Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.03.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV-Д въззивен
състав, в публично заседание, проведено на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 6369 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 71278
от 21.03.2019 г., постановено по гр. д. № 59233/2018 г., по описа на СРС, 79-ти
състав е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.“ ЕАД против Р.Г.Д. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
153 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, че Р.Г.Д. дължи на Т.С. ЕАД сумата от 1094,08 лева,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода 24.11.2014 г. –
30.04.2017 г., както и сумата от 18,84 лева, представляваща цена за услугата
дялово разпределение за периода 24.11.2014 г. – 30.04.2017 г., ведно със
законната лихва върху горепосочените суми, считано от 24.11.2017 г. до
окончателното им изплащане, за които
суми на 08.12.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по гр. д. № 82996/2017 г. по описа на СРС, ГО, 79 състав.
Със същото
решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска за главница за цена за
доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от 1094,08 лева до
пълния предявен размер от 1292,74 лева /или за сумата от 198,66 лева/ и за
периода 01.05.2014 г. – 23.11.2014 г.; иска за главница за цена на услугата
дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. – 23.11.2014 г.; иска за мораторна
лихва върху задължението за главница за цена на доставена топлинна енергия в
размер на 171,23 лева за периода 16.09.2015 г. – 17.11.2017 г.; иска за
мораторна лихва върху главница за цена на услугата дялово разпределение в
размер на 1,62 лева за периода 16.09.2015 г. – 17.11.2017 г.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Р.Г.Д. е осъдена да заплати в полза на Т.С. ЕАД
сумата от 59,79 лева, представляваща разноски в заповедното производство и
сумата от 247,40 лева, представляваща разноски в исковото производство пред
СРС.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Т.С. ЕАД е осъдено да заплати в полза на Р.Г.Д.
сумата от 74,88 лева, представляваща разноски в исковото производство пред СРС.
Решението е
постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“
ЕООД.
В срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. № 5057200/02.04.2019 г.
срещу първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените
от дружеството искове. В жалбата се излагат съображения, че продажбата на
топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява
при публично известни общи условия, в който е уреден реда и срока, по които
купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимите месечни суми за
топлинна енергия. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
погасени по давност са част от дължимите суми по Обща фактура №
**********/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. В тази връзка
се сочи, че СРС не е съобразил, че сумите по Обща фактура №
**********/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. стават
изискуеми едва на 16.09.2015 г., поради което и оглед датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК /24.11.2017 г./ извода на съда за погасяване по
давност на част от сумите по Обща фактура № **********/31.07.2015 г. за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. е неправилен.
Моли се за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и за уважаване в
цялост на предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал.1 от ГПК от името на въззиваемата страна Р.Г.Д., чрез адвокат В.П. е
депозиран отговор на въззивната жалба. В отговора се излагат подробни
съображения за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа се, че правилно
СРС е приел, че по отношение на част от сумите през исковия период е изтекла
кратка тригодишна погасителна давност, като са изложени подробни доводи в този
смисъл. Посочва се, че от страна на ищцовото дружество не са представени
доказателства за датата на публикуване на общите фактури на интернет страницата
си в съответствие с разпоредбите на общите условия на дружеството от 2014 г.,
поради което и предвид липсата на данни, че ищецът е изпълнил това свое
задължение, следва да се приеме, че не е настъпил падежа на тези задължения и
ответницата не е изпаднала в забава за тях.
Моли се за
потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение. Претендират се разноски
за настоящата съдебна инстанция.
В срока по чл.
263, ал.1 от ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба и от
конституираното на страната на ищеца трето лице – помагач – Т.С. ЕООД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 24.11.2017 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД,
с което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу длъжника Р.Г.Д. за
следните суми: 1/ сумата от 1292,74 лева, представляваща стойността на неплатена
топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г., ведно със законната
лихва, считано от 24.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; 2/ сумата
от 171,23 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва, дължимо за периода 16.09.2015 г. – 17.11.2017 г., върху задължението за
неплатена топлинна енергия; 3/ сумата от 18,84 лева, представляваща стойността
на услугата дялово разпределение за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., ведно
със законната лихва, считано от 24.11.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата; 4/ сумата от 1,62 лева, представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва, дължимо за периода 16.09.2015 г. – 17.11.2017 г., върху
задължението за услугата дялово разпределение.
