Р
Е Ш Е
Н И Е
№174
09.04.2020 г.
гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно
заседание на десети март две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Цветомира Димитрова
Секретар: Йорданка Попова………………………………………………………………….
Прокурор: Елеонора
И. ………………………….………………………………
като
разгледа докладваното от съдия Цв.Димитрова
и.административно дело № 860 по описа на
съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203, ал.1 от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК), във вр. с чл .284 от ЗИНЗС, вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Образувано е по предявен от В.А.А. ***, чрез процесуален представител, иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение в размер на 3000(три
хиляди хиляди) лева за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни действия
и бездействия на администрацията на
ГД“ИН“-София, за периода 15.11.2014г. д 14.07.2015г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от
датата на завеждане на исковата молба, до окончателното й заплащане.
В исковата молба се твърди, че с постановление на ОП-Хасково ищеца е бил
задържан на основание чл. 64, ал.2 от НПК от 15.11.2014г. за срок от 72 часа,
като с Определение № 492/17.11.2014г. на ОС-Хасково по отношение на В.А. е била
взета мярка за неотклонение”Задържане под стража” до изпълнение на съдебният
акт, който е влязъл в сила на 02.11.2016г. В периода 15.11.2014г. до
14.07.2015г. същия бил задържан в Ареста
в гр.Хасково. През този период претърпял вреди от неимуществен характер, които
били следствие от незаконосъобразните
действия и бездействия на затворническата администрация на ГД”Изпълнение
на наказанията”. Същите се изразявали в това, че не му се осигурявали нормални
условия на живот, тъй като в Ареста гр.Хасково било пренаселено, липсвал минимума
жилищна площ, полагаща се на всеки лишен
от свобода, бил настанен в тясна килия
без прозорец и достъп до слънчева светлина, без санитарен възел и течаща вода,
поради което всички
задържани/затворниците вкл. и ищеца, били принудени да удовлетворяват
естествените си нужди в кофа или шишета от минерална вода в килията, пред очите
на другите задържани. Нямали престой и
разходка на открито. Тъй като арестът бил на последния етаж и без
възможност за проветрение на отделните килии, в тях през летния сезон било
непоносимо горещо и имало непоносима миризма. Килиите миришели на урина и не се
почиствали и обезпаразитявали, което било предпоставка за развитие на болести и бактериални зарази. Дюшеците и спалните
принадлежности били мръсни и прашни. Поради липсата на течаща вода и възможност
да се къпят в летните жеги и личната му хигиена била на много ниско ниво.
Така описаните унизителни и
нехуманни условия на живот, били в резултат на бездействията на администрацията
на ГД”ИН”, която не му осигурила достатъчна жилищна площ, достъп до санитарен
възел и течаща вода и престой на открито. Хигиенно–битовите условия на живот в
Ареста, гр.Хасково били толкова лоши, че представлявали сериозен риск за
здравето на задържаните. Несъобразяването
им със стандартите заложени в ЗИНЗС и
международните актове, по които РБългария била страна било незаконосъобразно
бездействие на администрацията на ГД”Изпълнение на наказанията”. В резултат на престоя
му в Ареста, гр.Хасково ищецът претърпял унижения, срам и неудобство, емоционални
страдания и психически стрес, надвишаващи неизбежното ниво присъщо на
мярката”Задържане под стража”. Предвид изложеното се твърди, че са налице и трите предпоставки за уважаване на иска по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Моли се да бъде осъден ответника да
заплати на ищеца сторените по делото разноски – държавна такса и адвокатско
възнаграждение.
Ответникът по иска-Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София, в
писмен отговор на исковата молба и чрез процесуалния си представител по делото
– юрк.Чолаков в съдебно заседание, заема становище за неоснователност и
недоказаност на исковата претенция.
Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково изразява становище, че предявената исковата претенция е
неоснователна и недоказана и предлага същата да бъде оставена без уважение.
Административен съд – Хасково, като взе предвид доводите на страните и
доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:
Считано от 15.11.2014г. ищецът В.А.А. е бил задържан в Ареста, гр. Хасково,
с постановление на прокурор при Окръжна прокуратура, гр. Хасково за срок от 72
часа на основание чл. 64, ал.2 от НПК. С определение №492/17.11.2014г. на Окръжен съд, гр. Хасково по отношение на ищеца била взета мярка за
неотклонение”Задържане под стража”, която търпял до влизане в сила на съдебният
акт, с който бил признат за виновен-02.11.2016г. На 14.07.2015г., с
разпореждане на Окръжна прокуратура, гр. Хасково В.А.А. бил приведен в Затвора Стара Загора.
Тези обстоятелства са удостоверени в удостоверение №2062/2014г. от
17.06.2019г. на прокурор при Окръжна прокуратура, гр. Хасково.
През исковия период В.А. *** както следва: в
периода 15.11.2014г.-01.12.2014г., в който бил настанен в килия № 15 с още две
лица, в периода
27.04.2015г.-28.04.2015г. през което време е бил настанен в килия №9 с
още едно задържано лице и в периода
от 04.05.2015г.до 05.05.2015г. и от 07.05.2015г.
до 14.07.2015г. , през което време е бил настанен в килия № 13, съответно с още
едно, респ. две други лица.
Килия № 15 е с обща площ 8.06 кв.м., като оборудването й(три легла, една маса и две табуретки) заема
приблизително 4.6 кв.м. Килия № 9, е с обща площ 8.37 кв.м. и оборудването й(три легла, една маса и две табуретки) заема
приблизително 4.6 кв.м. Килия № 13 е с обща площ 12.18 кв.м. кв.м. и е
оборудвана с четири легла, две маси и една табуретка, заемащи приблизително 6 кв.м. от площа й. Отоплението в килиите се осъществява посредством радиатор на
централно отопление. Над вратата на помещенията са монтирани две луминесцентни
тела за дневно осветление и лампа със
жълта светлина, за нощно осветление. В килиите има въздуховоди от
вентилационната система, осигуряващи постоянна циркулация на въздуха. Килия № 9
има отваряем прозорец поставен на вратата на килията към южния коридор, а Килия
№ 15 и килия № 13 имат неотваряеми
прозорци на външната стена и отваряем прозорец на вратата
на килията към коридора за осигуряване на свеж въздух. За исковият период помещенията в арест Хасково не са разполагали
със санитарен възел и течаща вода, а достъпът на задържаните лица до
общия санитарен възел-14 кв.м. се осъществява по утвърден график в ареста–от
06.00ч. до 08.00ч. и от 17.30ч. до 22.00ч. Когато със задържаните лица не се
извършват процесуално-следствени действия, времето от 08.30ч. до 17.00ч. се ползва от тях
за лично време, тоалет, свиждане и работа по поддържане на чистотата и
хигиената в ареста, както и при заявено желание по всяко време на денонощието. Престоят на открито на задържаните лица в
арест Хасково е в рамките на един час, в
работно време, по график-разпределение определено от дежурния по арест-лицата
се извеждат покилийно, всеки ден в
различен час. Същият се осъществява на
оборудвано за целта помещение, с размери 14.5 кв.м. с два прозореца,
осигуряващи свеж въздух и дневна светлина.
Горните обстоятелства са
удостоверени в справка изх. № 1379/10.09.2019г.
на ВПД Началника на РС”ИН”- Хасково, приета без оспорване от страните по
делото.
Като писмени доказателства по делото са приети и приложените към справка
изх. №1379/10.10.2019г. на ВПД Началника на РС”ИН”, гр. Хасково,
седмични менюта и протоколи за ДДД обработка.
За установяване условията на живот в
арест Хасково по искане на ищеца по делото са разпитан в
качеството на свидетел А. Р. М., който в
част от исковият период е пребивавал с ищеца в ареста в гр. Хасково.
При така установената фактическа обстановка, като взе предвид приобщения по делото
доказателствен материал, доводите и възраженията на страните, съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявеният в настоящото производството
осъдителен иск е с правно основание чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ, вр с чл. и е предявен от лице, което твърди, че е
претърпяло вреди в резултат на бездействия на администрацията на ГД“ИН“.
Предявен е иск с правно основание
чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, вр. с чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, във вр. с чл.203 ал.2 от АПК,
с който се претендира обезщетение за
причинени в периода от 15.11.2014г. до
14.07.2015г., неимуществени вреди, вследствие
незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ГД“ИН“, гр. София, ареста гр.Хасково, ведно
със законната лихва върху сумата, от датата на завеждане на исковата
молба, до окончателното й изплащане .
Претенцията е заявена срещу процесуално легитимиран на
основание чл.205 от АПК ответник по иска-Главна дирекция“Изпълнение на
наказанията“, гр. София. Съгласно чл.12, ал.2, вр. ал.1 от ЗИНЗС, ГД“ИН“ със седалище гр.София е юридическо лице към Министъра на
правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на
местата за лишаване от свобода. Исковата претенция е за вреди, произтичащи от
незаконосъобразни бездействия на служители от администрацията на ареста към
Районна служба „Изпълнение на наказанията” в град Хасково при който съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, е териториални подразделения на ГД „ИН”.
Визираната дейност се явява административна по своя характер, доколкото
осъществяваната от тези длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на
наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ и изпълнение
на наказанието „лишаване от свобода” не се ограничава с прилагане на
законово предвидените ограничения във връзка с изпълнението на мярката, а
обхваща и дейност по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от
задържаните лица и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им
положение и статут. Доколкото предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ иск се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия
и бездействия при или по повод изпълнение на служебни задължения при
осъществяване на административна дейност от служители на РС „ИН” Хасково, следва да се приеме, че искът е допустим.
С оглед установената допустимост на иска, следва
същият да се прецени по същество.
Съгласно чл.203, ал.1 от АПК гражданите и юридическите лица могат
да претендират обезщетения за вреди
причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица.
За неуредените в АПК въпроси се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС и ЗОДОВ.
Основателността на иска с правно основание чл.
284, ал.1 от ЗИНЗС и чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ, предполага установяването на кумулативното
наличие на следните предпоставки: 1. незаконосъобразни действия, респ.
бездействия на служители на ГД“ИН“ ( в случая на РС"ИН", гр. Хасково
за периода 15.11.2014г.-14.07.2015г. );
2. действително настъпила вреда–неимуществена и 3.пряка и непосредствена
причинна връзка между незаконосъобразните действия/бездействия и настъпилия
вредоносен резултат. При липса на някой от елементите на посочения фактически
състав, не може да се реализира отговорността по посочения ред.
Фактическите обстоятелства, на които се основава иска
са свързани с лошите условия на
живот, при които е бил поставен ищецът в
следствен арест, гр. Хасково, като се твърди нарушение стандартите заложени в международните актове
по които Република България е страна и ЗИНЗС т.е. фактическите твърдения са
свързани с незаконосъобразни бездействия на администрацията на ответника.
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа (ЕКПЧ)
е международен договор, ратифициран и влязъл в
сила за Република България и и по силата на чл. 5,
ал. 4 от Конституцията тя съставлява част от вътрешното право на България.
Нещо повече, ЕКПЧ има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство,
които й противоречат. Освен това съгласно чл. 1 от Европейската конвенция
страните по нея са длъжни да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция
правата и свободите, предвидени в конвенцията. Идентични забрани, като
установената в чл.
3 от ЕКПЧ, се съдържат в чл. 29 от Конституцията на РБ, както и в разпоредбата на чл. 3
от ЗИНЗС
Държавата е
отговорна за условията, при които лишените от свобода и лицата, на които е
наложена мярка за неотклонение задържане под стража, изтърпяват наказанието,
съответно мярката - в качеството й на договаряща страна по ЕКПЧ има
задължението да спазва забраната по чл. 3 по отношение на тези лица.
Разпоредбата на чл.
3 от ЕКПЧ задължава държавата да осигури на лишения от свобода и на лицето,
изтърпяващо мярка за неотклонение задържане под стража условия за изтърпяване
на наказанието, съответстващи на зачитането на човешкото достойнство, такива,
че начинът на изпълнение на мярката не излага заинтересованото лице на отчаяние
или изпитание, надхвърлящи по интензивност неизбежното ниво на страдание при
престой в затвора(ареста). В този смисъл са Решение от 27 ноември 2012 г. по
делото Червенков срещу България, окончателно, постановено по жалба № 45358/04,
решение от 2.02.2006 г. на ЕСПЧ по делото Йовчев срещу България, Решение от 27 януари 2015 г., на ЕСПЧ по делото
Нешков срещу България.
По смисъла на чл. 3 от
ЕКПЧ, съгласно установената от ЕСПЧ практика по прилагането й, безчовечно и
унижаващо отношение предполага страдание или унижение, достигащи отвъд
неизбежния елемент на страдание и унижение, свързани с дадена форма на законно
отношение или наказание. При преценката си съдът трябва да вземе
предвид кумулативният ефект от условията
при които е бил поставен ищецът и продължителността на задържането му.
С оглед разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС при
установяване нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се
предполага до доказване на противното, като по отношение на настъпилите
неимуществени вреди ищецът не носи доказателствена тежест. В тежест на ищеца е
да установи фактите и обстоятелствата, от които твърди да са настъпили вредите,
като ЗИНЗС не въвежда презумпция за наличието на допуснати нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, а само за настъпването на
неимуществени вреди, при установяване на такива нарушения.
Съгласно чл. 3 от ЗИНЗС Държавата е отговорна за условията, при
които лишените от свобода и лицата, на които е наложена мярка за неотклонение
задържане под стража, изтърпяват наказанието, съответно мярката - в качеството
й на договаряща страна по ЕКПЧ има задължението да спазва забраната по чл. 3 от
конвенцията по отношение на тези лица. Разпоредбата на чл. 3 от ЕКПЧ задължава държавата да
осигури на лишения от свобода и на лицето, изтърпяващо мярка за неотклонение
задържане под стража условия за изтърпяване на наказанието, съответстващи на
зачитането на човешкото достойнство, такива, че начинът на изпълнение на
мярката не излага заинтересованото лице на отчаяние или изпитание, надхвърлящи
по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора (ареста). По смисъла на чл. 3 от ЕКПЧ, съгласно установената от
ЕСПЧ практика по прилагането й, безчовечно и унижаващо отношение предполага
страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и
унижение, свързани с дадена форма на законно отношение или наказание. При
преценката си съдът трябва да вземе предвид кумулативния ефект от условията при
които е било поставено задържаното лице и продължителността на задържането му.
Конкретно за
исковия период данните по делото сочат, че ищецът е
бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложената му мярка по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС, надвишаващи допустимото и неизбежно ниво, присъщо на мярката „задържане
под стража“, поради лошите битови условия в следственият
арест, изразяващи се в неосигуряване на минимална жилищна площ, липса на санитарен възел и течаща вода в помещението
в което е настанен, липса на естествено
проветрение на помещението и неосигуряване престой на открито.
Въз основа
на събраните по делото доказателства съдът приема за установено твърдението на
ищеца, че през периода на задържането му в следствения арест не му е бил
осигурен полагащия се на всеки лишен от свобода минимум от жилищна площ.
Видно от представената Справка изх. 1379/10.09.2019г.
на ВПД Началника на РС”ИН” , гр. Хасково ищецът е пребивавал, през част от исковият
период в Следственият арест, в гр. Хасково, като за времето на престоя му е бил
настаняван последователно в килии с №15- в периода
15.11.2014г.-01.12.2014г., килия №9 –в периода 27.04.2015г.-28.04.2015г. и килия №13-в периода 04.05.2015г.-05.05.2015г.
и 07.05.2015г. до 14.07.2015г., заедно с други лица.
При
така установеното, наред с посочената обща квадратура на посочените килии, като
се отчете заетата от мебели в тях площ, то разполагаемата жилищната площ за всяко от
настанените в тези помещения лица, през времето на престоя на ищеца в същия
арест в процесния период и за времето през което е бил настанен с поне още едно
лице в килия, безспорно е под предвидения в българското законодателство
съгласно нормата на чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС(в приложимата й към този момент
редакция) стандарт от
4 кв.м. на лице. При това положение действителното свободно пространство в
килията, респ. чистата жилищна площ, не дава възможност на задържаното лице
свободно да се движи в помещението, или придвижването му е изключително
ограничено. Съдът приема, че през престоя си в арест –
Хасково, за времето: от
15.11.2014г.до 01.12.2014г., от
27.04.2015г. до 28.04.2015г., от 04.05.2015г. до 05.05.2015г. и от 07.05.2015г. до 14.07.2015г., ищецът
е бил поставен в условия, при които реално не е разполагал с минимум от 4 кв.м.
жилищна площ. При наличието на мебели в килията, заемащи площ от 4.06 кв.м., за
килия № 9 и № 15, и 6 кв.м. за килия №13, то безспорно реалната
жилищна площ за едно лице(при настанени две) е под 4
кв.м. на човек, която площ вече се възприема като водеща до тежка пренаселеност
и сама по себе си съставляваща нарушение на ЕКПЧОС. Тези условия на пребиваване на задържания В.А.А.
през заявения период безспорно са му
причинили значителни затруднения и дискомфорт. Освен това според ЕСПЧ, дори и
факторът „пренаселеност” сам по себе си да не е толкова тежък или сериозен, че
да се определя като водещ до нарушение на чл.3 от Конвенцията, той все пак може
да обоснове извод за такова нарушение, ако се комбинира с някои от другите
наведени аспекти на условията на задържане – например лоши санитарно-битови
условия (така в пилотното решение от 27.01.2015 г. на ЕСПЧ по делото Нешков и други против
България).
От събраните
писмени доказателства се установява също, че не е било спазено и изискването на
чл.20 ал.2 от ППЗИНЗС, в частта относно осигуряване на възможност за естествено
проветряване на спалните помещения. Независимо от наличието на отваряем
прозорец в трите килии, то предвид факта, че същият е към коридора, а прозорецът на външните стени
на трите помещения в който ищеца е бил настаняван е е
бил неотваряем, няма как да се приеме, че е налице възможност за естествено
проветрение. Предвид последното и независимо от наличието на въздуховоди от
вентилационна система, се налага се извода, че при престоя на ищеца в ареста на
същия реално не е осигуряван свеж въздух, респ. естествено проветрение на
помещението.
Съдът намира
за доказано твърдението на ищеца, че по време на пребиваването му в ареста не
са му били осигурени престой и разходка на открито, в нарушение на приетите и
действащи вътрешни регламенти в тази насока (чл.86,
ал.1, т.1 от ЗИНЗС). От
представена от РС”ИН”, гр. Хасково, нарочна
справка се установява, че престоят „на открито“ всъщност се извършва в
оборудвано за целта помещение, с размери 14.5 кв.м. с два прозореца. Предвид
последното, съдът приема за еднозначно и безспорно установено, че в следствения арест в
гр.Хасково в процесния период не е съществувало място, нито е имало изградено помещение за изпълнение на задължението за осигуряване на престой на
открито.
Използваното за целта място представлява помещение (стая), намираща се вътре в
сградата, която макар да разполага с прозорци, не е подходяща за обслужване на
търсения ефект. Ето защо следва да се приеме за доказано, че реално ищецът е
бил лишен от правото си на престой на открито. Макар и на последния формално да
е било предоставяно правото на престой извън килията, този престой не може да
се определи като такъв „на открито”, каквото де юре е изискването. Ето защо
следва да се обоснове извод, че задържаното лице не е имало условия за реално и
пълноценно упражняване на правото на престой на открито минимум един час на ден.
От представената Справка изх. №
1379/10.09.2019г. на РС”ИН”, гр. Хасково,
се потвърждава и твърдението на
ищеца, че в помещенията в следствения арест в гр.Хасково, вкл. килия №15, килия № 9 и килия № 13 , през
процесния период не е имало санитарен възел и течаща вода. Като взе предвид показанията на разпитаният по делото свидетел, съдът
приема за безспорно доказано и
твърдението на ищеца в насока
липсата на възможност да ползва санитарен възел по всяко време на денонощието.
Съдът възприема като достоверни в тази им част показанията на свидетеля Митев, тъй като същият е пребивавал в Следствения арест в гр.Хасково, в част
от исковият период
и е бил поставен в идентични условия, като на тези
на ищеца. Неговите показания по делото изцяло потвърждават твърдението, че последния
по време на престоя си в ареста е бил принуден, като другите задържани,
да удовлетворява физиологичните си нужди в бутилки и то в самото помещение, когато ползването на санитарен възел му се е
налагало извън установения график в
ареста. Като се отчита обстоятелството, че по време на
престоя си А. е настанен в килия и с други задържани лица,
то безспорно това е изпълнявано в присъствието на тези лица.
Предвид
така установените факти, се налага изводът, че е налице незаконосъобразно
бездействие от страна на служителите на ответника, защото като органи и
служители, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху
дейността по изтърпяване на наложена мярка задържане под стража, те не са
изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца такива условия на живот,
съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно - достатъчно
обитаемо пространство в помещението
където е бил настанен, постоянен достъп до течаща вода и тоалетна през цялото
денонощие, достъп до пряка слънчева
светлина и чист въздух. Такива задължения са установени за органите и служителите
по изпълнение на наказанията и в ЗИНЗС и ППЗИНЗС посредством въвеждане на
различни изисквания спрямо битовите условия в местата за лишаване от свобода. В
чл.86, ал.1,т.1 от ЗИНЗС е посочено, че лишените от свобода имат право на
престой на открито не по-малко от един час на ден. Съгласно чл.
43, ал.3 от ЗИНЗС(в приложимата
редакция), минималната жилищна площ за един лишен от свобода не
може да бъде по-малка от 4 кв. м., а в ал.4(в актуалната към исковия период редакция) на същата норма
е предвидено, че количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща
вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с
правилника за прилагане на закона. Съответно в чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС(в приложимата редакция) се установява, че в спалните помещения следва да се
осигури пряк достъп на дневна светлина и проветряване и че количеството дневна
светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване се
определя в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени
сгради. Член 20, ал.3 от ППЗИНЗС (в приложимата редакция) гласи, че на
лишените от свобода следва да се осигури постоянен достъп до санитарен възел и
течаща вода. Тези нормативни изисквания са
били приложими за процесния период и спрямо задържаните под стража лица,
съгласно чл.240 от ЗИНЗС и
съответно основание за извършване на
преценка доколко тази законова гаранция реално намира проявление в конкретната
битова среда на мястото, където ищецът изтърпява наложената му мярка за
неотклонение „задържане под стража“.
Останалите
твърдения на ищеца изложени в исковата молба, а именно че помещенията в които е бил настаняван в ареста,
гр. Хасково не са били почиствани и обезпаразитявани, а дюшеците и спалните
принадлежности
били мръсни и прашни, съдът намира, за недоказани. Недоказани се явяват и всички
твърдения на ищеца, изложени в исковата
молба касаещи периодите 02.12.2014г.-26.04.2015г., 29.04.2015г.-03.05.2019г. и
06.05.2015г., за които периоди по делото не бяха събрани доказателства, че
ищеца се е намирал в следственият
арест в гр. Хасково. В справка изх. №
1379/10.09.2019г. на РС”ИН”, гр. Хасково, която е официален документ, обвързва съда с
материална доказателствена сила и е
приета без оспорване от ищцовата страна,
е посочено че ищеца е пребивавал в ареста само в периодите от 15.11.2014г.до 01.12.2014г., от
27.04.2015г. до 28.04.2015г., от 04.05.2015г. до 05.05.2015г. и от 07.05.2015г. до 14.07.2015г., и не
е обективирано, че за останалата част от исковия период
визиран в исковата молба ищецът също
е пребивавал в арестните помещения на
арест, гр. Хасково. Това обстоятелство
не се установява и от разпита на св. Митев,
а ищецът не е ангажирал други писмени и гласни доказателства от които да се установи и че през така
цитираните периоди се е намирал в ареста
гр. Хасково. В настоящото производство доказателствената
тежест за установяване на фактите и обстоятелствата от които се претендира да
са настъпили вредите, т.е. доказателствената тежест за установяване твърдените
незаконосъобразни действия/бездействия от страна на администрацията на РС”ИН”, гр. Хасково, лежи върху ищеца. Нито ЗОДОВ , нито ЗИНЗС въвеждат презумпция за
наличието на допуснати нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, а последният нормативен акт,
както и ЕКПЧ, презюмират само настъпването на неимуществени вреди, при установяване
на такива нарушения. Ищецът
не е ангажирал писмени, а от събраните по негово искане гласни
доказателства не се установяват и твърденията му, че помещенията в които е бил
настанен, не са били почиствани и обезпаразитявани, а дюшеците и спалните
принадлежности били мръсни. В тази насока съдът
съобрази факта, че св. Митев, не
е пребивавал едновременно с ищеца в една килия в исковият период, което е видно
от справка с изх.№ 88/16.01.2020г. на ВПД Началника на РС”ИН”, гр. Хасково. При това положение, същият не би могъл да
има информация за това дали и на ищеца
са давани или не препарати за почистване и дезинфекция на спалното му
помещение, респ. какво е било състоянието на дюшеците и спалните принадлежности
в килията. Освен това по делото са ангажирани доказателства, че ГД“ИН“, чрез РС“ИН“,
Хасково е извършвала дейности по дезинфекция, дезинсекция и дератизация на
процесния арест, а същевременно ищецът не е ангажирал писмени доказателства, че му е отказано предоставяне
на хигиенни материали за дезинфекциране на килиите в които е бил настанен в
следственият арест в гр.Хасково и за личната му хигиена, а този факт не се установява и от разпитаният
по делото свидетел . Ето защо в тази
част исковата претенция е недоказана и като такава следва да бъде отхвърлена.
Предвид гореизложеното и независимо от несподелянето
на всички твърдения в исковата молба, съдът счита, че се установяват
неблагоприятни условия на пребиваване на ищеца в ареста в град Хасково, като в
своята съвкупност те са безспорно унизителни за всяко човешко същество и
несъответни на рестрикциите, свързани с изтърпявания ограничителен режим. Ето
защо и като отчита кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на
конкретните условия, при които е пребивавал
ищецът в ареста през част от заявения
период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, физически и емоционален дискомфорт, които надвишават неизбежното
ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под
стража“. Съобразно
практиката на ЕСПЧ и установените от него принципи и стандарти, следва да се
приеме, че е налице нарушение на чл.3 от ЕКПЧ, респ. на чл.3 от ЗИНЗС, което
дава основание да се изведе и предположението, възприето вече и в чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, явяващи се следствие на незаконосъобразните бездействия на
администрацията на ареста,
респективно на държавата, доколкото именно държавата, като страна по ЕКПЧ има
задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията, след като ги е възприела и
го е направила част от вътрешното си право. Доказаните в настоящото
производство като съвкупност наведени от ищеца условия на средата, при които
той е бил задържан под стража водят до
извод, че през този период за него са възникнали трудности,
надвишаващи неизбежната степен на страдание, присъща на задържането под стража и тези страдания са над нивото
на суровост по чл.3 от
Конвенцията, съобразно стандартите установени от ЕСПЧ. Налице са
законоустановените елементи от фактическия състав за
ангажиране отговорността на държавата по действащия вътрешноправен ред чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, поради което съдът
намира, че предявеният от В.А.А. се явява частично доказан по основание.
