№ 1169
гр. Пазарджик, 27.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Асен В. Велев
при участието на секретаря Лора Анг. Герова
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Гражданско дело №
20245220105244 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от Й. С. К., ЕГН
**********, с адрес: с. М., ул. ********, чрез адвокат Д. М., със съдебен
адрес: гр. П., ул. ********** № ******* срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52-54.
Ищцата твърди, че е сключила договор за кредит № ******** г. с
ответника „Вивус.БГ“ ЕООД, по силата на който ответникът й е предоставил в
заем сумата от 200,00 лева, при годишен процент на разходите (ГПР) в размер
на 49,70% и годишен лихвен процент - 40,97%. Съгласно договора същата
дължала и заплащане на такса за допълнителна услуга за разглеждане в размер
на 51,26 лева. На 04.06.2024 г. бил сключен анекс за удължаване срока на
договора, по силата на който се удължавал срока за връщане на дължимата
сума с общо 14 дни, за което ищцата следвало да заплати такса за удължаване
в размер на 34,80 лева. Счита, че договорът за кредит е недействителен на
специалните основания по чл. 22 от ЗПК. В договора не били посочени по
ясен начин приложимият лихвен процент и условията за прилагането му,
съответно липсвало посочване дали лихвеният процент е променлив или
фиксиран за целия срок на договора, което намира за нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 9 от ЗПК. Тази неяснота счита, че ограничавала съществено правата й.
Цитира разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по отношение изискванията
на закона за приложимия по договора ГПР. В договора липсвала ясна методика
за формиране на ГПР по кредита, който бил посочен само като абсолютна
стойност. В ГПР следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи по кредита, за да е ясно какво дължи
потребителят на кредитора по договора за кредит. Доколкото била предвидена
1
дължимостта на допълнителни такси, не ставало ясно, дали същите са
включени в ГПР, съответно изобщо липсвала информация, какво точно е
включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други
разходи, който е следвало да бъдат подробно описани. Счита, че след като
кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс,
задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем
за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Поради
неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК намира, че договорът
за кредит е недействителен. Счита, че потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов ресурс във връзка с посочената годишна лихва по
кредита. Сочи, че за да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
в договора следвало да се посочи не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателя ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали
тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
за да разбере действителния размер на ГПР, противоречало на изискването за
яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С оглед разпоредбите на чл. 19,
ал. 1 от ЗПК и пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, намира, че заплащането на сумата по
допълнителните такси следвало да се разглежда като елемент от общия разход
по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за
потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя.
Намира, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
доколкото с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС № 426/2014 г. Наред с това посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните,
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1
и ал. 2 ,т. 1 от ЗЗП. Поради изложеното счита, че процесния договор за кредит
е изцяло недействителен и следва да бъде прогласен за такъв, позовавайки се
на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която намира за приложима в случая.
По отношение на евентуалния иск за прогласяване нищожността на
клаузите „такса разглеждане“ и „такса удължаване“, сочи, че според чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК, законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси
и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Намира, че допълнителните такси по процесния договор и анексите към него,
по своето естество, представляват такси и услуги, свързани, както с
усвояването, така и с управлението на кредита. Според ищцата услугата
„такса удължава срока“, представлява услуга с възможност за
отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа, а услугата „такса
разглеждане“, представлява услуга с възможност за улеснената процедура за
получаване на парични средства. В този смисъл двете услуги по своята
същност представлявали дейност по усвояване и управление на кредита и
били в пряко нарушение на чл.10а от ЗПК. От друга страна намира, че поради
накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3
2
от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по процесното договорно съглашение, съответно до злепоставяне
на интересите на ищцата, с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Сочи, че когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга
и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие
в облигационните отношения, като се цитира съдебна практика. Намира, че в
конкретния случай е налице нееквивалентност между престациите на
страните, тъй като сумата която се предоставя по така уговорените
допълнителни такси съставлявали допълнителна сума, която е в един
значителен размер от общата сума на отпуснатия кредит, а по този начин
безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.
Отделно от това намира, че уговорените допълнителни такси били нищожни и
на основание чл. 143 ал. 1 от ЗЗП - били неразбираеми и не позволявали на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора, поради което ги намира за неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5
от ЗЗП, тъй като таксите били необосновано високи. Сочи, че чрез тези клаузи
в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в
размер над два пъти размера на отпуснатия кредит, като основната им цел
била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, съответно до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително с още 100% от предоставената главница, поради което ги
намира за нищожни. На последно място счита, че така уговорените
допълнителни такси са нищожни поради това, че се стига до нарушаване на
нормативно предвидения размер на ГПР, съответно до заобикаляне на закона.
Отправя искане за прогласяване нищожността на Договор за кредит №
******** г. сключен между ищцата и ответника „Вивус.БГ“ ЕООД, поради
неспазване разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, а при условията на евентуалност да
се прогласи нищожността на клаузите, в Договор за кредит № ******** г. и
Анекса към него, предвиждащи заплащане на „такса разглеждане“ и „такса
удължаване“, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че са
сключени при неспазване разпоредбите на чл. 33 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП. Претендира присъждане на разноски, включително адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Вивус.БГ“ ЕООД чрез
юрисконсулт Д., оспорва исковата претенция като неоснователна и
недоказана. Не оспорва, че страните са обвързани от посочения договор за
кредит и анекса към него. Намира за неоснователни твърденията за
нарушение разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Счита, че в
договора ясно е посочен размерът на лихвения процент за срока на кредита –
40,94 %. Позовава се на приложимите по договора Общи условия, съобразно
които лихвеният процент по кредита остава непроменен през целия срок на
договора. Точната сума на лихвата била посочена в специалните условия на
договора. Счита, че предоставената от кредитора информация е ясна и
разбираема и не поставяла кредитополучателя в заблуда. Лихвеният процент
бил в размер на 40,94 %, който бил фиксиран и не подлежал на промяна за
срока на договора, като се изчислявал на база 365 дни в годината. С оглед
посоченото, било видно, че приложимият лихвен процент на ден е в размер на
0,1121 % (40,94 %, разделено на 365 дни в годината), което означавало, че
3
лихвата била изчислена в размер на 3,369 % за срока на кредита (0,1123 %,
умножени по срока на кредита – 30 дни), а 3,363 % от 200,00 лева (главницата)
водела до резултат от 6,73 лева – размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва, която сума била изрично посочена в Специалните
условия на Договора. В договора ясно бил посочен и ГПР, съответно общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на договора. Посочени
били и взетите предвид допускания по определената в Приложение № 1
формула. Кредиторът ясно бил посочил, че единствения разход, който е
включен при формиране на ГПР по договора за кредит е договорната лихва,
който бил правилно изчислен спрямо използваните от кредитора разходи.
Видно било и при онлайн изчисление при параметрите на договора, че същият
бил сметнат правилно. Дори да се приемело, че не е ясно защо ГПР е в размер
на 49,6% , при положение, че в него била включена единствено
възнаградителната лихва, то не било налице заблуждаване на потребителя. От
специалните условия на договора било видно, че годишния процент на
разходите е в размер на 49,6%, съответно общият размер на всички плащания
по договора в размер на 257,99 лева – включващи главница, възнаградителна
лихва и такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаряло на
действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл. 19, ал.
1 от ЗПК, бил относим към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и касаел
действителността на клаузата, с която се надхвърля размера на ГПР, което не
влечало след себе си недействителност на целия договор. Дали предвидената в
договора такса за допълнителна услуга следвало да бъде включена в ГПР било
въпрос, относим към действителността на тази клауза, а не на договора за
кредит като цяло, което било предвидено изрично в разпоредбата на чл. 19, ал.
5 от ЗПК. Позовавайки се на Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C -
714/22, намира, че в случая таксата „Бързо разглеждане“ не била
задължително условие за сключване на договора за кредит, поради което не
следвала да се включва в ГПР. Твърди, че съгласно общите условия в ГПР не
се включвали разходите за допълнителни незадължителни услуги,
предоставени на кредитополучателя по негово искане, каквато е таксата за
бързо разглеждане. Твърди, че по съществото си таксата „Бързо разглеждане“
представлява възнаграждение, дължимо за самостоятелна услуга, което се
предоставяла на кредитополучателя преди сключването на договора и която
нямала връзка с условията и параметрите на договора за кредит, отнасящи се
до определяне на размера и заплащането на възнаграждението за ползване на
предоставения ресурс. Таксата била дължима за това, че кредитоискателят
изрично е заявил и се възползвал от възможността искането му за кредит да
бъде разгледано приоритетно – в рамките на 15 минути, а не по стандартната
процедура, отнемаща 7 работни дни, което не е задължително условие за
сключване на договора за кредит. Твърди, че съгласно общите условия в ГПР
не се включват разходите за допълнителни незадължителни услуги,
предоставени на кредитополучателя по негово искане, каквато е таксата за
бързо разглеждане. Твърди, че таксата за бързо разглеждане няма отношение
нито към сключването на договора, нито към усвояването на кредита, нито
към конкретните параметри на договора за кредит и освен това не е
задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при
предлаганите условия, поради което не представлявала общ разход по кредита
4
и няма основание да бъде включена в ГПР. Поради това намира, че в случая не
е налице нито нарушение на закона, нито неговото заобикаляне.
Предявява против ищцата насрещна искова молба, приета за съвместно
разглеждане в настоящото производство с Определение № 1108/04.04.2025 г.,
с която претендира заплащане на сумата от 165,20 лева, представляваща
непогасена част от главницата по договор за кредит № ******** г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до
окончателното изплащане. Твърди, че е предоставил заемната сума на
кредитополучателката, а тя не е изпълнила задължението си да я върне в
уговорения срок. Сочи, че с договора за кредит е уговорена падежна дата на
задължението за връщане на заемната сума – 30.05.2024г. С Анекс от
04.06.2024г. към договора, срокът за връщане на кредита бил удължен с 14 дни
на същата дата, след като ищцата е заплатила по сметка на дружество сумата
от 34,80 лева, която сума била отнесена във вътрешната система на кредитора
като такса за удължаване на срока на договора. След сключване на анекса
новият падеж на кредита станал 13.06.2024г. Доколкото ищцата не била
заплатила дължимите по договора суми, същата била изпаднала в забава.
Твърди, че към датата на насрещната искова молба, ищцата не е правила
никакви плащания и не е погасила задължението си по кредита, освен
посочената такса за удължаване срока на договора. Сочи, че претендираната
сума от 165,20 лева е формирана като разлика между отпуснатата главница в
размер на 200,00 лева и реално заплатеното към кредитора, под формата на
такса за допълнителна незадължителна услуга за удължаване на срока, в
размер на 34,80 лева, позовавайки се на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК.
Моли за отхвърляне на предявения от ищеца иск и за уважаване на
насрещната искова претенция. Претендира присъждане и на сторените по
делото разноски, включително отделно юрисконсултско възнаграждение по
първоначалния иск и по предявения насрещен иск. Прави възражение за
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение по
подробно изложени съображения.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ищцата К., чрез пълномощника си,
намира насрещната искова претенция за неоснователна, позовавайки се на
нищожността на договора, по съображенията изложени в първоначалната
искова молба. Допълва, че съобразно Решение на СЕС от 20.09.2017 г. по дело
C-448/17 неправилното посочване на ГПР в договора поради невключване на
част от задълженията по него следва да има последиците на недобросъвестно
действие на кредитора и да води до последиците, които има липсата на
посочване на ГПР, съгласно националното право. Сочи, че по българския
закон това са нищожност и връщане само на главницата по кредита съгласно
разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК. Моли за отхвърляне на насрещните
искови претенции, с присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат
процесуален представител. Представят писмени становища по съществото на
спора, ведно със списъци по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване
разпоредбата на чл. 235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
5
следното:
Между страните не е спорно, а и от представените и приети по делото
писмени доказателства се установява, че на 30.04.2024 г., между „ВИВУС.БГ“
ЕООД, в качеството на кредитор, и Й. С. К., в качеството на
кредитополучател, е сключен Договор за кредит № ******** г., по силата на
който кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя
потребителски кредит в размер на 200,00 лева, а кредитополучателят се е
задължил да върне сумата в размер на 257,99 лева в срок до 30 дни или краен
срок за връщане – 30.05.2024 г., при фиксиран лихвен процент в размер на
40,97 % или размерът на възнаградителната лихва за срока на кредита възлиза
на 6,73 лева, съответно при годишен процент на разходите (ГПР) в размер на
49,6 %. Уговорено е заплащане на такса за бързо разглеждане в размер на 51,26
лева. Между страните не е спорно, че последната не е включена в приложимия
към договора ГПР. Страните не спорят и относно обстоятелството, че
заемната сума от 200,00 лева е получена от ищцата К..
Видно от представените писмени доказателства, към договора са
приложими Общи условия (ОУ) на дружеството - кредитор, съгласно
разпоредбата на чл. 4 от които е уговорено, че кредиторът се задължава да
даде отговор на кредитополучателя по искането за опускане на кредит в срок
от 7 календарни дни, считано от получаването му чрез текстово съобщение, e-
mail и/или телефонно обаждане. Според чл. 4, т. 1 от ОУ, кредиторът
предоставя възможност на кредитополучателя да заяви изрично бързо
разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, като услугата бързо
разглеждане е допълнителна незадължителна услуга, която се предоставя при
изрично искане от страна на кредитополучателя и гарантира обработка на
искането и предоставяне на отговор до 15 минути от изпращането му.
Съгласно чл. 4, т. 3 от ОУ, за заявката на услугата за бързо разглеждане на
искането за кредит, кредитополучателят дължи такса за бързо разглеждане,
която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на договора за кредит,
като дължимата сума се посочва в специалните условия на договора за кредит
и е включена в Тарифа на кредитора и същата не е задължително условие за
отпускането на сумата по заявения кредит, съответно не увеличава
възможностите на кредитополучателя да получи кредит.
Не е спорно между страните и че впоследствие между ищцата по
първоначалния иск К. и ответника „ВИВУС.БГ“ ЕООД е сключен следните
Анекс за удължаване на срок от 04.06.2024 г., според който срокът за връщане
на дължимите суми по договора за кредит е удължен до 13.06.2024 г., за което
кредитополучателят дължи заплащането на сумата от 34,80 лева,
представляваща такса за удължаване на срока. Страните не спорят, че
посочената такса за удължаване на срока в размер на 34,80 лева е заплатена на
кредитора от страна на К..
Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза по процесния Договор за кредит № ******** г., от страна на
ищцата К. е извършено едно плащане в размер на 34,80 лева от 04.06.2024 г.,
като с него е погасена такса за удължаване на срока на кредита с 14 дни,
съгласно Анекс от 04.06.2024 г. към договора. Според заключението на вещото
лице в годишния процент на разходите (ГПР) по процесния договор за кредит,
6
определен от ответното дружество в размер на 49,6 %, са включени разходи за
кредитополучателя за договорни лихви. Изчисленият размер на ГПР от
вещото лице по процесния договор за кредит, при вноска в размер на 257,99
лева, включваща главница, лихва и такса за бързо разглеждане, погасяван с
една погасителна вноска за срок от 30 дни, каквито са уговорките в договора,
ще бъде в размер на 2 114,64 %. Съдът кредитира заключението на вещото
лице като обективно и компетентно изготвено, съответно като
кореспондиращо със събраните по делото доказателства.
При така установено от фактическа страна, от правна страна съдът
приема следното:
Съдът е сезиран с установителен иск за прогласяване на нищожност на
договор за потребителски кредит, с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК,
във вр. с чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, а при условията на
евентуалност установителни искове за прогласяване на нищожност на
договорни клаузи с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал.
1, предл. 2 и 3 от ЗЗД, с чл. 10а, чл. 33 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, поради
противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона, както и с насрещен
осъдителен иск от ответника срещу ищеца, с правно основание чл. 9 от ЗПК
във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на главницата по договор за
потребителски кредит.
По предявения установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от
ГПК, във вр. с чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК:
В тежест на ищцата по първоначалния иск е да докаже, при условията на
пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, че между нея и ответника е
възникнало облигационно отношение по процесния договор за кредит, както
и че този договор е нищожен на заявените в исковата молба правни
основания.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, при
разсрочено плащане или всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Сключеният между страните договор безспорно има правната характеристика
на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради
което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с
изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност
на договорите съгласно ЗЗД.
Условие за действителността на договора е писмената форма според
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, а съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
7
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими за допълнителни услуги), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Разпоредбата на
чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна
клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава
изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи
условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр.
64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как
са уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдените в тази насока правни постановки и събрания
доказателствен материал се установи, че процесният договор е сключен при
общи условия - при предварително определени от едната страна кредитор
клаузи на договора. В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на
кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В този смисъл клаузата от процесния договор за
кредит, предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане на искането
за кредит се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива. Това е така, защото в чл. 4. 4. от Общите
условия е предвидено, че за заявката за тази допълнителна услуга за бързо
разглеждане на искането за кредит кредитополучателят дължи такса за бързо
разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на
договора за кредит, тоест потребителят не разполага предварително с
информация досежно точния размер на таксата, която ще дължи в случай, че
желае искането му за кредит да бъде разгледано по-бързо, а получава тази
информация едва при сключването на договора за кредит, след като вече е
8
заявил тази допълнителна услуга. Несъмнено таксата за бързо разглеждане
представлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да се включи в размера
на ГПР. Доколкото ответникът изрично заявява, а и от събраните
доказателства се установи, че процесната такса за бързо разглеждане не е
включена при изчислението на ГПР, то следва, че същият не отразява
действителните разходи по кредита. Така реално се оскъпява кредитът чрез
въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото
законодателство, чиято стойност не е включена в определения в договора за
кредит ГПР. В случая посоченият в договора размер на ГПР е неточен и
заблуждава потребителя, тъй като не отразява действителния размер на
разходите по кредита.
Следва да се отбележи, че сумата на кредита е общо в размер на 200,00
лева, а дължимата такса за допълнителна услуга по договора и анекса възлиза
на общо 51,26 лева, което води до съществено увеличение на тежестта на
задължението на потребителя. Наред с това, в случая услугата „бързо
разглеждане“ безспорно касае действия, свързани с отпускането на кредита и
начисляването на такса за нея попада в забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Таксата за бързо разглеждане е уговорена и във фиксиран размер. Липсва
каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от
кредитора. От съдържанието на договора за кредит не става ясно как тази
допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е формирана цената
за ползването й и какви конкретни действия от страна на кредитора се
включват в тази услуга. Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-
714/22, разпоредбата на член 3, буква ж) от Директива 2008/48/Е0 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Член 10,
параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита
за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. С оглед изложеното, съдът намира, че
процесната клауза, която предвижда заплащането на коментираната такса за
бързо разглеждане се явява нищожна.
На следващо място съдът счита, че въпросната сума за такса за бързо
9
разглеждане несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във
връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който
предвижда, че ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В случая следва да се има предвид
също така, че с включването на горепосочената такса за експресно
разглеждане, предвидена в Договора за кредит към ГПР от 49,6 %,
действителният такъв би нараснал многократно. Съгласно приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, при включване на таксата за
бързо разглеждане в размера на ГПР, същият би възлизал на 2 114,64 %, което
оскъпява неимоверно много кредита. С оглед това, съдът намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез
предвиждане на „такса за бързо разглеждане“, което е свързано с
допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита – 5 пъти размера на
законната лихва. В случая, посоченият в договора размер на ГПР е неточен и
заблуждава потребителя, тъй като не отразява действителния размер на
разходите по кредита, а заплащането на този допълнителен разход по кредита
води до значително увеличение на тежестта на задължението на потребителя.
Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на
действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР,
което води до недействителност на договора - чл. 22 от ЗПК. Независимо от
формалното посочване в договора за кредит, че бързото разглеждане
представлява допълнителна незадължителна услуга, от съдържанието на
уговорките е видно, че се касае за такса във връзка с действия по усвояването
на кредита. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК обаче кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Следователно клаузите, предвиждащи заплащане на
такса за бързо разглеждане, влизат в пряко противоречие с разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК. Таксата за бързо разглеждане, дължима отделно от
главницата и възнаградителната лихва по договора за кредит, е част от общия
разход по кредита и следва да бъде включена при изчисляването на ГПР като
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит по аргумент от чл. 19,
ал. 1 и 2 от ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1
ДР ЗПК, според която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая
по делото е безспорно, че ГПР не включва таксите за допълнителни
незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово
10
искане, като каквато кредиторът се е опитал да очертае таксата за бързо
разглеждане в изготвените общи условия. Следователно, посоченият в
договора ГПР не включва всички действителни разходи. Поради това съдът
намира, че е налице противоречие на сключения договор с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, противно на възраженията на
ответното дружество, които съдът намира за неоснователни. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта
на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето, в какъвто смисъл е императивната
разпоредба на чл. 22 от ЗПК.
Предвид изложеното, само на това основание, съдът счита, че сключеният
между страните Договор за кредит № ******** г. е изцяло нищожен на
основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, във вр. с чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Недействителността на договора за кредит се разпростира и върху
сключения въз основа на него анекс, който предвид акцесорния си характер,
няма самостоятелно съществуване извън договора за кредит. От изложеното
дотук следва, че предявеният от ищцата Й. К. против ответника „ВИВУС.БГ“
ЕООД за прогласяване нищожността Договор за кредит № № ******** г. е
нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, във вр. с чл.
19, ал. 4 от ЗПК, е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
При този изход на правния спор по предявения от ищцата К. главен иск,
съдът намира, че не следва да се произнася по предявения от нея евентуален
установителен иск за прогласяване за нищожни уговорените „такса
разглеждане“ и „такса удължаване“ по договора за кредит и сключения към
него анекс, тъй като не е сбъднало необходимото вътрешнопроцесуално
условие за това - отхвърляне на главния иск за прогласяване нищожността на
целия договор за кредит.
По насрещния осъдителен иск с правно основание чл. 9 от ЗПК, вр. с чл.
240, ал. 1 от ЗЗД от „ВИВУС.БГ“ ЕООД срещу Й. К.:
В тежест на ищеца по насрещните искове е да установи, при условията на
пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните по договор за предоставяне на
кредит, сключен с ответницата, предаването на заемната сума на ответницата,
размерът на вземането и неизпълнение на паричното задължение, т.е.
настъпилата забава.
При доказване на горното, в тежест на ответницата по насрещния иск е да
докаже положителния факт на изпълнението - че е заплатила претендираната
от ищеца сума.
Както вече беше посочено, по делото е безспорно установено, че между
страните са сключени Договор за кредит № ******** г. и анекс за удължаване
на срока, по силата на които „ВИВУС.БГ“ ЕООД е предоставил на Й. К.
сумата от 200,00 лева, която е изцяло усвоена от ответницата по насрещния
11
иск К.. Не се спори между страните и това, че падежът на кредитът е
настъпил, т.е. вземанията на кредитора са изискуеми.
В случая ищецът претендира заплащането на сумата от 165,20 лева, като
изрично сочи, че същата е формирана като разлика между отпуснатата и
усвоена от кредитополучателя главница по кредита от 200,00 лева и реално
заплатеното по договора за кредит в размер на 34,80 лева по формата на такса
за услугата за удължаване на срока.
В настоящия случай, предвид установената недействителност на
процесния договор за кредит, следва да намери приложение разпоредбата на
чл. 23 от ЗПК, съгласно която, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита, т.е. връща само усвоената
главницата по кредита. В този смисъл е и трайната практика на ВКС,
обективирана в Решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС,
Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, Решение №
50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС.
От заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че по договора за кредит и анекса към
него ищцата е заплатила сума в размер на 34,80 лева, с която е погасена
начислената такса за удължаване на срока, като други плащания не са
извършвани. С оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, доколкото при обявяване
на договора за потребителски кредит за недействителен единствената
дължима от потребителя сума е чистата сума, т.е. главницата, съдът намира,
че макар кредиторът да е отнесъл счетоводно платената сума от 34,80 за
погасяване на задължения за такса за удължаване на срока, единственото
валидно задължение, което може да бъде погасено с нея е част от главницата,
поради което следва да бъде приспадната от същата. Плащанията по договора
не са достатъчни за пълно погасяване на главницата от 200,00 лева, като
остава дължима главница - чиста стойност по кредита, в размер на 165,20 лева.
Следователно К. дължи на ищеца по насрещния иск - „ВИВУС.БГ“ ЕООД,
заплащане на остатъка от чистата стойност на кредита, а именно сума в размер
на 165,20 лева, каквато е и претендираната сума по насрещния иск, ведно със
законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба –
24.03.2025 г. до окончателното изплащане на сумата. Поради това предявеният
от ответника насрещен иск следва да бъде уважен изцяло.
Съобразно правилата на чл. 78 от ГПК, при този изход на спора, право на
разноски имат и двете страни – ищцата по уважения иск за прогласяване
нищожността на договора за кредит, съответно ответникът - по предявения от
него и уважен насрещен иск.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищцата следва да се присъди
сумата от 50,00 лева – заплатена държавна такса.
С оглед уважения иск на ищцата за прогласяване нищожността на
договора за кредит, на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв ответникът следва да бъде осъден
да заплати на адв. Д. М. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството. Съобразно
разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена, адвокатът има право на
12
адвокатско възнаграждение, като съдът следва да осъди другата страна да го
заплати директно на адвоката. В хипотезата на безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв, адвокатското възнаграждение е
дължимо, взависимост от това дали постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която адвокатът представлява, а размерът на
възнаграждението се определя от съда по правилата на чл. 78 от ГПК,
съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете. В този
смисъл трайно е разбирането в съдебната практика, че размерът на
възнаграждението за безплатно осъществена правна помощ се определя от
съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска, т.е. според
защитения интерес, при отчитане действителната фактическа и правна
сложност на делото.
За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от
ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен
договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. В случая по делото е представен
договор за правна помощ и съдействие, в който е посочено, че на ищецът се
предоставя безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв – на
материално затруднено лице, което е достатъчно за присъждане на адвоката на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищеца в производството.
Съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното дело,
която не се отличава от особено от други сходни случаи, с оглед наличието на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адвоката процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, но без да се пренебрегва високо
квалифицирания труд на адвокатската услуга, както и обстоятелството, че
установените размери в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за
адвокатска работа, издадена от ВАдС (Наредбата), служат на съда за ориентир
за пазара на адвокатския труд, предвид Решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 г. от СЕС, задължително за съдилищата, в полза на процесуалния
представител на ищцата следва да бъде определено възнаграждение в размер
на 480,00 лева с ДДС – за представителството по исковите претенции на
ищцата, като такова не му се дължи по уважения насрещен иск на ответника.
За определяне на възнаграждението съдът отчете наложилата се практика в
сходни случаи при пазара на квалифицирания адвокатски труд, като в случая
съдът се ръководи от обективни критерии за неговото определяне, каквито са
правната сложност на спора и необходимата професионална квалификация за
предявяването на иска и неговата защита. В този смисъл са и Определение №
622 от 21.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 702/2024 г. по описа на ОС – Пазарджик,
Определение № 488 от 22.08.2024 г. по в.ч.гр.д. № 550/2024 г. по описа на ОС
– Пазарджик и др. Към адвокатското възнаграждение, дължимо с оглед изхода
на делото и защитения интерес съдът добави и дължимия ДДС в размер на
20%, макар и да се касае за осъществена безплатна адвокатска защита, с оглед
представените доказателства за регистрация по ЗДДС. За да добави към
определения размер на възнаграждението данък добавена стойност съдът
съобрази актуалната практика на ВКС, обективирана в Определение № 739 от
13
20.02.2024 г. по гр. д. № 736/2023 г. по описа на IV ГО на ВКС и Определение
№ 112/14.02.2023 г. по ч.т.д. № 102/2023 г. по описа на I ТО на ВКС.
С оглед изхода на спора по насрещния иск, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК, в тежест на ищцата Й. Христова следва да се възложат сторените от
ответника и ищец по насрещния иск, разноски по този иск. Претендира се
присъждане на разноските за платени държавни такси, депозит за експертиза
и юрисконсултско възнаграждение. По делото са заплатени държавни такси в
общ размер на 53,50 лева, от които 50,00 лева по предявения насрещен иск и
3,50 лева, дължима по чл. 102з от ГПК, както и депозит за вещо лице в размер
на 250,00 лева, които суми следва да се присъдят на ищеца по насрещния иск.
Доколкото юридическото лице се е представлявало от юрисконсулт в
настоящото производство му се дължи присъждане на юрисконсултско
възнаграждение по уважения иск на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка
с чл. 37 от ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП (в актуалната й редакция - ДВ,
бр. 53 от 01.07.2025 г.). По отношение конкретния размер на дължимото
възнаграждение, съобразно фактическата и правна сложност на делото и
доколкото процесуалният представител на страната не се явил в проведеното
по делото съдебно заседание, съдът го определя в размер на 200,00 лева. С
оглед посоченото, в полза на ответното дружество следва да се присъдят
разноски в общ размер на 503,50 лева във връзка с уважения насрещен иск.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Й. С. К., ЕГН
**********, с адрес: с. М., ул. ******** срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52-54, установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от
ГПК, във вр. с чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че Договор за кредит
№ ******** г., сключен между Й. С. К., ЕГН ********** и „ВИВУС.БГ“
ЕООД, ЕИК *********, е нищожен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА Й. С. К., ЕГН **********, с адрес: с. М., ул. ********, ДА
ЗАПЛАТИ на „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, сумата от 165,20
лева, представляваща чистата стойност по Договор за кредит № ******** г. на
основание чл. 23 от ЗПК, ведно със законната лихва от датата на подаване на
насрещната искова молба – 24.03.2025 г., до окончателното изплащане на
сумата.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, ДА ЗАПЛАТИ
Й. С. К., ЕГН **********, с адрес: с. М., ул. ********, сумата от 50,00 лева,
представляваща сторени в производството разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, ДА ЗАПЛАТИ
на адвокат Д. В. М. от Адвокатска колегия – П., с адрес: гр. П., ул. **********
14
№ *******, сумата от 480,00 лева с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита в
производството в полза на ищцата, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА Й. С. К., ЕГН **********, с адрес: с. М., ул. ********, ДА
ЗАПЛАТИ на „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, сумата от общо
503,50 лева, представляваща сторени по делото разноски по уважения
насрещен иск, от които 53,50 лева – държавни такси, 250,00 лева – депозит за
вещо лице, както и 200,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Присъдените с решението суми в полза на „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК
*********, могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка на
дружеството в „Ти Би Ай Банк“ АД - IBAN: BG21TBIB93101054750703, BIC:
TBIBBGSF.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд -
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
15