№ 114
гр. Бургас, 20.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на трети декември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:П. Ив. П. Дакова
Членове:Яни Г. Гайдурлиев
Светлин Ив. Иванов
при участието на секретаря П. Ефт. Помакова
в присъствието на прокурора П. П. К.
като разгледа докладваното от Светлин Ив. Иванов Въззивно частно
наказателно дело № 20242000600262 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство e по реда на чл.34 ал.1 вр. чл.20, ал. 1 - 3 от Закона за
признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и
решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС).
Образувано е по жалба от адв. Н. С. от АК - Стара Загора, упълномощен
защитник на засегнатото лице А. С. С., срещу Решение № 186 от 20.09.2024г.,
постановено по ЧНД №539/ 2024 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, с което съдът е
признал решение № 5062 5422 5767 4375, постановено на 16.05.2023 г. от несъдебен
орган в издаващата държава Кралство Нидерландия, с което на българската граждА. А.
С. С. ЕГН ********** е наложена финансова санкция в размер на 450.00 евро, с
левова равностойност 880.12 лева, и решението е било изпратено на органите на НАП
за изпълнение.
С жалбата се поддържа, че атакуваното решение на първоинстанционния
съд е неправилно. На първо място се твърди, че липсва редовно призоваване на
засегнатото лице в производството пред първата инстанция. На следващо място се
поддържа, че никъде в решението на първостепенния съд не е посочено за кое
моторно превозно средство става въпрос - няма посочен регистрационен номер, марка,
цвят и други отличителни белези на автомобила, чрез които същият да се
идентифицира, както и дали е собственост на С.. На последно място се изтъква, че
1
през посочения период на извършване на нарушението А. С. изобщо не е била в
издаващата държава, а се е намирала на територията на Република България. На тези
основания е направено искане за отмяна на обжалвания съдебен акт.
Засегнатото лице А. С. и неговият упълномощен защитник адв. Н. С. от АК -
Стара Загора, редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание пред настоящата
въззивна инстанция.
Представителят на Апелативна прокуратура – Бургас счита жалбата за
неоснователна, а решението на първата инстанция за правилно и законосъобразно,
поради което предлага същото да бъде потвърдено.
Апелативен съд – Бургас, след като обсъди доводите на страните и провери
изцяло правилността на обжалвания съдебен акт, счете, че въззивната жалба на
упълномощения защитник на засегнатото лице е процесуално допустима, тъй като
подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на въззивна проверка
съдебен акт и пред надлежния съд.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
От събраните писмени доказателства се установява, че производството пред
първата съдебна инстанция е било образувано по искане на компетентните органи на
Кралство Нидерландия за признаване и изпълнение на решение № 5062 5422 5767
4375, постановено на 16.05.2023 г. от несъдебен орган в издаващата държава – Adm.
verwerking flitsgegevens CJIB, влязло в сила на 27.06.2023 г., с което на българската
граждА. А. С. С. е наложена парична санкция в размер на 450.00 евро, с левова
равностойност 880.12 лева за извършено нарушение на правилата за движение,
осъществено на 03.05.2023 г. в 12.34 часа в Община Утрехт, (Система за контрол на
пътното движение А 12 Утрехт, вляво (паралелно платно, хектометричен стълб 59.2)),
изразяващо се в превишаване на максимално допустимата скорост на автомагистрала с
39 км/ч (пътен знак А1), при управление на МПС с рег. № 76 LTRD, с правна
квалификация на деянието по чл.2 от Закона относно административната уредба при
нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата на Кралство
Нидерландия.
Наложената на А. С. парична санкция не е била заплатена в предвидения
срок, поради което на 03.09.2024 г. е било издадено удостоверение по чл. 4 от Рамково
решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно
признаване на финансови санкции, като в съответствие с разпоредбите на чл. 4, вр. чл.
3, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС същото е било изпратено до Окръжен съд – Сливен в
превод на български език. Към удостоверението е било приложено и копие на
решението на несъдебния орган в издаващата държава (непридружено с превод на
български език).