На 08.12.2017 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 82996/2017 г., по описа на
СРС, 79 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора „Т.С.“
ЕАД посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.
Издадената по
делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена
лично на Р.Г.Д., ЕГН ********** на 02.07.2018 г., като
в законоустановения срок същият е депозирал възражение по реда на чл. 414 ГПК,
във връзка с което и на основание чл. 415, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е
указал на заявителя възможността да предяви иск за установяване на вземанията
си в едномесечен срок от получаване на препис от разпореждането на съда. В
указания срок и по реда на чл. 422 ГПК
кредиторът е предявил иск срещу Р.Г.Д., ЕГН ********** за претендираните в заявлението суми.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответника Р.Г.Д.,
ЕГН **********. Поддържа, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна собственост, в която се
намира процесния имот е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия с фирма „Т.С.“ ЕООД, като в тази връзка се
посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия
за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща
дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от
Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
за топлоснабдяването.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК от името на ответника Р.Г.Д., ЕГН **********
е депозиран отговор на исковата молба. В отговора се прави изявление, че
ответницата не оспорва посоченото в исковата молба количество топлинна енергия,
доставено в топлоснабдения имот, както и нейната стойност, а се възразява
единствено, че по отношение на част от сумите през исковия период е изтекла
кратка тригодишна погасителна давност. Моли се за частично отхвърляне на
предявените искове, като бъде съобразено направеното възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на част от претендираните от ищеца суми.
Оспорва се, че до ответницата са изпращани покани и фактури от ищцовото
дружество за доброволно изпълнение във връзка с процесните вземания.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта
и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 79-ти състав, решение за валидно и
допустимо.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Предявени са
искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл.
415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона
за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен иск за вземания
за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост, за
обезщетение за забава на плащане на същото, за възнаграждение за услугата
дялово разпределение на топлинна енергия за периода, както и за обезщетение за
забава на плащането на същото, за които е издадена заповед за изпълнение по
реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявените искове и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът
следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни
отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това
число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално
доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период, че нейната
стойност възлиза именно на претендираната сума, че е носител на вземане за
възнаграждение за дялово разпределение, поради което и за ответника да е
възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на процесните главници,
като е изпаднал и в забава за изпълнението му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ
на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот
– в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17
май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията
и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно урежда
кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост
или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на
сумата за мощност (В този смисъл решение Nо 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005 г. на 5 чл. състав
на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда забрана за
прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите
си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от
потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна енергия.
"Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и вписано в
Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
Решение № 71278
от 21.03.2019 г., постановено по гр. д. № 59233/2018 г., по описа на СРС, 79-ти
състав в частта, с която е признато за установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД против Р.Г.Д. искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, че Р.Г.Д. дължи на Т.С. ЕАД
сумата от 1094,08 лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия за
периода 24.11.2014 г. – 30.04.2017 г., както и сумата от 18,84 лева,
представляваща цена за услугата дялово разпределение за периода 24.11.2014 г. –
30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано от
24.11.2017 г. до окончателното им изплащане,
за които суми на 08.12.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 82996/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 79 състав е влязло в сила, като същевременно с определение от 10.01.2019
г., постановено по гр. д. № 59233/2018 г. по описа на СРС, ГО, 79 състав е
отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните по спора, че
ответницата Р.Г.Д. е имала качеството потребител на топлинна енергия по смисъла
на ЗЕ през процесния период за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********,
вх. *********ап. **аб. № 189176, както и че ищецът е доставил през процесния
период твърдяното количество топлинна енергия на посочената в исковата молба
стойност. Предвид горното се налага извод, че през процесния период ответницата
Р.Г.Д. е имала качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ през
процесния период за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, вх. *********ап.
**аб. № 189176 по сключен с ищцовото дружество договор за доставка на топлинна
енергия в процесния имот.
Първият спорен
по делото въпрос, който следва да намери разрешението си в настоящото
производство е този, дали част от вземанията за главници за доставена топлинна
енергия и цена на услуга за дялово разпределение са погасени по давност, както
се твърди от ответницата в отговора на исковата молба.
По отношение на
релевирано от ответницата възражение за погасяване по давност на част от сумите
начислени от ищеца през исковия период и във връзка с доводите и твърденията
изложени във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно
разясненията дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011г.
