за постоянно пребиваване могат да
получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на
територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по
изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят
на територията на страната“, т.е. че с подаването на заявление за издаване на
разрешение за постоянно пребиваване, K. M./К.М. е заявил желанието си да се
установи трайно на територията на Република България и няма как да не знае, че
трябва да посещава страната.
Така, в мотивите към заповедта е отразено, че от
данните по преписката е установено, че K. M./К.М. не принадлежи към категорията
на уязвимите лица и че органите за административен контрол на чужденците са
компетентни относно производствата за подновяване на разрешение за пребиваване
или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, включително и
производства по Закона за убежището и бежанците и че това е факт, които бил
служебно известен на административния орган, като за К.М. не са налице такива
производства.
В мотивите е посочено, че от извършена проверка в
информационните фондове на МВР било установено, че срещу K. M./К.М. няма
производство по Административнопроцесуалния кодекс. Описано
е, че същият е семеен и че в интервю УРИ 292р-2675/24.01.2023 год. е заявил, че
той и съпругата му живеят постоянно в ***, в жилище, което е собственост на
съпруга, на адрес: ***, както и че K. M./К.М. и съпругата му Ш. К. са
пенсионери в ***, имат четири деца – Е., на ** години, С., на ** години, С., на
** години и Р., на ** години, като всички те са семейни и постоянно живеят и
работят в ***.
На следващо място в мотивите е посочено, че K. M./К.М.
е със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец от 21.02.2019
год., като от тогава до момента е посетил Република България 10 пъти, като е
пребивавал в страната общо 19/деветнадесет/ дни, което показва, че лицето не се
е установило трайно в Република България, а посещава страната инцидентно за по
няколко дни.
Предвид това в мотивите е прието, че посочените
обстоятелства показват, че K. M./К.М. и семейството му живеят извън Република България
и че по този начин, наложената принудителна административна мярка няма да
ограничи правото му на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за
поддържане на семейни, културни социални връзки с държавата на произход.
В мотивите към оспорената заповед е посочено, че
съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, „Отнемане на правото на пребиваване на
чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът,
получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от
територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12
последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на
разрешено постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г,
както и по отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8,
13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие на
чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от
територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12
последователни месеца. Посочено е също, че аналогично, с разпоредбата на чл.9,
§1, буква в) от Директива 2003/109/ ЕО е регламентирано, че чужденецът губи
правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията
на общността за период от 12 последователни месеци и че в съответствие с
предвидената в чл.9, §2 от същата Директива 2003/109/ ЕО възможност, в нормата
на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над
дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на
статута, както и че с последните две предложения на нормата на чл.40, ал.1, т.6
от ЗЧРБ, законодателят е посочил случаите, при които е изключено прилагането на
принудителна административна мярка – отнемане правото на пребиваване на чужденец
в Република България, поради отсъствие за период, по-дълъг от 12 последователни
месеца. Прието е, че в конкретния случай, нито една от посочените хипотези на
изключение не е налице по отношение на K. M./К.М.
Така в крайна сметка, в мотивите към заповедта е
прието, че в този смисъл, отчитайки изискванията на чл.44, ал.2 от Закона за
чужденците в Република България, не са налице особени причини, обосноваващи
възможност да не се приложат разпоредбите на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, както и
е прието, че отнемането на правото на пребиваване на K. M./К.М. не създава
непреодолими пречки то да бъде получено отново, спазвайки изискванията на ЗЧРБ,
както и че след отнемане на правото на пребиваване, не съществуват други
условия, установени от националното законодателство, които да позволят на K. M./К.М.
да остане на територията на Република България.
По административната преписка са
представени и са приети като доказателства по делото писмените документи,
удостоверяващи изложеното по-горе в мотивите към заповедта - Заявлението с
Рег.№217 от 24.01.2023 год. за издаване на документи за самоличност и
пребиваване на чужденци в Република България, подадено от жалбоподателя K.M./К.М.,
ведно с разписка към него от 24.01.2023 год./л.34-л.37/, копие от *** му паспорт №***, издаден на 30.11.2021 год./л.39-л.40/, както и Справка за чужденец - АИС „ЕРЧ”/л.31/ и Справка за пътуване на лице – чужд
гражданин, за периода от 01.01.2019 год. до
24.01.2023 год./л.30/.
