Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261009 30.03.2021 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение,
XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на десети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина
Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 17245 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК ********* против Х.В.Х.,
ЕГН *******, с която са предявени обективно съединени установителни искове с
правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД.
Ищецът
твърди, че на 01.07.2014 г. между ответника и трето лице – кредитор „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД бил сключен договор за потребителски кредит, издаване и
ползване на кредитна карта №.. , при общи условия и спазване на ЗПК, с
предоставена сума от 1075 лева и 116,10 лева – размер на кредит за покупка на
застраховка „защита на плащания“, платими ведно с добавка, представляваща печалба на кредитора, в срок до 05.01.2016
г., на 18 вноски.
С
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 10.01.2017 г.,
вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с
получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради липсата
на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 342/09.05.2019 г. по ч.гр.д. № 614/2019 г. по описа на КРС, II гр.
състав, за следните суми: 1107,70 лева
– главница; 580,27 лева – договорна
лихва за периода 05.08.2014 г. – 05.01.2016 г.; 516,48 лева – обезщетение за забава за периода 06.08.2014 г. –
05.04.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата от постъпване на заявлението в съда - 02.05.2019 г. до погасяването, срещу която
постъпило възражение в срок, при което възникнал правен интерес от предявяване
на настоящите искове. Моли се за уважаването им. Претендират се разноските в
заповедното и настоящото производство.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор. Твърди, че липсва
договор с твърдения първоначален кредитор; не бил получил информация по ЗПК,
нито дал съгласие за обработване на личните му данни, не получил и твърдяната
заемна сума; клаузите в ОУ били неравноправни и нищожни, поради противоречие с
добрите нрави, липса на предмет, а уговорената неустойка била прекомерна.
Липсвало представено уведомително писмо за извършената цесия, като тя не му
била съобщена преди заповедното производство. Размерът на шрифта на договора
бил под 12, в разрез с изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Дог. възн. лихва била
нищожна, поради противоречие с добрите нрави, както и неустойката, вкл. като
прекомерна и на доп. основание – чл. 21, ал. 1 ЗПК, т.к. с нея се създавали
задължения, които по същество се покривали от ГПР, като се надвишавало
изискването на чл. 19, а л. 4 ЗПК. Клаузата за неустойка противоречала и на чл.
71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК. Не се дължали и такси за разходи. Моли се за отхвърляне на
исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 614/2019 г. по описа на КРС, II гр. състав, вземанията
по настоящото производство съответстват на заповедта за изпълнение.
Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковете,
по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл.
415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
От договора за потребителски кредит от 01.07.2014
г. /л.36-37/ се установява наличието на съглашение за предоставяне на парична
сума от 1000 лева, с уговорена такса
ангажимент от 75 лева. Ответникът е предоставил банкова сметка, ***. Видно от
приложеното платежно нареждане /л.42/, сумата от 1000 лева е била преведена по
същата, като получаването се установява категорично и от заключението на
приетата ССЕ, която съдът кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвена. Като
извънсъдебно признание следва да се приемат и извършените частични плащания по
кредита /вж. ССЕ/.
Договорът и придружаващите го документи носят подписи за ответника, които не са
оспорени откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл.
193, ал. 1 ГПК/, нито подобни възражения са направени при представяне на
документите в оригинал на осн. чл. 183 ГПК в о.с.з.
Ето защо, съдът приема за доказано подписването
на договора между първоначалния кредитор и ответника, съгласно който последният
е получил предоставената му сума от 1000 лева. Възраженията в ОИМ в обратна
насока са неоснователни.
Съобразно предвидените
параметри и условия – към главницата е кумулирана застраховка „защита на
плащанията“ от 116,10 лева, такса ангажимент от 75 лева, с посочен общ размер
на кредита от 1191,10 лева; 18 погасителни вноски, с общ размер на плащанията
от 1898,7 лева; ГПР от 105,69 % и лихвен процент – 65,39 %. Налице е
погасителен план, в който са посочени падежи за плащане /без разбивка на
отделните елементи/ и размер на оставащата главница.
От рамковия договор за цесия от 10.01.2017
г. и приложение № 1 към него /л.11-19 дело КРС, в което под № 6063 фигурира
вземането към ответника/ се установява, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс”
ЕАД и „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД е сключен договор за цесия, по силата на
който ищецът е придобил вземанията по договора за кредит.
Съобразно договора за цесия,
цесионерът е придобил вземанията за главници, ведно с натрупаните към момента
на прехвърлянето лихви, привилегии и обезпечения. Следователно, установява се,
че ищецът е кредитор относно непогасените задължения по кредитното
правоотношение.
Прието е
уведомително писмо за цесията /л.24 КРС/, връчено лично на ответника преди зап.
производство – на 06.06.2017 г. – л.42. Поради това и възраженията в ОИМ не се
споделят. Отделно - ответникът следва да
се счита за уведомен и с получаването му
в хода на процеса, чрез исковата молба и приложенията към нея. Изходящото
от упълномощения-цесионер /л.20 КРС/ уведомление, приложено към исковата молба
и достигнало до длъжника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера -
Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014
г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
III г. о./. Като факт от значение за спорното право, настъпил в хода на
процеса, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от
съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива съдебна практика
Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от
09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./. А в случая се доказва
категорично, че уведомяването е извършено и преди образуване на делото.