2
Неоснователно е възражението на защитника на засегнатото лице за
нередовно призоваване на А. С. в производството пред ОС – Сливен. Във връзка с
призоваването на засегнатото лице, с оглед участието му в производството по реда на
чл.32 ал.1, вр. чл.16 ал.1 ат ЗПИИАКОРНФС, първоинстанционният съд е изискал
предоставянето на справка за регистрирани постоянен и настоящ адрес на С. на
територията на Република България. На основание получената информация от
регистрите на Национална база данни „Население“ е била изпратена призовка за
връчване на постоянния и настоящ адрес на лицето – гр. Нова Загора, ул. „.., която е
върната в цялост с отбелязване от връчителя, че по сведение на ГА. Владимирова
(живуща на посочения адрес) лицето е непознато. Констатирайки, че засегнатото лице
не може да бъде намерено на адреса, посочен в справката от НБД „Население“,
първостепенният съд е предприел действия за призоваване на лицето по телефона, на
установен чрез извършена справка с РУ на МВР - Нова Загора телефонен номер. По
делото е писмено удостоверено от съдебен секретар при ОС – Сливен, че на 19.09.2024
г. е провела разговор по телефона с лицето А. С. С., ЕГН: ********** на конкретно
посочен телефонен номер, като я е уведомила за насроченото съдебно заседание на
20.09.2024 г. относно наложена финансова санкция от несъдебен орган на
Нидерландия за нарушение на правилата за движение по пътищата, както и за
възможността да си упълномощи адвокат (л.22 от първоинстанционното
производство). С оглед кратките процесуални срокове за насрочване на делото,
предвидени в производството по чл.32 ал.1 вр. чл.16 ал.1 от ЗПИИАКОРНФС,
призоваването по телефона е допустимо съгласно разпоредбата на чл.178 ал.11 от
НПК, приложима на основание препращането в чл.32 ал.4 от ЗПИИАКОРНФС. По
тези съображения са несподеляеми възраженията в депозираната жалба за нередовно
призоваване на засегнатото лице пред първостепенния съд.
За да постанови съдебния си акт, първоинстанционният съд е отчел всички
релевантни за предмета на делото обстоятелства и е достигнал до правилния и
съобразен със закона извод, че са налице всички основания за признаване на
решението на чуждестранния несъдебен орган, с което е била санкционирана
българската граждА..
Въззивният съд споделя становището на първата инстанция, че
представеното удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета
съдържа достатъчна информация относно идентификацията на засегнатото лице,
описанието на обстоятелствата, при които е било извършено административното
нарушение, правната квалификация на деянието и наложената за него санкция
съобразно законодателството на издаващата държава, по отношение на която е
признато задължение за плащане по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗПИИАКОРНФС.
Действително в съдържанието на удостоверението, при обобщеното
3
представяне на фактическото положение и описание на обстоятелствата, при които е
извършено правонарушението, не е посочено конкретното превозно средство, при
чието управление е извършено установеното превишаване на максимално допустимата
скорост. С оглед на тази непълнота, в производството пред настоящата въззивна
инстанция се извърши писмен превод от нидерландски на български език на
приложеното към удостоверението решение на несъдебния орган в издаващата
държава, от който е видно, че във въпросното решение се съдържа описание на всички
фактически обстоятелства, при които е извършено нарушението, включително
индивидуализиране на моторното превозно средство чрез посочване на
регистрационен номер на същото. Наред с това се съдържа и уточнението, че този
регистрационен номер е на името на засегнатото лице или това лице е било наемател
на МПС-то.
Апелативният съд констатира наличие на съответствие между решението за
налагане на финансова санкция и удостоверението по член 4, издадено от
компетентния орган на издаващата държава, като от съдържанието и на двата
документа се установяват всички елементи на извършеното нарушение.
