№ 190
гр. Стара Загора, 01.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20215500501599 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от П.С.П.,
чрез адв. Е.С., против решение № 260541 от 14.06.2021 г., постановено по
гр.д. № 1109/2021 г. на Старозагорския районен съд, в частта с която е
отхвърлен предявеният иск за осъждане на ответницата (сега въззиваема) да
предаде на въззивника владението на 7/18 ид.ч. от описания в жалбата
апартамент, находящ се в гр. С.З., ***, както и в частта за разноските. Счита,
че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно и иска то
да бъде отменено, като съдът реши спора по същество и осъди въззиваемата
да предаде владението на посочените по-горе ид.ч. Излага съображения по
същество, като анализира свидетелските показания и въз основа на тях прави
извод относно основателността на иска в неговата осъдителна част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата С. П. П., с който тя се оспорва. Излагат се съображения
относно нейната неоснователност. Иска се първоинстанционното решение да
бъде потвърдено.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима,
1
а по същество - неоснователна.
Пред районния съд е бил предявен иск за защита на право на ползване
по чл.108 ЗС.
Ищецът П.С.П. е твърдял в исковата си молба, че ответницата е негова
дъщеря. По време на брака му с майка й Х.К.Г. придобили в режим на
съпружеска имуществена общност собствеността върху 14/18 ид.ч. от
недвижим имот - апартамент №***, находящ се в гр. С.З., ***. Останалите
4/18 идеални части били лична собственост на бившата му съпруга. С
нотариален акт от 17.08.2011 г. двамата дарили на дъщеря си собствеността
върху тези идеални части, като си запазили пожизнено право на ползване
върху имота. Тъй като ищецът и майката на ответницата прекратили брака си,
докато тя била малолетна, двете останали да ползват имота до навършване на
18-годишната й възраст. Въпреки, че вече била пълнолетна, тя продължавала
да ползва имота заедно с майка си и го възпрепятствала да ползва същия.
Ищецът е твърдял, че е отправял многократни покани до ответницата да му
предостави ключ от имота, както и възможност да го ползва съобразно
правото му, но тя отказвала. Затова е искал от съда да признае за установено,
че е собственик на право на ползване върху 7/18 ид.ч. от недвижимия имот и
да осъди ответницата да му предаде владението на тези идеални части.
Ответницата е оспорила иска. Възразила е, че не оспорва правото на
ползване на ищеца върху процесния имот. Твърдяла е, че не е ползвала и не е
владяла процесния имот. Живеела в жилището на своята баба, за която
трябвало да се грижи, и дори не разполагала с ключ от процесния апартамент.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна,
че ищецът и Х.К. П. са станали собственици на 14/18 ид.ч. от недвижим имот:
апартамент №***, находящ се в гр. С.З., ***, в режим на съпружеска
имуществена общност. Останалите 4/18 ид.ч. от същия недвижим имот е
лична собственост на Х.К. П. (към настоящия момент Г.) - майка на
ответницата. С н.а. за дарение на недвижим имот с вх.рег. №7482 от
17.08.2011 г., акт 73, том XXII, дело №4520/2011 г. по описа на Служба по
вписвания гр. С.З. ищецът и съпругата му (по това време, а към настоящия
момент - бивша съпруга) дарили на малолетната тогава ответница
собствените си 14/18 ид.ч. от процесния недвижим имот, като си запазили
вещното право на ползване върху имота пожизнено и безвъзмездно. С
решение №59/15.01.2014 г. по гр. д. №3462/2013 г. по описа на РС-Стара
Загора бракът между ищеца и Х.К. П. бил прекратен, като ползването на
семейното жилище - процесния недвижим имот, било предоставено на Х.К.
П.. Приел е също така, че към настоящия момент ответницата е пълнолетна, а
от показанията на свидетелите Ц.Р.М. и Н.В.Д. - че ответницата често е
излизала от входа на блока, в който се намира собствения й апартамент.
Приел е, че това не опровергава твърденията на свидетелката Д.Д.П., че
ответницата живее при баба си в друго жилище в близост.
От правна страна първоинстанционният съд е приел, че с
прекратяването на брака е прекратена и съпружеската имуществена общност
2
при равни квоти. Правото на ползване върху 7/18 ид.ч. било установено с
решение от 16.12.2016г. по гр.дело №3746/2016г. по описа на РС-Стара
Загора, решение №124/21.04.2017г. по в.гр.дело №1074/2017г. по описа на
ОС-Стара Загора, определение №88/05.04.2018г. по гр.дело №3355/2017г. по
описа на ВКС, решение №122/12.04.2018г. по в.гр.дело №1074/2017г. по
описа на ОС-Стара Загора, определение №237/06.11.2018г. по гр.дело
№3355/2017г. по описа на ВКС, решение №358/20.11.2018г. по в.гр.дело №
1074/2017г. по описа на ОС-Стара Загора, определение № 186/15.04.2019г. по
гр.дело №3355/2017г. по описа на ВКС. Запазеното право на ползване
изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да
упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна
на новия собственик поведение, с което да се съобрази с онези форми на
ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави.