Предвид
изложеното, ищецът е титуляр на вземанията, а ответникът е надлежно уведомен за
цесията.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми,
които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но
е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на
добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018
г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни
клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д .
3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. №
2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на
императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната
правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква
събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017
г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС,
IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва
да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според
възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявения иск, следи служебно.
„БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е
ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно
чл. 22 ЗПК /в ред. в сила от 12.05.2010 г./, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В
случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В
процесния договор никъде не са посочени
взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.
Според
чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР
се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
/кои компоненти точно са включени в
него и как се формира същият от 105,69 %.
Посочената годишна фиксирана лихва от 65,39 % не е ясно как точно се съдържа и
как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт.
Ето защо, не е ясно по какъв начин е
формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на заема, което е в значителен размер
- 105,69 %. След като кредиторът,
при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя
начин да посочи какво точно е включено в тях.
Отделно - посочването
само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя
в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т
см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018
г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му, поради което договорът е
недействителен.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната
страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на
същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид
последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по заема, но
не и лихви или други разходи.
Предоставеният кредит е в размер на 1000
лева. Сумата от 75 лева такса ангажимент не се взема предвид при формиране на
главницата, т.к същата е недължима, съгл. 23 ЗПК. Не се вземат предвид и
премиите за закупуване на застраховка „защита на плащанията“, т.к. – 1. според
ЗПК, се дължи само чистата стойност на кредита, но не и др. разходи, каквато се
явява застраховката и 2. – по делото не
се доказва плащане на сума на застраховател за застраховка „защита на
плащания“, въпреки изричните указания до ищеца по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК с
доклада по делото. Действително е приет застрахователен сертификат, както и
общи условия, но в тях не е посочен нито размерът на застрахователната премия,
нито е удостоверено нейното плащане и липсват уговорки във връзка с усвояване
на тази сума.
От предоставения кредит следва да се
приспаднат извършените плащания. Според ССЕ – по договора е извършено едно
плащане в размер на 211 лева. Поради това и недължимостта на други плащания, е
погасена част от главницата и дължимата за връщане сума възлиза на 789 лева. До
този размер искът е основателен и доказан и следва да бъде уважен, ведно със
законната лихва като последица и на осн. чл. 86 ЗЗД. За разликата до пълния
предявен размер и за останалите претенции – за дог. лихва и обезщетение за
забава, исковете следва да бъде отхвърлени като неоснователни.
За пълнота – договорната лихва е
недължима и, поради нищожност на клаузата за начисляването й.
При формиране размера на лихвата по заема,
обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да
може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната
лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната
такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г.
на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.,
както и практиката на ПОС: Решение №
526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210
от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от
5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от
16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай
договорената между страните лихва - в размер на 65,39 % годишно, както и годишен процент на разходите от 105,69 %, надхвърлят законната, което
представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, като същевременно предвиждат и повече от едно
възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата, установяваща
размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните,
противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки
не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и
такова задължение не е възникнало за ответника.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото
му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност, на осн. чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил искане и представил доказателства за
сторени такива от 105,91 лева – ДТ; 180 лева – депозит ССЕ.
Следва да се
присъдят и разноските в заповедното производство /44,09 лв. – ДТ и юрк.
възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР №
4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Разноските за
юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото дело следва да бъдат
определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с чл.37 от ЗПрП,
вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при което се
дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за заповедното,
предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.
По съразмерност се дължат – 138,12 лева
за настоящото и 33,68 лева за зап. производство.
Ответникът е направил искане и
представил док. за плащане на адв. възнаграждение от 400 лева, съгл. ДПЗС.
Възражението за прекомерност е своевременно, но неоснователно – при минимум от
384,31 лева, претендираното такова не е прекомерно и не подлежи на редуциране. Дължат
се 256,84 лева.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че Х.В.Х., ЕГН **********
ДЪЛЖИ на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК ********* следните суми: 789 лева - главница по договор за
потребителски кредит № … от 01.07.2014 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 10.01.2017 г. на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД,
ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 02.05.2019 г.
до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ
иска за главница за разликата над уважения до пълния предявен размер от 1107,70
лева, както и исковете за установяване дължимост на 580,27 лева – договорна
лихва за периода 05.08.2014 г. – 05.01.2016 г. и 516,48 лева – обезщетение за
забава за периода 06.08.2014 г. – 05.04.2019 г., за които суми е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 342/09.05.2019 г. по
ч.гр.д. № 614/2019 г. по описа на КРС, II гр. състав.
ОСЪЖДА Х.В.Х., ЕГН **********, с адрес: *** да
плати на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, ет.6, следните суми: общо 138,12 лева /сто тридесет и осем лева и
дванадесет стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство и
общо 33,68 лева /тридесет и три лева
и шестдесет и осем стотинки/ - разноски по съразмерност за заповедното
производство по ч.гр.д. № 614/2019 г. по описа на КРС, II гр. състав.
ОСЪЖДА „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Хенрик Ибсен“ №
15, ет.6 да плати на Х.В.Х., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 256,84 лева /двеста петдесет и шест
лева и осемдесет и четири стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП