№ 12201
гр. С..., 10.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДАНИЕЛА Г. ШАНОВА
при участието на секретаря СВЕТОСЛАВА В. ОГНЯНОВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Г. ШАНОВА Гражданско дело №
20211110137972 по описа за 2021 година
и взе предвид следното:
Производството е по предявени по реда на чл. 415, ал.1 ГПК от „Т.... срещу И. К. С.
обективно съединени искове за установяване, че ответникът дължи на ищеца следните суми
– 2003,81 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия в имот,
находящ се в гр. С..., ж.к. „К.... ап. 91, за периода от м.05.2017 г. до м.04.2020г., ведно със
законна лихва от 26.02.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на
259,95 лв. за периода от 15.09.2018 г. до 23.02.2021 г., сумата от 38,22 лв., представляваща
цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от м.01.2018 г. до м.04.2020
г., ведно със законна лихва от 26.02.2021г. до окончателното изплащане на вземането,
мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение в размер на 6,57 лв. за периода от
03.03.2018 г. до 23.02.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК по гр.д. № 12141/2021г. на СРС, 71 състав.
Ищецът твърди, че ответникът е собственик на посочения топлоснабден имот, за
който са предоставени услуги по топлоснабдяване и дялово разпределение. Предвид това
претендира горепосочените суми, както и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва
предявените искове. Оспорва пасивната процесуална легитимация, тъй като твърди, че не е
сключвал писмен договор с ищеца. Оспорва издадената заповед за изпълнение на парично
задължение като нищожна. Прави възражение за недължимост на сумите, като счита същите
за завишени и неотговарящи на реалното потребление. Оспорва сключения договор между
етажната собственост и дружеството за дялово разпределение, тъй като общото събрание на
1
етажните собственици нямало такива правомощия. Релевира и възражение за изтекла
погасителна давност. Претендира разноски.
„Б..., конституирано в производството като трето лице помагач на страната на ищеца,
не взема становище по предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По възражението за нищожност на заповедта за изпълнение на парично задължение,
настоящият съдебен състав приема следното:
Не е налице нито една от визираните от ответника, водещи до нищожност на съдебен
акт, доколкото заповедта за изпълнение е постановена от законен състав /издадена е от лице
със съдийска правоспособност, постановена е еднолично, каквото е и изискването на
закона/, в пределите на правораздавателната му компетентност /спорът е гражданскоправен/,
в писмена форма, същата е подписана и волеизявлението на съда се явява логично,
разбираемо и последователно. Актът на съда е ясен, волята му е точно изразена и не буди
съмнение. В процесната заповед за изпълнение се съдържа основанието на вземането –
доставена топлинна енергия, цена на предоставената услуга дялово разпределение, лихва за
забава, съответно разноски за водене на производството. Заповедта за изпълнение не
съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с нея е
разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление.
Наложилата се съдебна практика е в посока, че съдът издава изрично и отделно
разпореждане само в случаите, когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, а в останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се
уважава, съдът издава разпореждане, което се инкорпорира в самата заповед. Липсва
необходимост от издаването на нарочен съдебен акт – разпореждане, с който да се разпореди
издаването н а заповед за изпълнение, при условие, че същият се съдържа в самата заповед
за изпълнение на парично задължение /в този смисъл е и определение № 300 от 27.03.2018 г.
на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г. /.
По тези съображения настоящият съдебен състав счита за неоснователни наведените
от ответника възражения за нищожност на първоинстанционното решение и на издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Възражението за евентуална нищожност на решението, което ще бъде постановено от
първоинстанционния съд, обосновано с цитираната в отговора на исковата молба съдебна
практика на Съда на Европейския съюз (ЕС) – Решението по дело C119/05 Lucchini, е
неоснователно. На първо място следва да се посочи, че даденото в това решение разрешение
на правния спор е неприложимо по настоящото производство. Действително, в това
решение е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на
държавна помощ. Съдът е посочил, че в този случай държавата не следва да приложи
последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с
2
правилата на Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от страна на Европейската комисия.
Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са възможни два вида
нарушения на правото на Съюза – отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за
това и несъвместимост на държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. От
практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото решение по дело C-119/05
Lucchini, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата за
държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния
пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или
институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще
се окаже неприложимо. към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е
заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По
делото не е установено Европейската комисия да изследва дали България е допуснала
несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на "Т..." ЕАД, поради което
настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на производството
пред себе си. От друга страна настоящият случай се различава от разглеждания в решението
по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича не от
съдебен акт, а от административен и законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за
топлоснабдяването, което е самостоятелен основание за обосноваване на извод за
неприложимост на тази практика към процесния случай. Няма пряк акт, с който да е
отпусната държавна помощ на "Т..." ЕАД, поради което при неправилна преценка дали
приложимата нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение на
първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради
противоречие с приложимия материален закон.
Установява се безспорно от събраните по делото писмени доказателства /, че
процесния топлоснабден имот - ап. 91, находящ се в гр. С..., ж.к. „К.... е бил собственост на
К.... И.ов С. и ... Х... С.а. К.... С. починал на 14.03.2011г. като вдовец, чийто единствен
наследник по закон от първи ред към датата на подаване на исковата молба в съда се явява
ответника И. К. С. – негов син. Със смъртта на наследодателя наследството му е било
открито. С открИ.е на наследството наследникът по закон придобива правото да получи
наследственото имущество, но последното преминава в патримониума му от момента на
приемане на наследството. Приемането на наследството произвежда действие от момента на
открИ.ето му /датата на смъртта на наследодателя/. От момента на открИ.е на наследството
следователно наследникът, който е приел наследството, придобива съответната на
наследствения му дял част от цялото имущество, което наследодателят е притежавал към
момента на смъртта си, с изключение на ненаследимите права, и отговаря за съответната
част от задълженията на наследодателя, освен за свързаните с личността му. Нормата на чл.
48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят
отговорността по чл. 60 ЗН от открИ.е на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване
приемането на наследството по опис или отказ от наследството /в този смисъл е решение №
437/17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на ІІІ ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290
ГПК/.
3
В случая ответникът не е оспорил факта на приемане на наследството на К.... С.,
поради което не е в тежест на ищеца да го установява. Приемането като акт касае цялата
съвкупност от права и задължения, които представляват наследствено имущество, и не е
необходимо изрично изявление за всеки един имот.
Ответникът има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.
153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, както и предвид
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017
г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на
топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна
енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена
за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество.
Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до
процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно
право на ползване. По делото е установено принципното съществуване на облигационно
правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от презюмиран договор
за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а
ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при
публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик
на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на
нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се
явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид елемента на
административно регулиране, установен в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че
между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
4
данни, че ответника е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Неоснователно е възражението на ответника, че разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ,
установяващи задължението на собствениците да заплащат доставената в имотите им
топлинна енергия и да спазват общите условия на топлоснабдителните предприятия, които
са приети от държавен орган, ограничават правото на собственост. Основните права,
уредени в Конституцията на Република България, са гарантирани на гражданите в
определени граници, посочени в чл. 57 от Конституцията – това са правата на останалите
правни субекти и нормите, установени в защита на обществени интереси. В случая нормите
на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото на собственост и имплицитно заложения
в чл. 19, ал. 1 от Конституцията /чрез гарантирането на стопанската инициатива/ принцип за
забрана на неоснователното обогатяване. Собствениците на топлоснабдени имоти са
свободни да ги ползват както лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем.
Законът единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота за
топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията си с другите
ползватели на имота на основание сключен с него договор. Това е правило за разпределяне
на отговорността по облигационни задължения, а не ограничение на правото на собственост.
Следва да се посочи, че чл. 1, § 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за
правата на човека и основните свободи изрично предвижда, че правото на свободно
ползване на благата /което отразява широкото разбиране за „собственически" права/ в
съвременното конституционно право, включва възможността да се налагат и определени
ограничения на правото на собственост. Следователно обсъжданите разпоредби от ЗЕ не
противоречат на норми от правни актове с по-голяма юридическа сила.
С оглед изложеното и при установеното облигационно правоотношение между
страните за исковия период, обосновано с приложимата действаща нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна
енергия, Съдът приема, че исковете за главници за доставената топлинна енергия и за
обезщетение за забава са установени по основание.
По отношение на техният размер настоящият съдебен състав приема следното:
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148 и в
действалата към процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. /
Във връзка с наведените от ответника възражения следва да се посочи, че нормата на
чл. 17, ал. 2 ГПК намира приложение само по отношение на административните актове, а
Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването е подзаконов нормативен акт,
5
поради което по отношение на същата е възможна само проверка по реда на чл. 15, ал. 3
ЗНА, т.е. за съответствието й с нормативен акт от по-висока степен /ЗЕ/, каквото в частност
е налице.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл.
145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на уредите за дялово разпределение в отделните имоти.
В конкретния случай е установено въз основа на представените писмени
доказателства, изготвени от третото лице-помагач - индивидуални справки за отопление и
топла вода и заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по
делото следва да бъде кредитирано, че делът на ответника за отопление, сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба. В процесния апартамент през процесния период
начислената ТЕ за отопление на имот е за 1 бр. щранг лира /тръбно отоплително тяло без
уред за дялово разпределение – част от отоплителната инсталация на сградата/, начислена е
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване, отчитана по показанията на 1 бр. водомер за топла вода в имота.
Установено е също така, че общият топломер в абонатната станция бил преминал през
метрологични проверки на всеки две години, като резултатът от проверките бил, че те
съответстват на одобрения тип, както и че ищецът е отчитал за своя сметка технологични
разходи. При определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно
установената методология и остойностяването е по нормативно определените цени, поради
което и възражението на ответника, че дяловото разпределение е било извършено
неправилно се явява неоснователно.
Претендираните от ищеца вземания за главница за топлинна енергия за сградна
инсталация, която съгласно чл. 153, ал. 6 от ЗЕ е дължима от всички клиенти в сграда -
етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите
си. Те остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата.
Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. по тълк. д.
№ 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в
сгради под режим на етажна собственост като услуга, която се ползва от самата етажна
собственост. Макар последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката
законодателят я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на
услугата „доставка на централно отопление". Законодателното решение е обяснимо с оглед
особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените сгради централното
отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез представляващата обща част на
6
сградата отоплителна инсталация. Както е посочено в решение на Конституционния съд №
5/22.04.2010 г. по конституционно дело № 15/2009 г., топлоснабдяването на сградите под
режим на етажна собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща
част на сградата. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част
на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до
индивидуалните имоти на потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени от
сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни
права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни интереси,
включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който
законодателя е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между
етажните собственици, е „решава мнозинството". Затова при доставката на централно
отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от
всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва
сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по
общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху
отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната
инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на
централно отопление в сградата – чл. 153, ал. 6 ЗЕ.
В тази връзка е налице и тълкуване от СЕС с решение от 09.12.2019 г. по съединени
дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, съгласно т.1 от което член 27 от Директива 2011/83/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на
потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и
Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1
и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и
2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета /"Директива за нелоялни търговски практики"/, трябва
да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че
собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за
централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите
части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали
доставката на отопление и не го използват в своя апартамент – т.е., нормата на чл. 150, ал. 6
ЗЕ не е в нарушение на общностното право; Съгласно т. 2 от същото решение, член 13,
параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006
година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на
енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от
Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година
7
относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и
за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат
национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост
сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
По отношение наведените от ответника доводи относно целесъобразността на
прилаганата от законодателя /т. 6.1.1. от Приложение № 1 към Наредба № 16-334/2007 г. за
топлоснабдяването/ формула за определяне на отдадената от сградната инсталация топлинна
енергия и нейното съответствие с начина, по който инсталацията реално отдава топлина,
както и за това дали измерването на енергията, достигнала до сградата, в която се намира
имота на ответниците, е извършено в съответствие с техническите изисквания.
Неоснователно е възражението на ответника, че нормативната уредба в областта на
енергетиката предоставяла държавна помощ на топлоснабдителните предприятия, тъй като
налагала на собствениците на топлоснабдени имоти да им заплащат доставената енергия, а
така се подпомагала нискоефективна система за разпределение на енергия. Забраната на
държавна помощ цели единствено да не изкриви пазарните решения, свързани с
икономическата целесъобразност, като позволи на държавата да се намеси в полза на
определен пазарен субект. Поради това правилата относно държавните помощи са част от
защитата на конкуренцията – те целят да се предостави равнопоставеност на субектите. В
случая нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, предвиждаща, че собствениците заплащат доставената
до имота им топлоенергия, не представляват държавна помощ. Съгласно дефиницията на чл.
107 ДФЕС, тълкувана съобразно практиката на Съда на ЕС /§ 13 от решението по дело C-
150/16 Fondul Proprietatea SA/, „държавна помощ" представлява облекчение, дадено от
държавата, което може да засегне пазарните правила, което се предоставя селективно на
определени предприятия и може да доведе до пазарно предимство за последните.
Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ се прилага за всички топлоенергийни предприятия в
България, а освен това същата кореспондира с правилата, които се отнасят до други
предприятия – доставчици на енергия – чл. 98а, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с
електроенергия и чл. 183б, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с газ. Следователно за всички
видове енергийни предприятия, които доставят енергоносители до дома на потребителите е
предвидено одобряване на общи условия от държавен орган, като същите общи условия
обвързват потребителите, независимо дали са били приети писмено и предварително от тях.
Следователно не е налице държавна помощ, която да облагодетелства топлоснабдителните
предприятия спрямо другите енергийни предприятия по отношение на начина на възникване
на задълженията на потребителите спрямо тях.
Разпоредбата на чл. 13, § 1 от Директива 2006/32/ЕО предвижда задължение за
осигуряване на индивидуални измервателни уреди при крайните потребители само когато
„това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо
потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители на електроенергия,
природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди".
8
Т.е., задължението за поставяне на измервателни уреди на границата на собственост не е
абсолютно, а при енергийните системи, които са били изградени преди 2006 г. /както е в
настоящия случай/, следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална система
позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не би изисквало за
потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално отчитане. ЗЕ – чл. 156,
ал. 2, т. 3 ЗЕ, също не предвижда задължение за инсталиране на измервателни съоръжения
след общата за етажната собственост абонатна станция. Следователно не съществува общо
нормативно задължение за поставяне на измервателни уреди за всеки потребител на
топлинна енергия. Вярно е, че методиката за изчисляване на дължимата се енергия за
подгряване на сградната инсталация не отчита напълно и точно количеството енергия,
отдавана от всяка сградна инсталация във всяка сграда. В това отношение ответникът
препраща към мотивите на Решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на
Върховния административен съд (ВАС), III отделение, с което на първа инстанция е
отменена формулата за изчисляване на отдадената от сградната инсталация енергия, като се
сочи, че формулата не отразявала елементите на физичния закон, който определя начина на
отдаване на топлинна енергия от протичаща през тръба вода с определена температура.
Действащата за процесния период нормативна уредба – т. 6.1.2. от Приложение № 1 към
Наредба № 16334/2007 г. /в редакцията след ДВ, бр. 58/2007г./, допуска изчисляване на
количеството топлинна енергия, отдадено от сградната инсталация по решение на общото
събрание на етажната собственост. Предвидената от законодателя формула по т. 6.1.1. се
прилага в останалите случаи – когато етажните собственици не са взели такова решение.
Поради това и настоящият съдебен състав намира, че действащата за процесния период
нормативна уредба дава достатъчна възможност на потребителя, който не е доволен от
изчисленията по предвидената от законодателя формула за установяване на разходите за
отдадената от сградната инсталация топлинна енергия, да поиска изчисляване съобразно
действителни показания, като направи съответните разходи за това. Поради това следва да се
приеме, че действащата формула на т. 6.1.1. от методиката не засяга прекомерно правата на
потребителите, които имат възможност да поискат и отчитане на база реалните разходи, ако
същите бъдат установени по предвидения за това ред.
Без значение за формиране на изводите на въззивния съд е обстоятелството, че с
решение от 26.06.2020 г. по адм. дело № 14350/2019г. на ВАС, петчленен състав, са
отменени като незаконосъобразни разпоредби от Наредба № 16-334 от 2007 г. за
топлоснабдяването, включително и т. 6.4.1 и т. 6.7 от Методиката за дялово разпределение
на топлинната енергия в сградиетажна собственост, представляваща Приложение към чл. 61,
ал. 1 от Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването. И това е така, тъй като отмяната
на посочените разпоредби няма обратно действие, тъй като съгласно нормата на чл. 195, ал.
1 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на
съдебното решение, т.е. отмяната има действие занапред.
С оглед изложеното се налага извод, че е допустимо законодателя да уреди с правни
норми начина на изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от сградната
9
инсталация. При липса на обективна възможност да се въведе индивидуално измерване
законодателят трябва да определи правило, по което да се разпределя енергията между
абонатите в сграда в режим на етажна собственост. Това следва от характера на етажната
собственост като особен колективен режим на управление и стопанисване на общите за една
сграда разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13, ал. 2 от Директива
2006/32/ЕО, тъй като посочената разпоредба изисква действително измерване на отдадената
енергия единствено в случаите, когато това „е уместно". При сградите в режим на етажна
собственост изчисляването на индивидуална консумация единствено по отдадените от
отоплителните тела в отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като
намиращите се между тези тела тръби също отдават топлинна енергия – ответникът оспорва
само дали нормативно установената формула отговаря на начина, по който се изчислява
отдаваната от тръбите на сградната инсталация топлина. В случая следва да се има предвид,
че критерия за „уместност", който Директива 2006/32/ЕО въвежда не може да бъде изпълнен
чрез действително отчитане на отдадената от тръбите топлина, тъй като от една страна
разходите за този реален отчет биха били твърде големи, тъй като се изисква замерване на
всички тръби във всяка топлофицирана сграда през дълъг период от време със специална
техника, а от друга такива реални отчитания биха били свързани и с твърде голямо засягане
на личната сфера, тъй като измерванията следва да се извършват в домовете на абонатите
през продължителен период от време. Поради това законодателят следва да направи
компромис с начините за измерване и да предвиди нормативно формула, която да облекчи
доказването и да осигури отчитане както на индивидуалното потребление, така и на общата
отдадена за отопление на сградата енергия. В случая следва да се има предвид, че всяка
сграда представлява отделна термодинамична система, която е изолирана от околния флуид
/въздуха/ чрез своите стени, врати и прозорци. В рамките на тази система обитателите
правят усилия да изолират колкото е възможно по-добре външните стени, за да запазят
топлината, която преминава през отделните обекти и общите части и затопля сградата като
цяло. При това всеки от обитателите използва топлина от останалите и отдава топлина към
тях. Следователно въвеждането на формула, с която да се заплащат разходите за затопляне
на сградата не представлява правило, което не съответства на фактическата ситуация и при
това положение разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, която задължава всеки собственик в
етажната собственост да заплаща за отдадената от сградната инсталация топлина, не
нарушава изискванията за уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО. Не е налице и
нарушение на друг правен принцип, което да води до основание за неприлагане на
посочената разпоредба.
Неоснователен е и доводът на ответника относно приложението на установената в
разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение
№ 2/2016 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2016 г., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на
10
ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това.
Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на
централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в
топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението
ДВ, бр. 30/2006 г./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси,
включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който
законодателя е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между
етажните собственици е "решава мнозинството". Затова при доставката на централно
отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от
всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва
сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по
общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху
отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната
инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на
централно отопление в сградата.
В мотивите на Тълкувателното решение е посочено, че централното топлоснабдяване
се е наложило в България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в
градовете през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и
начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника за
управлението, реда и надзора на етажната собственост (отм.) и с отделни разпоредби в други
нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в писмена
форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, което е икономически
обяснимо с оглед съществувалите тогава обществено-икономически условия: отоплението с
централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието
за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за прилагане на
ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на
етажна собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси
е уредено като задължително /чл. 162, ал. 1 и 2/, а искане от собствениците е предвидено
като условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на които
топлоснабдяването не е задължително /ал. 3/. Няма изискване за съгласие на собствениците
за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за
ползване на топлинна енергия (отм.) В чл. 55 от нея обаче е предвидена възможност за
етажните собственици да се откажат от ползването на топлинна енергия /за цялата сграда
или за отделни обекти в нея/ при определени предпоставки. Нормативните актове от този
период не предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на
11
топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия.
При съобразяване на изложеното се налага извод, че непоискана доставка на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно
искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната
станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в
сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на
топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот,
като остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация
и на енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2
ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не се явява
непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност.
Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана съдебно-
техническа експертиза се установява, че дела на ответника за сградна инсталация е бил
изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, в това число,
установено е, че технологичните разходи са били отчитани за сметка на топлопреносното
предприятие, т.е. доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от
ответника топлоенергия в определено количество за исковия период. По отношение на
стойността на реално доставеното количество топлинна енергия в имота на ответника
трябва да се има предвид заключението на съдебно-техническата експертиза, което като
обективно и компетентно следва да бъде кредитирано от съда на основание чл. 202 ГПК.
Съгласно изводите на вещото лице, начислените суми за процесния период след включване
на изравнителните сметки са в общ размер на 1953,21 лв. Съдебно-техническата експертиза
е изготвена въз основа на съставените от ищеца съобщения към фактури, както и въз основа
на представените от третото лице-помагач изравнителните сметки за абоната, и при
съобразяване на представените справка от показанията на общия топломер, акт за
разпределение на кубатура, документи за метрологична проверка на общия топломер, данни
за абонатната станция и данни за технологичните топлоотделяния на абонатната станция.
Ето защо възражението на ответника за необоснованост на формираните изводи на вещото
лице по съдебно-техническата експертиза са неоснователни.
Посочената в техническата експертиза сума не включва предишни неплатени и
просрочени суми и начислени лихви по тях, както и не включва извършено счетоводно
приспадане с дължими суми извън процесния период.
Неоснователно е възражението на ответника, че ищеца неправомерно е начислявал
лихви за забава върху прогнозни месечни сметки. Действащата през процесния период
нормативна уредба /чл. 155, ал. 1 ЗЕ/ предвижда, че потребителите на топлинна енергия в
сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните
начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска /респ. 10
12
равни вноски и 2 изравнителни - след изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г./, 2) на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна
вноска, и 3) по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен потребител са определени в действалата през периода
Наредба за топлоснабдяването от 2007 г. Анализът на цитираната нормативна уредба води
до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или 2 ЗЕ задълженията на потребителите за
заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния
резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за
тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената сумарна сума по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички
случаи обаче това „изравнително“ вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до
корекция на тези вноски със задна дата. Следователно, наличието на „изравнително“
вземане в полза на потребителя в края на отчетния период му дава право единствено да
получи изравнителната сума, вкл. да прихване срещу нея свои задължения към
топлопреносното предприятие, но не води до недължимост от потребителя на предходно
начислените месечни прогнозни вноски или пък до дължимост в по-малък размер. Същите
се дължат в установените срокове в Общите условия на ответното дружество, утвърдени от
ДКЕВР.
Дължимата сума за доставена на ответника топлинна енергия през процесния период
при отчитане на изравнителните сметки съгласно заключенията на съдебно-техническата
експертиза, както се отбеляза по-горе, възлиза на сумата в размер на 1953,21 лв., т.е. искът
за горницата до заявените 2003,81 лв. е неоснователен.
Съдът намира, че към посочената по-горе сума за топлинна енергия следва да се
добавят дължимите такси за извършваната услуга за дялово разпределение в размер на 38,22
лв. Възражението в отговора на исковата молба за липса на основание за плащането на
сумите за дялово разпределение в полза на ищеца е неоснователно. Съгласно разпоредбите
на чл. 36 от Общите условия, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.... и търговец за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите
в сграда – етажна собственост, стойността на услугата топлинно счетоводство се заплаща от
потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща
цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Видно от
13
представените по делото документи за годишен отчет и изравнителни сметки, третото лице-
помагач е извършило услугата, като няма данни работата да не е приета, поради което
потребителят следва да заплати на ищеца дължимото възнаграждение.
Не е установено от страна на ответника да е било извършено плащане цената на
топлинната енергия, нито пък на цената за извършена услуга дялово разпределение за
процесния период. Това се потвърждава и от приетата съдебно-счетоводна експертиза.
Ответникът своевременно е релевирал по делото – с депозирания писмен отговор на
исковата молба, възражение за изтекла погасителна давност, което следва да бъде
разгледано.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на потребителите
на предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чиито
падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или
различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на тригодишен давностен
срок – арг. чл. 111, б. „в“ ЗЗД, както и лихвите за забава. Срокът в настоящия случай е бил
прекъснат с подаването на заявлението по чл. 410 ГПК на 26.02.2021г. Предвид изложеното,
погасени по давност са всички задължения, чиято изискуемост е настъпила преди 26.02.2018
г., т.е. вземанията за периода м.05.2017г. – м.12.2017г., вкл. в общ размер на 175,47 лв.
По отношение на процесните вземания приложение намират новоприетите ОУ на
топлопреносното предприятие от 2016 г., като съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно, задълженията за процесния период
от м.01.2018 г. до м.04.2020г. не са погасени по давност – за първия месец от посочения
период задължението е станало изискуемо на 15.03.2018 г., като тригодишната
погасителната давност за него, започнала да тече от падежа на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД,
не е изтекла преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 26.02.2021 г., от когато се
счита прекъсната. Вземанията за такса за дялово разпределение също не са погасени по
давност, тъй като същите стават изискуеми след извършване на дяловото разпределение и
издаване на общата фактура в края на отчетния период, което за най-ранния заявен отчетен
период по тази претенция от м.01.2018 г. до м.04.2018г. е станало на 31.07.2018 г.
Основателността на иска за заплащане на обезщетение за забава предполага
установяване на наличието на главен дълг; изпадане на длъжника в забава и размера на
обезщетението за забава.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г., клиентите са длъжни
да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 –
дневен срок от изтичане на месеца, за който се отнасят. Ето защо за вземанията за топлинна
енергия за периода м.01.2018г. - м.04.2020г. не е необходимо отправянето на покана или
предприемането на други действия от страна на ищеца, за да се поставят клиентите в забава.
14
Ето защо искът за лихви за забава върху непогасеното по давност вземане за реално
потребена топлинна енергия е основателен за периода от 15.09.2018г. до
23.02.2021г./крайния момент, до който се претендира лихва/ за размер от 260 лв., изчислен
от съда по реда на чл. 162 ГПК с помощта на онлайн лихвен калкулатор, което е в повече от
претендираното, поради което искът следва да се уважи за заявения размер от 259,95 лв.
По делото не се доказа уговорен срок за плащане на цената за дялово разпределение,
доколкото клаузата на чл. 36, ал. 2 ОУ препраща към правила, определени от ищеца, които
не бяха представени по делото. Няма данни /нито твърдения/ ответника да е бил канен да
плати сумата за дялово разпределение преди подаване на иска - арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Поради това не се доказа ответника да е изпаднал в забава за плащането на цената за дялово
разпределение преди подаване на исковата молба /в случая заявлението по чл. 410 ГПК/ и
затова иска за акцесорното вземане по отношение на тази главница следва да се отхвърли
изцяло.
Относно отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените от него съдебни разноски, съразмерно на
уважената част от исковете, установени в размер от 446,17 лв. /държавна такса,
възнаграждения за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение за исковото производство/ и
86,48 лв. /държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство/ -
арг. т.12 от ТР № 4/2014г. по т.д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС./
Ответникът също има право на разноски по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК, съразмерно на
отхвърлените искове, поради което такива му се дължат в размер на 80,62 лв. /адвокатско
възнаграждание, по договори за правна защита и съдействие с адв. С. за исковото и заповедното
производства/.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК, че И. К. С., ЕГН
**********, с адрес гр. С..., ж.к. „К.... ап. 91, дължи на ищеца „Т...., ЕИК ... със седалище и
адрес на управление гр. С..., ул. „Я... сумата от 1777,74 лв., представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за периода от м.01.2018 г. до м.04.2020г. за
топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. С..., ж.к. „К.... ап. 91, ведно със законна лихва
от 26.02.2021г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до пълния
предявен размер от 2003,81 лв. и за периода м.05.2017г. – м.12.2017г., вкл., като погасен по
давност; мораторна лихва в размер на 259,95 лв. за периода от 15.09.2018 г. до 23.02.2021
г., сумата от 38,22 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение
за периода от м.01.2018 г. до м.04.2020 г., ведно със законна лихва от 26.02.2021г. до
окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ изцяло иска за мораторна лихва
върху сумата за дялово разпределение в размер на 6,57 лв. за периода от 03.03.2018 г. до
15
23.02.2021 г., като неоснователен, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК по ч.гр.д. № 12141/2021г. на СРС, 71 състав.
ОСЪЖДА И. К. С., ЕГН **********, с адрес гр. С..., ж.к. „К.... ап. 91, да заплати на
„Т...., ЕИК ... със седалище и адрес на управление гр. С..., ул. „.... № 23Б, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 446,17 лв. – разноски за исковото производство и сумата от 86,48 лв.
– разноски за производството по ч.гр.д. № 12141/2021г. на СРС, 71 състав.
ОСЪЖДА „Т...., ЕИК ... със седалище и адрес на управление гр. С..., ул. „Я... да
заплати на И. К. С., ЕГН **********, с адрес гр. С..., ж.к. „К.... ап. 91, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 80,62 лв. . разноски за исковото производство и за производството по
ч.гр.д. № 12141/2021г. на СРС, 71 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Б....” ООД като трето лице помагач
на страната на ищеца „Т... С...” ЕАД.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от датата на връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16