на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такива за
периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност по чл.111, б. „в” от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не
променя периодичния характер на вземането за нея, защото то произтича от
повтарящи се еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. Предвид
това в разглеждания случай следва да намери приложение тригодишният давностен
срок, установен в чл.111, б. „в” от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните
за главници), давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение).
Не е спорно
между страните и се установява от събраните по делото доказателства, че за
процесния период от м. 05.2014 г. до м. 04.2017 г. страните в настоящото
производство са били обвързани от влезли в сила Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2014 г.
Предвид горното,
приложими за процесните вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 от ОУ от
2014 г., съгласно които плащане на месечното задължение се дължи до 30-то число
на месеца, следващ този, за който е публикувана фактурата за задължението на
интернет-страницата на доставчика. Доколкото тези задължения са уговорени да се
плащат след публикуване на фактура, то съдът приема, че изискуемостта на същите
настъпва след покана за плащане. Това е така, защото изискуемостта настъпва
след поведение на кредитора, представляващо отправяне на искане за плащане към
длъжника, което искане съгласно ОУ се приема за достигнало до длъжника при
публикуване на фактурата на интернет-страница на кредитора. При така възприето
съдът приема, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал.2 от ЗЗД и началният
момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от
момента на възникването му.
Моментът на
издаване на обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия отоплителен
сезон не е от естество да промени моментът на възникване на вземането и
изискуемостта му, а само те са релевантни при определяне началото на срока на
погасителната давност. В случая вземанията са възникнали в момента на
осъществяването на доставката на енергията и за всяко от тях са издавани
ежемесечните фактури. Издаването на обобщена фактура през юли 2015 г. за
вземания възникнали за период 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., които са по
изравнителни сметки и включват и начислени задължения за месеци през целия
отоплителен сезон без да се сочи конкретно потребление за процесните месеци, не
е от естество да промени момента, от който започва да тече погасителната
давност за процесните вземания. Вземането е за доставена топлинна енергия в
определен месец. Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за това
вземане не е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че
погасителната давност за него тече от последната издадена фактура за това
вземане. Да се приеме обратното би означавало да се допусне от поведението по
издаване на фактури на кредитора да зависи началният момент на погасителната
давност, което противоречи на целите на института на погасителната давност.
Моментът, от който започва да тече погасителната давност е определен от
законодателя в зависимост от възникване на вземането и от изискуемостта му.
Изискуемостта на вземането и изпадането в забава на плащането на същото са
различни факти, от тях произтичат и различни последици. В случая разпоредбата на
ОУ от 2014г. сочи изискуемост на месечното вземане, което не е обвързано с
изравнителната сметка, поради което и обвързването от ищеца на началния момент
на погасителната давност за месечните задължения с издаването на обобщена
фактура по изравнителната сметка е неоснователно.
При така
възприето и като съобрази дата на подаване на заявление - 24.11.2017 г., и по
съображения изложени по-горе за началния момент на погасителната давност на
вземанията възникнали при действието на ОУ от 2014г., то съдът приема, че
вземанията за част от процесния период, а именно за периода 01.05.2014 г. –
23.11.2014 г. са погасени по давност.
Следователно
непогасени по давност са вземанията за период 24.11.2014 г. – 30.04.2017 г.,
като правилно първоинстанционният съд е определил и размерът на дължимите суми
за доставена и незаплатена топлинна енергия и цена за услуга дялово
разпределение, позовавайки се на изслушаното и прието по делото заключение на
вещо лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което настоящият
съдебен състав намира за обективно, пълно и компетентно изготвено.
Следващият
спорен по делото въпрос, който следва да намери разрешение в настоящото
производство е този, касаещ дължимостта на: 1/ сумата от 171,23 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
16.09.2015 г. – 17.11.2017 г., дължима върху задължението за неплатена топлинна
енергия; 2/ сумата от 1,62 лева, представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва, дължимо за периода 16.09.2015 г. – 17.11.2017 г., върху
задължението за услугата дялово разпределение.
За да бъдат
уважени предявените искове с правна квалификация чл. 86 ЗЗД следва да бъде
установено при условията на пълно и главно доказване наличието на главен дълг,
както и забава на ответника.
По отношение на
иска за установяване дължимостта на сумата от 171,23 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.09.2015 г. –
17.11.2017 г., дължима върху задължението за неплатена топлинна енергия:
Установи се от
събраните по делото доказателства, че през процесния период от м. 05.2014 г. до
м. 04.2017 г. страните в настоящото производство са били обвързани от влезли в
сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД
***, приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на
директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В
раздел IX от горепосочените Общи условия са уредени въпросите свързани със
заплащането на топлинната енергия и услугата за дялово разпределение. Съгласно
чл. 32, ал. 2 от Общите условия след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителни сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите
условия клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 33, ал.
2 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен
срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В
разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите условия е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва, само за задължения
по чл. 32, ал. 2 и то само в случай, че същите не са заплатени в срока по чл.
33, ал. 2, т.е. с цитираната разпоредба възникването на задължения за
обезщетение за забава върху вземането за потребено количество топлинна енергия
е поставено под условия, доказването на сбъдването на което е в тежест на
продавача – ищец в настоящото производство. По делото не са представени
доказателства за сбъдване на условието по чл. 33, ал. 4 от обвързващите
страните по спора Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на
Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г.
на ДКЕВР, поради което и предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД с предмет обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от за периода от 16.09.2015 г. – 17.11.2017 г., дължимо върху цената
на доставена и незаплатена топлинна енергия се явява неоснователен.
По отношение на
иска за установяване дължимостта на сумата от 1,62 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължимо за периода
16.09.2015 г. – 17.11.2017 г., върху задължението за услугата дялово
разпределение:
В общите условия
на „Т.С.“ ЕАД не е предвиден срок за заплащане от страна на потребителя, на
цената за услуга дялово разпределение, поради което и по аргумент от
разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, длъжникът би могъл да изпадне в забава само
след като бъде поканен от кредитора да заплати задължението си. По делото
липсват доказателства, че ищцовото дружество е отправило покана до ответницата
да заплати задълженията си, представляващи
цена на услугата дялово разпределение, с дата на поканата предхождаща
депозирането на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
/24.11.2017 г./, поради което и акцесорния иск за установяване дължимостта на
обезщетение за забава за периода 16.09.2015 г. – 17.11.2017 г. върху
задължението за услугата дялово разпределение, се явява неоснователен.
Предвид всичко
изложено се налага извод, че първоинстанционното решение в обжалваните части е
правилно и следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба
следва да бъде оставена без уважение.
По отношение на разноските:
При този изход
на спора пред въззивната инстанция право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК има въззиваемата страна. От името на същата е направено искане за
присъждане на разноски, а именно за заплатено адвокатско възнаграждение в
производството пред СГС в размер на 300 лева, като се представени и
доказателства за извършването на претендираните разноски.
С молба от
19.02.2020 г. от името на въззивника Т.С. ЕАД е направено възражение за
прекомерност на претендираното от насрещната страна в производството адвокатско
възнаграждение, което настоящият съдебен състав намира за неоснователно, поради
следните съображения: претендираното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение за предоставена правна защита и съдействие в настоящото
производство е съобразено с характера на производството, с правната и
фактическа сложност на същото, като същевременно е в минималния размер,
предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Предвид горното
и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********със
седалище и адрес на управление *** Б следва да бъде осъдено да заплати в полза на
Р.Г.Д., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 300 лева, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 71278 от 21.03.2019 г.,
постановено по гр. д. № 59233/2018 г., по описа на СРС, 79-ти състав в обжалваните
части, с които са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД против Р.Г.Д. искове с правно основание чл. 149 и сл.вр. чл. 154 и чл. 155
от Закона за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД,
както следва: 1/ иск за главница за цена за доставена топлинна енергия за
разликата над уважения размер от 1094,08 лева до пълния предявен размер от
1292,74 лева /или за сумата от 198,66 лева/ и за периода 01.05.2014 г. –
23.11.2014 г.; иска за главница за цена на услугата дялово разпределение за
периода 01.05.2014 г. – 23.11.2014 г.; иска за мораторна лихва върху
задължението за главница за цена на доставена топлинна енергия в размер на
171,23 лева за периода 16.09.2015 г. – 17.11.2017 г.; иска за мораторна лихва
върху главница за цена на услугата дялово разпределение в размер на 1,62 лева
за периода 16.09.2015 г. – 17.11.2017 г.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********със седалище и
адрес на управление:*** да заплати в полза на Р.Г.Д., ЕГН **********, с адрес: ***
на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК сумата от 300 лева, представляваща
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.” ЕООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.