Така установените доказани неблагоприятни
условия на пребиваване на ищеца в ареста в град Хасково, в своята съвкупност са
безспорно унизителни за всяко човешко същество и несъответни на рестрикциите,
свързани с изтърпявания ограничителен режим, като в този смисъл и е цитираната
тук практика на ЕСПЧ по дела за нарушение на чл.3 от Конвенцията. Ето защо и
като отчита кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните
условия, при които е поставян и е пребивавал А. в ареста през заявения период, съдът
приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и
морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на
мярката за неотклонение „задържане под стража“, макар и без да има доказано конкретно увреждане на здравето. Съобразно практиката на ЕСПЧ и установените от него принципи и стандарти,
следва да се приеме, че е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията, което дава
основание да се изведе и предположението, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, които се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на
администрацията на ареста, респективно на държавата, доколкото именно
Държавата, като страна по ЕКПЧ има задължението да спазва разпоредбите на
Конвенцията, след като ги е възприела и го е направила част от вътрешното си
право. В пилотното решение от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. против
България ЕСПЧ дори приема, че „съгласно практиката на Съда, всяко отношение,
което не отговаря на изискванията на чл.3 от Конвенцията, трябва да се счита за
причиняващо неимуществени вреди на пострадалото лице”. Доказаните в настоящото
производство, като съвкупност, наведени от ищеца условия на средата, при които
той е задържан, водят до извод, че през този период за него са възникнали трудности, надвишаващи неизбежната степен на страдание,
присъща на задържането под стража и тези страдания са над нивото на суровост по
чл.3 от Конвенцията, съобразно стандартите установени от
ЕСПЧ. По отношение на въпроса, в какъв размер следва причинените на
ищеца неимуществени вреди да бъдат
обезщетени съда счита, че иска е завишен по размер, като взе предвид
следното:
Неимуществените вреди нямат
конкретна парична оценка, поради което обезщетението за тях съобразно чл. 52 от ЗЗД се определя по справедливост. Справедливостта обаче не е абстрактно
понятие. Тя следва да се изведе от
конкретните факти по делото, като се имат предвид характера и степента на
увреждане, продължителността и
интензитета на увреждането, и как
конкретно увреждането се е отразило на живота
на съответното лице.
Ищецът претендира сумата 3 000 лева, като обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Според практиката на ЕСПЧ, при претендиране на
обезщетението за репариране на неимуществените вреди съдът следва да
съобрази размера на обезщетението, като отчита характера на деянието, извършено от служителите на администрацията на ареста, характера на
увреждането, както и естеството и степента на претърпените морални страдания, и периода на престой
на ищеца в ареста, т.е. интензитета и продължителността на действие на
нечовешките или унизителни условия върху засегнатото лице. Доказано
по делото е , че А. е престоя в
ареста в гр. Хасково
в исковия период реално 87 (осемдесет и седем) дни и като
отчита спецификата на неговия случай, и съобразно установената в тази насока трайна практика от Върховният административен съд, с
оглед характера
и невисокия интензитет на увреждането и
оттук
по-ниската ниската степен на засягане неимуществената сфера на ищеца за
доказаният период, настоящият
съдебен състав намира, че на ищеца се следва обезщетение в размер на 260.00 лева. Сумата следва да бъде
присъдена заедно със законната лихва от датата на завеждане на иска до
окончателното й изплащане. В останалата част- до пълно предявения размер от 3 000 лева, искът следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
С оглед изхода на производството на ищеца на основание
чл. 285, ал.2, изр.1-во от ЗИНЗС на ищеца следва да се присъдят направените разноски по делото представляващи внесена държавна такса – 10
лева и адвокатски хонорар съразмерно уважената част на иска. От данните по делото е видно, че предявеният иск е от 3000.00 лева, като претенцията е
уважена до размера на 260.00
лева, респективно отхвърлената част от
иска е 2 740.00 лева . Ищецът претендира присъждане на разноски в
размер на 300 лв представляващи заплатен
адвокатски хонорар. При тези данни, на
ищеца, съразмерно с уважената част от иска му се следват разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 26 лева /( 300 х 260) : 3000.00 = 26 лева /. Или общо дължимите на ищеца
разноски следва да са в размер на 36
лева.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София, бул.„Н.С.“ №2*, да заплати на В.А.А., с ЕГН **********,***0.00 (двеста и шестдесет) лева, представляваща обезщетение за
претърпени в периода от 15.11.2014г.-14.07.2015г. неимуществени вреди,
произтичащи от незаконосъобразни бездействия на администрацията на ГД“ИН“-София ведно законната лихва върху посочената сума, считано
от датата на предявяване на исковата молба( 18.07.2019г.) до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част за сумата над 260.00 лева до пълния претендиран размер от 3 000 лева .
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” гр.София, бул.„Н.С.“ №2*, да заплати на В.А.А., с ЕГН **********,*** разноски по делото в размер на 36 лева( тридесет и
шест лева).
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд, гр. Хасково в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: