Р Е
Ш Е Н
И Е
№
2795 03.07.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII граждански състав, в публично
заседание на четиринадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 1015 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е иск с
правна квалификация чл.439 от ГПК.
Ищецът П.М.П., ЕГН **********
с адрес: *** е предявил против „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 37,
иск за признаване на установено, че ищeцът не дължи сумата от 361,57 лв. –
главница, представляваща стойност на топлинна енергия, доставена в обект на
потребление, находящ се в гр. П. ***, ведно със законната лихва върху
главницата,сумата от 28,01,2013 г., 30,15 лв. обезщетение за забава за периода
01.02.2011г.- 27.01.2013г, и 62,50 лв. разноски по ч.гр.д. № 1332/2013 г. по
описа на ПдРС.
В исковата молба се твърди, че въз основа на
изпълнителен лист, издаден по ч. гр. дело № 1332/2013 г. на ПдРС,
наследодателят на ищеца- М.А. П. бил осъден да заплати сумата от 723,14 лв. –
главница, представляваща стойност на топлинна енергия, доставена в обект на
потребление, находящ се в гр. П. **** за периода 28.01.2013г.- 23.11.2018г г.,
ведно със законната лихва върху главницата счита от 28,01,2013 г.,сумата от
60,29 лв. лихва за периода 01.02.2011г.- 27.01.2013г. и 125,00 лв., представляваща присъдени
разноски. М.А. П. починал на 26,09,2015 г. и неговите наследници по закон били
ищеца и А. П..
Въз основа на издадения изпълнителен лист
ответното дружество образувало изп. д. №*** по описа на ***** на К***. Навеждат
се доводи, за недължимост на посочените вземания, тъй като същите били погасени
по давност, поради изтекъл давностен срок. Твърди, че на това основание,
вземането на взискателя е недължимо, поради погасяване на правото на
принудително изпълнение. В тази връзка сочи ,че Изпълнителният лист е издаден
на 23.04.2013г. въз основа на заповед за изпълнение №1028/31.01.2013г. по
ЧГД№1332/2013Г. по описа на Районен съд Пловдив и въз основа на издадения
изпълнителен лист на 13.06.2013г. е образувано изпълнително дело №***** по
описа на ***. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез
пълномощника си е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявения иск като
неоснователен и недоказан. Твърди ,че изпълнителното дело е образувано по молба
от 13.06.2013г., в която се включва и изрична молба за пристъпване към
изпълнение с всички предвидени в ГПК способи, ведно с възлагане по смисъла на чл.18
от З*** на частния съдебен изпълнител да предприема всички необходими и
възможни изпълнителни действия с оглед събиране на вземането.В тази връзка е
цитирано ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.10, с което твърди , че не се касае
само за образуване на изпълнително дело , а и за изрично искане за пристъпване
към изпълнителни действия, ведно с направено възлагане на *** по смисъла на
чл.18 от З***. Твърд, че така формулираното искане прекъсва давността. Сочи ,
че е невярно твърдението на ищеца , че след образуване на изпълнителното дело
не са били предприемани изпълнителни действия, годни да прекъснат течащата по
отношение на процесното вземане погасителна давност.По делото са предприети
редица изпълнителни действия с всяко от които е била прекъсвана течащата погасителна
давност, съответно е бил прекъсван срокът по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК.С оглед
изложеното моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.
Прави се искане за присъждане на дружеството направените по делото разноски, и
се претендира юрисконсултско възнаграждение по чл.78 ал.8 от ГПК.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на
страните, намира от фактическа и правна страна следното:
От
приложените по делото писмени доказателства се установява, че на на 23,04,2013
г. е издаден изпълнителен лист в полза на ответника против М.А. П. въз основа
на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
1332/2013 г. по описа на ПдРС, за следните суми: 723,14 лв. – главница,
представляваща стойност на топлинна енергия, доставена в обект на потребление,
находящ се в гр. П., ****, ведно със законната лихва върху главницата счита от
28,01,2013 г.,сумата от 60,29 лв. лихва за периода 01.02.2011г.- 27.01.2013г.
и 125,00 лв., представляваща присъдени
разноски.
Видно от приетото
удостоверение за наследници от 06,01,2016 г. М.А. П. е починал на 26,09,2015
г., като е оставил за свои наследници двама с. – А. П. и П.П. – ищец по
настоящото дело.
Въз основа на така издадения изпълнителен
лист, ответникът по настоящото дело и по негова молба от 13.06.2013 г. е
образувано изп. д. № ***г. по описа на ****, с район на действие Окръжен съд –
Пловдив.
Спорът по делото се концентрира върху въпроса
погасени ли са процесните суми в рамките на висящия изпълнителен процес за
тяхното събиране.
С предявяването на иска по чл.439 ГПК длъжникът
оспорва изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се основава
само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание. Искът по своя предмет е
отрицателен установителен и има за цел за отрече съществуването на изпълняемо
право. В това производство ищецът може да навежда всички правопогасителни,
правоотлагащи, правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани
в производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на
длъжника следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на
липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и
удостоверено с изпълнителното основание.
В производството по издаване на заповед за
изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за защита на длъжника.
Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за
изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно чл.415 ГПК да предяви
иск за установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е подадено,
респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл.416 ГПК.
Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.
Затова неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или
влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
имат за последица създаване на стабилитет за заповедта за изпълнение. В случая,
издадената заповед за изпълнение на парично задължение и издадения въз основа
на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1332/2013
г. по описа на Районен съд - Пловдив, се ползват с посочените по-горе правни
последици. Именно поради това искът по чл.439 ГПК може да се основа само на
факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за
реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането, които са били известни на ищцата и които е могла да посочи в срока
за възражение по чл.414, ал.1 ГПК, се преклудира.
Наведеното от ищеца основание за недължимост
на процесните суми е тяхното погасяване по давност. Процесните вземания,
установени по своето основание с влязлата в сила заповед за изпълнение на
парично задължение касаят консумирана топлинна енергия за периода от 01.10.2010
г. до 30.04.2012 г. Същите представляват
периодични плащания, характеризиращи се с изпълнение на повтарящи се задължения
за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите
на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви (така ТР № 3/2011 г. на ОСГТК
на ВКС). Като такива, тези вземания се погасяват по давност с изтичането на
тригодишен период от време съгласно чл.111, б. „в” ЗЗД.
Както вече се посочи по-горе, вземането,
установено с влязла в сила заповед за изпълнение, поради неподаване на
възражение в срока по чл. 414 ГПК, се ползва с известен стабилитет, като не
може да се оспорва на основания, които са могли да бъдат релевирани в
заповедното производство и в този смисъл подобни доводи са преклудирани. Според
трайната практика на ВКС обаче този стабилитет не може да се приравни на сила
на пресъдено нещо, поради което и срокът за погасяване вземането по давност не
е петгодишен на основание чл. 117, ал.2 ЗЗД. С петгодишен давностен срок се
погасяват само вземанията, които са били предмет на установяване в рамките на
същинско двустранно спорно исково производство, какъвто настоящият случай
предвид липсата на предявяван иск по чл. 422 ГПК, не е. В този смисъл решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т.
д. № 943/2009 г., I т. о., ТК, решение № 42/26.02.2016 г., по гр.д. № 1812 по
описа за 2015 г. IV г.о.,
решение № 139 от 28.08.2013 г. по т. д. 98/2012 г. на ВКС, II т.о. и ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което приравнява заповедното производство на
производствата по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително
основание по ГПК (отм.) относно последиците, свързани с давността.
В този изричен
смисъл е и практиката на различните състави на Пловдивски окръжен съд - решение № 1552 от 29.11.2016 г. по гр. д. №
2446/2016 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 135 от 10.02.2017
г. по гр. д. № 2937 / 2016 г. на X състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
72 от 24.01.2017 г. по гр. д. № 2835/2016 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1566 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2406/2017 г. на VII състав
на Окръжен съд – Пловдив.
Относно
твърденията на ищеца, че вземането му е погасено по давност в рамките на
образувания срещу нея изпълнителен процес следва да се съобразят задължителните
указания, дадени с ТР
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В същото се прие, че задължителните указания,
дадени с ППВС № 3/1980 г. следва да се считат за изгубили сила, предвид новите
обществени реалности и промените в процесуалната уредба. По задължителен начин
се уреди правилото, че в изпълнителния процес
давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска
нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да „не
действа” (да не иска нови изпълнителни способи). Относно прекъсването на
давността се прие, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно
- с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането от взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но
по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от изпълнителното дело,
ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа
със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните
такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване
на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на
длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни
действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 З***): насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването
на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза
за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
Искането на кредитора за прилагане на определен изпълнителен
способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на давността,
независимо дали действия по реализирането му са предприети от ***. В този
смисъл е и трайната практика на различните състави на Пловдивски окръжен съд -
решение № 32 от 09.01.2017 г. по
гр. д. № 24/2017 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение
№ 423 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. № 647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1034 от 31.07.2017 г. по гр.
д. № 1148/2017 г. на VIII състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017 г. на VII състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 514 от 16.04.2018 г. по в. гр. д. № 387/2018 г. на XIV
състав на Окръжен съд – Пловдив.
В
цитираната практика по безпротиворечив начин се приема, че за нуждите на
преценката дали изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433,
ал.1, т.8 ГПК и дали вземането на
кредитора е погасено по давност е без значение дали
искането от взискателя за предприемане на определен изпълнителен способ е
последвано от извършването на валидни
изпълнителни действия, както и дали те са били успешни. От значение е кредиторовата пасивност, респективно
активност. В случай на процесуална активност на кредитора, ако той е
поддържал висящността на изпълнителния
процес с регулярни искания за прилагане на нови изпълнителни способи, той не
следва да бъде санкциониран с прекратяване на производството и с обявяване на
вземането му за погасено по давност, поради евентуално бездействие на съдебния
изпълнител или безуспешност на посочения изпълнителен способ. Точно такъв е и
процесният случай.
От материалите по приложеното
изпълнително дело № ***г. се установява извършването на следните действия,
водещи до прекъсване на давността по смисъла на ТР № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС:
-
на 13.06.2013 г. е подадена молба от взискателя до *** за
образуване на изпълнително производство. Поискано е събиране на процесната сума
чрез пристъпване към изпълнение с всички предвидени в ГПК способи, като изрично
на основание чл. 18 З*** на *** е възложено избирането на най-подходящия
способ.
- На 12.08.2016г.
е отправено искане от взискателя до *** за извършване на изпълнителни действия,
като е посочен конкретен изпълнителен способ – изпълнение върху притежаваните
от длъжника недвижими имоти, движими вещи и вземания от трети лица;
В периода от 13,06,2013 г. до 13,06,2015 г.
не са извършвани никакви изпълнителни действия.
Прекратяването на изпълнителното производство
поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй
като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство,
всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с
изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от
извършването на които трети лица са придобили права и редовността на
извършените от трети задължени лица плащания/. Осъществените от взискателя
действия по изпълнението, след датата на прекратяване на изпълнителното
производство, са правно ирелевантни и няма как да доведат до правно значими
последици, каквито са прекратяването и/или спирането на давностните
срокове /виж т.10 от ТР№2/2013г. на
ОСГТК на ВКС, решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г. на IV г.
о. на ВКС и др./.
Тригодишната давност за процесните вземания е
изтекла на 13,06,2016 г.
Горните съображения, преценени в тяхната
съвкупност, обуславят извода на съда за основателност на предявената претенция,
която следва да бъде уважена изцяло, доколкото по делото се установява
несъмнено, че вземанията на ответника по изпълнителния лист е били погасени по
давност.
Тъй като ищецът е
един от двамата наследници на М. П., същият се явява материално легитимиран да
претендира недължимост на ½ от целия дълг на своя наследодател.
Относно разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК,
заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част
от иска. Искът на ищеца е уважен изцяло. Предвид това и разпоредбите на чл. 78,
ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят изцяло направените от него
съдебни разноски в хода на производството, а именно: 77,79 лв. за държавна такса,
24 лв. –такса за изготвяне на заверен препис от изп. дело и 363 лв. –
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ЕВН
България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 37, че П.М.П., ЕГН ********** с адрес: ***,
не дължи следните суми: 361,57 лв. – главница,
представляваща стойност на топлинна енергия, доставена в обект на потребление,
находящ се в гр. П. ****, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 28,01,2013 г., сумата от 30,15 лв. обезщетение за забава за периода
01.02.2011г.- 27.01.2013г, и 62,50 лв. разноски по ч.гр.д. № 1332/2013 г. по
описа на ПдРС.
ОСЪЖДА „ЕВН България
Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 37, да заплати на П.М.П., ЕГН ********** с адрес:
*** ,
направените по делото разноски в размер на 464,79 лв., на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
Решението
може да се обжалва пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Николай Стоянов
Вярно
с оригинала!
РЦ