Р  Е  Ш  Е  Н  И   Е

град София, 20.01.2020 година

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19-ти състав, в публично заседание на четвърти ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                   СЪДИЯ: НЕВЕНА  ЧЕУЗ

        при секретаря Радослава Манолова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 14 834 по описа на 2016 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

        Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. чл. 415 ал.1 от ГПК.

Ищецът „Ю.Б.“ АД твърди, че съгласно договор за кредит от 29.09.2008 г. е предоставила на кредитополучателя Е.Ц.Ц. кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 65 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк на банката към еврото в деня на усвояване на кредита за покупка на недвижим имот, други разплащания и довършване на закупения имот срещу задължението на кредитополучателя да ги върне при условията и срока, уговорени в договора. Твърди се, че с нотариална покана от 09.04.2015 г., връчена лично на длъжника, същият бил уведомен, че поради неплащане на дължимите вноски банката ще упражни правата си по договора. Кредитът бил обявен за предсрочно изискуем на 23.04.2015 г., поради неплащане на 27 погасителни вноски. В производство по чл. 417 от ГПК била издадена заповед за незабавно изпълнение, а  в срока по чл. 414 от ГПК ответницата депозирала възражение. При тези наведени фактически твърдения е мотивиран правен интерес от иска и от съда се иска да признае за установено по отношение на ответницата, че същата дължи сумата от 95 557, 92 швейцарски франка – главница, сумата от 17 785, 86 швейцарски франка – договорна лихва за периода 16.03.2014 г. – 08.06.2016 г., сумата от 1 026, 26 швейцарски франка – банкови такси за периода 18.03.2014 г. – 08.06.2016 г., сумата от 120 лв. – такси за периода 26.05.2015 г. – 08.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 09.06.2016 г. до изплащане на вземането и присъдените в заповедното производство разноски. Претендират се сторените в настоящото производство разноски.

Ответницата Е.Ц.Ц. оспорва исковете в открито съдебно заседание чрез процесуален представител. В писмения си отговор, депозиран в срока по чл. 367 от ГПК са наведени възражения досежно нищожност на договорни клаузи.

Депозирани са допълнителна искова молба и допълнителен отговор към нея.

Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК и приетият по делото доклад, установи следното от фактическа страна:

Видно от приложеното по делото гр.д. 31339/2016 г. на СРС, 38 състав на 09.06.2016 г. „Ю.Б.” АД е депозирала заявление по реда на чл. 417 от ГПК пред СРС.

В заявлението е отправено искане до съда да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника Е.Ц.Ц. за 95 557, 92 швейцарски франка – главница, сумата от 17 785, 86 швейцарски франка – договорна лихва за периода 16.03.2014 г. – 08.06.2016 г., сумата от 1 026, 26 швейцарски франка – банкови такси за периода 18.03.2014 г. – 08.06.2016 г., сумата от 120 лв. – такси за периода 26.05.2015 г. – 08.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 09.06.2016 г. до изплащане на вземането, на основание извлечение от сметки по договор за кредит, сключен на 29.09.2008 г.

Представен е договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL 44319 от 29.09.2008 г., от съдържанието, на който се установява, че на същата дата „Ю.И Е.Д.Б.“ АД е сключила договор за кредит с Е.Ц.Ц., като кредитополучател за сумата от равностойността на швейцарски франкове на 65 000 евро, със срок на издължаване от 420 месеца.

Представена е и нотариална покана акт 84, том ІІ, рег. № 3092/09.04.2015 г. на нотариус рег. № 53 – Валери М., връчена с оглед отбелязването на 05.05.2015 г. при условията на чл. 47 ал.1 от ГПК.

Представен е погасителният план към договора.

