Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.01.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 12141 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 154733 от 01.07.2019г. по гр.д. № 33791/2018г.
Софийски районен съд, 63 състав осъдил Р.П.Р., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *****, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 553.10 лв. - главница, представляваща
цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*****, за периода от 01.04.2015г. до 30.04.2016г., и сумата 34.00
лв. - такса за дялово разпределение за периода от 01.05.2015г. до 30.04.2016г.,
ведно със законната лихва върху тези суми от 29.05.2018г. до окончателното им
изплащане, като отхвърлил иска за главница за топлинна енергия за разликата над
уважения размер от 553.10 лв. до пълния предявен размер от 1 092.95 лв. и
за периода от 01.05.2014г. до 31.03.2015г., както и отхвърлил изцяло иска за
мораторна лихва върху дължимата главница за топлинна енергия за сумата 213.77
лв. за периода от 15.09.2015г. до 16.02.2018г., и иска за мораторна лихва върху
сумата за дялово разпределение за сумата 8.45 лв. за периода от 15.09.2015г. до
16.02.2018г. Съобразно уважената и отхвърлената част от исковете са
разпределени разноските по делото. Решението е постановено при участието на „Б.“
ООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва в частите, с които исковете са отхвърлени, с оплаквания за неправилност
– неправилно приложение на материалния закон. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала от
топлопреносното предприятие при публично известни общи условия, одобрени от
КЕВР. Като се позовава на неотносими към процесния период Общи условия от 2002,
2005 и 2008г. въззивникът поддържа, че с клаузата на чл. 32, ал. 1 от ОУ бил
определен редът и срокът, в който купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми – 30-дневен след изтичане на периода, за който се отнасят. С
изтичането на последния ден от месеца ответникът изпадал в забава за плащане –
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Неправилно също СРС приел, че са погасени по давност всички
дължими суми за периода 01.05.2014г. – 31.03.2015г., обективирана в обща
фактура № **********/31.07.2015г. за периода 01.05.2014г. – 30.04.2015г. В
противоречие с посоченото по-горе относно срока за плащане поддържа, че
съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ купувачите заплащат месечните дължими суми в
45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. СРС не съобразил
обстоятелството, че сумата по обща фактура за период 01.05.2014г. – 30.04.2015г.,
издадена м. 07.2015г., става изискуема едва на 16.09.2015г. Исковата молба била
подадена в съда на 29.05.2018г., с което давността била прекъсната. Поради това
моли съда да отмени решението в атакуваните части, вкл. в частта за разноските
и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове.
Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Р.П.Р. с отговор
по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението
в обжалваните части като правилно. Претендира разноски съгласно списък по чл.
80 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
С исковата молба, уточнена с молба от 24.08.2018г. и в открито съдебно
заседание на 18.06.2019г., първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове:
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 092.95 лв. -
главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот
на адрес: гр. София, ж.к. „*****, аб. № 078596, в
периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г.;
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 213.77 лв., представляваща
лихва за забава в плащането на главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2015г.
- 16.02.2018г.;
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 34.00 лв. - главница,
представляваща цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода
01.05.2015г. - 30.04.2016г., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 8.45 лв. - лихва за забава
върху главницата за дялово разпределение за периода 15.09.2015г. - 16.02.2018г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата
молба в съда на 29.05.2018г. до окончателното плащане.
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта, с
която искът за главница за топлинна енергия е отхвърлен, както и в частите, с
което са отхвърлени изцяло исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихви за забава
върху главниците за топлинна енергия и за дялово разпределение.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият
състав намира, че при постановяване на решението в обжалваните части не са
нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните
съображения:
Спорни пред настоящата инстанция са само въпросите погасени ли са по
давност вземанията на ищеца за главници по обща фактура № **********/31.07.2015г.
и дължими ли са от ответника претендираните лихви за забава.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк.д.
№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за
тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за
плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и чиито
падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им
са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, а според ал. 2 ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск. В
случая исковете са предявени на 29.05.2018г., от която дата давността е
прекъсната и е спряла да тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.
В процесния период м. 05.2014г. – м. 04.2016г. приложими към договорните
отношения между страните са били Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в
сила от 12.03.2014г. Съгласно чл.
33, ал. 1 от тези ОУ, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на дружеството. В чл. 32, ал. 2 ОУ е
предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне
на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Въззивният съд намира, че по своята правна същност ежемесечното публикуване
на дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното дружество представлява
покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата
сума за изтеклия отчетен период. Следователно за задълженията, възникнали при
действието на ОУ от 2014г., давността започва да тече от датата на възникването
им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо задълженията за периода от м. 05.2014г.
до м. 04.2015г. включително са погасени по давност – щом задължението за м. 04.2015г.
е станало изискуемо на 01.05.2015г., то тригодишният давностен срок е изтекъл
преди подаване на исковата молба на 29.05.2018г.
Неоснователен е доводът на въззивника, че вземанията за главница за
отоплителен сезон м. 05.2014г. – м. 04.2015г. не били погасени по давност
предвид издадената от ищеца на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014г. обща
фактура № **********/31.07.2015г., в която е посочен срок за плащане 15.09.2015г.
Издаването на общата фактура не променя падежа на месечните задължения за
съответния отчетен период. Общата фактура обективира месечните задължения за
целия отчетен период, след отчитане на уредите за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от
изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от клиента, респ.
изваждане на сумите за връщане на клиента. Падежът на месечните задължения за
стойност на потребена топлинна енергия обаче остава същият. Въз основа на
общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, би могло да
възникне ново вземане за ищеца само за сумата за доплащане, но в случая за
периода м. 05.2014г. – м. 04.2015г. изравнителният резултат не е сума за
доплащане, а сума за връщане от 248.04 лв., видно от приетите заключения на СТЕ
и ССЕ, както и от посоченото от самия ищец в общата фактура.
Районният съд неправилно е приел, че главницата за м. 04.2015г. не е
погасена по давност, но предвид влизане в сила на решението в тази част и
забраната за влошаване положението на обжалващия, въззивният съд няма
правомощие да го отмени в посочената част. В обжалваната отхвърлителна част за
главницата решението следва да бъде потвърдено.
По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За да отхвърли акцесорните искове за лихви районният съд е приел, че
съгласно Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. Ищецът не е ангажирал доказателства за датата на
публикуване на сметките за процесните задължения на интернет страницата си,
поради което съдът приел за недоказан факта на изпадане на ответника в забава.
По отношение на лихвите върху главницата за дялово разпределение районният съд
е посочил, че в ОУ не е предвиден срок за плащане на сумите за дялово
разпределение, поради което и съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД длъжникът се счита в
забава от поканата, а доказателства за отправена покана няма по делото.
При тези мотиви на първоинстанционния съд видно е, че въззивната жалба не
съдържа нито един довод във връзка с правилността на изводите в атакуваното
решение по акцесорните искове. Цитираните общи условия от 2002, 2005 и 2008г.,
на които се позовава въззивникът, са неотносими към процесния период. Противно
на поддържаното в жалбата, срокът за плащане на задълженията в относимите за
процесния период ОУ не е нито 30-дневен от изтичане на периода, за който се
отнасят, нито 45-дневен от изтичане на периода, за който се отнасят. В този
смисъл жалбата в тази част е бланкетна - в нея не са релевирани никакви
конкретни оплаквания за неправилност на изводите на районния съд. Наведени са
доводи за неправилност, нямащи връзка с мотивите на СРС за отхвърляне на акцесорните
искове и напълно неотносими за спора. Въззивният съд намира, че при
постановяване на първоинстанционното решение в тези части не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл.
269 ГПК няма правомощието да провери правилността на решението, а следва да го
потвърди на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са
в размер на 350 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
12.09.2019г. Съобразно обжалваемия интерес и броя на исковете, заплатеното
възнаграждение е под минималния размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2 вр. чл.
2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, поради което възражението на въззивника за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 154733 от 01.07.2019г., постановено по гр.д. № 33791/2018г. на
Софийски районен съд, 63 състав в
обжалваните части, с които е отхвърлен предявеният от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****,
срещу Р.П.Р., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 553.10 лв. до пълния
предявен размер от 1 092.95 лв. и за периода от 01.05.2014г. до 31.03.2015г.
поради погасяване по давност, както и са отхвърлени като неоснователни исковете
с правно основание с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 213.77 лв. -
лихва за забава в плащането на главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2015г. - 16.02.2018г., и за сумата 8.45 лв. - лихва за забава върху главницата
за дялово разпределение за периода 15.09.2015г. - 16.02.2018г., вкл. в частта
за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Р.П.Р., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 350.00
лв. (триста и петдесет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
В необжалваните осъдителни части решението по гр.д. № 33791/2018г. на
Софийски районен съд, 63 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“ ООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.”
ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.