№ 169
гр. Сливница, 26.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Пл. Великова
при участието на секретаря Ивана Б. Петрова
като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Гражданско дело №
20241890100637 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК.
Образувано е с искова молба вх. № 4503/28.08.2024 г. по описа на РС – Сливница,
подадена от Д. Р. И., чрез Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д.
М., срещу „Ф. Б.“ ЕООД, с която са предявени обективно евентуално съединени
отрицателни установителни искове съответно – главен за признаване за установено в
отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит №
909681 от 04.08.2020 г. е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 ЗПК,
евентуално на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, и евентуален за
провъзгласяване нищожността на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 909681 от
04.08.2020 г., сключен между страните, предвиждащ заплащане на възнаграждение за
предоставяне на обезпечение – поръчителство от „Ferratum Bank“, в полза на ответника,
поради неравноправност на основание чл. 143, т. 9 ЗЗП и поради нарушаване на разпоредите
на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 04.08.2020 г. при условията на ЗПФУР между
ищеца и ответника е бил сключен Договор за потребителски кредит № 909681, по силата на
който на ищеца е предоставена сумата в размер на 2300,00 лв., която ищецът се е задължил
да върне в срок от 12 месеца. Твърди се, че посоченият ГПР е в размер на 49,66 %.
Твърди се, че съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank в полза на ответника, като в договора никъде не е посочено
какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързаното с
кредитора лице и едва след като усвоил заемната сума, кредитополучателят разбрал, че му е
начислена и такса за поръчителството в размер на 1250,00 лв. Сочи се, че дължимите вноски
по договора за поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито в ОУ е посочени, че
сключването на договора за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредита.
Твърди се, че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен
подпис, подари което липсва съгласие, а също и че не е подписвал и договор за
поръчителство и такъв не му е бил предоставян. Ищецът твърди още, че договорът е
1
нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от
закона форма, като не е спазена и тази на евентуалния договор за допълнителна услуга. На
следващо място, релевира твърдения за недействителност на договора за кредит поради
противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не се съдържа начинът на
изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същият, респ. общо дължимата сума по
него, като наред с това е посочен и грешен ГПР, тъй като сумата за предоставяне на
поръчителство не била включена като разход по кредита, макар този договор за
поръчителство да е задължително условие за предоставяне на кредита. В този смисъл
посоченият в договора ГПР и обща дължима сума не отговарят на действителните такива,
като същите представляват невярна информация и следва да се окачестви като заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, тъй като подвежда
потребителя относно спазването на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването
на договора. Твърди се още, че самата клауза на чл. 5 от Договора за предоставяне на
потребителски кредит е нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 9 ЗЗП и като
нарушаваща разпоредите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. Претендират
се разноски в производството, вкл. адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК (препис от исковата молба е връчена на служител на
дружеството на 04.10.2024 г.) по делото е постъпил отговор вх. № 6025/05.11.2024 г.,
подаден по куриер на 04.11.2024 г., с който ответникът „Ф. Б.“ ЕООД, чрез процесуалния си
представител – юрк. Г.Г., е оспорил изцяло предявените искове, като твърди, че твърдението
че поръчителството от Мултитюд Банк (Малта) е задължително условие за сключване на
договора, е неоснователно, тъй като ищецът е можел да избере свой поръчител или този,
предложен от кредитора. Сочи се, че исковете за недействителност на договора за
поръчителство са недопустими, тъй като не са предявени срещу надлежния ответник, а
именно страната по този договор – Мултитюд Банк, която е самостоятелно юридическо лице,
банкова институция, лицензирана в Малта, която предоставя услуги на територията на
Република Б. по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимно
признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на
БНБ. Сочи се, че ищецът сам е избрал Мултитюд Банк като поръчител в електронния
формуляр и след като е бил информиран за дължимите такси, е подал заявление за кредит.
Поддържа се, че твърденията за нарушение на чл. 143 ЗЗП са неоснователни, доколкото чл. 5
от Договора ясно посочва избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за
сключване, като в СЕФ и договора за гаранция са подробно описани възможностите за
обезпечение и дължимите суми към Мултитюд Банк, които ищецът доброволно е приел.
Твърди се, че не е налице и нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като договорът за гаранция е
възмездна услуга с трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, тъй като е
незадължителна услуга. Претендират се и разноски в производството.
В съдебно заседание ищецът редовно призован, не се явява, не изпраща
представител, като по делото е постъпила молба от адв. М., с която се прави искане делото
да бъде разгледано в негово отсъствие, като в случай че съдът даде ход по същество, моли
предявеният иск да бъде уважен.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не изпраща представител, като
по делото е постъпила молба, подадена от юрк. Г., с която последната е взела становище по
същество.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
С определението си за насрочване на делото, в което е инкорпориран и проектът за
доклад по делото (л. 25-29 от делото), съдът е отдели като безспорно между страните, че
2
между тях е сключен Договор за потребителски кредит № 909681, по силата на който на
ищеца е предоставена сумата в размер на 2300,00 лв., която последният се е задължил да
върне в срок от 12 месеца, при ГПР в размер на 49,66 %. Срещу доклада по делото не са
постъпили възражения, като същият (след допълването му) е обявен за окончателен с
протоколно определение 26.02.2025 г.