В установителната си част искът е безспорен, но е приел, че в осъдителната
част искът е неоснователен, тъй като по делото не е доказано по категоричен
начин, че ответницата владее и ползва имота.
Решението е правилно.
Фактите относно принадлежността на правото на собственост и правото
на ползване са безспорни, а и решението в установителната му част не е
обжалвано, поради което въззивният съд няма да излага съображения. Спорът
между страните е съсредоточен върху това дали ответницата ползва
процесния имот и дали препятства ищеца да осъществява своите права.
Неоснователно в тази връзка е оплакването във въззивната жалба, че
районният съд едностранчиво и безкритично е приел за достоверна версията
на ответницата, поддържана в отговора на исковата молба. Неоснователно се
твърди, че показанията на свидетелите Ц.Р.М. и Н.В.Д. са игнорирани, а е
дадена вяра само на показанията на свидетелката Д.Д.П.. Те установяват
различни факти, поради което не могат да бъдат противопоставяни. Според
твърденията на тези двама свидетели те много пъти са виждали ответницата
да излиза от входа на блока, в който се намира процесният апартамент -
средния вход на блока на ул. ***. Свидетелят Ц.Р.М. е виждал ответницата да
излиза оттам с една жена, която определя като баба й. Входната врата се
заключвала с ключ. Свидетелят не е виждал ответницата да отключва, но я е
виждал многократно да излиза оттам. С това се изчерпват неговите
непосредствени възприятия. Твърденията му за това, че ищецът няма достъп
до апартамента, макар да има право да го ползва, съставляват наученото от
разкази на ищеца. По същия начин стоят и показанията на свид. Н.В.Д.. Той
също е виждал ответницата да влиза във входа от време на време – в рамките
на два месеца няколко пъти, но няма непосредствени впечатления за това, че
ищецът не може да влезе в апартамента, защото бравата е сменена от бившата
му жена. Това той е узнал от споделеното от ищеца.
Установеното от двамата свидетели не е достатъчно, за да се приеме за
доказано, че ответницата живее в процесния апартамент. От друга страна по
делото е установено от показанията на свид. Д.Д.П., че майката на
3
ответницата живее и работи в гр. К., а самата ответница живее при баба си.
Майката на ответницата се връщала обикновено в събота и неделя, когато
прекарвала време с дъщеря си, понякога и през седмицата.
Всъщност дали ответницата живее е апартамента и има ключ за него е
без значение, тъй като ответникът е притежател на идеална част от правото на
ползване. Другата идеална част е на майката на ответницата. Тя е и титуляр на
правото на собственост върху 4/18 ид.ч. от процесния апартамент. Това
право, както и правото на ползване върху 7/18 ид.ч. не е ограничено в начина
на упражняване. Не може да има съмнение, че собственикът, респ.
ползвателят може да предостави ползването на имота на трето лице (Р-14-
2015, ІІ г.о.; Р-347-2011 г., ІІ г.о.; О-517-2019, І г.о.), в т. ч. на членовете на
неговото семейство. Няма изискване това предоставяне на упражняването на
правото на друг да става с изрично волеизявление, още повече, когато това се
извършва в семейството. Затова е без значение колко пъти ответницата е
ходила в апартамента и дали постоянно или временно е пребивавала там.
Никой от свидетелите не изложи свои лични впечатления тя да е
препятствала ищеца да ползва апартамента. Представената нотариална покана
също не доказва това, тъй като по делото не е установено ответницата да
притежава ключ от апартамента. В тази връзка следва да се има предвид, че
той е бил предоставен за ползване с решението за прекратяване на брака на
майката на ответницата. Основателността на иска по чл.108 ЗС предполага
ответникът да държи и ползва процесния недвижим имот без основание и
препятства ищеца да осъществява правата си. Този обуславящ спорното право
факт следва да бъде доказан пряко и пълно, т.е. да се създаде сигурно
убеждение у съда в неговата истинност. В случая обстоятелството, че
ответницата влиза и излиза от входа на блока, където се намира процесният
апартамент, не доказва релевантния за спорното право факт, че така тя
препятства упражняването на правото на ползване, чийто титуляр е ищецът.
Не е установено и твърдението, че той много пъти е разговарял с нея да му
осигури достъп до жилището. Представена е само една нотариална покана,
която, както бе посочено по-горе, не доказва обуславящия спорното право
факт.
Предвид гореизложените съображения, въззивният съд намира, че по
делото не е доказано наличието на втората предпоставка на
ревандикационния иск, а именно, ответницата да владее имота без основание.
Не се доказва, че ищецът е препятстван от нея да ползва имота според обема
на правата му. Поради тази причина искът в осъдителната му част правилно е
бил отхвърлен като неоснователен. Разноски не следва да се присъждат, тъй
като по делото няма данни такива да са били направени от въззиваемата.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260541 от 14.06.2021 г., постановено по
гр. д. № 1109/2021 г. на Старозагорския районен съд.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5