№ 1772
гр. Плевен, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20254430104227 по описа за 2025 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от
М. В. И. с ЕГН ********** против „СТИК КРЕДИТ“ АД с ЕИК ***, в която се
твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит ***,
като съгласно чл.1, ищеца като кредитодател се задължавал да предостави на
ответника като кредитополучател кредит в размер на 1500лева, а
кредитополучателят се задължавал да върне сумата от 2223.06 лева, съгласно
условията на договора, при срок на съглашението 3 месеца. Посочено било, че
ГПР по кредита е в размер на 42.58 %, а ГЛП в размер на 36 %. В чл.29, ал.1 от
договора било предвидено, че ако кредитополучателя не предостави
допълнително обезпечение дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 %
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение, а съгласно ал.2 от същата
разпоредба неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна
вноска. На това основание на ищеца била начислена неустойка в общ размер
на 626.99 лева, добавена към дължимата главница и лихва. Това било видно и
1
от предоставения погасителен план към Договора.
Твърди се, че ищеца бил заплатил по Договор за кредит *** сумата от
1830 лева.
Навеждат се доводи за нищожност на процесния Договор за кредит.
Ищецът счита, че Договора е недействителен на основание чл.22 от
ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в него не били посочени
приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало
изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за
кредита или е променлив.
Счита също така, че нарушена била и разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК, която предвиждала, че договорът трябва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В Договора била
посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика
на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият/. Не ставало ясно дали в
него била включена предвидената неустойка или само лихвата, или лихва и
други разходи, които следвало да бъдат подробно описани. Това правело
процесния Договор за потребителски кредит недействителен поради
неспазване на изискването на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Наред с горното, посочването в кредитния договор на размер на ГПР,
който не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите.
При условия на евентуалност, ако не се приеме, че Договора е
недействителен, ищеца навежда доводи за нищожност на неустоечната клауза,
като накърняваща добрите нрави. Сочи се, че с нея бил нарушен принципа на
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, чиято цел
била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна
за сметка на другата. С уговаряне на тази клауза се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на
2
собствена изгода на кредитора. Клаузата, според ищеца, била и неравноправна
по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата предвиждала заплащането на неустойка,
която била необосновано висока. Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК било
уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26
от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити.
Разгледана в този аспект, неустойката по процесния Договор за кредит ***,
дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията по договора, се
намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката за
неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която
излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване. В полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Тя
представлява сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността
на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване
на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената
главница.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за
кредит, а при условия на евентуалност да се прогласи нищожността на
неустоечната клауза.
Претендира се също така да бъде осъден ответника да заплати на ищеца
сумата от 330лв., представляваща недължимо платена по процесния Договор,
а при условията на евентуалност да му заплати сумата от 260лв., като платена
по нищожната неустоечна клауза.
Ответникът „Стик - Кредит“ АД е депозирал писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК, с който навежда на първо място доводи, че правото на иск в
3
случая е упражнено при условията на злоупотреба с право, както и че
установителната искова претенция е недопустима, поради липсата на правен
интерес от предявяването й. На следващо място ангажира становище за
неоснователност на исковете.
В о.с.з. на 11.11.2025г. е допуснато изменение на цената на исковите
претенции, като главния осъдителен иск се счита предявен за сумата от
385,55лв., а евентуалния иск за сумата от 314,50лв.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
недопустимост на установителния иск за нищожност на процесния договор за
кредит.
Ответникът поставя въпрос за допустимостта на обективното
съединяване на иск по чл.26 от ЗЗД с осъдителен иск за реализиране на
правата произтичащи от нищожността. Последователно поддържано и в
теорията и в съдебната практика е разбирането, че правният интерес от
воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато
сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом
законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-
голямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е
от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която
не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред.
Трайна е практиката на съдилищата за допустимостта на такова обективно
съединяване на иск за нищожност с осъдителен иск за реализиране на правата
произтичащи от нищожността. В този смисъл могат да бъдат посочени
Решение № 72 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК,
Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК,
Решение № 50029 от 7.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 2279/2022 г., I г. о., ГК,
Определение № 628 от 10.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 597/2018 г., III г. о.,
ГК.
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с ***,
че същия е бил сключен между ответника „Стик - кредит“ АД, в качеството на
4
заемодател и ищеца М. В. И., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора, на ищеца е бил предоставен М.ално
разрешен лимит по кредитна линия 1500лв., представляващ М.алния размер
на предоставената главница, като този размер е бил усвоен при първия транш,
на датата на сключване на договора.
Видно е, че лихвеният процент е посочен в Договора в размер на 36 %, а
годишният процент на разходите е посочен в размер на 42,58 %.
Установява се, че страните са договорили в чл.19, че потребителят
следва в срок от три дни от сключване на договора: 1.да осигури действието на
трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД и в полза на кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на
потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси или други; 2. или да предостави
банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката
да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия
договор в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е
получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения, а срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най -
малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Видно е, че в чл.29 от Договора е посочено, че страните се съгласяват, че
при неизпълнение на задължението на заемателя посочено в чл.19,
потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден.
По делото е безспорно, че ищеца кредотополучател не е изпълнил
задължението по чл.19 и не е предоставил обезпечение, като от приложения
препис на Погасителен план към Договора е видно, че още при сключването
му е била начислена неустойка в размер на 626,99лв.
Представени са и СЕФ и ОУ, действащи в правоотношението между
страните по делото.
Не се спори между страните и се установява от представената от
ответника счетоводна справка, че ищеца е заплатил в полза на кредитора по
процесния договор суми в общ размер на 1885,55лв., от които 1500лв. са
5
осчетоводени за погасяване на главницата, 48,19лв. за погасяване на
договорната лихва и 314,50лв. за неустойка.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски
кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 42,58%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава М.алния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва регламентираната в чл.29, ал.1 от Договора неустойка.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на член 3,
буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
член 3, буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
на чл.19 и чл.29 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на
заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да
6
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита,
че първото от тях - предоставянето на безусловна банкова гаранция, е
очевидно неизпълнимо за кредитополучател, молещ за заем в размер на
1500лв. В случай, че би могъл да осигури такава банкова гаранция, той би
получил кредит от банка, а не би се обърнал за услуга към небанкова
институция. На следващо място, след като са налице специално предвидени
изисквания, на които следва да отговарят поръчителите, те са реално
неизпълними в краткия тридневен срок.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.19 от Договора
изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и това е било
ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още
при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от
плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка
месечна вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените
й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е
отпуснат кредит в размер на 1500 лв., а уговорената и начислена при
сключване на Договора неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 626,99лв., т. е. надхвърляща 1/3
част от главницата по заема. Освен това неустойката се начислява еднократно
и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е.
неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и
за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че
размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с
реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на
ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в
срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Основното задължение на длъжника по договора за заем е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
7
на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не
се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната
й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно
какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора
е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и
едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така
въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може
да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок от усвояване на
сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката
не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът
би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
8
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.29 от
процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от Директива
2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в
ГПР, същия би бил в различен размер от посочения 42,58%.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
По тези съображения, съдът счита, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.
10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на процесния Договор за
паричен кредит, сключен между ищеца и ответника „Стик - кредит” АД е
основателен и следва да бъде уважен.
Съдът обсъди и предявеният от ищеца иск с правно основание чл.55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящото производство се установи нищожност на процесния
договор за кредит, поради което ищеца дължи връщане само на главницата по
него в размер на 1500лв.
Установи се от обсъдените писмени доказателства, че ищеца М. И. е
заплатил по процесния договор суми в общ размер на 1885,55лв.
Внесените суми над размера на главницата, изчислявани на 385,55лв., са
недължимо платени по недействителния договор и подлежат на връщане от
кредитора.
9
Ето защо, съдът приема, че и тази искова претенция се явява
основателна и доказана до предявения размер след допуснатото изменение на
цената на иска и следва да бъде уважена.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ответника
дължи ищеца разноски за държавна такса в размер на 110лв., както и разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 480лв. От приложения препис на
Договор за правна защита и съдействие от 27.10.2025г., който има за предмет
процесуално представителство по настоящото дело е видно, че е било
уговорено и платено адвокатско възнаграждение в посочения размер.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. В.
И. с ЕГН ********** и „СТИК КРЕДИТ“ АД с ЕИК ***, че сключеният
между тях Договор за потребителски кредит ***, е нищожен, на основание чл.
26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, „СТИК -
КРЕДИТ" АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да
заплати в полза на М. В. И. с ЕГН **********, сумата от 385,55лв.,
представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит
***, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 04.08.2025г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ" АД с ЕИК ***, да заплати на М. В. И. с
ЕГН **********, сумата от 590лв., представляваща разноски за държавна
такса и адвокатско възнаграждение.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени на ищеца по следния,
посочен от него начин: с пощенски запис на М. В. И., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: *** или по банкова сметка: ***.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
10
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
11