При така установените факти настоящият въззивен състав се присъединява
към застъпеното от първоинстанционния съд становище за наличието на законови
предпоставки и липса на пречки за признаване на решението за наложена финансова
санкция.
На първо място, желаното за признаване решение е издадено от несъдебен
орган в издаващата държава въз основа на наказуемо деяние (правонарушение) по
нейния национален закон.
Видно от удостоверението, в същото е изрично отбелязано, че описаното в
него деяние, попада в списъка от деяния, изброени в чл. 5, § 1 от Рамково решение
2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на
принципа за взаимно признаване на финансови санкции, а именно като „поведение,
което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на
разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на МПС, както и
разпоредбите относно опасни товари”. Предвид на това и съгласно чл.30 ал.2 т.1 от
ЗПИИАКОРНФС, в случая не се изисква двойна наказуемост на деянието, като
условие за признаване и изпълнение на решението.
Неоснователни са доводите на защитата, свързани с недоказаност на
авторството на нарушението от страна на засегнатото лице, предвид твърденията в
жалбата, че на процесната дата А. С. изобщо не е била в издаващата държава, а се е
намирала на територията на Република България. Следва изрично да се напомни, че в
процедура като настоящата съдът на изпълняващата държава не изследва факта на
осъществяване на нарушението и неговото авторството. Тези обстоятелства са
4
установени по съответния ред в чуждата държава. Процедурата по признаване на
финансовата санкция е основана на взаимното доверие между държавите – членки и не
включва допълнителна проверка на фактите от значение за
административнонаказателната отговорност на засегнатото лице. Такава проверка не
би била и възможна, защото българският съд не разполага с доказателствата, които са
дали основание на чуждата държава да издаде решението за финансова санкция.
Изхождайки от принципа на взаимното доверие между страните от ЕС и техните
правни системи (съдебна и административни), изпълняващата държава не е
оправомощена съгласно Рамково решение 2005/214/ПВР и по ЗПИИАКОРНФС да
изисква допълнителна информация за доказаност на деянието, подробно описано в
удостоверението. В случая е достатъчно, че в него е посочена ясно санкционираната
дейност, индивидуализирана по спецификата си, време, място и правно основание.
Не се оспорва и от защитата, че засегнатото лице А. С. има местоживеене на
територията на Република България. Първоинстанционният съд е изискал и приобщил
като писмено доказателство справка от НБД „Население“, от която се установява, че С.
има регистрирани постоянен и настоящ адрес на територията на Република България,
гр. Нова Загора, ул. „... Наличието на местоживеене в страната напълно удовлетворява
установеното в чл.30 ал.3 от ЗПИИАКОРНФС условие за признаване от страна на
българския съд на решението за налагане на финансова санкция, тъй като
декларирането на настоящ адрес в Република България по същество означава, че това
лице пребивава именно на територията на нашата страна, а съгласно текста на чл.94
ал.1 от Закона за гражданската регистрация, настоящ адрес е адресът, на който лицето
живее. Неоткриването на санкционираното лице на постоянния и настоящия му адрес,
поради задгранични пътувания или други причини, не е равнозначно на липса на
местоживеене в страната.
Горните две обстоятелства сочат липсата на задължителна пречка за
признаване на решението.
Апелативният съд се съгласява с приетото от първата инстанция, че в случая
отсъстват и факултативните основания за отказ, визирани в чл.35 от ЗПИИАКОРНФС.
