№ 6456
гр. София, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100502106 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца П. Г. Д. срещу решение от 18.12.2023 г. по
гр.д. №31193/2023 г. на Софийския районен съд, 120 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу „С.к.к.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124 ал.1 вр. чл.439 ГПК за сумата от 1438,00 лв. - главница по договор за
овърдрафт от 30.06.2016 г., и сумата от 2900,02 лв. - непогасена главница по договор за
банков кредит от 22.08.2012 г., за които суми е образувано изп.д. №5/2023 г. при ЧСИ М.И.,
рег. №748 с район на действие ОС - Монтана, поради погасяване на вземането по давност,
като неоснователен, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че неправилно
първоинстанционният съд е изчислил давностните срокове, като последното валидно
изпълнително действие е наложената на 09.08.2017 г. възбрана върху недвижими имоти и
след тази дата не са предприемани валидни изпълнителни действия. Поддържа, че е
погасителната давност за процесните вземания е изтекла на 19.10.2022 г. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло
предявения иск за недължимост на процесните вземания. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „С.к.к.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която предявеният отрицателен
установителен иск е уважен по отношение на лихви и неустойки, поради което решението е
влязло в законна сила в тези му части.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
1
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради
следното:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
2
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
По делото не е спорно, че по повод процесните вземания в полза на „КТБ“ АД /в
несъстоятелност/ са издадени два изпълнителни листа от 05.08.2016 г. по ч.гр.д
№39765/2016 г. по описа на СРС, 64 състав, и от 03.07.2017 г., издаден по ч.гр.д.
№39365/2017 г. на СРС, 118 състав.
По молба от 30.08.2016 г. е образувано изп.д. №20168500402297 по описа на ЧСИ
А.Б. по изпълнителния лист по гр.д. №39765/2016 г. по описа на СРС, 64 състав, като с
молбата за образуване на изп. дело взискателят е поискал от ЧСИ да наложи запор върху
банкови сметки и движими вещи на длъжника, както и на ЧСИ на основание чл.18 ЗЧСИ му
е възложено извършване на всички действия за събиране на присъденото вземане.
Със запорно съобщение от 15.09.2016 г. ЧСИ А.Б. е наложил запор върху банкови
сметки на длъжника в „И.“ АД.
С молба от 25.07.2017 г. по изп.д. №20168500402297 по описа на ЧСИ А.Б. е
представен изпълнителния лист по гр.д. №39365/2017 г. по описа на СРС, 118 състав, като с
молбата е поискано събиране на присъдените суми.
Със запорни съобщения от 28.07.2017 г. ЧСИ А.Б. е наложил запор върху банкови
сметки на длъжника в „И.“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД.
С постановление от 03.08.2017 г. ЧСИ А.Б. е наложил възбрана върху недвижими
имоти на длъжника, находящи се в гр. Вършец, вписана в Служба по вписванията – гр.
Берковица на 09.08.2017 г. под акт №66, т.І, вх. рег. №911/09.08.2017 г.
С молба от 02.08.2021 г. взискателят е поискал от ЧСИ да извърши справка за
наличие на трудови възнаграждения, за МПС и за банкови сметки, както и да наложи запор
върху тях.
Със запорно съобщение от 05.08.2021 г. ЧСИ А.Б. е наложил запор върху банкови
сметки на длъжника в „Ти Би Ай Банк“ ЕАД.
С молба от 14.12.2021 г. длъжникът е поискала от ЧСИ А.Б. да бъде вдигнат
наложения и запор по банкова сметка, както и е посочила, че при първа възможност ще
започне да погасява задълженията.
С декларация от 03.05.2022 г. до ЧСИ А.Б. длъжникът е декларирала, че ежемесечно
ще внася сумата от 200,00 лв. от 15-то число до 30-то число до окончателното погасяване на
задължението.
С молба до ЧСИ А.Б. от 05.10.2022 г. ответникът „С.к.к.“ ЕАД е поискал да бъде
конституиран като взискател по силата на договор за продажба на имуществени права от
масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД от 19.08.2022 г., както и изп. дело да бъде
прехвърлено при ЧСИ М.И.. Със съобщение от 14.10.2022 г. ЧСИ А.Б. е прехвърлил
процесното изп. дело на ЧСИ М.И..
С молба от 28.10.2022 г. взискателят е поискал от ЧСИ М.И. да пристъпи към опис и
публична продан на собствената на длъжника ид.ч. от недвижимите имоти, находящи се в
гр. Вършец.
С постановление от 28.10.2022 г. ЧСИ А.Б. е прекратил изпълнителното производство
3
по изп.дело №20168500402297 на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, като е приел, че в
продължение на 2 г. не са поискани изпълнителни действия от взискателя.
След прехвърлянето от ЧСИ А.Б. по повод процесните вземания при ЧСИ М.И. е
образувано на 05.01.2023 г. изп.д. №20237480400005.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение
по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика
/определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането
на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният
ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на
вземането.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да
намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които са налице заповеди за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и са издадени и изпълнителни листове. Настоящият
съдебен състав намира, че процесните заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК са
влезли в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414
ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ.
липсват твърдения и представени доказателства за подадено възражение от длъжника по
чл.414 ГПК.
Според т.3 ТР №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от
изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.
Перемпцията е без правно значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен
поради перемпция на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от
последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на
вземането от длъжника. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ,
след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни
искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че
съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително
дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е
образувал ново дело, като във всички случаи той е длъжен да приложи искания
изпълнителен способ.
Съгласно мотивите по ТР №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, молба, в която е посочен
начинът на изпълнение води до прекъсване на давността, включително и когато
първоначалната и нередовност е поправена - чл.426 ал.3 ГПК вр. чл.129 ГПК. Молбата за
проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, както е
изяснено в т.10 ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но
съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които
съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна - чл.426 ал.4 вр.
чл.426 ал.2 изр.2 и ал.1 ГПК и прекъсва давността.
Според разпоредбата на чл.116 б. „а“ ЗЗД, давността се прекъсва с признаване на
вземането от длъжника. Съгласно ТР №4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице
прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в
което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до
негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да
достигне до знанието на кредитора.
4
В случая през периода от датата на образуване на изпълнителното дело – 30.08.2016 г.
до прекратяването му поради перемпция на 28.10.2022 г. не е налице период от 5 г., през
който да не са извършвани валидни изпълнителни действия –налагане на запори и възбрана,
и молби за прилагане на изпълнителни способи от 15.09.2016 г., 28.07.2017 г., 03.08.2017 г.,
02.08.2021 г., 05.08.2021 г. и 28.10.2022 г. са валидни такива и прекъсват давността. Налице
са и признания на вземанията с молбата от 14.12.2021 г. и декларацията от 03.05.2022 г., с
които давността също е прекъсната на основание чл.116 б. „а“ ЗЗД и от тези дати също е
започнала да тече новата 5-год. погасителна давност. При тези данни следва да се приеме, че
5-год. погасителна давност за процесните вземания не е изтекла, т.е. процесните вземания не
са погасени по давност и искът по чл.439 ГПК е неоснователен.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна помощ, сключен
между въззиваемата страна и адв. Д., според който въззиваемата страна е заплатила
адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 1500,00 лв. Съгласно
ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че
при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност съдът не може да
пада под минимума в нея, не се прилага. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение в случая надвишава значително този минимален размер, изчислен
съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, но и договореният размер не съответства на естеството на правния спор,
вида и обема на предоставената правна защита, доколкото по делото единственото действие
се изразява в депозираната по делото писмена защита, поради което и същото следва да бъде
определено на сумата от 400,00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20952 от 18.12.2023 г., постановено по гр.д.
№31193/2023 г. по описа на Софийския районен съд, 120 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА П. Г. Д., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, да заплати на
„С.к.к.“ ЕАД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 400,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6