Представено е и е прието като доказателство и Интервюто с УРИ: 292р-2675 от
24.01.2023 год., проведено от *** при ОДМВР – Кърджали с жалбоподателя K.M./К.М.,
с участието на преводач/л.28-л.29/. От тези доказателства се установява, че жалбоподателят K.M./К.М.
е роден на *** год. в ***, гражданин е на
***, притежаващ документ за самоличност/национален паспорт/ №***, издаден в ***, като от посочената Справка за чужденец - АИС „ЕРЧ” се установява, че Решението
за предоставяне на статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република България
на K.M./К.М., с Рег.№651682 от 21.02.2019 год. на група „Миграция“ към ОДМВР –
Кърджали, е издадено с правно основание - чл.25,
ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В справката е отразено, че
жалбоподателят е женен, като от интервюто и от заявлението става ясно, че съпругата
му се казва Ш. К., гражданка на ***, както и че двамата са пенсионери и от
брака си имат родени четири деца, описани по-горе.
По административната преписка е приложена
и е приета като доказателство и още една Справка за пътуване на лице – чужд
гражданин, изпълнена на 13.02.2023 год. от служител в група „Миграция” –
Кърджали/л.17/, в която са отразени влизанията и
излизанията от територията на Република България на жалбоподателя K. M./К.М.,
за периода от 21.02.2019 год. до 13.02.2023 год. От справката е видно, че за този период от почти
4/четири/ години/без 8 дни/, са регистрирани 10 влизания на територията на
страната и 11 излизания, като общият брой дни, през които жалбоподателят Й. Б. е пребивавал в Република
България, според регистрираните му влизания и излизания в страната, възлиза на 19/деветнадесет/
дни. От същата справка се установява, че
най-дългите престои на жалбоподателя на територията на Република България са
били на три пъти за периоди от по 3/три/ дни, вкл. дните на влизане и на
излизане от страната, като във всички останали случаи престоите му са били от
по 2/два/ дни или от по 1/един/ ден.
Както бе отбелязано и по-горе, по
административната преписка е приложено и е прието като доказателство и интервюто,
проведено с жалбоподателя K. M./К.М., на основание чл.26, ал.1 и чл.35 от АПК,
във връзка с чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, с УРИ: 292р-2675 от 24.01.2023 год./л.28-л.29/. В това интервю, жалбоподателят ясно е заявил,
че за периода от 26.09.2021 год. до 24.01.2023 год. не е пребивавал на
територията на Република България, тъй като не е знаел, че трябва да пребивава
на територията на Република България за период по-голям от 12 последователни
месеца, както и ясно е заявил, че за същия период от 26.09.2021 год. до
24.01.2023 год. не е пребивавал на територията на друга държава – членка на
Европейския съюз. Относно роднините си в РБългария,
жалбоподателят K. M./К.М. е посочил в интервюто, че има само братовчеди по
майчина линия в ***.
От същото интервю е видно, че на
жалбоподателя е било разяснено, че същото се провежда с цел изясняване на
обстоятелствата относно отсъствието му от Република България за периода от
26.09.2021 год.до 24.01.2023 год., както и че интервюто се провежда и с цел да
бъде уведомен, че срещу него стартира процедура по отнемане правото на
постоянно пребиваване в Република България, като му е указано, че ако има
възражения и обяснения в тази връзка, може да ги представи до 07.02.2023 год., на
което жалбоподателят е отговорил, че е наясно с процедурата и че ще представи
допълнителни документи относно отсъствието му от страната за периода от 26.09.2019
год. до 24.01.2023 год., в същия срок, както и е заявил, че е запознат, че
предоставените от него допълнителни документи относно отсъствието му, трябва да
са преведени и легализирани на български език.
По административната преписка е представено и е прието
като доказателство Предложение с УРИ: 292р-4977
от 14.02.2023 год., изготвено от началник на група „Миграция” – Кърджали, по повод постъпилото заявление с peг.№217/24.01.2023
год. за издаване на български личен документ, от K. M./К.М., гражданин на ***,
роден на *** год. в Република България, ЛНЧ **********/л.13-л.16/.