С протоколно определение от проведеното на 26.02.2025 г. открито съдебно
заседание, съдът е допълнил доклада си по делото, като на основание чл. 146, ал. 1, т. 4, вр.
чл. 155 ГПК е обявил за служебно известни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата,
че:
от извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър и
регистър на ЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на договора –
04.08.2020 г., едноличен собственик на капитала на дружеството „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК
***, е Мултитюд СЕ, идентификация 1950969-1, Финландия;
понастоящем, към 26.02.2025 г., едноличен собственик на капитала на дружеството е
Мултитюд ПЛС, Идентификация C 109441, Малта, което дружество, видно от
публично достъпния търговски регистър на Малта е заличено от списъка на
регистрираните дружества, считано от 30.12.2024 г.;
от извършена служебно справка в публично достъпния Търговски регистър на Малта
се установява, че собственици на капитала на Multitude bank p.l.c., (рег. № C 56251) са
лицата Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250), регистрирано в Малта,
притежаващо 9999999 дяла на стойност по 1 евро всеки, и Multitude AG (рег. № CHE-
445.352.012), регистрирано в Швейцария, притежаващо 1 дял. Същевременно
собственици на капитала на мажоритарния собственик – Ferratum (Malta) Holding
Limited (рег. № C 56250), регистрирано в Малта, са Multitude International Services OY
(рег. № 2583264- 7), регистрирано във Финландия, притежаващо един дял на стойност
1 евро, и Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012), регистрирано в Швейцария,
притежаващо 9999999 дяла;
при справка в публично достъпния търговски регистър на Швейцария се установява,
че на основание решение от 05.09.2024 г. Multitude P.L.C. (рег. № C 109441) е
преместило офиса си от Гзира (Малта) в Швейцария, където е било регистрирано
Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012), тоест Multitude P.L.C. (рег. № C 109441), което
се сочи, че е едноличен собственик на капитала на „Ф. Б.“ ЕООД, е идентично с
Multitude AG (рег. № CHE445.352.012).
При справка от публично достъпния на страницата на БНБ регистър на кредитни
институции, лицензирани в страни от ЕИП, с уведомление за свободно предоставяне на
услуги на територията на Република Б., съгласно взаимното признаване на единния
европейски паспорт, се установява, че под № 178 е вписано Multitude Bank PLC (предишно
име до 30.09.2022г. – Ferratum Bank Plc).
Видно от представения по делото Договор за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние № 909681 от 04.08.2020 г., същият е сключен между ответника „Ф. Б.“
ЕООД и ищеца – Д. Р. И., като на последния е отпуснат паричен кредит, а именно – сумата в
размер на 2300,00 лв., която той се е задължил да върне, ведно с уговорената между страните
възнаградителна лихва в размер на 529,00 лв., в срок на 12 вноски, при първа падежна дата –
03.09.2020 г. В договора е посочено, че ГПР е в размер на 49,11 %, а лихвеният процент – в
размер на 0 %, което е посочено и в приложения по делото СЕФ.
Съгласно чл. 5 от Договора, страните са уговорили заемът да бъде обезпечен с
поръчителство, предоставено от Ferratum Bank (понастоящем Multitude Bank p.l.c.) в полза
на дружеството кредитодател. С одобряването на предоставеното поръчителство уговорката
става неотменима.
В т. 4.3 от предоставената на длъжника преддоговорна информация, е посочено, че
3
при избор да се сключи договор за поръчителство с гарант, предложен от кредитора,
очакваните разходи за това за заемателя ще бъдат 1771,00 лева, които няма да се включват
при изчисляването на ГПР, тъй като не влизат в общия разход по кредита съгласно § 1.1
ЗПК, доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за
предоставянето на кредита.
По делото не е бил представен сключеният между Ferratum Bank p.l.c. и ищеца
Договор за гаранция, сключването на който не е спорно между страните. На основание чл.
190 ГПК и доколкото този договор е бил сключен във връзка именно със сключения между
ищеца и ответника договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, съдът е
задължил ответника да представи същия по делото, което не е било сторено, като не са
посочени и причините за това, поради което следва да намери приложение разпоредбата на
чл. 161 ГПК и съдът да приеме за установен фактът, който е и неоспорен, а именно, че между
ищеца и Ferratum Bank p.l.c., във връзка с Договор за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние № 909681 от 04.08.2020 г., е бил сключен Договор за гаранция,
вземанията по който не са били взети предвид при определяне на ГПР по договора за
кредит, както изрично е посочено в отговора на исковата молба и в представения по делото
СЕФ.
По делото е изслушано и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза, от което се установява, че начисленото възнаграждение за
обезпечение по чл. 5 от Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние
№ 909681 от 04.08.2020 г. е в размер на 1771,00 лв., като действителният размер на ГПР, при
съобразяване и на това възнаграждение, възлиза на 319,61 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Районен съд – Сливница, III-ти състав, е бил сезиран с първоначално евентуално
обективно съединени отрицателни установителни искове, съответно главен с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
и евентуален с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр. 2 ЗЗД
Основателността на иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) Сключен между ищеца и ответника договор за потребителски
кредит; 2) Нарушаване на изискванията по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, респ. по евентуалния иск – нарушаване на изискванията за
добросъвестност при уговаряне на клаузата на чл. 5 от Договора за кредит; 3) В договора за
кредит да е предвидена клауза, регламентираща, сключването на договор за поръчителство;
4) Сключване на предвидения в договора за кредити свързан с него договор за
поръчителство, задълженията по който, макар и да е следвало, не са били взети предвид при
формиране на ГПР по договора за потребителски кредит.
Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че между страните е сключен соченият в исковата
молба договор за потребителски кредит. Предвид твърденията за наличие на свързан с
договора за потребителски кредит договор за учредяване на поръчителство, вземанията по
който не са взети предвид при определяне на ГПР, ищецът носи и тежестта да установи, че в
договора за кредит е предвидено сключването на договора за поръчителство и че
възнаграждението по него не е било взето предвид при определяне на ГПР.
В случай, че ищецът установи възникването на правоотношение между страните по
силата на посочения в исковата молба договор за кредит, в тежест на ответника е да
установи, че са били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, като може да проведе и насрещно доказване, за да установи, че
сключването на договор за поръчителство с трето неучастващо по делото лице (в случай, че
4
такъв е бил сключен) не е било предпоставка за сключването на договора за кредит.
Наред с това съгласно установената в чл. 146, ал. 4 ЗЗП оборима презумпция на
ответника принадлежи доказателствената тежест (процесуалното задължение) да установи,
че клаузите на чл. 5 от Договора отговаря на принципа на добросъвестност, съответстваща
на мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при
сключване и изпълнение на сделки за потребление, както и че те са индивидуално
уговорени, т.е. че те не са типизирани и не се съдържат в договори, сключвани еднообразно
с неограничен брой потребители на стоките и услугите, предлагани от търговеца,
предварително изготвени от него, като те са били дискутирани от потребителя, на когото
преди сключване на процесния договор да му е била предоставена възможност да влияе
върху съдържанието й – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното
нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя
от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца
при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните
отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, тоест
първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на
договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а
когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално
уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността
на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния
спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства“.
При анализ на разпоредбите на чл. 114 и чл. 169 ДФЕС и Хартата на основните права
– чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да
гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и
прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските
потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа
и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von
Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от
Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez,
C282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в
духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато
се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори не като
отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност, която при кредитирането има цел печалба. Тоест, дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
5
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване
на императивните правила на закона и добрите нрави.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 23 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит,
като последиците от това са, че отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, като не дължи връщане на лихвата и другите
разходи.
Вземанията, произтичащи от неравноправни клаузи, имащи за цел единствено да
заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК не могат да се
отнесат към категорията на безспорните вземания, тъй като съществува значителен риск за
увреждане правата на потребителя с тях, поради което не могат да бъдат защитени по реда
на заповедното производно. В този смисъл изрично и Определение от 17.01.2023 г. по дело
C-379/21 на СЕС. При това положение безспорно следва да се приеме, че съдът следи
служебно за нарушение на чл. 22 ЗПК и прилага последиците на чл. 23 ЗПК, ако самото
нарушение е видно от самия договор и общите условия към него (аргументи в този смисъл
се съдържат и в горецитираното Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. №
1/2020 г. на ОСГТК на ВКС).
Макар и да не е направен довод в този смисъл, съобразявайки, че това обстоятелство
се установява от съдържанието на самия договор за кредит, съдът намира, че последният е
нищожен, доколкото в него, макар и да е предвидено заплащането на възнаградителна лихва
в размер на 529,00 лв., е посочено, че лихвеният процент е 0 %, което е в нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК и само по себе си представлява основание за прогласяване на договора за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Наред с това съдът намира, че и изложените от ищеца аргументи за недействителност
на договора са основателни, като мотивите на съда са следните:
В случая, както беше изложено, след извършена служебна справка в Търговския
регистър и регистъра на ЮЛНЦ в Б. и тези в Малта и Швейцария се установява, че
едноличен собственик на капитала на „Ф. Б.“ ЕООД е Multitude AG (рег. № CHE-
445.352.012), което пък е мажоритарен собственик на капитала на Ferratum (Malta) Holding
Limited (рег. № C 56250), регистрирано в Малта, което на свой ред е мажоритарният
собственик на капитала на гаранта – Multitude bank p.l.c., (рег. № C 56251), регистрирано в
Малта, с предишно наименование Ferratum Bank p.l.c.