На 21.06.2016 г. СРС, 38 състав е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК 95 557, 92 швейцарски франка – главница, сумата от 17 785, 86 швейцарски франка – договорна лихва за периода 16.03.2014 г. – 08.06.2016 г., сумата от 1 026, 26 швейцарски франка – банкови такси за периода 18.03.2014 г. – 08.06.2016 г., сумата от 120 лв. – такси за периода 26.05.2015 г. – 08.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 09.06.2016 г. до изплащане на вземането и 8 382, 76 лв. – разноски в заповедното производство.

Видно от отбелязването, сторено върху заповедта за изпълнение за горецитираните суми на 21.06.2016 г. е издаден изпълнителен лист като същият е получен от заявителя на 15.07.2016 г.

По делото е депозирано възражение от Е.Ц.Ц. на 11.10.2016 г.

Поканата за доброволно изпълнение до длъжника с оглед издадения изпълнителен лист е получена от същия на 30.09.2016 г.

С разпореждане от 18.10.2016 г. СРС, 38 състав, по гр.д. 31 339/16 г. е дал указания на заявителя по чл. 415 ал.1 от ГПК. Указанията са връчени на заявителя на 08.11.2016 г.

На 30.11.2016 г. банката – настоящ ищец е представила доказателства по гр.д. 31 339/16 г. за предявяване на установителен иск, съгласно дадени й указания.

По делото е изслушана и съдебно счетоводна експертиза – основно и допълнително заключение, изготвени от вещите лица М.В.В. и П.А.Д..

При тези ангажирани от страните доказателства съдът прави следните правни изводи:

Видно от ангажираните по делото доказателства искът е заявен в указания в нормата на чл. 415 ал.1 от ГПК преклузивен срок. Предметът на исковата претенция, заявен в настоящото производство е идентичен с предмета, посочен в заявлението по чл. 417 от ГПК. Депозираното възражение от страна на длъжника в заповедното производство е в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, предвид което съдът намира, че заявените искове в настоящото производство са процесуално допустими.

Съгласно нормата на чл. 154 от ГПК, установяваща правилата за разпределяне на тежестта на доказване ищецът следва да установи по безспорен и категоричен начин - договорно правоотношение с ответника, обстоятелството, че ответникът – длъжник не е изпълнил в срока и при условията по договора задължението да върне предоставената му по договора сума т.е. че същият е неизправна страна по договора, размера и периода на претенцията си.

От своя страна ответникът следва да установи факта на изпълнение т.е. че е изплатил на ищцовото дружество /изцяло или отчасти/ дължимите от него суми, както и възраженията си срещу вземането на ищеца или неговата изискуемост.

С оглед на представените писмени доказателства – договор за кредит,  съдът приема, че между страните в настоящия спор са възникнали облигационни отношения по повод сключен договор, по силата на който банката е предоставила кредит в определен размер на кредитополучателя – ответник срещу насрещното му задължение да погаси задължението си в определения по договора срок. Страните не са формирали спор относно фактът, че кредитът е усвоен изцяло от страна на кредитополучателя. Не е формиран спор и относно обстоятелството, че ответницата – длъжник е допуснала забава по отношение на задълженията си по договора.

 При тези установени по делото факти ищецът твърди, че с оглед неизпълнение на договорните задължения на ответника точно и в срок да плаща дължимите месечни погасителни вноски по кредита са станали предсрочно изискуеми, от което мотивира и претенциите си спрямо него. Такава клауза за предсрочна изискуемост е уговорена в отношенията между страните в чл.18.2 от  договора. С оглед задължителното разрешение за настоящия съдебен състав, установено в ТР 4/2013 г. на ВКС за настъпването на предсрочна изискуемост по договорно правоотношение е необходимо кредиторът да уведоми длъжника за нея и уведомлението да достигне до адресата си. По настоящото дело доказателства в тази насока са ангажирани – депозирана нотариална покана, с отбелязване, че е връчена при условията на чл. 47 ал.1 от ГПК. Отбелязаната дата на връчване на нотариалната покана е в момент, предхождащ датата на депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК  в съда и след срока, предоставен на длъжника – настоящ ответник за доброволно изпълнение, визиран в нотариалната покана.

 Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В настоящото производство ищецът е уведомил надлежно длъжника за наличието на предсрочна изискуемост на кредитните му задължения респ. от заключението на ССчЕ се установява, че кредитополучателят е допуснал забава при плащанията досежно погашенията по процесния договор.

        При проведено насрещно доказване ответницата е противопоставила възражение за нищожност на договорни клаузи като неравноправни такива. В тази връзка и с оглед императивния характер на разпоредбите, уреждащи материята досежно наличието респ. липсата на неравноправни клаузи съдът следи за наличието на такива служебно и без да е наведено възражение /решение № 23/07.07.2016 г. по дело 3686/2014 г. на Първо ТО на ВКС /. Не е формиран спор между страните, че ищецът – търговска банка е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а съконтрахентът – ответник е потребител, съгласно легалната дефиниция, дадена в § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на което правната регламентация на договорната им връзка намира своето приложно поле в Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г. т.е. действащ към датата на сключване на процесните договори.

          За да се произнесе по наведените твърдения за неравноправност на процесните клаузи от договорите, с които е сезиран настоящият съдебен състав, от които ответницата пряко черпи права, за защита на интересите си следва да се има предвид дефинитивната норма на чл. 143 от ЗЗП, където законодателят е установил характеристиките на неравноправната клауза, а именно това е всяка договорка  във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката като позволява на търговеца  да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т.10 от същата разпоредба/  или му дава право да увеличи цената на услугата без потребителя да има право да се откаже от договора /т.12 от същата разпоредба/. Санкцията при наличие на такава уговорка е установена в нормата на чл.146 от ЗЗП, където законодателят е предписал нищожност на  неравноправните клаузи в договорите с изричното изключение - освен ако не са индивидуално договорени. В нормата на чл. 144 от ЗПП са предвидени и други хипотези, изключващи приложното поле на чл. 143 от ЗПП  и касаещи клаузи, с които доставчикът на  финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим се от потребителя или към сделки с финансови инструменти и услуги, чиято цена  е свързана с колебанията на борсов курс или индекс. 

          Първата клауза от процесния договор - чл. 3 ал.5, за която са изложени твърдения, че е нищожна е свързана с едностранното право на банката да променя уговорения в договора БЛП. Същата е без правно значение за спора по настоящото дело доколкото от ангажираните по делото доказателства не се установява уговореният от страните първоначален лихвен процент да е променян едностранно от банката. Това се установява от приложения погасителен план по делото, в който са посочени равни размери на анюитетните вноски без данни същите да са нараствали по размер с оглед увеличен лихвен процент от страна на банката – кредитор.   Поради което и само за пълнота на мотивите, с оглед възраженията на ответната страна, настоящият съдебен състав намира, че следва да отбележи следното. Тази разпоредба е пряко свързана  с разпоредбата на чл. 3 ал.1 от договора доколкото и двете касаят размера и механизма на определяне на лихвения процент по договора /чл. 3 ал. 1/ и уговорка за невъзможност за неговото договаряне /чл. 3 ал.5/. В чл. 3 ал.1 от договора е посочено, че "За усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора от базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове,  валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка от 1 пункт. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 5 %." В текста на договора не са посочени правила за определяне на възприетия БЛП, а при проведено насрещно доказване ответникът – търговска банка е заявила възражение, че БЛП се е променял с оглед приета методология, представена по делото, досежно неговото изчисляване, представена по делото. В договора липсва препращаща разпоредба към тази методология респ. няма данни при наличие на такава тя да е доведена до знанието на потребителя - ответник. Съгласно сочената методология БЛП се определя като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка като промяната на един или повече от изброените компоненти съставлява основание за актуализация на БЛП. От своя страна трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, в това число пазарните лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор, рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директните нелихвени разходи на банката. Буферната надбавка  включва оценката на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти под формата на лихвена премия и временните пазарни сътресения в лихвените ниво в размер до 0,5% на годишна база. Така формулирана тази методология включва общи компоненти, без правила за определянето им, съотношението помежду им или начин на изчисляването им, който да ги направи поне принципно определяеми, което като краен правен резултат не дава възможност за обективна преценка кой/кои  икономически показател/и ще възприеме банката за промяна на БЛП и по каква причина, което й позволява едностранно, по субективен и произволен начин, да променя и изчислява БЛП. С оглед на тези съображения настоящият съдебен състав намира, че тази клауза е нищожна, с оглед своя неравноправен характер, защото предоставя едностранна възможност на страна по договора /банката/ да променя лихвения процент по субективна преценка, което е във вреда на другата страна по договора /потребител/, като въвежда понятия без да определи смисъла, вложен в същите, доколкото принципното и неизчерпателно изброяване на отделни компоненти /например за директните нелихвени разходи/не съставлява дефинитивна норма и води до неравновесие във вреда на потребителя т.е. притежава всички белези на неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 т.10 от ЗЗП. Неравноправните клаузи са нищожни и като такива не пораждат целените правни последици. Ответницата е обвързана само от първоначално определената лихва по кредита в чл. 3 ал.1 от договора, доколкото същите са формулирани ясно и недвусмислено. По съображенията, изложени по-горе това на практика се е случило в отношенията между страните по спора доколкото данни за приложение на чл. 3 ал.5 от договора от страна на банката по делото не се установява.