Със същото е предложено на директора на ОДМВР – Кърджали да се наложи
принудителна административна мярка – отнемане правото на пребиваване на
чужденец в Република България, на K. M./К.М., гражданин на ***, роден на ***
год. в Република България, ЛНЧ **********, постоянно пребиваващ в РБ чужденец,
на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В същото са описани всички
обстоятелства, които са установени в хода на административното производство въз
основа на представените към заявлението документи, описани и по-горе в
настоящото изложение, вкл. представеният допълнително 1/един/ брой здравен
доклад за инвалидност, с превод от *** на български език, както и са изложени
съображения, че при извършената справка в АИС „Граничен контрол” се е установило,
че K. M./К.М. не е пребивавал на територията на Република България за период,
по-голям от 12 последователни месеца, като лицето е отсъствало от Република
България за периода от 26.09.2021 год. до 24.01.2023 год. В предложението е
посочено, че разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ е императивна и при
наличието на визираните в нея предпоставки и съобразяване с кумулативните предпоставки
на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, административния орган е длъжен да отнеме предоставеното
право на постоянно пребиваване в страната и че административният орган няма
право на преценка и е длъжен да издаде административния акт при наличието на
основанията по т.6 от посочената по-горе разпоредба и липса на изключващи
основания.
При така установената по делото фактическа обстановка
и след проверката за допустимост на жалбата, при извършената, на основание
чл.168, ал.1 от АПК, проверка за законосъобразност на оспорения административен
акт на всички основания по чл.146 от АПК, съдът намира следното:
При извършената служебна проверка за законосъобразност
на оспорената заповед, с която се налага принудителна административна мярка по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, на всички основания по
чл.146 от АПК, настоящият съдебен състав констатира, че тя е издадена от
законово оправомощен по силата на чл.44, ал.1 от
Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/, в приложимата й редакция на
тази норма (Изм.,
ДВ, бр.14 от 2015 г.) и на чл.18,
ал.1 т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, компетентен орган –
директора на ОД на МВР – Кърджали, т.е. издадена е от административен орган,
материално и териториално компетентен да издава заповеди за налагане на
принудителна административна мярка – отнемане на правото на пребиваване на
чужденец в Република България.
На следващо място, според настоящия съдебен състав,
оспореният административен акт е издаден при спазване на изискуемата се от
закона писмена форма, с необходимото съдържание, съгласно чл.59, ал.2 от АПК,
като е спазено изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за мотивираност на акта, тъй
като в него са посочени както фактическите, така и правните основания за
постановяването му и съответно, при спазване на административнопроизводствените
правила при издаването му. В тази връзка, съдът намира за нужно да посочи, че видно
от събраните по делото доказателства, обсъдени по-горе, на 24.01.2023 год., при
проведеното интервю жалбоподателят K. M./К.М. е бил изрично уведомен, че срещу
него започва процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване, дадена
му е била възможност да представи документи, касаещи обстоятелствата, поради
които същият не е пребивавал на територията на Република България, като същият
също изрично е заявил, че е наясно с процедурата и че ще представи такива
документи.
По делото е безспорно, че в указания на жалбоподателя срок
е било представено от него едно доказателство, преведено от *** на български
език, а именно – обсъдения в мотивите към заповедта, а и в предложението на
началника на група „Миграция“ при ОДМВР – Кърджали, Здравен доклад за инвалидност от 29.08.2022
год./на л.18-л.24 от делото/. На този доклад се позовава и процесуалният представител на жалбоподателя в
представената писмена защита, като в същата се сочи, че на самостоятелно
основание следвало да се има „впредвид“, че в
разпоредбата на чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО били регламентирани хипотези,
при които отсъствия над дванадесет последователни месеца не представляват
причина за отнемане или загуба на статута и че в тази норма било посочено, че
чрез дерогация от параграф 1, буква в) поради особени
причини или поради извънредни обстоятелства държавите-членки могат да предвидят
отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или
загуба на статута. Твърди, че в настоящия случай са налице именно и особени
причини, т.к. жалбоподателят е бил със сериозни здравословни проблеми в
продължителен период от време, което му попречило да се завърне в Република България
повече от 12 последователни месеца и че посоченото несъмнено представлявало „извънредно обстоятелство“ по смисъла
на §1, т.7, предл. последно от ДР към ЗЧРБ - друго
събитие, настъпило не по волята на чужденеца, което той не е могъл да предвиди
или предотврати. Твърди се, че за процесния случай била
налице именно такава хипотеза, която следвало да бъде отчетена от страна на
административния орган и че постановявайки решението си в обратния смисъл, той
приложил неправилно обсъдените по-горе материалноправни
разпоредби на ЗЧРБ и на Директива 2003/109/ЕО на Съвета.
