РЕШЕНИЕ
№ 522
гр. Пловдив, 26.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно
гражданско дело № 20225300500438 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба от „СИТИ КЕШ“ ООД 0 гр. София, ЕИК
*********; против решение № 262541/25,11,2021 г., постановено по гр. д. № 2775/2020
г. на РС Пловдив, Х гр. състав. С оплакване за незаконосъобразност на обжалвания акт
поради необоснованост и противоречие с материалния закон от въззивния съд се иска
да го отмени и вместо това – да отхвърли предявения иск.
Ответникът по жалбата М. А. Н. с ЕГН **********; заявява становище за
неоснователност на въззивната жалба и иска потвърждаване на обжалваното решение.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, съдът приема следното:
Въззивната жалба е допустима – предявена е против обжалваем съдебен акт
в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от
обжалването, и подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е в
рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в
1
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид заявените в жалбата въззивни основания,
настоящата съдебна инстанция приема следното от фактическа и правна страна:
Производството пред РС е образувано по иск с правна квалификация чл. 55
ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, предявен от М. А. Н. с ЕГН **********; против „СИТИ КЕШ“ ООД
0 гр. София, ЕИК *********. От съда се иска да постанови решение, с което да осъди
ответника да заплати на ищеца сумата от 1053,27 лв., получена без основание като
заплатена неустойка въз основа на нищожна клауза по чл. 8 от сключен между
страните договор за кредит № *** г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от предявяване на исковата молба. Като основания за нищожност на спорната
договорна клауза се сочи, че същата е неравноправна, както и че противоречи на
добрите нрави.
Ответникът оспорва иска, оспорва твърдението, че ищецът е заплатил
дължимите по процесния договор суми, счита, че спорната клауза не страда от
сочените от ищеца пороци. Претендира за отхвърляне на иска.
Пред настоящата инстанция не се спори относно това, че между страните е
сключен договор за кредит № *** г., с който ответникът предоставил на ищеца в заем
сумата от 1600 лв., срещу което ищецът се задължил да я върне на 27 вноски от по
65,85 лв. при месечен лихвен процент: 3,34 %. Посоченият в договора размер на ГПР
възлиза на 49,272 %. Не се спори, че уговорената сума е реално предоставена на
ищеца.
В чл. 8 от договора се предвижда заплащане на неустойка в размер на
1053,27 лв., дължима от кредитополучателя при неизпълнение на задължението му за
предоставяне обезпечение. Видно от представения с исковата молба погасителен план
към процесния договор, посочената неустойка е начислена като дължима,
разпределена е за плащане на месечни вноски от по 39,01 лв., наред с редовните
вноски от 65,85 лв., и така размерът на погасителната вноска за длъжника е определен
на общо 104,86 лв. месечно.
Спорно между страните е твърдяното от ищеца обстоятелство, че е заплатил
посочената по-горе неустойка в пълен размер. Доказателствената тежест за
установяване на този факт се носи от ищеца. В тази връзка същият е представил
удостоверение, издадено от кредитора (ответник), с което се признава неизгодния за
него факт, че към 14,01,2021 г. ищцата няма непогасени задължения към дружеството.
Това се потвърждава е от представеното писмо от Централния кредитен регистър при
БНБ, видно от което процесният договор е заявен от кредитодателя като издължен. За
установяване твърдяното от ищеца заплащане на неустойката, пред РС е допуснато
извършване на ССЕ. Ответното дружество, въпреки дадените му изрични указания, не
2
е осигурило достъп на вещото лице до счетоводната си документация, поради което и
на основание чл. 161 от ГПК, следва да се приеме за установено обстоятелството, че
ищецът е заплатил начислената му неустойка.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон (ЗПК), е нищожна.
Конкретни нарушение на закона са предвиден в чл. 19, ал. 5 и чл. 22 ЗПК. В чл. 19, ал.
4 ЗПК е указано, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, т.е.
повече от 50 %, а според забраната в ал. 5 на същия член клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Съгласно чл. 22 ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В този
случай по силата на чл. 23 ЗПК се дължи само чистата стойност на кредита, без
лихвите и други разходи.
По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати. С оглед на тази дефиниция въззивният съд намира, че уговорената в т. 8 от
договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да
бъде взета предвид при определяне на ГПР. Въззивният съд не споделя изложеното от
жалбоподателя в обратния смисъл, тъй като сумата, необходима за заплащане на
процесната неустойка, се дължи от потребителя, и всъщност е разход за него, които
произтича от и е пряко свързан с договора за кредит.
Не се спори относно това, че в уговорения с процесния договор ГПР
(възлизащ на 49,35 %), задължението за заплащане на процесната неустойка не е
включено. Следователно, като не е съобразено задължението за заплащане на
неустойката при определянето на ГПР по кредита, последният е некоректно посочен в
договора, което съставлява нарушение на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Поради
това процесната клауза за заплащане на неустойка се приема за недействителна, а
платената от ищеца парична сума в изпълнение на задължението по тази клауза – за
платена без основание.
Макар и по други съображения, РС е достигнал до същия краен извод,
поради което решението му следва да бъде потвърдено като законосъобразно.
Предвид изхода на спора, в полза на жалбоподателя няма да се присъдят
разноски. С писмения отговор срещу въззивната жалба процесуалният представител
на въззиваемия е заявил претенция за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2
3
ЗА, като е отразил такова и в списъка на претендираните разноски. Във въззивното
дело обаче липсват доказателства да е сключван договор за процесуално
представителство при условията на чл. 38 от ЗА, поради което това искане се приема за
неоснователно.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262541/25,11,2021 г., постановено по гр. д.
№ 2775/2020 г. на РС Пловдив, Х гр. състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4