РЕШЕНИЕ
гр. София, 10.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав в публично заседание на дванадесети март
две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 4154/2020 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение №6989 от 09.01.2020 г., постановено
по гр.д. № 3193/2019 г., по описа на СРС, 120 с-в, е признато за установено по
предявеният от И.Л.П. срещу ответника „Е.М.” ЕООД иск с правно основание чл.
439 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 110 и чл. 119 ЗЗД, че И.л.П. не
дължи на ответното дружество „Е.М.“ ЕООД сумата от 5766,91 лв. – главница,
както и лихвите и разноските по изпълнителен лист от 03.01.2010 г. по гр. д. №
54552/2011 г. по описа на СРС, 48 състав, поради погасяване на възможността
вземането да се събере принудително от кредитора с изтичане на давност по чл.
110 ЗЗД, въз основа на който се води изпълнително дело № 20118440401108 по
описа на ЧСИ С.Я.. Предвид изхода на спора ответникът е осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 618,34 лв.
Срещу първоинстанционното решение е подадена
въззивна жалба от ответника „Е.М.” ЕООД с доводи за неговата неправилност.
Поддържа, че в конкретния случай не е изтекла предвидената в закона погасителна
давност, както и че с предприетите в изпълнителното производство действия
давността е била прекъсната, тъй като е бил насрочен опис на движими вещи на
11.12.2013 г. и запор на върху банкови сметки на 28.11.2015 г. Счита, че не е
налице период на бездействие на взискателя, който да обосновава приложение на
института на погасителната давност. Сочи още, че към момента на образуване на
изпълнителното дело в сила е било ППВС № 3/18.11.1980 г., където изрично е
постановено, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителния
процес. То е отменено с т. 10 от ТР №2 от 26.06.2015 г., постановено по тълк.
д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която отмяна действала занапред. С оглед на
това, поддържа, че новите постановки на т. 10 от ТР 2/2015 г. започват да се
прилагат от 26.06.2015 г., занапред. Иска съда да отмени първоинстанционното
решение и уважи предявеният иск. Претендира и направените по делото разноски.
Въззиваемият ищец – И.Л.П., чрез пълномощника
си - адв. М.П., с надлежно учредена представителна власт по делото, оспорва
въззивната жалба по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Счита, че
цитираното от ответника ППВС е неприложимо в конкретния случай, а дори да се
приеме обратното, то доколкото районният съд е констатирал, че давността е
настъпила едва на 13.11.2018 г. (5 години считано от датата на последното
валидно изпълнително действие - 13.11.2013 г.), релевантните по делото факти и
техните правни последици са се реализирали при действието на ТР №2 от
26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и същото
намира приложение.
В условия на евнтуалност поддържа, като
начална дата, от която тече погасителната давност по изп. дело № 20118440401108
по описа на ЧСИ С.Я., следва да се приеме 10.08.2011 г. ( наложена възбрана
върху негов недвижим имот), съответно изтича на 10.08.2016 г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира подадената въззивна жалба за основателна по следните съображения:
Страните не спорят, че ищецът И.Л.П. е длъжник
по изпълнително дело №20118440401108, по описа на ЧСИ С.Я., образувано въз
основа на изпълнителен лист от 28.02.2011 г., по гр.д. № 8009/2011 г., на СРС,
в полза на „Обединена Българска банка” АД за суми, както следва: 16270,36 лв. –
просрочена главница, ведно със законната лихва върху главницата от 23.02.2011
г.; сумата от 1223,10 лв. – договорна лихва за периода 20.04.2010 г. -
20.02.2011 г.; сумата от 112,97 лв. - наказателна лихва за периода 20.04.2010
г. - 20.02.2011 г. и сумата 352,13 лв. - държавна такса. Както по изпълнителен
лист от 03.01.2012 г. по ч.гр.д. № 54552.2011 г. по описа на СРС, 48 състав за
сума в размер на 5766,91 лв., както и лихви и разноски по изпълнителния лист.
Не спорят и по отношение на обстоятелството,
че с договор за цесия от 31.01.2018 г. банката е прехвърлила вземанията си по
договора на „ Е.М.“ ЕООД. Соченото от ответника уведомление изх. № МА 00020651
от 02.04.2018 г. до длъжника за извършената цесия.
Настоящият състав споделя изводите на СРС, че
процесните вземания се погасяват с предвидената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна
погасителна давност, тъй като те произтичат от влязла в сила заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и последиците ѝ следва да бъдат
приравнени на тези на влязло в сила съдебно решение. В тази връзка следва да се
посочи, че в производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва
заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането.
Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че
претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза
в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От
този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е
петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен
съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното
производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и
с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и
положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие
инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил
осъдителен иск за вземането си по общия ред. Съответно, не би следвало се
приеме, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е приложима към влязло в сила решение,
но не и по отношение на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би
означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни
актове, да се придадат различни правни последици досежно течението на
давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици
на съдебни актове, които са били стабилизирани.
/в подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. №
221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. №
1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 2566/2013 г., IV ГО).
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането,
че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция”
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право,
като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по
време валидно изпълнително действие.
Според даденото с ППВС № 3/18.11.1980г.
тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече, като същото съгласно
чл. 130, ал. 2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната и изпълнителната
власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира. С решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. №
2382/2017г., IV ГО на ВКС, и решение № 51/21.02.2019г. по гр. д. № 2917/2018г.,
IV ГО на ВКС, е прието, че прилагането на даденото с посоченото тълкувателно
решение тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица
погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на
изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период
по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна
дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на
даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото
към онзи момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР
тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на
същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото
тълкувателно решение ще се прилага от този момент за вбъдеще. С оглед на това
извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по тълк. дело № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. поражда действие от датата на
обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение
се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.
Следва да се отбележи, че към настоящия момент
е налице образувано тълкувателно дело №3/2020 пред ОСГТК на ВКС по въпроса „От
кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли
се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди
приемането му?“. Въпросът е обуславящ изхода на настоящия спор, но по аргумент
от т. 1 от ТР №8 от 07.05.2014 г., по тълк. д. № 8/2013 г., на ОСГТК на ВКС, но
право да спре настоящото производство има единствено и само касационната
инстанция.
Съдът намира за обоснован извода на СРС, че
последното валидно изпълнително действие по образуваното от ответника изп. д.
20118440401108, по описа на ЧСИ С.Я., датира
от 13.11.2013 г. (л.178-181), изразяващо се в опис на движими вещи на
ищеца, с което давността е прекъсната по аргумент от чл. 116, б. „в“ от ЗЗД.
След тази дата в продължение на две години не са предприема други изпълнителни
действия, поради което на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното
производство е прекратено по силата на закона, т.е. считано от 13.11.2015 г. Но дори изпълнителното дело да е било
перемирано, необразуването на
постъпили нови искания от взискателя в отделно дело нямат значение за
прекъсването на давността. Действително образуването на изпълнителна дело не е
предприемане на принудително изпълнение, а е от категорията на административни
такива /канцеларско действие/, което следва предявяването на изпълнителния лист
за изпълнение. Когато обаче молбата за изпълнение съдържа искане за
изпълнителни действия, които са от категорията да прекъснат давността – те ще
прекъснат давността, но с ефект от поискването им, освен ако осъществяването им
е забавено по причина, за която взискателят отговаря – след направеното искане
не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така е
осуетявал тяхното прилагане, без значение на това дали е настъпила перемция или
не по конкретното изпълнително дело. /в този смисъл е и споделяната от
настоящия състав практика на ВКС обективирана в РЕШЕНИЕ № 3724 от 24.02.2021
г., постановено по гр. д. № 1747/2020 г.; РЕШЕНИЕ № 93 от 17.05.2021 г.,
постановено по гр.д. 2766/2020 г.;
Определение № 248
от 1.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3647/2020 г., IV г. о., ГК/
Предвид приетото от настоящия състав, че до
отмяната на ППВС №3/1980 г. по образуваните изпълнителни дела давността е
спряла да тече, то и следва да се приеме, че до прекратяване на изп. д
20118440401108 (13.11.2015 г.) по силата на закона, давност не е текла. Едва
след този момент, считано от 13.11.2013 г. е започнала да тече нова петгодишна
погасителна давност и същата би изтекла на 13.11.2018 г. Съгласно
разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на
действия за принудително изпълнение. В случая давността е била прекъсната на 27.07.2017 г. с изпращане от ЧСИ С.Я.на запорни съобщения
изх. № 045572/27.07.2017 г. до „Райфайзенбанк България“ ЕАД, изх. №
045573/27.07.2017 г. и изх. № 045571/27.07.2017 г.(л. 204 – 206) ,с които е
наложен запор върху всички банкови сметки на длъжника И.П. – арг. т. 10 Тълкувателно
решение по тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС /“Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която
е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие“/. Предшестващото
„прекратяване“ на изпълнителното дело поради перемция е без правно значение,
както беше посочено по-горе. По изложените по-горе съображения изводите на СРС
санеобосновани, а оплакванията в жалбата са основателни.
В случая давността е била
прекъсната и е започнала да тече нова 5 /пет/ годишна давност, която не е
изтекла нито към момента на предявяване на исковата молба-18.01.2019 г.,
нито към приключване на устните състезания пред
въззивната инстанция – 12.03.2021 г. Противно на поддържаното
във въззивната жалба не рефлектира върху преценката за настъпила перемция,
респективно по отношение прекъсването на изтеклата погасителна давност
обстоятелството дали имуществото, върху което е насочено принудителното
изпълнение, е несеквестируемо или не.
Тъй като крайните правни изводи на настоящия
състав не съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение следва да бъде изцяло
отменено, а предявени от И.Л.П. срещу „Е.М.“ ЕООД исковете по чл. 439 ГПК,
следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
С оглед изхода на спора ответникът, въззивник
в настоящето производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има право на разноски
за юрисконсултско възнаграждение, които предвид фактическа и правна сложност на
делото съдът определя в размер от по 100 лв. и за всяка от двете инстанции,
както и на сумата от 115,34 лв., представляваща заплатена ДТ за въззивното
производсво.
С оглед цената на
исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 6989 от
09.01.2020 г., постановено по гр.д. № 3193/2019 г., по описа на СРС, 120 с-в, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.Л.П., ЕГН **********,***, със
съдебен адрес ***, офис 1 чрез адв. М.П. САК срещу „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление ***, сграда Матрикс Тауър, ет. 4-6,
представлявано от Р.И.М.-Т.искове с правно основание чл. 439 ГПК, във вр. с чл.
430, ал. 1, ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, за установяване, че И.Л.П. не
дължи на „Е.М.“ ЕООД сумата от 5766,91 лв. – главница, както и лихвите и
разноските по изпълнителен лист от 03.01.2012 г., издаден по ч.гр. д. №
54552/2011 г. по описа на СРС, 48 състав.
ОСЪЖДА И.Л.П., ЕГН **********,***,
със съдебен адрес ***, офис 1 чрез адв. М.П. САК да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление ***, сграда Матрикс Тауър, ет. 4-6,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 200,00
лв. за производството пред СРС и СГС и 115,34 лв., представляваща заплатена ДТ
за въззивното производсво.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
О С О Б
Е Н О М Н Е Н И Е
на мл.с.
Евелина Маринова по в.гр.д. 4154/2020
г. на СГС, ГО, II Е
въззивен състав
Не споделям възприетата от
мнозинството на съдебния състав теза по въпроса прекъсва ли погасителната
давност изпълнително действие, извършено, след като е настъпила перемпция по
изпълнителното дело. Считам, че изпълнителни действия, които са от естество да
прекъснат давността, не биха могли да прекъснат последната, когато се извършват
по изпълнително дело, прекратено по право на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Аргумент в подкрепа на горното черпя от разясненията, дадени с ТР № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС /т.10/, според които във всички случаи на прекратяване на
принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори
и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват по
право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни
способи, от извършването на които трети лица са придобили права (напр.
купувачите от публична продан), както и редовността на извършените от трети
задължени лица плащания. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие. Освен от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така изразеното
виждане се подкрепя и от решение № 42 от 26.02.2016 г., постановено по гр.д. №
1812/2015 г. на ВКС, IV ГО;
решение № 10/16.02.2016 г. по гр.д. № 3231/2014 г. на ВКС, III ГО; определение № 290 от 25.04.2018 г. по гр.д.
№ 3217/2017 г. на ВКС, III ГО/. За
последно по време валидно изпълнително действие намирам, че следва да се счита
последното такова, извършено преди настъпване на перемпцията, съответно – преди
да бъде прекратено по право изпълнителното дело, тъй като след прекратяване по
право на изпълнителното дело предприето по него изпълнително действие не би
могло да се счита валидно извършено. Така изложеното не води до смесване на
институтите на перемпцията и погасителната давност, а държи сметка за
последиците на перемпцията по отношение на изпълнителното дело и валидността на
извършваните изпълнителни действия. За пълнота следва да се посочи, че от
страна на Председателя на Висшия адвокатски съвет е отправено предложение изх.
№ 796/21.07.2021 г. да бъде допълнен предметът на вече образуваното
тълкувателно дело № 2/2021 г. на ОСГТК на ВКС, а ако се приеме, че такова
допълване не е допустимо, да се образува ново тълкувателно дело, по което да се
даде отговор на така поставения въпрос, с оглед констатирана противоречива
практика по него.
……………………….
мл.съдия Е.Маринова