Действително, към момента на сключване на договора едноличен собственик на
капитала на дружеството „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ***, е било Мултитюд СЕ, идентификация
1950969-1, Финландия, но това дружество всъщност е идентично с Мултитюд ПЛС,
Идентификация C 109441, Малта, доколкото от подадените в ТРРЮЛНЦ документи, които
са публични – Удостоверение за регистрация на дружество с ограничена отговорност –
Societas Europea, се установява, че Мултитюд СЕ, което по-рано е вписано или регистрирано
според законодателството на Финландия на 8-и март, 2005 г., е регистрирано от Регистъра на
6
търговските дружества като европейско дружество с ограничена отговорност (Societas
Euroреа) на 30-и юни 2024 г. чрез преместването на регистрираното му седалище в Малта.
Това дружество е променило правноорганизационната си форма, като на 03.09.2024 г. е било
регистрирано като Multitude P.L.C., Малта (C 109441), а впоследствие същото е било
регистрирано в Швейцария като Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012).
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, ал. 1, т. 6 от
ДР на ТЗ, доколкото кредиторът се контролира от едноличния собственик на капитала му
Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012), което пък контролира мажоритарния собственик на
капитала на гаранта – Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250). Респ. и доколкото
като едноличен собственик на капитала Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012) участва
пряко в управлението на кредитора и косвено в управлението на гаранта, в качеството си на
мажоритарен собственик на капитала на мажоритарния собственик на капитала на
дружеството гарант, то между кредитора и гаранта могат да бъдат уговорени различни от
обичайните условия. Нещо повече, тъй като Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012) е
едноличен собственик на капитала на кредитора и мажоритарен собственик на капитала на
мажоритарния собственик на капитала на дружеството гарант, то с договора за
поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Ф. Б.“ ЕООД,
доколкото, плащайки задължението на потребителя, гарантът плаща вземането сам на себе
си, т. е. посоченото възнаграждение на гаранта не е насрещна престация срещу
предоставеното обезпечение, а на практика представлява скрита възнаградителна лихва,
скрита печалба, която обаче не е включена в оскъпяването на ползваната сума.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
кредитополучателят трябва да заплати, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай е посочено, че ГПР е 49,11 %, но при определяне на същия, както изрично е посочено
в СЕФ, не са взети предвид задълженията към гаранта.
От прочита на договора за паричен кредит следва, че той и договорът за гаранция в
цялост съставляват източникът на облигационното задължение на ищеца, като от
съдържанието на СЕФ е видно, че възнаграждението, дължимо от потребителя по
гаранционната сделка, възлизащо в размер на 1771,00 лв., е повече от 75 % от отпуснатата в
заем сума в размер 2300,00 лв., както и че кредитополучателят не е имал реална възможност
за избор на „обезпечение“ по договора за паричен заем. При цялостния анализ на тези
правоотношения, е видно, че сключването на заемния договор и получаването на сумата по
него е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на
кредитополучателя, като предоставянето на обезпечение по заемния договор не е било по
избор на потребителя, а условие за сключване на сделката, целта на която, предвид
характера й на „бърз кредит“, е било възможно да бъде постигната само чрез сключване и на
договора за гаранция с посоченото от кредитора лице гарант. Доколкото „Ф. Б.“ ЕООД и
Multitude bank p.l.c. са свързани лица, то е сигурно, че при поръчител Multitude bank p.l.c., с
предишно наименование Ferratum Bank p.l.c., заявлението ще бъде одобрено веднага, което
от своя страна създава неравноправно третиране с оглед срока на разглеждане на
заявлението на клиентите на кредитора, избрали да се ползват от свързаното дружество, и
7
тези, избрали друг поръчител.
В този смисъл съдът намира, че уговореното възнаграждение за предоставената
гаранция (поръчителство), трябва да се разгледа, като разход по договора за кредит
(включително с оглед изложеното, че е налице хипотеза на свързани лица), който разход
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, който е
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
На следващо място трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че
поръчителството ex definitionе e безвъзмездна и едностранна сделка, като това обстоятелство
се променя в зависимост от главния договор, поради акцесорността на поръчителството, но
тази промяна не води до възможност за уговаряне на възмездно поръчителство. Тоест,
законът не допуска възможност за учредяване на възмездно поръчителство и промяна на
неговия едностранен и безвъзмезден характер чрез променянето му в двустранна и
възмездна сделка. Нормата на чл. 9 ЗЗД, допуска страните да уговарят и да сключват и
ненаименовани договори, т. нар. pacta innominata, но при pacta nominata, т. е. предвидени в
закона сделки, уговорките могат да бъдат само в рамките на правната характеристика на
сделката. Така промяната на поръчителството от едностранна и безвъзмездна сделка в
двустранна и възмездна сделка, изменя правната й характеристика, като придава функции на
правната фигура на поръчителството, които са близки до договора за застраховка. А договор
за застраховка се сключва само с лицата, предвидени в КЗ, каквото не е поръчителят, респ.
сключват се само предвидените в закона видове застраховки.
Тук е място да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗПК „кредиторът
не може да задължава потребителя да гарантира потребителския кредит чрез издаване на
запис на заповед или менителница“. В по-широк смисъл, забраната следва да се тълкува
като отнасяща се и до други способи за обезпечаване на вземането. В случая клаузата за
осигуряване на банкова гаранция или поръчител(и) има точно такъв характер. Следователно,
поемането на задължение за бъдещо осигуряване на обезпечение на процесния заем под
формата на банкова гаранция или поръчителство, представлява забранено от закона
задължаване на длъжника да гарантира заема, поради което тази клауза е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, и не поражда целените с нея правни последици.
Отделно от горното, трябва да се спомене, че според императивната правна норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерски съвет на Република Б. (основен лихвен процент плюс 10
пункта), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума, с оглед обявения към момента на сключване на договора лихвен процент.
Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19,
ал. 5 ЗПК. От заключението на вещото лице, което е изготвено от специалист в областта и
което съдът кредитира в цялост, се установява, че ГПР, в случай че при определянето му
беше взето предвид и възнаграждението на за гаранта, би възлязло в размер на 319,61 %,
което е в пъти над максимално разрешеното по закон.
Горният извод на съда, че сумата за възнаграждение за гаранта е част от ГПР, а не
отделно вземане, което да не се включва в ГПР, е обусловено и от актуалната практика на
СЕС – Решение по дело С-686/2019 г., според което „Понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“, съдържащо се в чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че
обхваща разходите за евентуалното удължаване на срока на кредита, щом като, от една
страна, конкретните и точните условия за евентуалното му удължаване, включително срока
на последното, са част от клаузите и условията, договорени между кредитора и
кредитополучателя в договора за кредит, и от друга страна, тези разходи са известни на
8
кредитора“. Нещо повече, понятието „общи разходи по кредита за потребител“ обхваща
„всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
за кредит и които са известни на кредитора“ и че „разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, [... ] също“ се включват в тези разходи. Според практиката на
Съда с това понятие се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати
по договора за кредит и които са известни на кредитора (С-377/14, С-127-15), включително
комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора (С-602/10).
Съобразявайки изложено по-горе, съдът намира, че сключването на договора за
кредит и получаването на сумата по него е било обвързано от предоставяне на обезпечение
по договора от страна на кредитополучателя, като задължението по договора за
предоставяне на гаранция безспорно следва да се отнесе като разход кредита, който е бил
известен на кредитора при сключване на договора за кредит, но който не е бил включен в
ГПР. След като разходът за допълнително възнаграждение за гарант, е пряко и неотменно
свързан с договора за кредит, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение
относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на
преддоговорна информация. Двете дружества се намират в такава икономическа свързаност,
която сочи на недобросъвестност, с оглед задълженията, които се обезпечават с договора за
гаранция при което на практика се достига до разделяне на приходите от кредита между две
свързани, формално отделно обособени юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се
консумира недопустима печалба. Така със създадените допълнителни възнаграждения за
гаранта, които не са и надлежно описани в договора за паричен заем, а единствено в СЕФ, се
стига до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на потребителя, който е поставен
в неравноправна и неизгодна позиция.
Всичко това сочи, че целта на договора за предоставяне на гаранция е плащане в
полза на кредитора, което е разход, пряко свързан с кредита, който не е включен в ГПР по
кредита, а представлява прикрито допълнително възнаграждение по кредита извън
договорната лихва, което води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и
обременяване на потребителя, и който, ако се включи в ГПР, би се стигнало до надхвърляне
на максимума от 50 % (съобразно датата на сключване на договора) по чл. 19, ал. 4 ЗПК. По
този начин чрез позволени от закона средства – създаване от кредитора на негово собствено
дружество, чиято печалба се формира основно от възнаграждения по договори за
предоставяне на гаранция в полза на собственика му за задължения на клиенти на този
собственик, се постига заобикалянето на чл. 19 ЗПК. Това правно положение е недопустимо
по смисъла на ЗПК, тъй като по този начин и кредитодателят, и гарантът (поръчителят) се
домогват да заобиколят изискванията на ЗПК, което е забранено с чл. 21 ЗПК, поради което
клаузата за обезпечаване на договора за кредит по чл. 5, срещу задължението на
дружеството гарант да отговаря пред кредитора солидарно с потребителя (длъжника) за
изпълнение на всички задължения по договора, е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1
и 2, т. 3, 10 и 19 ЗПК, съответно и нищожна.
С оглед изложеното, съдът намира, че задължението по чл. 5 от Договора за кредит
не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал.
1 ЗПК, който не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема,
дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са
посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в
тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция – да дадат
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му.
Очевидно целта на това възнаграждение е да се осигури по голяма доходност от
предоставения креди, която е отвъд законовите предели, и която е прикрита под формата на
9
възнаграждение в полза на уж трето за главното задължение лице, като за това се използва
заобикаляне на закона и се цели въвеждане на потребителя в заблуждение за крайния размер
на дължимата сума.
Когато не е включил всички разходи в ГПР, кредитодателят е въвел в заблуждение
потребителя и е посочил по-нисък ГПР от реалния. В този смисъл е Решение от 15.03.2012 г.
по дело C-453/10 на СЕС, в което е посочено че търговска практика като разглежданата по
делото в главното производство, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък
от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО на европейския
парламент и на съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета, и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел.
Именно в горния смисъл са и дадените отговори по тези и други въпроси,
обективирани в Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело C-337/23 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд на 29.05.2023 г. – „АПС бета Б.“ ЕООД,
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД,. В т. 1 от решението е прието, че „Член
4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за
поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в
главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно
с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че
поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за
поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема“. Прието е още в т. 6 и 7, че
„Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на
дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и
следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите, както и че член 10,
параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
Съобразявайки изложеното, а също и възприето в Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по
дело C-337/23, съдът намира, че, след като възнаграждението по договора за поръчителство
не е взето предвид при определяне на посочения в договора за кредит ГПР, е налице
нарушение на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно съдържанието на договора за
потребителски кредит, с оглед което сделката се явява недействителна съгласно чл. 22 ЗПК и
кредитодателят не може да се ползва от нея (в този смисъл Определение № 50685 от
30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по
т. д. № 2024/2022 г. I т. о., ВКС).
Налице е и допълнително основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, което също произтича пряко от съдържанието на договора, доколкото
не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК за посочване в договора на лихвения
10
процент на ден (в този смисъл Решение № 59 от 20.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2695/2022 г.,
II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Както е прието в решението, в чл. 29, ал. 1 ЗПК е предвидено правото на потребителя
да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без да дължи обезщетение или
неустойки и без да посочва причина за това, при спазване на срока, реда и условията за
упражняване на това потестативно право, посочени в тази разпоредба. Правната норма
транспонира императивните изисквания на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48. Съгласно
решение от 9.09.2021 г. на СЕС по съединени дела С-33/20, С-155/20 и С-187/20 (т. 123),
целта на посочената разпоредба на директивата е да позволи на потребителя да избере
отговарящ най-добре на потребностите му договор и следователно да се откаже в „срока за
размисъл“ от договор (след като го е сключил), за който установи, че не съответства на
потребностите му.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната
норма на чл. 10, § 2, б. „п“ от Директива (ЕС) 2008/48, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден. Според чл. 29, ал. 5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от договора за
кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване на реда и срока за
упражняване на това потестативно право по чл. 29, ал. 1-3 ЗПК, да е осъществено условието
по ал. 4 на същия член – да е върната на кредитора не само главницата, но и да е заплатена
лихвата, дължима за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на
връщане на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни дни,
считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на правото на отказ.
Следователно, с предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК информация в договора относно
размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се обезпечи възможността на
потребителя, който е в положението на по-слабата страна (спрямо търговеца) от гледна точка
на информираност, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност (лихвен процент на
ден х главница х брой дни), която следва да заплати за периода от усвояването до връщането
на главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит,
което включва и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 ЗПК – връщане не само на
главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото на
чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се
гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно
да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в „срока за размисъл“
по чл. 29, ал. 1 ЗПК, че той не отговаря на потребностите му.
С оглед изложеното, изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК се
явява особено съществено за правата на потребителя и неизпълнението му е скрепено със
санкцията на чл. 22 ЗПК – недействителност на договора.
В клаузите на чл. 9.1 – 9.3 на процесния договор за кредит по същество са
възпроизведени разпоредбите на чл. 29 ЗПК относно срока, реда и условията за упражняване
на правото на отказ от договора от потребителя, като е предвидено, че подлежащата на
заплащане лихва се изчислява на базата на уговорения в договора лихвен процент, който в
конкретния случай дори е погрешно определен на 0 %. Посочването в съдържанието на
договора на лихвата по кредита (годишния лихвен процент – § 1, т. 4 ЗПК), което е
изискване по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК (в случай, че беше посочен действителният такъв) обаче,
не съставлява изпълнение и на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК за посочване на лихвен процент на
ден, чиято цел е обезпечаване на реална възможност за упражняване на потестативното
право на отказ от договора.
11
Непосочването в процесния договор на лихвен процент на ден – част от изискуемото
по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК задължително съдържание на потребителския кредит, обуславя
допълнително основание за недействителност на договора чл. 22 ЗПК.
Съобразявайки изложеното, съдът намира, че предявеният срещу „Ф. Б.“ ЕООД
главен отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на заемния договор е
основателен и следва да се уважи, поради което не следва да се разглежда по същество
предявеният при условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на клаузата на
чл. 5 от Договора.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъде присъдени и сторените от него разноски в производството.
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски, като е доказал
направата на такива в размер на 350,00 лева за възнаграждението за вещо лице и в размер на
113,16 лева – държавна такса по предявения иск, по който „стойността на договора“ възлиза
в размер на 2829,00 лева, представляващ сбора от главницата и възнаградителната лихва –
Определение № 60389 от 03.12.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4590/2021 г., IV г. о., ГК;
Определение № 1912 от 08.07.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1076/2024 г., I т. о.). Именно сбора
от тези суми следва да се присъди в полза ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Горницата
до 120,00 лева е недължимо платена по смисъла чл. 4б ЗДТ, поради което не следва де се
възлага в тежест на насрещната страна, а подлежи на връщане, ако това бъде поискано.
По отношение на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, съдът
намира следното:
С исковата молба по делото са представени пълномощно и договор за правна защита
и съдействие, видно от който адв. М. се е съгласил да предостави на ищеца безплатна правна
помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Същевременно обаче адв. М. не е претендирал
плащане по договора за безплатна правна помощ, а е представил договор за правна защита и
съдействие, съгласно който ищецът и Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ са уговорили
адвокатско възнаграждение за представителство по делото в размер на 2400,00 лева с ДДС,
като в договора е обективирана разписка за заплащането на това възнаграждение от ищеца
на адвокатското дружество. Към договора са представени още и фактура, и касов бон за
заплащане на сумата в размер на 2400,00 лв., която е била платена на 24.02.2025 г. В този
смисъл и предвид липсата на изричното искане от страна на адв. М. да му бъде присъдено
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът следва да се произнесе по искането за
присъждане на вече сторените от страната разноски за заплатеното от Д. Р. И. адвокатско
възнаграждение, която сума е била посочена и в списъка по чл. 80 ГПК.
Както беше изложено по-горе, в Тълкувателно решение № 1/2020 от 22.04.2022 г. на
ОСГТК на ВКС е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за
решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само
ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.
Същевременно от мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
1/2009 г., ОСTK може да се изведе, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на
уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради
противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).
Съдът е длъжен при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора
да зачете правните последици на този правоизключващ факт, а именно – противоречието с
добрите нрави, нищожността и липсата на действие на договора.
Специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл. 36, ал. 2 ЗА,
където е постановено, че уговореното адвокатско възнаграждение следва да е справедливо и
обосновано. В случая съдът приема, че договорът за правна защита и съдействие, сключен
между ищеца и Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, е нищожен поради противоречие с
12
чл. 36, ал. 2 ЗА. Това е така, тъй като уговореният размер на адвокатското възнаграждение
не е нито справедлив, нито обоснован. Възнаграждението не отговаря на правната и
фактическа сложност на делото, каквато в случая липсва, като се има и предвид
множеството дела, които се водят в страната и вече безпротиворечивата практика на
съдилищата за нищожност на договора за кредит при некоректно посочен ГПР, по който
въпрос има постановени няколко решения на СЕС. Размерът на това адвокатско
възнаграждение не е съразмерен и с интереса по делото, което прави обозрима целта, с която
е уговорен такъв размер, а именно да се навреди на ответната страна, която носи тежестта на
разноските по делото, предвид изхода на спора. (в този смисъл е Определение № 300 от
19.03.2025 г. по ч. гр. д. № 23/2025 г. на ОС – С.).
Съдът счита, че не следва да се толерира такава злоупотреба, независимо че от
ответната страна не е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение (още повече, при положение, че първоначално е бил представен договор за
безплатна правна помощ), а е длъжен да не допуска и да осуети необосновано и
непропорционално разместване на имуществени блага.
Следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 3 ГПК както страните, така и
техните процесуални представители следва да упражняват добросъвестно и съобразно
добрите нрави своите процесуални права. В случая нито ищецът, нито неговият
пълномощник упражняват добросъвестно своите процесуални права, като уговарят
възнаграждение, сходно на материалния интерес по делото и неотговарящо по никакъв
начин на правната и фактическа сложност на същото, а също и на извършените от
процесуалния представител по делото действия, които са напълно бланкетни и които същият
извършва по всичките си дела.
Във връзка с горното следва да се посочи, че пред настоящия състав са висящи още 9
дела между същите страни със същия предмет – прогласяване нищожността на договор за
потребителски кредит, касаещи обаче различни договори, като по всички 9 дела при нисък
материален интерес (далеч по-нисък от този по настоящото дело, който е изключение),
бланкетност на извършените процесуални действия и липса на каквато и да е правна и
фактическа сложност на делото, се претендира адвокатско възнаграждение съответно в
размер на 2400,00 лева с ДДС по 4 други дела и в размер на 2200,00 лева по останалите 5
дела.
Наред с това, на съда е служебно известно, че между същите страни със същия
предмет и с единствената разлика, че се касае за различен договор за кредит, са налични още
близо 30 дела пред други състави на РС – Сливница с идентично адвокатско
възнаграждение. Повечето от договорите за кредит са сключени и падежирали преди повече
от 5-6-7 г., като отдавна е изтекла давността за вземанията по кредита, а по някои и за
претендиране на сумите, платени над главницата (с оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК), като
воденото на дела за нищожност на същите практически няма правна функция, като
единствено се цели да се генерират разноски за адвокатски възнаграждения, доколкото
практиката на СЕС позволява да се предявяват искове за нищожност на потребителски
договори, независимо че всички суми по договора за кредит са заплатени, в който случай
защитата би следвало да се реализира чрез осъдителен иск за връщане на даденото без
основание (т. 2 от Решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело № C‑321/22). При това
положение е очевидно желанието на страните по договора за правна защита и съдействие да
договорят във вреда на ответната страна, като определят несправедлив и необоснован
размер на адвокатско възнаграждение, за което ответникът да носи тежестта за заплащане
(във връзка със злоупотребата с права е и постановеното от въззивната съдебна инстанция
Определение № 530 от 30.04.2025 г. по в. ч. гр. д. 215/2025 по опис на Окръжен съд - С.).
Действително страните по договор за правна защита и съдействие могат свободно да
уговарят размера на адвокатското възнаграждение, но спрямо лицето, което понася
13
отговорността за разноски, тежестта трябва да отговаря на всички обективни критерии по
смисъла на чл. 36, ал. 1 ЗА, за да се гарантира принципа на справедливост и
добросъвестност и изключване възможността чрез неоснователно обогатяване да се вреди
другиму, в случая на страната, носеща отговорността за разноски.
С оглед на всичко изложено до тук, съдът приема, че договорът за правна защита и
съдействие, сключен с Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ е нищожен, доколкото
противоречи на добрите нрави, предвид уговореното явно несправедливо и прекомерно
адвокатско възнаграждение, поради което не поражда правно действие за страните. В този
смисъл е и Решение № 125 от 10.10.2017 г. по гр. д. № 4497/2017 г. по описа на ВКС, III ГО,
което следва да се преценява не само на база на материалния интерес по делото, но и на база
преследвания с водене на конкретното производство полезен резултат, какъвто в настоящия
казус липсва.
В тази връзка следва да се отбележи, че в случая съдът не следва да определя
адвокатското възнаграждение, което да е справедливо и обосновано с оглед правната и
фактическа сложност на делото и извършените правни действия от страна на адвоката,
доколкото липсва повелителна правна норма в тази насока. Неотносимо е прилагането на
минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004 г., тъй като същите са предвидени
единствено като база за определяне на възнаграждението за конкретни процесуални
действия, докато меродавен за определяне на възнаграждението по всеки конкретен случай е
постигнатото между страните съгласие. Страните по договора за правна защита и съдействие
по тяхно желание могат да продължат да са обвързани от него и да приемат последиците му
и размера на адвокатското възнаграждение от 2400,00 лева с ДДС въпреки констатацията на
съда относно неговата недействителност, но това възнаграждение не следва да се възлага в
тежест на ответника по делото.
Доколкото не се претендира адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ, то съдът не следва да произнася по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА по дължимостта
на възнаграждението по първоначално представения договор.
По отношение за искането за присъждане на заплатените куриерски такси по
подаване на молбите по делото в размер на 15,00 лева, посочени в списъка на разноските по
чл. 80 ГПК, следва да се отбележи, че съгласно константната практика на ВКС (Определение
№ 1105 от 12.03.2024 г. по ч. гр. д. № 151/2024 г., III ГО на ВКС, Определение № 348 от
04.02.2025 г. по ч. гр. д. № 2737/2024 г., I ГО на ВКС и мн. др.) по реда на ангажиране на
отговорността за разноски се покриват само тези, които по естеството си са необходими за
движението на процеса – нормативно предопределени или свързани с процесуално действие,
указано от съда, поради което не са в дискреция на страната (напр. дали да изпрати исковата
молба по пощата, чрез куриер или да се депозира лично в съда, дали да се ползва с
определен вид превоз, вкл. за процесуалния представител на страната). Връзката на
направените разноски с конкретното съдебно производство, свежда присъждането им до
държавни такси по делото, направени разноски за производството като възнаграждения за
вещо лице, за явяване на свидетели, за участие на преводач и тълковник. Наред с това, по
делото не са представени доказателства за направата на тези разноски за куриерски услуги,
поради което, дори и принципно да се следваха на страната, то същите отново не биха му
били присъдени.
С оглед изложеното, няма основание в тежест на ответника да бъдат възлагани и
разноските за куриерски такси в размер на 15,00 лева, доколкото по своята същност не
представляват необходими разноски по делото, а израз на решението на страната как да
адресира изявленията си до съда.
Съобразявайки изложеното на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва
да бъде присъдена сума в общ размер на 463,16 лв., от които 350,00 лв. – адвокатско
възнаграждение и 113,16 лв. – заплатена държавна такса за разглеждане на делото.
14
Така мотивиран, Районен съд – Сливница
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. Р. И., ЕГН **********, с
адрес. гр. Д., ул. „***“ № 5, установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, по отношение на „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр. С., р-н „М.“, бул. „***“ №*, вх. *, ет. *, ап. *, офис.*,
че сключеният между страните по делото Договор за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние № 909681 от 04.08.2020 г. не ги обвързва поради нищожност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *** да заплати на Д.
Р. И., ЕГН **********, сумата в общ размер на 463,16 лева, представляващи разноски в
производството пред първата инстанция по гр. д. № 637/2024 г. по описа на Районен съд –
Сливница.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд – С. в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Сливница: _______________________
15