РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното
заседание на десети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
мл. съдия
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия НЕШЕВА гр. дело № 15110 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от „ДЗИ – О.З.“ ЕАД срещу Решение № 169669/17.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 81008/2017 г., с което е отхвърлено искането за поправка
на очевидна фактическа грешка в решение № 492509/20.09.2018 г. по същото дело,
направено от „ДЗИ – О.З.“ ЕАД.
В
жалбата се излагат аргументи за неправилност на решението, като се посочва, че
в случая се касае до грешно пресмятане на дължимите разноски от ответника в
полза на въззивника – ищец. Според въззивника грешката се изразява в грешно
пресмятане на платената от дружеството държавна такса – като се сочи, че е
заплатена такса в размер на 297,62 лева, а не както е приел в решението си
съда- 112,58 лева. Също така се посоча, че съдът не е взел предвид, че страната
е претендирала и доказала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
793,28 лева с включено ДДС. Сочи се още, че неправилно е отказано искането по
чл. 247 ГПК поради това, че в мотивите на решението по същество на спора не
може да се направи извод за евентуално разминаване между формираната воля на
съда и нейното външно изразяване. Поради изложеното се мили за отмяна на решението
и допускане на поправка в диспозитива на Решение 492509/20.09.2018 г. по гр.д.
№ 81008/2017 г.
Уведомена
за подадената въззивна жалба на 25.10.2019 г. въззиваемата страна „ЗК Л.И.“ АД
не е депозирала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК.
Софийски градски
съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес
от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения
съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената
проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно
чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите,
изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на „ДЗИ – О.З.“ ЕАД срещу „ЗК Л.И.“
АД за сумата от 6190,68 лева – представляваща изплатено от застрахователя
обезщетение по застраховка „Каско +“ по щета 44011011605712, както и сумата от
425,60 лева – мораторна лихва за периода от 14.03.2017 г. до 15.11.2017 г.
Ответникът
е признал исковите претенции, поради което СРС е постановил решение №
492509/20.09.2018 г. при условията на чл. 237 ГПК. По отношение на разноските
съдът е приел, че следва да се присъдят разноски в полза на ищеца за адвокатско
възнаграждение и държавна такса в общ размер на 905,86 лева.
На
04.04.2019 г. е депозирана молба от ищеца за поправка на очевидна фактическа
грешка, с която се моли да се допусне поправка, като в диспозитива се чете
вместо сумата 905,86 лева – 1090,90 лева – представляващи сторените по делото
разноски.
СРС
е приел, че не се касае до противоречие между мотиви и диспозитив, поради което
не е налице очевидна фактическа грешка. Така постановеният акт е правилен
поради следното:
На
първо място, следва да се подчертае, че с оглед диспозитивното начало съдът е
ограничен от искането на страната, която в случая твърди наличие на очевидна
фактическа грешка, петитумът, както на молбата, така и на въззивната жалба, е
да се допусне поправка по реда на чл. 247 ГПК. Това се твърди и в съдебното
заседание пред въззивния съд. Поради това правилно молбата от ищеца е била
разгледана в производство по реда на чл. 247 ГПК, а не такова по чл. 248 ГПК.
Настоящата
инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че в случая не се касае
до неправилно изразяване на волята на съда в диспозитива на съдебния акт.
По
реда на чл. 247 от Гражданския процесуален кодекс, както правилно е приел СРС, следва
да се обсъди единствено дали формираната от съда воля е правилно обективирана в
актовете му, а не дали същата воля е правилно формирана. Очевидна фактическа
грешка е всяко едно несъответствие между формираната от съда воля и нейното външно изразяване в текста на
решението. Очевидна фактическа грешка би имало в случай на погрешно отразяване
в диспозитива на извод, направен в мотивите на акта. Не е налице очевидна
фактическа грешка в случаите, когато съдът е допуснал грешка при самото
формиране на изводите, а не само на нейното обективиране.
Правилни
са правните доводи на въззивника, че и в случай на грешно пресмятане е налице
очевидна фактическа грешка. В случая обаче не е налице грешка в пресмятането,
доколкото СРС е посочил изрично, че следва да се присъди сума в размер на
793,28 лева – разноски за платено адвокатско възнаграждение – и сума в размер
на 112,58 – размер на платена държавна такса, сборът на тези суми се равнява на
905,86 лева, както е изчислил и СРС.
Не
е налице противоречие между мотивите и диспозитива на акта, тъй като сумите
изцяло съвпадат, поради което не е налице очевидна фактическа грешка по смисъла
на закона.
Доводите
на въззивника за платената държавна такса в размер, надхвърлящ определения от
СРС, са доводи за изменение на решението в частта за разноските, доколкото се
касае до промяна на вече формираната от съда воля за размера на разноските,
които следва да се присъдят на страната. Както беше посочено, с оглед
диспозитивното начало в гражданския процес и изричното изявление на страната,
съдът не е могъл да разгледа молбата като такава по реда на чл. 248 ГПК. Извод
в тази насока, както изрично е посочил и СРС, е представеният по делото списък
с разноски, в който страната ясно е посочила, че претендира държавна такса в
размер на 112,58 лева. Именно по списъка се е ръководел съдът и е формирал
изводите си.
Поради
изложените съображения доводите във въззивната жалба са неоснователни, а
решението на СРС е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По
разноските пред въззивната инстанция:
При
този изход на спора и неоснователността на подадената въззивна жалба не следва
да се присъждат разноски на въззивника. Въззиваемата страна не е направила
искане за присъждане на разноски, поради което не следва да се присъждат
разноски.
Така
мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 169669
от 17.07.2019 г., постановено по гр.д. № 81008/2017 г. на Софийски районен съд,
119-ти състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 247, ал. 4 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.