№ 129
гр. Пловдив, 20.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
закрито заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Васил Ст. Гатов
Членове:Милена Б. Рангелова
Деница Ц. Стойнова
като разгледа докладваното от Милена Б. Рангелова Въззивно частно
наказателно дело № 20215000600593 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 34 от ЗПИИРКОРНФС.
Образувано е по жалба на адв. З.Т., защитник на засегнато лице Б.Х., срещу
решението № 154/16.11.21 г. по ч.н.д. № 2198/21 г. по описа на ПлОС, с което е признато и
прието за изпълнение по реда на ЗПИКОНФС решението от 30.03.21 г. на Административен
орган в *, * за налагане на финансова санкция от 240 евро, с левова равностойност 469.40
лева, по отношение на българския гражданин Б. Н. Х.
В жалбата, която е подадена в срок, се съдържат доводи за незаконосъобразно
процедиране на окръжния съд, който бил неглижирал изискването за изследване на
съответствието между решението за налагане на финансовата санкция и издаденото (въз
основа на него) удостоверение. Претендира се апелативният съд да отмени съдебния акт и
постанови отказ за изпълнение на чуждестранното решение.
При пренията пред настоящата инстанция представителят на АП-Пловдив изрази
становище за отхвърляне на искането, като обърна внимание на обосновката на отказа на
решаващия съд да проучи решението, въз основа на което е издадено удостоверението.
Обяви, че я счита за коректна, а укорът на защитата – за безсмислен. Поради това предложи
потвърждаване на обжалваното решение.
Адв. Т. поддържа искането, като повтори изложените в него съображения.
Доверителят й не присъства в хода на съдебното производство.
Апелативният съд гр. Пловдив, след като обсъди доводите на страните и извърши
1
проверка на атакувания съдебен акт, намери, че жалбата е допустима – депозирана е в срок,
от лице, което има право да жали първоинстанционния акт, като са изложени конкретни
мотиви в подкрепа на ясно заявена претенция.
Разгледана по същество, жалбата се оказа основателна.
Първоинстанционният съд е преценил, че са изпълнени условията за признаване на
станало окончателно решение на нидерландски административен орган за налагане на
финансова санкция от 240 евро по отношение на българския гражданин Б. Н. Х.. Подробно е
разглеждал и коментирал удостоверението по чл. 4 от РР 2005/214/ПВР на Съвета.
Занимал се е с един от доводите на защитата – че не бил налице превод на
приложения към удостоверението текст, изписан на няколко чужди езика, като е намерил, че
не се касае за процесуална пречка за признаване и приемане изпълнението на решението на
* адм. орган. Обявил е, че е сравнил въпросния текст със съдържанието удостоверението
(приложено в български превод) и е открил съвпадения относно личността на засегнатото
лице, времето и мястото на нарушението, датата на постановяване на решението и размера
на наказанието. В тази връзка е посочил, че превод на текста не бил и нужен, още повече, че
и в закона, и в рамковото решение 2005/214/ПВР на Съвета били разписани правила за
превод единствено на удостоверението.
ПлОС не е отговорил на втория довод на защитата – че приложеният към
удостоверението текст не може да бъде идентифициран, доколкото му липсват
конститутивните реквизити – не е датиран, подписан и подпечатан от своя автор.
Подминаването на това възражение е довело до неизпълнение на регламентираното в чл. 35,
т.1 от закона (съответно чл. 7, пар. 1 от РР) задължение на съда да провери дали
удостоверението не е в очевидно несъответствие с решението. Всъщност той е извършил
задължителното сравнение с текст, който не прилича на решение; дори не е и документ.
Отделен е въпросът, че сравнението с текст на чужд език не би могло да се проведе в
българския съдебен процес, доколкото официалният език на съдебното производство е
българският. Трябва да се отбележи, че все пак това не би било съществен процедурен порок
при липса на противопоставяне на процесуалните страни. В случая обаче защитата е
изложила, ясно и недвусмислено, коментираното по-горе възражение.
Вярно е, че евентуалното несъответствие между удостоверение и решение е
факултативно (а не задължително) основание за отказ да се изпълни чуждестранния акт за
налагане на финансова санкция. При всички положения обаче съдът трябва да извърши
сравнение и тогава едва да разсъждава дали да приложи въпросното основание. Може да се
окаже, че липсата на съответствие е по несъществени или странични обстоятелства или
обратното – по съществени факти. Очевидно във всеки от двата случая решението на съда
би било различно.
Казано с други думи, факултативността на изброените в чл. 35 от ЗПИИРКОРНФС
основания няма как да освободи съда от фундаменталното задължение за пълноценен и
всестранен анализ на данните по делото. Обратното обезсмисля фиксирането на подобни
2
основания в закона.
Ако българският съд се затруднява при преценката на основанията по чл. 35, т.1
ЗПИИРКОРНФС, трябва да се консултира с компетентния орган на издаващата държава
(арг. от чл. 32, ал. 3 от закона).
След като съдът от първата инстанция не е коментирал по годен за проверка начин
ключов довод на защитата, значи решението му е лишено от мотиви. Липсата на
аргументация на съдебния акт е процесуален порок, безусловно водещ до отмяна на
решението от страна на контролиращата инстанция. Подобен порок не би могъл да се
отстрани от нея, защото невъзможността някоя от процесуалните страни да получи отговор
на своите доводи и съображения в две съдебни инстанции компрометира идеята за
инстанционния контрол.
По тези съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението № 154/16.11.21 г. по ч.н.д. № 2198/21 г. по описа на ПлОС, с
което е признато и прието за изпълнение по реда на ЗПИКОНФС решението от 30.03.21 г.
на Административен орган в *, * за налагане на финансова санкция от 240 евро по
отношение на българския гражданин Б. Н. Х. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг
съдебен състав на посочения съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3