№ 1528
гр. Плевен, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ана Ив. Илиева
при участието на секретаря Велислава В. Василева
като разгледа докладваното от Ана Ив. Илиева Гражданско дело №
20254430100996 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод на предявени от И. В.
В., с ЕГН **********, с постоянен адрес в *** срещу „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в
***, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М. и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в ***, представлявано от
П.Б.Д., искове, както следва: иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. първо
от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т. 10, вр. чл. 19, ал.5 от ЗПК за признаване на
сключения между „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и И. В. В. Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 4859681 от 26.07.2023 г. за
недействителен; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за признаване
на сключения между „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ********* и
И. В. В. Договор за предоставяне на гаранция № 4859681 от 26.07.2023 г. за
нищожен; при уважаване на първите два иска е предявен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, с искане да осъди: „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД да заплати на И. В. В. като недължимо платени: 1.сума
в размер на 26,22 лева – договорна/ възнаградителна лихва по чл. 2, ал. 6 от
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 4859681 от 26.07.2023
г. за периода от 04.08.2023 г. до 03.11.2023 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане; да осъди „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********
да заплати на И. В. В. като недължимо платени: сума в размер на 143,78 лева–
възнаграждение за представено поръчителство на основание чл. 3, ал. 1 от
Договор за предоставяне на гаранция № 4859681 от 26.07.2023 г. за периода от
04.08.2023 г. до 03.11.2023 г., както и законната лихва върху сумата, считано от
1
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
В исковата молба ищецът твърди, че на 26.07.2023 г. е сключил договор
за заем с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, по силата на който и е отпуснат
заем в размер на 600 лв., при ГПР № 33,39 % и ГЛП 30% на 14 месечни
вноски. Заради клаузата обаче на чл. 4 от договора за заем, ищецът твърди, че
е сключил втори договор за предоставяне на гаранция № 48596812/27.07.2023
с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с който е обезпечен договора за
паричен заем. Възнаграждението за поръчителя възлизало в размер на 143,78
лв., или по 10.27 лв. към всяка месечна вноска. Ищцата твърди, че е погасила
всички суми по двата годоора. Счита обаче, че договорът за заем и договорът
за предоставяне на гаранция са нищожни и не е следвало да заплаща тези две
суми. Формулира се довод, че договорът за заем е недействителен, тъй като в
процесния договор е посочен 33,39% ГПР, но не е ясно нито какво включва,
нито как е формиран, а в него следвало да се включи освен главница и лихва, и
всички разхода по кредита. Съгласно чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК в договора следва
да се посочи ГПР и общата сума, дължима от потребителя. Посочва, че в
случая в ГПР не са включени допълнителни разходи, а в случай, че бъдат
включени, то ГПР ще надхвърли многократно допустимия размер съгласно
чл.19,ал.4 от ЗПК. Дължимото възнаграждение за предоставяне на
поръчителство според ищеца е именно разход по кредита, който следва да
бъде включен в ГПР. Единствено цифровото изражение на ГПР противоречало
на изискванията на нормата на чл. 11,ал.1,т.10 ЗПК поради което на осн. чл.22
ЗПК договорът бил недействителен. Ищецът счита, че разпоредбата на
чл.26,ал.1,пр.2 ЗЗД намира приложение за процесните договори, тъй като
заобикалят закона, понеже с тях ответниците постигат забранен от закона
резултат чрез сключване на отделни съглашения. Единствената цел за
сключване на договора за предоставяне на гаранция се сочи, че не е
гарантиране изпълнение на задължението по договора за кредит, а кредиторът
да получи допълнително възнаграждение, което не му се следва, с което
заобикаля нормата на чл. 19,ал.4 ЗПК. Моли предявените искове да бъдат
уважени и претендира разноски.
В проведеното по делото о.с.з. процесуалният представител на ищеца
моли съда да уважи предявените искове като основателни и доказани и да му
присъди разноски.
В отговора на исковата молба ответникът „ ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ е направено възражение за липса на местна подсъдност,
тъй като съгласно чл.113 ГПК ищецът е потреббител по процесния договор, а
неговия настоящ адрес е в гр. София. Молят исковата молба да се остави без
движение до внасяне на дължимата държавна такса. Формулира се довод за
недопустимост на предявения установителен иск, поради липса на правен
интерес, тъй като към момента на сключването му, неговото изпълнение
между страните не еи мало спор.В случая предявените установителни, наред с
осъдителни искове, представлявали злоупотреба с право от страна на ищеца,
целяща натоварване на страните с разноски. Поради това моли делото да бъде
2
прекратено. Ответникът формулира и довод за неоснователност на
предявенитре искове, тъй като договорът отговарял на изискванията на
чл.10,ал.1,чл.11,ал.1,т.7-12 и 20 и ал.2 от ЗПК. В съответствие с нормата на
чл.11,ал.1,т.10 ЗПК в договора е посочен ГПР от 33,39% и обща дължима сума
от 626,22 лв., изчислени към момента на сключване на договора и били
отразени известните към този момент разходи. Поради тази причина или
използвани зависимост от вида на договора за паричен заем - допускания,
предвидени в приложение №1 към чл. 19,ал.2 ЗПК, т.3,б.“а“. Разпоредбите на
ЗПК не предвиждали поясняване на ГПР, за разписване на методика на
формиране на ГПР, за предоставяне на пояснения относно какви разходи са
включени в ГПР. Според ответника задължението за посочване на ГПР се
изчерпа с посочване на цифрова стойност до втори десетичен знак.
Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не се включвал
към ГПР, тъй като не е част от общия разход по кредита според легалната
дефиниция. Предоставянето на обезпечение не представлявало условие за
усвояане на заемната сума от заемодателя и не представлявало условие за
сключване на договора за заем. Заемодателят нямал задължение да изчислява
и посочва нов ГПР при промяна на условията по договора. Ищецът по
собствена воля избрал да обезпечи задължението си по договора за заем чрез
поръчителство, като е могъл да избира измежду три вида обезпечение, като
предварително бил уведомен, както за изискуемите обезпечения, така и за
представянето на избраното от него обезпечение най-късно в тридневен срок
след подписване на договора. По логиката на ищеца, всяка негова уговорка за
възнаграждение или разход ще трябва да се включва в общите разходи по
кредита, независимо към кого се дължи. Тези външно за заемодателя уговорки
за обезпечаване, между заемателя и трето лице, обвързали дружеството в
изпълнението на законово определените му задължения и могат да доведат до
ГПР в много големи размери. В заключение се иска от съда да прекрати
делото или да остави исковете без уважение, като се претендират и разноски.
Релевира се възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на ищеца.
В проведеното по делото о.с.з. ответникът не изпраща представител.
В отговора на исковата молба ответникът „ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, счита предявената искова молба за нередовно, тъй като нямало
представен документ за платена държавна такса. Основанието на иска срещу
„Файненшъл България“ се сочи, че е непълно, тъй като не са изложени
обстоятелства отнасящи се до искането за прогласяване на нищожност на
договор за поръчителство. Предявеният с исковата молба установителен иск
за нищожност на договора за поръчителство се сочи, че е недопустим, поради
липса на правен интерес, тъй като осъдителния иск съдържал себе иси искане
за установяване на спорното материално право. Съединяването на
установителния иск по чл.124,ал.1 ГПК и осъдителен освен това счита за
недопустимо.Процесуалният представител на ищеца целял чрез съединените
искове да получи допълнителни разноски по всек иск. В гражданския процес
следвало стрикто да се съблюдава правилото на чл.3 от ГПК, като ответникът
3
иска делото да се прекрати на това основание като недопустимо. По същество
ответникът счита предявените искове за неоснователни, поради това, че
договорът за предоставяне на гаранция е действителен, отговарял на
изискванията на закона и е сключен между лице, вписано в регистъра на БНББ
за финансови институции по чл.3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е
вписано и дееспособно лице, в изисканата от закона форма. С процесния
договор се уреждали отношенията между възложител и гарант, по силата на
който гарантът издавал гаранция за плащане в полза „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД с наредител И. В. В., с цел гарантиране на изпълнение
на задълженията на наредителя по договора за паричен заем. Договорът за
предоставяне на гаранция се сочи, че е сключен само и единствено поради
възлагане от ищцовата страна и то само при условие, че ще заплати
възнаграждение на гаранта. Предоставянето на гаранция не попадал в обхвата
на ЗПК и съответно нормите на този закон не намирали прилжоение по
отношение на него. Свързаността между кредитор и гарант не променяло
приложеното поле на ЗПК и не представлявлао основание възнаграждението
по договора за предоставяне на поръчителство да се включи в ГПР по
договора за паричен заем. Договорът за предоставяне на поръчителство бил
подписан след сключване на договора за заем и получаване на заеманта сума,
като изрично е уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневне срок от
сключване на договора за паричен заем потребителят не представи друго
обезпечение на кредитора. С оглед на това дружеството-кредитор не би могло,
а и няма основание да включва възнагражднеието по договора за предоставяне
на гаранция към ГПР съгласно чл.11,ал.1,т.10 ГПР. Престацията на
възложителя представлявала насрещно задължение по договора за
предоставяне на гаранция, който ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД сключва по занятие. В заключение се иска от съда да прекрати
производстовот по установителния иск като недопустимо и/или да остави
предявените искове без уважение. Претендират се разноски и се въвежда
възражение за недължимост на адвокатското възнаграждение на ищеца.
В проведеното по делото о.с.з. ответникът не изпраща представител.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото
писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна
следното:
Видно е от представения договор за паричен заем № 4859681/26.07.2023
г., че между ищеца и първия ответник е сключен договор за паричен заем, по
силата на който ответникът, в качеството на заемодател, е предоставил на
ищеца, в качеството на заемател, сумата от 600лв., със срок на заема 14
седмици, с фиксиран годишен лихвен процент – 30,00%, ГПР – 33,39 %.
Безспорно е, че на същата дата между ищеца и втория ответник е
сключен договор за предоставяне на гаранция №4859681/26.07.2023 г., по
силата на който потребителят /ищеца/ възлага, а гарантът се задължава да
издаде гаранция за плащане/ за изпълнение на парични задължения/ в полза на
4
Изи Асет Мениджмънт АД/бенефициер/, с наредител-потребителят, с цел
гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя ,
възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици
от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен
заем, покриваща задължение за връщане на заетата сума в размер 600лв., за
плащане на вънаградителна лихва, за плащане на законна лихва за забава.
Съгласно чл.3 за поемане на задължението по чл.1 потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер 143,78лв., платимо разсрочено на
вноски – по 10,27лв. всяка.
Приобщен като доказателство по делото е и погасителния план към
договора за кредит, от който се установява, че ищецът дължи връщане на
главница, лихва и възнаграждение по договор за гаранция.
По делото е изслрушано и заключение по допуснатата ССЕ, която съдат
кредитира като обективно и компетентно дадена и неоспорена от страните по
делото. От същата се установява, че: по процесните договори ищецът е платил
сума от 800 лева, с които са погасени: главница в размер на 600 лева; лихва в
размер на 26,22 лева; възнаграждение за предоставяне на гаранция в размер на
143,78 лева и разходи за събиране на просрочени задължения в размер на 30
лева; че ГПР по процесния договор за заем е в размер на 33,39 %, ако са
включени главница и лихва, без да е включено възнаграждение за
предоставяне на гаранция; че при изчисляването на ГПР с включени главница,
договорна лихва и възнаграждение за предоставяне на гаранция ГПР ще е в
размер на 464,34 %.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т.1 и чл.19
от ЗПК.
В исковата молба ищецът е навел многобройни доводи за нищожност на
процесния договор за потребителски кредит. Основателни са възраженията на
ищеца, касаещи клаузата, сочеща Годишния процент на разходите по
процесния договор.
Съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора. От представения договор за заем е видно, че годишният процент на
разходите /ГПР/ е посочен в размер на 33,39 %, а общата дължимата сума
възлиза на 770,00 лв.
Посоченият размер на ГПР не съответства на действителния. Съгласно
разпоредбата на §1 т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
5
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия, а в т.2 от същата разпоредба е указано, че "обща сума,
дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. От приетото и
неоспорено от страните заключение на се установява, че ако при
изчислението на ГПР по процесния договор за заем се включи гаранционната
сума, реалният ГПР достига 464,34 %, което надвишава над пет пъти
законната лихва. Съгласно чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил задължението за
заплащане на таксата за непредставяне на обезпечение в ГПР и в общата сума,
дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което
и клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за погасяване и годишния
процент на разходите, са нищожни.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е
установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за
отпускане на заем и съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК следва да бъде включено в
ГПР.
При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение
по формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за
потребителя за заплащането му, е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния
размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния
размер на сумата, която следва да възстанови. Уговореното възнаграждение за
поръчителя представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за
предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските
отношения и с чл.19 ал.4 ЗПК. В договора за заем изрично е предвидено
задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените
възможности е с избрано от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД
дружество поръчител. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна
възможност и е сключил договор за предоставяне на поръчителство с втория
ответник. Договорите са сключени на една и съща дата, заведени са под един
6
номер, предоставен е един погасителен план и е уговорено плащане само в
полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Наред с това, заемодателят и
поръчителят имат качеството на свързани лица, защото при осъществена
служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен
собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на
ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключване на
договора за заем.
Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и
поставена като изискване за предоставяне на заема - чл. 4, това допълнително
плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при
което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения
в договора процент, размера на възнаграждението и срока на заема. Ето защо,
посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 39,91 % не
отговаря на действителния. Посочването в договора на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл.68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19 ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора - така Решение
№260123/25.09.2020 г. по в.гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682/7.07.2020 г.
по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г. по в. гр. д. №
1983/2019 г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение
№ 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510/13.12.2019 г.
по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. № 2344/2019
г. на ПОС и др. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се
изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на
уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната,
която превишава ограничението на чл.19 ал.4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК.
Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на
основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Относно договора за предоставяне на поръчителство /гаранция/:
Съгласно чл.1 потребителят възлага, а поръчителят се задължава да
издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на
7
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, с цел гарантиране изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали от договора за заем, както и за всички
последици от неизпълнението. Този договор е акцесорен, като единствено
основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него
задължение за предоставяне на поръчителство. Предвид недействителността
на договора за заем, липсва и основание за сключването на договора за
предоставяне на поръчителство.
Възраженията на ответника във връзка с относителната му
самостоятелност са неоснователни. От постигнатите между страните уговорки
не може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от
осигуряването на обезпечение чрез поръчителство по заема.
С оглед изложеното, съдът приема предявения иск за основателен и като
такъв следва да бъде уважен.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД
Съобразно нормата на чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, който е получил
нещо без основание, е длъжен да го върне.
С оглед прогласената нищожност на двата процесни договора - за заем и
за поръчителство, се налага извод, че ищецът дължи плащане само на
главницата по договора за заем в размер 600лв. Видно от заключението по
допуснатата ССЕ е, че ищецът е направил плащане на сумата 800лв., която
включва главницата по предоставения кредит, договорна лихва – 26,22лв.,
възнаграждение за предоставяне на гаранция в размер на 143,78 лева и 30 лева
за разходи за събиране на просрочени задължения, които са отнесени за
погасяване на главница, лихви и възнаграждение за гаранция.
Искът за претендирана недължимо платена лихва и платено
възнаграждение за гаранция е изцяло основателен и доказан и следва да бъде
уважен, като се присъди и законна лихва считано от датата на депозиране на
исковата молба -17.02.2025 г. до окончателното плащане.
По разноските.
Съобразно изхода на делото, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
направените по делото разноски, като бъде съобразно и направеното от
ответника възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на
процесуалният представител на ищеца. Съдът приема, като прецени
действителната факстическа и правна сложност на делото, че претендираното
– като уговорено и заплатено в брой адв. възнаграждение в общ размер от
1800лв. е прекомерно. Съдът приема, че е налице ниска фактическа и правна
сложност на настоящето производство, приключило в едно открито съдебно
заседание, събрани са незначителен по обем доказателства. Заедно с това, от
началото на 2025 година, в ПлРС са образувани 20 искови производства с
ищец И. В. В., с идентичен предмет /макар и за различни договори и
ответници/, по които се претендира адв. възнаграждение. С оглед изложеното
и на основание чл. 78, ал.5, вр. чл. 3 от ГПК, съдът приема, че в полза на
ищеца следва да бъде присъдено адв. възнаграждение, в минимален размер от
8
400лв.- общо за предявените искове, което отговаря на действителната
фактическа и правна сложност на делото и е съответно на принципа на
добросъвестност, закрепен в нормата на чл. 3 от ГПК. Следва в полза на
ищеца да бъдат присъдени разноски от общо 954,40 лева/вкл. д.т.
възнаграждение по допуснатата ССЕ и адв.възнаграждение/, които разноски
следва да бъдат поети поравно от ответниците или по 477,20 лева от всеки..
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр. чл.11 ал.1 т.10 вр.
чл.19 ал.4 от ЗПК за НИЩОЖЕН Договор за паричен заем № 4859681 от
26.07.2023 г., сключен между И. В. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес в
*** и "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: ***.
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26 ал.1, пр.3-то от ЗЗД вр. чл.26 ал.1
пр.2-ро от ЗЗД вр. чл.19 ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП за НИЩОЖЕН Договор
за предоставяне на гаранция №4859681 от 26.07.2023год., сключен между И.
В. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес в *** и "ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, ***.
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1, пр.1-во от ЗЗД "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
*** ДА ЗАПЛАТИ на И. В. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес в ***
сумата 26,22лв. - заплатена без основание договорна лихва по Договор за
паричен заем № 4859681 от 26.07.2023 г., ведно със законната лихва от
17.02.2025г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1, пр.1-во от ЗЗД "ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, *** ДА ЗАПЛАТИ на И. В. В., с ЕГН
**********, с постоянен адрес в *** сумата 143,78лв. - заплатено без
основание възнаграждение за предоставяне на гаранция по Договор за
паричен заем № 4859681 от 26.07.2023 г., ведно със законната лихва от
17.02.2025г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ на И. В. В., с ЕГН
**********, с постоянен адрес в *** сума в размер на 477,20 лева,
представляващи сторените по делото разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, ***
ДА ЗАПЛАТИ на И. В. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес в *** сума в
размер на 477,20 лева, представляващи сторените по делото разноски, на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
9
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10