Във връзка с изложеното по-горе тук е мястото да се
посочи, че явно, нито на началника на група „Миграция“ към ОДМВР - Кърджали,
нито на процесуалния представител на жалбоподателя, не е направило никакво
впечатление, което буди недоумение, че този Здравен доклад за инвалидност от
29.08.2022 год. категорично не се отнася за жалбоподателя K. M./К.М., т.е. не
той е медицински освидетелстваното в този доклад лице, а неговата съпруга – Ш. К., родена на *** год. в ***. Именно
тя е лицето, подало формуляр за
освидетелстване за инвалидност на 22.08.2022 год., тя е с посочената в доклада диагноза
„***“ от ** години и именно на нея определена инвалидност **%, ***, а не на жалбоподателя
K. M./К.М.. Предвид това съдът намира, че този здравен доклад за инвалидност по
никакъв начин не може да обоснове наличието на „извънредно обстоятелство“ по
смисъла на §1, т.7 от ДР на ЗЧРБ, което да е довело до прилагането на неотложна
медицинска помощ, както и на друго събитие, настъпило не по волята на
чужденеца, което той не е могъл да предвиди или предотврати и съответно, този
доклад по никакъв начин не доказва невъзможността на чуждия гражданин да пътува
до Република България и да пребивава известено време на територията й. Това е
така най-малкото и поради факта, че чуждият гражданин не е длъжен да пътува до
Република България и да пребивава на територията й задължително със своята
съпруга Ш. К.. Предвид това, съдът не намира за нужно да коментира повече този Здравен
доклад за инвалидност от 29.08.2022 год., за освидетелстване на съпругата на
жалбоподателя.
В връзка с горното, за настоящия съдебен състав е
безспорно, че на чуждия гражданин е предоставено правото да участва в
производството, образувано по повод подаденото от него на 24.01.2023 год.
заявление, като липсата на дадени от него допълнителни обяснения и представени
други писмени доказателства в указания срок, не могат да бъдат вменени в тежест
на административния орган. В хода на първоинстанционното
производство такова доказване не е проведено от страна на жалбоподателя K. M./К.М.,
респ., такива писмени доказателства не са представени от негова страна и в хода
на настоящото съдебно производство, поради което и релевантните за преценката
на административния орган факти не са оборени.
По тези съображения настоящият съдебен състав намира
за неоснователно оплакването в жалбата, поддържано и в депозираната писмена
защита, че административният орган не е обсъдил в цялост административната
преписка, както и всички относими към случая факти и
доказателства и че е постановил заповедта си при неизяснена фактическа
обстановка, респ. че е оспореният акт е издаден в нарушение на същественото
процесуално правило на чл.35 от АПК, т.е. без да са изяснени фактите и
обстоятелствата от значение за случая и това съставлявало самостоятелно
основание за отмяната му.
Отделно от горното, следва да се отбележи,
че по силата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, компетентните органи следва да отчитат
посочените в тази разпоредба кумулативно изискуеми се предпоставки, обуславящи
налагането на принудителните административни мерки: продължителността на
пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите
уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/
или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход
на лицето. Съдът намира, че преди налагането на принудителната административна
мярка с оспорената заповед, административният орган е изследвал всички тези
предпоставки и това изрично е посочено и в мотивите към заповедта, а няма и
твърдения от страна на жалбоподателя в противен смисъл. Предвид горното,
настоящият съдебен състав намира, че
органът е издал заповедта, след като е изяснил всички факти и обстоятелства от
значение за случая и в случая не са налице допуснати нарушения на
административно-производствените правила, т.е. по отношение на оспорената
заповед не е налице отменителното основание по
чл.146, т.3 от АПК.
По отношение материалната законосъобразност на
оспорената заповед, т.е. по отношение съответствието й с приложимите материалноправни разпоредби на закона, съдът намира следното:
В разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ,
в приложимата й редакция/доп., ДВ, бр.28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020
г./ е предвидено, че отнемане на
правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се
установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно
пребиваване, е отсъствал от територията
на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни
месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено
постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г, както и по
отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 за
срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на
чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от
територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12
последователни месеца. Аналогично, с разпоредбата на
чл.9, §1, буква в) от Директива 2003/109/ЕО е регламентирано, че чужденецът
губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от
територията на общността за период от 12 последователни месеца.
От събраните по делото доказателства е
безспорно, а не се и оспорва от жалбоподателя K. M./К.М., че за периода от 26.09.2021 год. до 24.01.2023 год., т.е. за период от
15/петнадесет/ последователни месеца и 29/двадесет и девет/ дни, е отсъствал от територията на Република България, както и
на другите държави – членки на Европейския съюз, което в случая представлява
по-голям период от законово изискуемия, за който може да бъде санкциониран с
отнемане на правото на постоянно пребиваване.
С последните две предложения на нормата на
чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, в съответствие с предвидената в чл.9, §2 от Директива
2003/109/ЕО възможност, в нормата законодателят е посочил случаите, при които е
изключено прилагането на принудителна административна мярка – отнемане правото
на продължително пребиваване на чужденец от Република България поради отсъствие
за период, по-дълъг от 12 последователни
месеца, като в конкретния случай, нито една от посочените хипотези на
изключение, не е налице. По делото не се спори, че на K. M./К.М., гражданин на
***, е било предоставено право на постоянно пребиваване в Република България,
както и не се спори относно факта, че същият е отсъствал от територията на
страната ни повече от 12 последователни месеца, а именно – в посочения по-горе
период от 26.09.2021 год. до 24.01.2023 год. Не се твърди и не е установено
правото на постоянно пребиваване на чужденеца да е било разрешено на основание чл.25,
ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, за да е налице основание за неприлагане на
разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 ЗЧРБ. Следва да се посочи, че правото
на постоянно пребиваване на жалбоподателя K. M./К.М. е било предоставено на
основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, която норма регламентира, че разрешение за
постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от
български произход, родени на територията на Република България, изгубили са
българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и
желаят трайно да се установят на територията на страната, като по тези въпроси
няма спор между страните, т.е. налага се изводът, че с подаването на предходното
заявление за издаване на разрешение за постоянно пребиваване, K. M./К.М. е
заявил желанието си да се установи трайно на територията на Република България
и няма как да не знае, че трябва да посещава страната.
Така, след като е установил, че K. M./К.М. е отсъствал
от територията на страната, респ. на друга страна - членка на ЕС, повече от 12
последователни месеца, административният орган е наложил предвидената с
разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ принудителна
административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”
и му е определил 15-дневен срок за напускане на страната.
Анализът на нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ
категорично сочи, че изискването за пребиваване в Република България или друга
държава – член на ЕС, е свързано императивно с точно определен срок от време, а
при наличните и безспорни данни по делото за отсъствията на жалбоподателя K. M./К.М.
от територията на страната ни или на друга държава – членка на ЕС, е пределно
ясно, че същият не е спазил това императивно изискване на закона. При това
положение административният орган действа в условията на обвързана
компетентност и след като провери наличието на условията и предпоставките, визирани
в правната норма, е длъжен да действа по нормативно предписания му начин. Като
е съобразил изложеното по-горе и всички посочени обстоятелства, директорът на
ОДМВР – Кърджали правилно и в изпълнение на законовите разпоредби е отнел
правото на постоянно пребиваване в Република България на жалбоподателя –
турския гражданин K. M./К.М.
На следващо място, предвид доводите, изложени в
депозирана писмена защита от процесуалния представител на жалбоподателя, че наложената
принудителна мярка е в противоречие с нормата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, следва да
се посочи, че съгласно тази разпоредба, при налагане на принудителните
административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на
пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите
уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или
производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение,
предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход
на лицето. Видно е от подробните мотиви към оспорената заповед, че това е
сторено в конкретния случай и всички тези обстоятелства, които имат значение
относно съществуването или несъществуването на „установяване” за постоянно или
„желание” за постоянно установяване на територията на страната, т.е. създаване
на трайни връзки със страната, са анализирани, отчетени и взети предвид при
постановяването на административни акт.
Във връзка с доводите, развити в съдебно заседание от
процесуалния представител на жалбоподателя, поддържани и в депозираната писмена
защита, в насока, че срокът на обявената извънредна епидемична обстановка на
територията на Р България, свързана с епидемичното разпространение на COVID-19 била
удължена от 01.12.2021 год. до 31.03.2022 год. и че този срок частично се
припокривал с възприетото от административния орган отсъствие на жалбоподателя
от страната, а именно - от 26.09.2021 год. до 24.01.2023 год. и че в периода от
26.09.2021 год. до 31.03.2022 год. било налице припокриване със срока на тази епидемична
обстановка на територията на Р България, обявена с решение на Министерски
съвет, както и че това представлявало изключение от правилото на чл.40, ал.1,
т.6 от ЗЧРБ, където случаите на обявено извънредно положение не попадат сред
хипотезите на отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Р България, при
отчитане на 12 последователни месеца, съдът намира за нужно да посочи следното:
В разпоредбата
на §32 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на ЗЧРБ (обн., ДВ, бр.21 от 12.03.2021 г.) изрично е
предвидено, че за периода от 13 март 2020 год. до 31 декември 2021 год.,
отсъствието от територията на държавите – членки на Европейския съюз, на
чужденец, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, не е
основание за налагане на принудителна административна мярка по чл.40, ал.1,
т.6. В конкретния случай, действително част от посочения по-горе период, през
който жалбоподателят K. M./К.М. не е влизал на територията на Република
България и не е пребивавал в страната ни или в друга държава – членка на ЕС, се
припокрива с част от посочения в цитираната разпоредба период, а именно – това
е периодът от 26 септември 2021 год. до 31 декември 2021 год. Същевременно
обаче, няма абсолютно никакви данни, в периода след това, а именно - от 01
януари 2022 год. до 24 януари 2023 год., жалбоподателят K. M./ К.М. да е влизал на територията на Република България или на
територията на друга държава – членка на ЕС, като няма и такива твърдения от
негова страна. Елементарното изчисление показва, че този период възлиза на
последователни 12/дванадесет/ месеца и 23/двадесет и три/ дни, през който период
жалбоподателят не е пребивавал на територията на Република България или на
територията на друга държава – членка на ЕС, т.е. налага се безспорният извод,
че така или иначе, е налице хипотезата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, т.к.
жалбоподателят K. M./К.М., като чужденец, получил разрешение за постоянно
пребиваване в Република България, е отсъствал от територията на държавите -
членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, а в случая –
и още 23 дни след това.
Така, поради
изложеното по-горе съдът намира за неоснователно позоваването от страна на
жалбоподателя на срока на обявената извънредна епидемична обстановка на
територията на Р България, свързана с епидемичното разпространение на COVID-19,
като причина за отсъствието му от страната, тъй като такава в периода от 01.01.2022 год. до 24.01.2023 год. обективно не е била налице.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че от приложените справки за
пътуване на лице – чужд гражданин, едната от 24.01.2023 год./л.30/, а другата от 13.02.2023 год./л.17/, е видно, че в
посочения в нормата на §32 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на ЗЧРБ,
период от 13 март 2020 год. до 31 декември 2021 год., жалбоподателят K. M./К.М.
е влизал на територията на Република България общо пет пъти – на 17.08.2020
год.; на 03.09.2020 год.; два пъти на 03.06.2021 год. и за последно - на
24.09.2021 год. и съответно е напускал територията на страната на посочените в
справката дати, т.е. налага се изводът, че обявената в този период епидемична
обстановка не е била пречка за същия да посещава Република България. Така или
иначе обаче, липсват каквито и да е данни, а няма и твърдения, в периода от 01
януари 2022 год. до 24 януари 2023 год., жалбоподателят K. M./ К.М. да е влизал
на територията на Република България или на територията на друга държава –
членка на ЕС, като няма особени причини или извънредни обстоятелства, които да
са му попречили през този период от 12 последователни месеца и 23 дни, да не
посещавал Република България, дори и за един ден.
Отделно от изложеното по-горе, съдът намира, че при анализа на фактите
по настоящото производство следва да се вземе
предвид и разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи/КЗПЧОС/, независимо че в жалбата и представената писмена
защита не са изложени доводи в насока, оспорената заповед да противоречи на
тази норма.
Съгласно цитираната норма, която е част от вътрешното право, на основание чл.5, ал.4 от Конституцията
на РБългария - в сила за
България от 07.09.1992 год. и има предимство пред нормите на вътрешното право, които й противоречат, всеки има право на зачитане
на неговия личен и семеен живот. В §2 на чл.8 от Конвенцията изчерпателно са регламентирани основанията, на които това право може
да бъде ограничено,
с оглед охраната на интереси с приоритетна значимост – намесата на държавните власти в ползването на правото на зачитане на личния и семейния живот е недопустима, освен в случаите предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване
на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата
и свободите на другите, т.е. намесата
в личния и семейния живот е допустима и правомерна само, когато предвиденото в закона основание за налагане на ПАМ е в кумулативна даденост с наличие на някоя от изчерпателно предвидените в чл.8,
ал.2 от КЗПЧОС предпоставки.
Съдът в настоящия състав
намира, че наложената принудителна административна мярка с оспорената заповед не
е в противоречие с разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи, както и намира, че това е така, тъй като с така
издадената заповед за налагане на ПАМ – „Отнемане правото на пребиваване на
чужденец в Република България”, по никакъв начин не се нарушава правото на
семеен живот на жалбоподателя K. M./ К.М., респ.
неговите социални връзки. Това е така, тъй като по делото е безспорно
установено, че жалбоподателят K. M./К.М. има сключен
граждански брак с Ш. К., която е *** гражданка, като няма данни на същата да е предоставян статут на
продължително или постоянно пребиваващ в РБългария
чужд гражданин. Семейството на жалбоподателя живее постоянно в ***, на
посочения от него в интервюто адрес – ***, в жилище, което си е негова собственост.
Освен това, постоянно живеят в *** и родените от брака му четири деца, които
освен това, отдавна са пълнолетни и семейни. По делото няма данни, а няма
въобще и твърдения, след сключването на гражданския брак жалбоподателят K. M./К.М.
и съпругата му да се живели в Република България за някакъв период от време –
бил той по-продължителен или по-кратък, като пребиваванията на жалбоподателя на
територията на страната ни са били инцидентни и за кратко време. При това положение
се налага изводът, че след като жалбоподателят K. M./К.М. и семейството му,
както и четирите му пълнолетни деца, живеят постоянно в ***, то с така
наложената с оспорената заповед за ПАМ по никакъв начин не се засягат нито
правото му на семеен живот, нито на лични отношения, както със съпругата му,
така и с четирите му пълнолетни му деца, респ. с внуците му, ако има такива.
Отделно от това следва да се упомене, че при интервюто на 24.01.2023 год.,
жалбоподателят K. M./К.М. е заявил, че негови роднини в Република България са
единствено негови братовчеди по майчина линия, без да уточни колко и какви,
които живеят в *** и никой друг. От горното следва, че така наложената ПАМ няма
да ограничи или попречи на неговите лични отношения и контакти с други негови
роднини, като е несъстоятелно да се приеме, че ограничаването на отношенията му
с тези негови братовчеди, неясно колко и какви, чиито имена дори не е споменал
в интервюто, дори и такова да е налице, може да се приеме за незачитане и
нарушаване на неговите семейни връзки и социални контакти.
Като има пред вид всички тези факти, съдът
счита, че наложената ПАМ по никакъв начин няма да ограничи или затрудни правото
на личен и семеен живот на жалбоподателя или пряко да създаде затруднения или
ограничения за поддържане на неговите семейни и социални връзки, респ. намира, че с наложената ПАМ не е налице намеса
в правото на зачитане на семейния живот на жалбоподателя K. M./К.М., която
намеса да не е била съразмерна с преследваната от закона цел. От това следва, че с оспорената заповед и наложената с нея ПАМ, не
е допуснато нарушение и на чл.8 от КЗПЧОС.
Най-сетне, следва да се посочи, че жалбоподателят K. M./К.М.