Удостоверението съдържа предвидените в закона и в Рамково решение 2005/214/ПВР
реквизити. Лицето не е санкционирано за същото деяние в друга държава. Видно от
констатираното време на извършване на деянието - 03.05.2023 г., влизането в сила на
решението – 27.06.2023 г. и вида на наложеното наказание - глоба, се налага извод, че
предвидената по българското законодателство три годишна абсолютна давност за
изпълнение на административно наказание глоба по чл.82 ал.3 вр. ал.1 б.„а“ от ЗАНН
не е изтекла. Същевременно, за да може да бъде приложено основанието за отказ по
чл.35 т.3 от ЗПИИАКОРНФС, освен констатация за изтекла давност по българското
законодателство, следва да е налице кумулативното условие решението да се отнася за
5
деяние подсъдно на български съд, а процесното деяние не е подсъдно на българския
съд, тъй като не се засягат интереси на българската държава по смисъла на чл.4 от
ЗАНН. Българският гражданин няма имунитет или привилегии, определящи като
недопустимо изпълнението на решението. Деянието е извършено на територията на
чуждата държава, респективно не е налице никоя от хипотезите на чл.35 т.5 от закона, а
наложената и подлежаща на изпълнение санкция надхвърля сумата от 70 евро. Не е
налице и факултативното основание за отказ по чл.35 т.7 от ЗПИИАКОРНФС.
Деянието, за което засегнатото лице е санкционирано от компетентния несъдебен
орган на Нидерландия, представлява административно нарушение и по българското
законодателство. Засегнатото лице А. С. е физическо лице, което е пълнолетно според
българското законодателство, и следователно е годен субект на наказателна и
административнонаказателна отговорност.
Според чл.35 т.9 от ЗПИИАКОРНФС основание за отказ да се признае
решението за налагане на финансова санкция е налице, когато съгласно
удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета, в случай на
писмено производство и в съответствие със законодателството на издаващата държава,
засегнатото лице не е било уведомено лично или чрез упълномощен представител за
правото си и срока за обжалване на решението. От приложеното по делото
удостоверение е видно, че на А. С. е наложено наказание при писмено проведена
процедура и при стриктно спазване на изискванията на законодателството на Кралство
Нидерландия за уведомяването й, включително за правото си да обжалва решението и
сроковете за това. В този смисъл е надлежно отбелязана информация в раздел „з“, т. 2,
б. „б“ от представеното удостоверение. Предвид изложеното апелативният съд приема,
че в случая отсъства основанието по чл.35 т.9 от ЗПИИАКОРНФС за постановяване на
отказ да се изпълни решението на чуждия съдебен орган. При изрично отбелязване в
удостоверението, че производството е било писмено и при липса на данни за проведен
съдебен процес, в който да е възможно явяването на лицето, изискванията на чл.35
т.10 и т.11 от ЗПИИАКОРНФС са неприложими в настоящия случай.
За съдебния орган на изпълняващата държава не съществуват легитимни
причини да подлага на съмнение достоверността на отразеното в удостоверението от
чуждия несъдебен орган, доколкото взаимното доверие между компетентните органи
на държавите членки на ЕС е в основата на сътрудничеството по наказателни дела, и в
частност на прилагането на практика на принципа за взаимно признаване на
финансови санкции между държавите. Въз основа на редовното удостоверяване на
обстоятелството за писмено проведено производство и уведомяването за него, и
възможността и сроковете за атакуването му според съответния национален закон,
следва да се приеме, че на санкционираното лице А. С. надлежно е била предоставена
възможност за атакуване на решението, упражняването на които права е зависело
изцяло от нейната воля. В този смисъл и след като в удостоверението е изрично
6
посочено, че решението е влязло в сила, тоест лицето не е обжалвало решението в
предвидения срок, гаранциите, свързани с правото му на защита са били спазени,
респективно не е налице основание за отказ от признаване и изпълнение.
В обобщение на изложеното, въззивната инстанция намира, че приемайки
наличието на предпоставките в ЗПИИАКОРНФС за признаване и допускане за
изпълнение на решението на чуждия несъдебен орган, Окръжен съд – Сливен не е
допуснал нарушение на закона, което изисква обжалваното решение да бъде
потвърдено като законосъобразно и правилно.
Така мотивиран, на основание чл.34 вр. чл.20 ал.3 от ЗПИИАКОРНФС,
Апелативен съд - Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 186 от 20.09.2024г., постановено по ЧНД
№539/ 2024 г. по описа на Окръжен съд – Сливен
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7