Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 8862 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 80571 от 01.04.2019г. по гр.д. № 32416/2018г. Софийски районен
съд, 126 състав признал за установено по предявените искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.А.Л., ЕГН **********,
дължи на К.С.К., ЕГН **********, сумата 1 000 евро, представляваща
възнаграждение по договор за посредничество от 08.08.2017г., заедно със
законната лихва от 25.01.2018г. до погасяване на задължението, и сумата 13.83
евро, представляваща мораторна лихва за периода 14.11.2017г. - 24.01.2018г.,
като отхвърлил акцесорния иск за разликата до пълния предявен размер от 25 евро
и за периода 06.11.2017г. - 13.11.2017г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 384.78 лв., представляваща
разноски в исковото производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Д.А.Л., която го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, обусловило и материална
незаконосъобразност на решението. В нарушение на съдопроизводствените правила
районният съд не открил производство по реда на чл. 193 ГПК по оспорване
истинността на процесния договор за посредничество и не задължил ищеца да го
представи в оригинал. Първостепенният съд не обсъдил и направените от
ответницата възражения с отговора на исковата молба, касаещи качественото и
пълно изпълнение на договора, не взел предвид, че с т. 3.5 от договора било
поето задължение за извършване на преводи, за които ищецът не разполагал с качеството
„заклет преводач“. Възраженията на ответницата били, че изпълнението от страна
на посредника било изключително некачествено и като се изключи факта, че
запознал ответницата с купувача, не изпълнил нито едно от останалите поети с
договора задължения - провеждане на срещи, разговори, организиране подписване
на предварителния договор и окончателната сделка, както и да извършва точно и
коректно за своя сметка устни и писмени преводи с цел осъществяване предмета на
договора. Без изпълнение на тези задължения не било невъзможно да се осъществи
предметът на договора, а практически цялата комуникация след запознаването до достигане
на крайния резултат – сключването на окончателната сделка, изцяло била резултат
на усилията на ответницата и нотариуса. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това постанови друго,
с което да отхвърли изцяло исковете. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната
страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмени бележки от
04.08.2020г.
Въззиваемата страна К.С.К. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове – с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 000 евро, представляваща възнаграждение
по договор за посредничество от 08.08.2017г., и с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 евро, представляваща лихва за забава в
плащането на главницата за периода 06.11.2017г. - 24.01.2018г. вкл. Претендирана
е и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
на 25.01.2018г. до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 5169/2018г. на СРС,
126 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове. Не оспорва, че с ищеца се
договорили да й съдейства за покупко-продажбата на описания в исковата молба
имот на полска гражданка – А.М., на цена от 11 000 евро, за което
ответницата да му заплати възнаграждение в размер на 1 000 евро. Твърди,
че ищецът не изпълнил задълженията си по договора – не извършвал преводи, не
присъствал на подписването на предварителния договор, а на изповядването на сделката
ответницата осигурила заклет преводач. Оказало се, че ищецът няма качеството на
заклет преводач и не е могъл поначало да изпълни поетите ангажименти с
договора. Твърди още, че адвокатът й изготвил текста на договора за посредничество,
като по искане на ищеца му изпратила двете копия, подписани от ответницата, по
куриер на 10.08.2017г., а подписано от ищеца копие не получила обратно. Ищецът
не бил запознал купувача с текста на предварителния договор, не се явил при
подписването му, а при изповядване на окончателния договор пред нотариуса дошъл
просто като придружител на купувача, като ответницата лично изпълнила неговите
задължения и осигурила заклет преводач. Налице било пълно неизпълнение на
договора от страна на ищеца и не му се следвало възнаграждение. Искала е от
съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
срещу издадената заповед за изпълнение е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковата молба – в срока по чл. 415 ГПК и за ищеца е налице интерес от
исковете. Настоящият състав намира,
че при постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно
по следните съображения:
Договорът за посредничество е
двустранен, консенсуален, неформален и възмезден договор, който не е изрично
регламентиран в закона. По силата на този договор посредникът се задължава
срещу определено възнаграждение да съдейства за сключването на една или повече сделки.
Предмет на договора е не извършването на определена работа, а постигането на
един резултат – свързване на страните за сключването на сделката.
Посредническата дейност е чисто фактическа и се състои в издирване на страните,
установяването на връзки между тях и по такъв начин - подготвяне и създаване на
необходимите условия за сключване на сделката.
За доказване на твърденията си за наличието на облигационни правоотношения
между страните ищецът е представил договор за посредничество от 08.08.2017г.,
по силата на който ответницата (възложител) възложила на ищеца (посредник) да посредничи
за сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 61813.457.31.1.59, а именно
апартамент № 211, находящ се в апартаментен комплекс „Аспен хайтс“ в Разлог, между
възложителя и А.М., като организира преговори, огледи и срещи във връзка със
сключване на договора за продажба на посочения имот - чл. 1 и чл. 3 от
договора. С чл. 3.5 посредникът се задължил да информира купувача за всички
условия по сделката, поставени от възложителя, като извършва точно и коректно и
за своя сметка необходимите устни или писмени преводи с цел осъществяване
предмета на договора. Съгласно чл. 4.1 от договора, възложителят се задължава
да заплати на посредника възнаграждение в размер на 1 000 евро само и
единствено при условие, че описаният имот бъде закупен от А.М. за сумата от 11 000
евро, а според чл. 4.2, възнаграждението се заплаща в срок до 5 работни дни от
сключване на окончателен договор и заплащане на продажната цена от 11 000
евро на възложителя.
Договорът не е оспорен от
ответницата относно неговата автентичност в срока по чл. 131 ГПК, напротив, в отговора
ответницата твърди, че уговорките са били за посочените и от ищеца имот,
купувач, продажна цена и размер на посредническото възнаграждение, като именно
адвокат на ответницата изготвил проекта на договора за посредничество, който тя
изпратила на ищеца за подпис. Поради това заявеното след изтичане на
преклузивния срок оспорване в смисъл, че копието се различавало от изпратения
договор, е преклудирано по силата на чл. 133 ГПК и първостепенният съд правилно
не е открил производство по оспорването му по реда на чл. 193 ГПК. Впрочем,
предвид посоченото, че договорът за посредничество е неформален и изявленията
на ответницата в отговора, с които признава съществените елементи на сключения
договор – за съдействие на коя сделка и при какви параметри се е задължил да
посредничи ищецът и срещу какво възнаграждение, правилно СРС е приел, че дори да
не беше представен документ, по несъмнен начин се установява наличието на
валидно облигационно правоотношение между страните по договор за
посредничество.
Предвид съвпадащите твърдения на страните, установено по делото е и
обстоятелството, че ищецът е свързал ответницата с посочения в договора за
посредничество купувач А.М., организирал е оглед и преговори. Не се спори и че ответницата
е продала на същото лице и на посочената в договора цена недвижимия имот. Това
се установява и от приетия нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот
№ 137, том II, рег. № 2401, дело № 295/2017г. на нотариус с рег. № 505 на НК,
видно от който на 06.11.2017г. ответницата е продала имота на А.М. срещу
продажна цена от 11 000 евро. Не се спори и че съобразно уговорките в
нотариалния акт е получила изцяло продажната цена на имота на 07.11.2017г.,
след вписване на нотариалния акт.
С оглед така установеното, посредникът е изпълнил същественото си
задължение по договора за посредничество – свързал е ответницата с посоченото в
договора лице и е съдействал за сключване на договора за покупко-продажба на
уговорената цена от 11 000 евро, поради което за ответницата – възложител
е възникнало задължението да плати уговореното посредническо възнаграждение. От
текста на чл. 3 от договора не може да бъде направен извод, че ищецът се е
задължил да съдейства във връзка със сключване на предварителен договор между
страните по продажбата и сключването на окончателния договор, вкл. като извършва
преводи на договори, и то в качеството му на заклет преводач. Уговорката в чл.
3.5 е да извършва необходимите устни или писмени преводи с цел осъществяване на
целта на договора, а целта на посредническия договор, както беше посочено, е
свързване на страните за сключване на сделката, което в случая е направено.
Дори по пътя на тълкуване на посочените клаузи да се приеме, че посредникът е
имал и такива задължения, те са допълнителни и неизпълнението им не може да
обуслови извод за пълно неизпълнение, съответно за недължимост на
възнаграждението. Правилно в тази връзка районният съд е приел, че възраженията
на ответницата евентуално биха могли да бъдат основание за насрещни претенции
за заплащане на обезщетение за вреди от неточно изпълнение, каквито обаче
ответницата не е заявила в процеса чрез насрещен иск или чрез възражение за
прихващане.
При доказателствена тежест за ответницата съобразно правилото на чл. 154,
ал. 1 ГПК, същата не доказва, а и не твърди да е платила възнаграждението,
поради което предявеният главен иск е основателен и правилно е уважен от
районния съд. Предвид уговорения срок за плащане на възнаграждението,
ответницата е изпаднала в забава за плащането му и дължи и обезщетение за
забавата си, като във връзка с този иск в жалбата няма наведени конкретни
оплаквания, поради което и съобразно чл. 269 ГПК решението и в тази част следва
да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция,
разноски за настоящото производство се следват на въззиваемия. Доказано
направените такива са в размер на 400 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено
в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие от 24.06.2019г. Съобразно обжалваемия интерес от 1 982 лв.,
минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на
368.74 лв. Заплатеното възнаграждение не надвишава значително минималния
размер, поради което въззивният съд намира възражението на въззивницата за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 80571 от 01.04.2019г., постановено по гр.д. № 32416/2018г. на
Софийски районен съд, 126 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.А.Л.,
ЕГН **********, дължи на К.С.К., ЕГН **********, сумата 1 000 евро,
представляваща възнаграждение по договор за посредничество от 08.08.2017г.,
заедно със законната лихва от дата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на
25.01.2018г. до погасяване на задължението, и сумата 13.83 евро, представляваща
мораторна лихва за периода 14.11.2017г. - 24.01.2018г., вкл. в частта за
разноските.
ОСЪЖДА Д.А.Л., ЕГН **********, да заплати
на К.С.К., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 400 лв. (четиристотин лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 32416/2018г.
на Софийски районен съд, 126 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.