е бил със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец от 21.02.2019
год., когато му е било издадено предходното Решение с рег.№651682 за предоставяне
на статут на постоянно пребиваващ в РБългария
чужденец, с основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, като от тази дата до 24.01.2023
год., същият е посетил Република България 10 пъти и е пребивавал в страната
обикновено 1 или 2 дни, като най-дългите му престои са на три пъти за по 3/три/
дни, в т.ч. и дните на влизане и излизане от територията на страната, което е
видно от цитираните по-горе справки за пътуване на лице – чужд гражданин/на л.17 и л.30/. Това показва, че лицето не се е установило трайно в
Република България, а посещава страната инцидентно, за по няколко дни, което по
никакъв начин не кореспондира с целта на полученото право на постоянно пребиваване
на чужденец в Република България.
Ето защо, по изложените по-горе съображения съдът намира, че оспореният административен акт - Заповед Рeг.№292з-326
от 14.02.2023
год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали, е законосъобразен, като издаден от материално и териториално компетентен орган, в определената от закона форма и с изискуемото се съдържание и
реквизити, при спазване на административнопроизводствените правила,
в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби на закона и с целта, заложена в специалния закон, предвид което, подадената против него жалба
се явява неоснователна и като такава, следва да бъде
отхвърлена с решението по настоящото дело.
С оглед изхода на спора по делото и
предвид своевременно изразената претенция за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в депозираната преди съдебното заседание писмена защита от
процесуалния представител на ответника, съдът счита, че на основание чл.143,
ал.3, предл.I/първо/ от АПК, на ответника следва да
се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение, в размер на 100.00/сто/ лева, определено съобразно чл.37 от
Закона за правната помощ, във връзка с чл.24, предл.I/първо/
от Наредбата за заплащане на правната помощ,
което регламентира, че по административни дела възнаграждението за една
инстанция е от 100 до 240 лева. В случая, по делото е проведено само едно
съдебно заседание, в което упълномощеният процесуален представител на ответника
– гл.юрк.М. П., не се е явил, но е изготвил и
депозирал подробни писмени бележки по делото, преди заседанието по същото. С
оглед на това съдът намира, че юрисконсултско
възнаграждение в минимално регламентирания размер от 100.00/сто/ лева, е
адекватно и съразмерно на осъществената правна защита и съдействие от
процесуалния представител на ответника и същото следва да бъде присъдено в този
размер. В случая, административният орган, който е издал оспорения
административен акт, се намира в структурата на Областна дирекция на МВР - Кърджали,
поради което, именно в полза на същата, в качеството й на юридическо лице,
съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, следва да бъдат присъдени
разноските по делото.
Мотивиран от
така изложеното и на
основание чл.172, ал.2, предл.ІV/четвърто/, във вр.
с чл.172, ал.1 и чл.143, ал.3, предл.I/първо/ от АПК,
Административният съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.К./K. M., гражданин на ***, роден на *** год. в Република България, ЛНЧ **********, с ЕГН **********,
с посочен в жалбата адрес: ***, подадена чрез адвокат Д.Х. от АК-***, против
Заповед с Рeг.№292з-326 от 14.02.2023 год. за
налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване
на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град
Кърджали, с която, на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от Закона за
чужденците в Република България и чл.18,
ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, е отнето правото
на постоянно пребиваване в Република България, на жалбоподателя М.К./ K. M., гражданин на ***,
роден на *** год. в
Република България, ЛНЧ **********, с ЕГН **********, с национален паспорт №*** и с която, на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е
определен срок за напускане на страната – 15/петнадесет/ дни.
ОСЪЖДА М.К./K. M., гражданин на ***, роден на *** год. в Република България, ЛНЧ **********, с ЕГН **********,
с посочен в жалбата адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на Областна дирекция на МВР -
Кърджали, с адрес: ***, с ЕИК ***,
сумата в размер на 100.00/сто/ лева, представляваща деловодни разноски
за юрисконсултско възнаграждение.
Препис от решението, на основание чл.138, ал.3, във вр.
с чл.137, ал.1 от АПК, да се изпрати или
връчи на страните по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния административен съд на Република България, чрез Административен съд –
Кърджали, в 14 /четиринадесет/-дневен срок от съобщаването или връчването му на
страните.
С Ъ Д И Я: