РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. Първомай, 21.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100775 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК от Р. К. М. срещу „Кредирект“ ЕООД за
установяване, че Договор за потребителски кредит № 1072223 от 14.05.2024 г. е
недействителен.
Ищецът Р. К. М. твърди, че на 14.05.2024 г. сключил с ответното дружество
„Кредирект“ ЕООД Договор за потребителски кредит № 1072223, по силата на който
му били предоставени в заем средства в размер на 2000 лв., при годишен лихвен
процент от 50 %, годишен процент на разходите – 62,67 % и срок за погасяване на
заема от 12 месеца. Посочено е, че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит
заемателят трябвало да представи едно от следните обезпечения: безусловна банкова
гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на
определени от заемодателя условия. В случай че обезпечение не бъде предоставено, на
основание чл. 18, ал. 1 от договора заемополучателят дължал неустойка в размер на
2462,24 лв. Общо дължимата сума по договора за кредит (главница, лихва и
неустойка) била в размер на 5151,50 лв. В тази връзка изразява становище, че
сключеният договор за заем бил нищожен на основание чл. 11. ал. 1. т. 10 ЗПК, вр. чл.
22 ЗПК. Поддържа, че посоченият ГПР не отговарял на реално приложения, тъй като в
него не била включена неустойката по чл. 18, ал. 1 от договора. Тази неустойка
съставлявала разход по кредита, като ответникът бил използвал тази конструкция, за
да прикрие действителните разходи по кредита и да заобиколи разпоредбата на чл. 19,
ал. 5 ЗПК. Доколкото тази неустойка не била включена в ГПР, то същият бил в
различен размер от посочения по договора, което водело до неспазване на изискването
на чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК и недействителност на целия договор за заем на основание
чл. 22 ЗПК. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Кредирект“ ЕООД, с който изразява становище за неоснователност на
предявения иск. Счита, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна
договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може
да се прилага и без нея. В случая неустоечната клауза не била част от съществените
параметри на договора за заем. Отделно от това, счита, че били изпълнени всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2
ЗПК. Също така били спазени всички изисквания по отношение на формирането на
годишния процент на разходите (ГПР), закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая
годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва
за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че
уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР. Последната била
индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и
разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т. е. към датата на
сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане
на неустоечната сума. Излага съображения, че от съдържанието на договора ставало
ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора при всички възможни
хипотези на развитие на отношенията им. По тези съображения моли да бъде
отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца Р. К. М.
и ответника „Кредирект“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит №
1072223 от 14.05.2024 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави
на ищеца сумата от 2000 лв. Уговорен е фиксиран годишен лихвен % в размер на 50 %
и годишен процент на разходите в размер на 62,67 %.
Съобразно чл. 6, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните се
споразумели договорът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения:
безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица,
които отговарят на определени от заемодателя условия. Клаузата на чл. 18, ал. 1 от
същия този договор предвиждала, че ако заемателят не предостави договореното
обезпечение в двудневен срок от сключването на договора, дължал на заемодателя
неустойка в размер на 2462,24 лв., която се заплащала разсрочено съгласно
погасителния план.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Тъй като ищецът и ответникът „Кредирект“ ЕООД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
2
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като
краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 5151,50 лв.,
неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че
доколкото предоставената главница по договора е в размер на 2000 лв., при лихва в
размер на 689,26 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като
разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от
потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не
съответства на годишния процент на разходите от 62,67 %. Предвид горното съдът
намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в
договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително
уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума
от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на
ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение
у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага
изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо
3
се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за
недействителен.
По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.
По разноските:
Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид материалния интерес по
иска, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй
като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че
същото е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. Р. не е присъствал и в
хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът
намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния
представител на ищеца възлиза на сумата от 600 лв. В тази връзка съдът намира за
неоснователно възражението на ответника, че ищецът не е материално затруднено
лице, доколкото това обстоятелство не се опровергава от извършените справки за
трудови договори и за обезщетения за безработица, както и изисканата от Община
Първомай информация за облагаеми имущества и декларирани данни по ЗМДТ. От
същите става ясно, че ищецът притежава жилище и лек автомобил, като от 18.03.2024
г. е безработен и през периода м. 05.2024 г. – м. 02.2025 г. е получил средномесечно
обезщетение за безработица в размер на 464,10 лв. Вземайки предвид всички тези
обстоятелства, съдът намира, че ищецът изпитва сериозни затруднения при
осигуряване на издръжката си. Отчитайки, че и той е страна по общо шестнадесет
дела, водени с различни финансови институции по повод сключени с тях договори за
потребителски кредит, съдът приема, че ако бъде натоварен да заплаща предварително
и адвокатско възнаграждение, за да може да защити интересите си, ще се препятства
4
достъпът му до правосъдие. Поради това и като съобрази, че ищецът не работи и
получава единствено обезщетение за безработица, съдът счита, че той действително е
материално затруднено лице. По тези съображения ответникът следва да бъде осъден
да заплати на адв. Р. сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение. Също така,
предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от
206,06 лв., представляваща дължима държавна такса върху иска.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предявен от Р.
К. М., ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: ***, ***, че сключеният между страните Договор за
потребителски кредит № 1072223 от 14.05.2024 г. е недействителен на основание чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
***, ***, да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК Пловдив на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв
сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
***, ***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС
Първомай, сумата от 206,06 лв., представляваща дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ВХ
Съдия при Районен съд – Първомай: __________п_____________
5