 В  разпоредбата на чл. 2 ал.1 от договора е посочено, че разрешеният кредит се усвоява по „блокирана сметка” в швейцарски франкове, открита на името на кредитополучателя, а разпоредбата на чл. 6 ал.2 на договора гласи, че в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева по своите сметки в Банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства, след служебното изкупуване на тези средства в швейцарски франкове по курс "продава" на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката.

При съблюдаване на практиката на СЕС /решение по дело С 186/16 г./ клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. Потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си т.е. банката следва да е предоставила на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Вън от декларативните клаузи на чл. 23 ал.1 и ал.2 от договорите, с която кредитополучателят е заявил, че е запознат с възможността промяната в курсовата на швейцарския франк към еврото и превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски в евро/лева доказателства за изпълнение на задължението на банката за надлежно осведомяване не са ангажирани. При това положение, за да бъде прието, че кредитополучателят е бил реално информиран респ. банката да е добросъвестна следва обстоятелствата, за които потребителят декларира, че е  информиран да следват от ясни и прозрачни условия на договора, което по настоящия договор и по изложените вече в решението съображения не е налице. Настоящият съдебен състав не може да обоснове извод, че ответницата би сключила договор за кредит в швейцарски франкове, ако е била запозната с възможността за устойчиво нарастване на задълженията й предвид повишаване курса на франка към лева/еврото и то по начин, че кредитът да поскъпне с процент, надвишаващ процента на лихвите по стандартните кредити в лева или евро. Казано по друг начин, настоящият съдебен състав намира, че ответницата е сключила договора за кредит в швейцарски франкове, мотивирана от погрешно убеждение, че във всички случаи крайният размер на задълженията й ще бъде по-нисък в сравнение с този по кредит в друга валута, защото не е разполагала с относимата информация, която да й позволи да прецени икономическите последици от валутните промени. Предвид което и тази договорна клауза като неравноправна е нищожна и не поражда целеното  правно действие. По тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че отношенията между страните по делото по повод плащане на вноските по договора за кредит следва да се уредят по валутния курс, възприет от същите в приложение 1 /стр. 62 в делото/ курс на евро към швейцарски франк – 1:1,563722 за първия транш по договора и за курс на евро към швейцарски франк 1:1,568102, съгласно приложение 2 /стр. 63 в делото/, досежно втория транш по договора.   

Въпреки констатираната нищожност на договорни клаузи същите не се отразяват досежно дължимостта на претендираните в настощоящото производство суми от ищеца с оглед процесуалното поведение на ответницата. Кредитът по изложените вече съображения е отпуснат в швейцарски франкове, изчислени към фиксиран в приложенията към договора курс респ. претенцията на ищеца е за плащане в швейцарски франкове. Изчисляването на курса на швейцарския франк към датата на падежа на анюитетната вноска, а не по този, възприет от страните в приложенията към договора безспорно би довело и е довело до надплащане под формата на курсови разлики. Извод в тази насока може да се обоснове и с оглед ССчЕ, изслушана по делото, но няма данни по делото ответницата да ги е предявила за връщане по реда на чл. 55 ал.1 пр. 3 от ЗЗД в рамките на отделно производство. Няма заявен и насрещен иск респ. дори не е наведено възражение за прихващане в рамките на настоящото производство, поради което настоящият съдебен състав не може да ги коментира с оглед диспозитивното начало в гражданския процес респ. да изчислява служебно този размер на курсови разлики и да извършва служебна компенсация без да е надлежно сезиран от страната с искане в тази насока.

Предвид горните съображения и с оглед изводите на ССчЕ искът за главница следва да се уважи изцяло. Следва да се уважи искът за договорна лихва дължима към 23.04.2015 г. /датата на предсрочната изискуемост/, който размер с оглед изводите на ССчЕ на ВЛ Д. /стр. 308 в делото/ възлиза на сумата от 9 041, 15 швейцарски франка и се отхвърли за горницата до пълния предявен размер. Това е така, защото упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период – след настъпване на предсрочната изискуемост не се дължи, съгласно задължителните указания, дадени с ТР 3/2017 г. от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС. По идентични съображения следва да се уважи и претенцията за такси до размера от 611, 15 швейцарски франка и се отхвърли за горницата до претендирания размер. Дължимост на сумата от 120 лв. – такси с оглед ангажираните по делото доказателства настоящият съдебен състав не може да установи.

С оглед задължителната съдебна практика съдът е длъжен да се произнесе по дължимостта на разноските в заповедното производство. Такива са присъдени в размер на 8 382, 76 лв. С оглед частичната неоснователност на ищцовата претенция на същия се следва припадащата част от разноските в заповедното производство, съответна на уважената част от исковете, която сума възлиза на 7 711, 39 лв.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, предвид изричната претенция на ищеца за разноски в настоящото производство такива се следват в размер на тяхната припадаща част, съобразно уважената част от исковете, която възлиза на сумата от 3 980, 67 – заплатена ДТ и депозит за ВЛ.

        Водим от гореизложеното съдът :

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Ю.Б.” АД, ЕИК *******, със седалище:*** искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ал.1 от ГПК срещу Е.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, че Е.Ц.Ц. дължи на „Ю.Б.“ АД сумата от 95 557, 92 швейцарски франка – главница, сумата от 9 041, 15  швейцарски франка – договорна лихва за периода 16.03.2014 г. – 23.04.2015 г. като отхвърля искът за горницата до пълния предявен размер от 17 785, 86 швейцарски франка – и за  периода 24.04.2014 г. – 08.06.2016 г., сумата от 611, 15 швейцарски франка – такси за периода 18.03.2014 г. – 23.04.2015 г. като отхвърля искът за горницата до пълния предявен размер от 1 026, 26 швейцарски франка и за периода 24.04.2015 г. – 08.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 09.06.2016 г., датата на заявлението по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 31339/2016 г. на СРС, 38 състав до изплащане на задължението като отхвърля иска за сумата от 120 лв. – такси за периода 26.05.2015 г. – 08.06.2016 г.

ОСЪЖДА Е.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК *******, със седалище:*** на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от  7 711, 39 лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 3 980, 67 лв. – разноски в настоящото производство.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.

При влизане на решението в сила, препис от същото да се изпрати по гр.д. гр.д. 31 339/16 г., СРС, 38 състав.

 

 

            СЪДИЯ: