Р Е Ш Е Н И Е
№ 3522
гр. Пловдив, 22.10.2018 година
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, втори граждански състав, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при секретаря Десислава Кръстева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2237 по описа на съда за 2017 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по обективно съединени осъдителни искове с правна
квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, предявени от И.К.П., ЕГН **********, с адрес:
***, чрез *** А.Ч. против Окръжен съд – Смолян, с адрес за призоваване: гр.
Смолян, бул. „България“ № 16 и Районен съд Чепеларе, с адрес за призоваване: гр.
Чепеларе, ул. „Беломорска“ № 48 за солидарно осъждане на ответниците да
заплатят на ищцата сумата от 20 000 лева /частичен иск от 100 000
лева/ за причинените й неимуществени вреди и сумата от 8 289,90 лева за
причинените й имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците,
считано от подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане.
Твърди се от ищцата, че в резултат
на извършени действия и постановени съдебни актове в разрез с материалния закон
и установените в гражданския процес правни принципи, претърпяла имуществени и
неимуществени вреди, изразяващи се в незаконосъобразното й лишаване от активен
контакт с малолетния й син, считано от 10.12.2012 г. – 19.04.2015 г., а за
периода 26.07.2012 г. – 25.06.2015 г. била подложена на ********, *********** и
********* ********. Твърди, че първият ответник е съдебен орган, постановил
решение № 63/26.02.2014 г. по в. гр. д. № 225/2013 г. по описа на Окръжен съд –
Смолян, с което отменил решение
№ 10/14.01.2013 г. по гр. д. № 171/2012 г. на Районен съд – Чепеларе. Решение №
63/26.02.2014 г. по в. гр. д. № 225/2013 г. било обезсилено с решение № 119 от
17.04.2015 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о. по гр. д. № 3368/2014 г., поради
недопустимост на производството, по което било постановено. Вторият ответник
също е съдебен орган, образувал гр. д. № 171/2012 г. и постановил по него
определение № 519/25.07.2012 г., с което определил привременни мерки спрямо
детето М. М. в полза на баща му Г. А. М.. Поради недопустимост на извършените
действия по образуване и разглеждане на гр. д. № 171/2012 г. по описа на
Районен съд – Чепеларе, със същото решение № 119/17.04.2015 г. по гр. д. №
3368/2014 г. по описа на ВКС, ІV г.о., след като обезсилил постановените по гр.
д. № 171/2012 г. актове, е прекратил производството по същото. В резултат на
постановените от двете съдилища съдебни актове, в правната сфера на ищцата били
нанесени сериозни и дълготрайни неимуществени вреди, наред с понесените от нея
имуществени такива, свързани както с практическото реализиране на режима на
лични контакти, така и със защитата й по съдебните дела и свързаните с тях
изпълнителни производства.
Твърди се, че ищцата е с
постоянно местоживеене ***. Същата се намирала във фактическо съжителство с Г.
Я. М. с постоянно местоживеене в гр. Ч., когато им се родил син – М. Г. М.,
припознат от бащата. Известно време ищцата, бащата на детето и сина им живели в
гр. Ч., но в края на 2011 г. родителите се разделили. Ищцата се върнала в гр.
С., където заживяла с детето. Тъй като с бащата на детето не могли да постигнат
съгласие за местоживеенето на детето и режима на упражняване на родителските
права спрямо него, на 13.07.2012 г. ищцата подала искова молба в СРС, с която
сезирала съдът с искане по реда на чл. 127, ал. 2 и ал. 3 във вр. с чл. 123,
ал. 2 СК. Въз основа на същата било образувано гр. д. № 15291/2012 г. по описа
на СРС, което било прието за допустимо предвид определената в СК и ЗЗДет.
местна подсъдност. По образуваното дело, СРС, предприел изискуемите в чл. 131 ГПК процесуални действия, като на 17.07.2012 г. съдебните книжа по гр. д. №
15291/2012 г. били изпратени на Г. М.. В същото време, на 17.07.2012 г. Г. М.
подал молба с идентичен предмет и на същото правно основание срещу ищцата, но
до Районен съд – Чепеларе. Сезираният от М. съд, с *********, образувал гр. д.
№ 171/2012 г. на същия ден, като не извършил задължителната проверка за
допустимост на иска, включително и за компетентността на съда да го разгледа. С
това свое бездействие, ответникът РС – Чепеларе не изпълнил разпоредбата на чл.
7, ал. 1 от ГПК и допуснал неправомерно образуването на второ по време дело с
идентичен предмет на спора, между същите страни и на същото правно основание.
Твърди се, че РС – Чепеларе провел процес по делото, без да изпълни и
задълженията си по чл. 131, ал. 1 и по чл. 56 от ГПК. В условията на всички
тези процесуални нарушения, ответникът РС – Чепеларе в същия съдебен състав
постановил определение № 519/25.07.2012 г., с което без знанието и участието на
ищцата и без да е установил, къде действително живее детето към момента на
подаване на молбата от бащата, е определил привременни мерки спрямо детето в
полза на бащата. С това Районен съд – Чепеларе в състав – *********,
предопределил както промяна в местоживеенето на детето от гр. С., където тогава
детето живеело, в гр. Ч., така и отнемане упражняването на родителските права
от ищцата, без за това да са били събрани надлежни доказателства и без на
същата да е била дадена възможност да се защити. На основание определение №
519/25.07.2012 г., постановено по гр. д. № 171/2012 г. на ЧРС, на 26.07.2012 г.
същият издал и изпълнителен лист на Г. М., въз основа на който последният
започнал в гр. С. процедура по принудително отнемане на детето от ищцата.
Твърди се, че едва на 26.07.2012 г., когато бащата се появил в гр. С. с
определение № 519/25.07.2012 г., постановено по гр. д. № 171/2012 г. по описа
на ЧРС, ищцата узнала за проведеното без нейно знание и участие съдебно
производство в ответния ЧРС. На 10.12.2012 г. бащата отвел детето в гр. Ч..
Оттогава до 19.04.2015 г. ищцата била лишена от активния контакт и близост с
детето си по силата на определения й с определение № 519/25.07.2012 г.,
постановено по гр. д. № 171/2012 г. на ЧРС рестриктивен режим на лични
отношения, й се налагало да пътува до гр. Ч. и обратно всяка първа и трета
седмица на месеца за период от 2 години и 4 месеца.
В резултат на тези
действия, ответникът ЧРС нанесъл на ищцата значителна неимуществена вреда, като
незаконосъобразно използвал властта си, за да й отнеме упражняването на
родителските права и фактически я разделил от детето й за дълъг период от
време. Това нанесло на ищцата дълбоки душевни терзания, мъка по раздялата с
единственото й дете, горчиви мисли и безсънни нощи, довел я е до нервен срив и
депресивни състояния. Ищцата се чувствала безпомощна и в безизходица, обладана
от мъка по безценната и жестока загуба, както и от усещането за
несправедливост, поради непредизвикания с нищо от нея резултат.
Сочи, че заведеното от
нея гр. д. № 15291/2012 г. по описа на СРС, по искане на бащата било
прекратено, поради напредналата фаза на развитие пред ЧРС и с указания за
съвместно разглеждане на двата иска за родителски права, местоживеене на детето
и издръжка, било изпратено за разглеждане в ЧРС. Там друг съдебен състав на
ответника ЧРС разгледал по същество спора за родителските права, но единствено
по молбата на бащата на детето от 17.07.2012 г. по която било образувано гр. д.
№ 171/2012 г. По иска на майката – ищца по настоящото дело, без да се съобрази
с разпореждането на ВКС за обединяване на двете производства в едно, е
образувал отделно дело – гр. д. № 68/2013 г., което спрял до приключване на
производството по гр. д. № 171/2012 г. По същество на спора по гр. д. №
171/2012 г. ЧРС, в друг състав се произнесъл в полза на майката на детето,
присъждайки й родителските права, издръжка и определяйки местоживеенето на
детето при нея в гр. С.. Решение № 10/14.01.2013 г. по гр. д. № 171/2012 г. по
описа на ЧРС било обжалвано от бащата пред другия ответник – Окръжен съд
Смолян. По въззивната жалба било образувано гр. д. № 225/2013 г., разпределено
в съдебен състав, председателстван от ********* /образувал гр. д. № 171/2012 г.
и постановил определение № 519/25.07.2012 г. по него/. Въпреки направеното
искане за отвод на председателстващия състава – *********, въззивният съд в
първоначално определения си състав разгледал спора, повдигнат от Г. М. и се
произнесъл с решение № 63/28.01.2014 г., постановено по гр. д. № 225/2013 г. по
описа на Окръжен съд – Смолян, с което отменил решение № 10/14.01.2013 г. по
гр. д. № 171/2012 г. на ЧРС. Сочи, че Окръжен съд – Смолян, не само не е
извършил необходимата проверка за допустимост на извършените от
първоинстанционния съд действия, но сам продължил тези действия, опорочавайки
още повече процеса и нанасяйки на свой ред вреда в личната правна сфера на
ищцата. Решение № 63/28.01.2014 г., постановено по гр. 225/2013 г. по описа на
Окръжен съд – Смолян било обезсилено от ВКС, ІV г.о., който със свое решение №
119/17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г., установил недопустимост на
извършените действия по образуване и разглеждане на гр. д. № 171/2012 г. по
описа на ЧРС и прекратил производството по същото. След постановяване на
окончателното решение № 119/17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г. на ВКС, ЧРС
възобновил на 24.04.2015 г. производството по гр. д. № 68/2013 г. и повторил
порочните си действия от месец юли 2012 г., постановявайки в закрито заседание
определение № 130/11.05.2015 г., с което отново определил в полза на бащата Г.
М. привременни мерки спрямо детето М. М., при положение, че от 19.04.2015 г.
същото било отново при ищцата на постоянния и настоящ адрес *** и ищцата
междувременно изпратила искане за оттегляне на иска по реда на чл. 232 ГПК, по
което ЧРС се произнесъл с определение № 131/12.05.2015 г., като с нарочна
призовка ищцата била призована за участие в открито заседание по гр. д. №
68/2013 г. на ЧРС, насрочено за 25.05.2015 г. На основание определение №
130/11.05.2015 г. бащата отново се снабдил с ИЛ, издаден на 13.05.2015 г., а на
16.05.2015 г. се появил в дома на ищцата в гр. С., придружен със сътрудник на *********.
Твърди до окончателното влизане в сила на определение № 131/12.05.2015 г., на
25.06.2015 г. отново да е преживяла силен стрес и емоционална травма от
ужасяващата повторяемост на събитията и от реалната възможност детето отново да
й бъде отнето по същия начин. Предвид изложеното, периодът на претърпяната от
ищцата неимуществена вреда сочи да е с продължителност от 26.07.2012 г. до
25.05.2015 г.
С молба с вх. №
17250/24.03.2017 г. ищцата е уточнила, че предявеният от нея иск за
неимуществени вреди е частичен такъв в размер на 20 000 лева от общо
100 000 лева, както и, че предявената от нея имуществена претенция в
размер на 8 289,90 лева е предявена в цялост. Уточнено е също така, че
общата цена на иска е в размер на 28 289,90 лева, като върху така
формираната главница се претендира и законна лихва, считано от предявяване на
иска.
Уточнено е, че претендираната
имуществена вреда е формирана от размера на разходите на ищцата за пътни и
дневни от гр. С. до гр. Ч. с междуградски транспорт – автобус, с цел
осъществяване на определения й за периода 05.01.2013 г. – 04.04.2015 г. режим
на лични контакти с детето, когато същото живяло с баща си в гр. Ч. по силата
на обезсилените понастоящем съдебни актове на ответниците. Общата сума на
сторените по такъв начин от ищцата разходи се претендира в размер на
2 418,91 лева. Разходите й за пътни и дневни за същия период за извършване
на посочените по-горе действия по същата дестинация, но при пътувания с
автомобил, включително и за пътуванията им с детето от Ч. до С. и обратно,
възлизали на сумата от 1896,52 лева. Разходите за пътни и дневни, сторени по
повод образуваните от ответника съдебни дела, както и разходи, свързани с
водене на делата – запознаване с делата, получаване на протоколи от съдебни
заседания и др. за периода 12.12.2012 г. – 01.07.2015 г., възлизат на сумата от
1064 лева. Разходите на ищцата, произтичащи от заведено срещу същата *************
г. при *************, образувано въз основа на ИЛ по определение № 519,
постановено по гр. д. № 171/2012 г. по описа на Районен съд – Чепеларе и
Решение № 63/2013 г. по в. гр. д. № 225/2013 г. на Окръжен съд – Смолян,
възлизали на сумата от 2 910,50 лева. Периодът на вредата, нанесена й от
ответника Районен съд – Чепеларе е 17.07.2012 г. – датата на образуване на гр.
д. № 171/2012 г. до 17.04.2015 г. – датата на която е постановено решение №
119/17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г. по описа на ВКС, ІV ГО, с което
производството по гр. д. № 171/2012 г. по описа на Районен съд – Чепеларе било
прекратено. Периодът на вредата нанесена й от ответника Окръжен съд – Смолян е
от 26.02.2014 г. – датата на постановяване на решение № 63 по в. гр. д. №
225/2013 г. до 17.04.2015 г., когато това въззивно решение било обезсилено с
решение № 119/17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г. по описа на ВКС, ІV ГО.
С молба вх. № 33318/13.06.2017
г. ищцата е уточнила, че предявената от нея имуществена вреда спрямо ответника
Районен съд – Чепеларе произтича от бездействието на този ответник да извърши
процесуалните действия, регламентирани в чл. 131 ГПК, задължителни за
извършване при всяко съдебно производство с оглед спазване принципите на
равнопоставеност на страните в процеса и състезателното начало, закрепени в чл.
8 и чл. 9 ГПК, което впоследствие довело до пътуванията на ищцата от С. до Ч. и
обратно, като именно свързаните с тези пътувания разходи счита за друга
съществена част от причинената й от Районен съд – Чепеларе имуществена вреда,
като причинно-следствена връзка от незаконосъобразното му процесуално
поведение. Причинената й от ответника Окръжен съд – Смолян имуществена вреда,
произтича според ищцата от процесуалното бездействие на този съд, в качеството
му на втора инстанция по същество и едновременно контролна такава спрямо
по-долния съд – Районен съд – Чепеларе, да съобрази направените от ищцата
възражения пред него още през месец октомври 2012 г. с ЧЖ с вх. №
2664/17.10.2012 г. за недопустимост на процеса, както и да извърши дължимата
при наличие на такова възражение служебна справка и след като е установил
верността на твърденията на ищцата не е повторил сам процесуалните процедури с
оглед отстраняване на порока в действията на първата съдебна инстанция или не е
върнал делото с указания за ново разглеждане в друг състав на
първоинстанционния съд пак с оглед отстраняване на допуснатия порок. С тези
свои действия, постановявайки на свой ред решение № 63/28.01.2014 г.,
постановено по гр. д. № 225/2013 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, този
ответник отменил решение № 10/14.01.2013 г. по гр. д. № 171/2012 г., с което на
ищцата й били присъдени родителските права спрямо детето М. М.. Порок в
действията на този ответник бил налице и поради факта, че съставът му е бил
председателстван от *********, който в предходната съдебна инстанция бил
едноличен решаващ състав по гр. д. № 171/2012 г. и фактически извършил
порочните действия, довели до описаните в ИМ неимуществени и имуществени вреди,
причинени на ищцата. Именно от тази връзка и отказа на ************* да се
отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, след направено такова изрично
искане предпоставя солидарната отговорност на двамата ответници.
С молба с вх. №
44477/02.08.2017 г. ищцата е уточнила, че искането за солидарна отговорност на
двамата ответници произтича от общия предмет на първоинстанционното и
въззивното дело, общия съдия разгледал и извършил произнасяне със съдебен акт в
първоинстанционното и във въззивните дела, като именно тази взаимосвързаност и
реализирано влияние са в основата на крайния резултат, отменен от ВКС поради
недопустимостта на действията на двамата ответници. Наред с това, след като
определението за определяне на привременни мерки на ЧРС било оспорено от ищцата
в СмОС с ЧЖ, то по образуваното частно въззивно дело № 442/2012 г. в СмОС
същият съдебен състав, който постановил оспореното определение се произнесъл и
по ч. в. гр. д. № 442/2012 г. и потвърдил собственото си определение за
подсъдност на гр. д. № 171/2012 г. Сочи, че *************председателствал и
съдебния състав на втората съдебна инстанция в СмОС при разглеждане на спора за
родителски права, издръжка и режим на лични отношения, която се явявала
въззивна инстанция на гр. д. № 171/2012 г., т.е. в спора по същество, където
освен че отказал да се отведе при направеното искане в тази посока, но се
произнесъл с акт, продължаващ в нейна вреда последователността от недопустими и
незаконосъобразни действия, извършени от самия него както като решаващ съдебен
състав в първата съдебна инстанция, така и във въззивната съдебна инстанция -СмОС
по същия спор, между същите страни. Предвид изложеното, както и предвид, че
увреждането й е било причинено от двамата ответници, претенцията й за солидарна
отговорност, произтича според ищцата от законовата разпоредба на чл. 53 ЗЗД, а
фактически – поради взаимообвързаността на съдебните състави на двамата
ответници при извършване на увредилите я процесуални действия и постановяване
на увредилите я съдебни актове.
С оглед изложеното от
съда се иска да постанови съдебно решение, по силата на което да осъди
ответниците Районен съд – Чепеларе и Окръжен съд – Смолян да заплатят на ищцата
сумата от 20 000 лева /частичен иск от 100 000 лева/ за причинените й
неимуществени вреди, сумата от 8 289,90 лева за причинените й имуществени
вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на
исковата молба до окончателното им погасяване. Претендира разноски. Подробни
съображения се излагат от пълномощника на ищцата в депозирана по делото писмена
защита.
В срока по чл. 131 ГПК, от ответните страни
–РС-Чепеларе и ОС – Смолян, брез пълномощника им – *** К. са постъпили писмени
отговори, с които се оспорват
претенциите по основание и размер. Изразено е становище за недопустимост на
предявените искове, в каквато връзка се моли производството по делото да бъде
прекратено.
Алтернативно ответните страни изразяват становище
за неоснователност на предявените искове. Оспорват изцяло иска за неимуществени
вреди. Считат, че предявения иск е опит за типична злоупотреба с право.
Претендираните от ищцата вреди от раздялата с детето не били следствие от
постановените съдебни актове на РС Чепеларе и ОС - Смолян, а били в резултат и
в причинна връзка със собственото й противоправно поведение. В исковата молба
се признавало, че след като ищцата живеела в гр. Ч. от раждането на детето през
2008 г. до края на 2011 г. с баща му, напуснала семейното жилище, което било
настоящ адрес на детето и заживяла в гр. С., като взела детето със себе си.
Сочи се, че твърдението, че ищцата взела детето със себе си в края на 2011 г.
било невярно. Ищцата заживяла сама в гр. С., а детето останало да живее при баща
си в гр. Ч. до края на юни 2012 г., когато било отведено от майката в гр. С. не
по установения ред, тъй като между страните не било постигнато съгласие за
обичайното му местопребиваване. Именно отвеждането на детето в С. от ищцата не
по установения ред станало причина за образуване на съдебните производства.
Горните факти се излага, да са установени и в мотивите на Определение №
187/25.03.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1956/2013 г. Със своите действия ищцата
нарушила чл. 126, ал. 1 от СК, относно съвместното живеене на двамата родители
и детето, и сама се поставила в положение да бъде разделена от детето. След
като раздялата на ищцата с детето настъпила в следствие на нейното поведение и
то преди постановяване на съдебните актове от РС Чепеларе, то последните не
били в причинна връзка с твърдените неимуществени вреди. Оспорва иска за
неимуществени вреди и като прекомерно завишен. Счита, че тази претенция не може
да бъде източник на неоснователно обогатяване, тъй като не е съобразена с вида,
интензивността и продължителността на вредите, личността на увредения и
стандарта на живот в страната. Счита, че изцяло неоснователен е искът за
имуществените вреди, претендирани като направени разходи за пътуване и дневни
за осъществяване на определения личен режим с детето, съгласно определение №
519/25.07.2012 г. на РС Чепеларе. От една страна, това не е съдебен акт,
постановен от Окръжен съд Смолян, поради което последният не може да носи
отговорност за каквито и да било вреди, произлезли от него. От друга страна,
претендираните вреди не били в пряка и непосредствена последица от
постановяване на този съдебен акт. Както се посочи по-горе ищцата е тази, която
е напуснала семейното жилище и е заживяла сама в гр. С., а детето е останало
при бащата в гр. Ч., където е било постоянното му пребиваване, т.е. и преди
постановяване на този съдебен акт ищцата е следвало да прави разходи за
пътуване, за да вижда детето. С постановеното от съда определение №
519/25.07.2012 г. по определяне на привременни мерки за ищцата не били
създадени задължения, а и били дадени конкретни права. Излага, че упражняването
на правата зависи изцяло от субективната преценка на ищцата, поради което не е
налице пряка причинна връзка между акта и претендираните вреди. Изцяло неоснователен
е искът за имуществените вреди, претендирани като направени разходи за участие
в съдебни заседания. Така направените разходи са могли да бъдат претендирани
като разноски по приключилите с влезли в сила дела. С решение № 119/17.04.2015
г. на ВКС по гр. д. № 3368/2014 г. на ищцата били присъдени разноски за трите
инстанции в размер на 760 лева, с което този въпрос бил решен окончателно.
Признава факта на обезсилването на решение №
63/26.02.2014 г. по в.гр.д. № 225/2013 г. на ОС Смолян с решение № 119/17.04.2015
г. Признава факта, че по искане на ищеца от разглеждане на в. гр. д. № 225/2013
г. на ОС – Смолян са се отстранили ******* Р. С. и М. С., а ******* И. К. и Т.
К. не са приели искането за отвод за основателно. Не е спорен и факта, че
определението за привременни мерки № 519/25.07.2012 г. по гр. д. № 171/2012 г.
на ЧРС е било постановено от ************* от ОС – Смолян, тогава командирован
в РС – Чепеларе. Същият е участвал в решаването по същество на в. гр. д. №
225/2013 г. на ОС – Смолян. Оспорват се всички останали факти и обстоятелства,
на които се основава иска – вида и интензитета на претърпените вреди,
причинната им връзка с постановените съдебни актове.
С оглед изложеното счита предявените искове за
неоснователни и моли същите да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В постъпилия от ответника Районен съд – Чепеларе
писмен отговор също се излагат съображения в посока недопустимост на
предявените искове и такива за неоснователност на исковите претенции. Оспорва
се твърдението, че при изпълнение на служебните си задължения един или някои от
съставите при Районен съд – Чепеларе са извършили действие/бездействие в
противоречие на материалноправни или процесуалноправни норми. Счита твърденията
на ищцата, че още при подаване на исковата молба съдията-докладчик не е положил
необходимата грижа да провери дали исковата молба е допустима, дали му е
подсъдна и, че се е произнесъл без да извърши процедурата по чл. 131 и чл. 56 ГПК не отговаряло изцяло на истината. Сочи, че съгласно разпоредбата на чл.
127, ал. 2 СК, ако родителите не постигнат споразумение по ал. 1, спорът се
решава от районния съд по настоящия адрес на детето, който се произнася относно
местоживеенето на същото, упражняването на родителските права, личните
отношения с детето и издръжката му. Съгласно пар. 1, т. 15 от ДР на ЗЗДет.
„настоящ адрес на дете“, е адресът, на който то пребивава. Местната подсъдност
по споровете по чл. 127, ал. 2 СК се определя служебно от съда въз основа на
фактическите твърдения на ищеца и искането за защита. Ето защо счита, че именно
Районен съд – Чепеларе е бил местнокомпетентният съд да се произнесе по иска за
спорна съдебна администрация. Ответника – РС – Чепеларе счита също, че обстоятелството
дали исковата молба е първо или второ заведена са установими едва, в случай, че
е налице такова възражение, респ. след представяне на доказателства. Що се
отнася до твърдението, че съдът неправомерно не е извършил процедурата по чл.
131 ГПК и чл. 56 ГПК, счита, че в случая следва да се обърне внимание на
установената в района съдебна практика. Изхождайки от бързината на
произнасянето по чл. 127, ал. 3 СК и основно с оглед защитата интересите на
детето, практиката на съда към онзи момент била в посока произнасяне в закрито заседание
основно въз основа на социалния доклад на ДСП, доколкото същият следвало да
бъде обективен и всестранен, пресъздаващ реалната действителност в битието на
детето, въз основа на който съдът да вземе своето решение. Твърди, че ищцата на
два пъти е сезирала съда с искане за изменение на привременните мерки относно
роденото от нея дете. Счита, че всички актове на съда са постановени на база на
доказателствата по делото, депозираните социални доклади и по вътрешно
убеждение на съдията. Излага се, че когато делото на СРС е изпратено по
компетентност в ЧлРС /10.04.2013 г./, последният нямал контрол над образуваното
гр. д. № 171/2012 г., доколкото същото било приключило с постановен първоинстанционен
акт и по жалба е било изпратено на компетентния Окръжен съд – Смолян, поради което и делото е
било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на 11.04.2013 г.
Определението не било обжалвано от ищцата. Твърди, че съдебната практика е
противоречива по отношение това как следва да се постъпи при две насрещно
заведени съдебни производства по чл. 127, ал. 2 СК от двамата родители. Това е
така, доколкото дори и да се приеме, че правното основание и исковете са едни и
същи, то ищците са различни, респ. всеки от тях заявява различни свои претенции
пред съда. Счита, че взетата от съдебните инстанции РС – Чепеларе и ОС –
Смолян, решение в конкретния казус не е в несъответствие със съдебната практика
и факта на обезсилване не води до извод за виновно неправомерно деяние, чрез
постановяване на недопустим акт. Твърди, че вреда за ищцата няма. Дори и да се
приеме, че има вреда, категорично счита, че тя не е в причинна връзка с
действия/бездействия на съдебните състави на ЧлРС. Фактът, че двама родители
нямат единодушие по отношение упражняването на родителските права е достатъчен
да се доведе до неприятни усещания и емоции и у двамата. Дали майката е
упражнявала или не родителски права по отношение на детето в процесния период е
въпрос, който не е пряка последица на постановените актове на съд, а последица
от липса на кореспонденция между родителите. В тази връзка сочи, че детето е
живяло при майка си и след постановяване на определение № 519/25.07.2012 г. на
ЧлРС по гр. д. № 171/2012 г., предвид необходимостта от психическата му
подготовка за предаване на бащата, до 10.12.2012 г., като това се установявало
от писмо изх. № 14-05 от 08.01.2013 г. на ДСП – В. до ДСП – С.. Въпреки
образуваното изпълнително дело за предаване на детето на бащата и подписан
тримесечен план между родителите на 26.11.2012 г. за подготовката на детето, на
10.12.2012 г. то било отведено от бащата, но не по установения ред, който е
чрез ************* по образуваното изпълнително дело № 283/2012 г. във връзка с
постановените привременни мерки от ЧлРС. Впоследствие с протоколно определение
в с.з. от 25.10.2013 г. по в. гр. д. № 225/2013 г. на ОС – Смолян до 03.01.2014
г. въззивното производство било спряно по взаимно съгласие на страните, на
основание чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК. Оттук следвало, че именно процесуалното и
извънпроцесуалното поведение на страните довели до отделяне на детето от единия
родител. Твърди, че ако кореспонденцията между родителите в случая била налице,
то независимо от това на кого е предоставено упражняването на родителските
права, те са могли да стигнат до по-добро и по-удачно за тях решение на
ситуацията. Твърди, че след постановяване на първоинстанционното решение от
ЧлРС, което е в неин интерес, тя никъде в отговора на въззивната жалба не само
не засяга въпроса за недопустимост на производството, но и напротив приема, че
акта на съда е правилен и законосъобразен, и моли като такъв да бъде потвърден,
като това било причината, поради която тя процесуално бездействала, когато
допустимото производство по гр. д. № 68/2013 г. било спряно. Излага, че в
случай, че същото било обжалвано, определението за спиране щяло да бъде
отменено и производството по гр. д. № 68/2013 г. по описа на ЧлРС щяло да
продължи много по-рано от фактическото му възобновяване на 24.04.2015 г.,
съгласно определение № 113 на ЧлРС от същата дата. Счита, че дори в случай на
своевременно прекратяване на това дело /още през 2012 г./, като второ
образувано и разглеждане на гр. д. № 68/2013 г. по описа на ЧлРС, съдът отново
би се занимавал с въпроса на кого от двамата родители да се възложи
упражняването на родителските права, произнасяйки се с определение за
привременни мерки и резултатът щеше да е същия – какъвто е при произнасянията
по гр. д. № 171/2012 г. Досежно претендираните имуществени вреди от ищцата,
твърди, че не може да се заключи, че същите са във връзка със съдебното
производство по гр. д. № 171/2012 г., изпълнително такова, или че въобще са
реализирани от ищцата. Разходите извършени за храна и напитки, ответника счита,
че не съставляват вреда, която би могла да има връзката с постановените съдебни
актове. Дори и да се приеме, че има вреда и някаква причинна връзка с актове на
ЧлРС, то с оглед поведението на ищцовата страна и процесуалното бездействие от
нейна страна, счита че последната е единствената причина за нейното настъпване
или в евентуалност, че значително е допринесла за увреждането. Твърди да е
налице съпричиняване.
Заявява, че няма спор по отношение на това, че
деянието е за изпълнение на възложената работа или по повод изпълнението на
същата, доколкото се твърди, че се касае до недопустими съдебни актове.
По отношение вината на извършителя, ответника
счита, че доколкото при осъществяване на съдебната власт *******, ********* и *************
не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за
постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от
общ характер, на основание чл. 132, ал. 1 КРБ, то на същото основание не може
да носи отговорност и РС – Чепеларе, нито ОС - Смолян. Ако изпълнителят на
възложената работа няма вина за настъпилото увреждане, той няма и лична виновна
отговорност спрямо увредения по смисъла на чл. 45 ЗЗД. От това следвало, че не
възниква изобщо и отговорност на възложителя. Счита, че при извършване на
възложената на съдебни състави на ЧлРС работа не са допуснати нарушения на материалноправния
и процесуалноправния закон, или противоправни действия, довели до увреждане на
ищцата, които да са в причинно-следствена връзка.
Моли производството по делото да бъде прекратено
или в евентуалност съдът да постанови съдебен акт, с който да отхвърли
предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира се присъждане на направените по
делото разноски, като от процесуалния представител на ответните страни са
изложени подробни съображения в писмени защити.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира за установено следното:
По квалификацията на иска
Както, вече съдът изрази своето становище при изготвяне
на проекта за доклад по делото намира, че дадената от ищеца правна квалификация на иска му е точна. Съдът е сезиран с искове с правна квалификация чл. 49, във вр. с
чл. 45 ЗЗД, а не по ЗОДОВ, който не предвижда хипотеза на обезвреда от незаконосъобразни
съдебни актове, каквато се претендира в настоящия казус. Останалите възражения
на ответните страни за недопустимост на иска касаят въпроси по съществото на
спора, които съдът следва да обсъди в мотивите на настоящия съдебен акт.
Между страните не се спори, а и от приетите по делото
писмени доказателства действително се установява, че ищцата се е намирала във
фактическо съжителство с Г. М., с който са родители на детето М. М.. След
раздялата им, на 13.07.2012г. ищцата е депозирала в РС –С. иск по чл. 127 от СК
за разрешаване на въпросите относно упражняването на родителските права, режима
на лични отношения и издръжката на детето, поради липсата на съгласие за
доброволно уреждане на тези въпроси, въз основа на който е образувано гр.д. №
15291/2010г. по описа на С. районен съд. На 17.07.2012г. бащата на детето – Г.
М. подал молба с идентичен предмет пред
Районен съд – Чепеларе, въз основа на която е образувано гр.д. № 171/2012г. с
докладчик – *********. С Определение №
519/25.07.2012г., постановено в закрито съдебно заседание съдът определил
привременни мерки по делото, като предоставил до приключване на производството
с влязло в сила Решение упражняването на родителските права спрямо детето на
бащата, а на майката определил режим на лични отношения. В последствие
образуваното по инициатива на ищцата гр.д. № 15291/2010г. е прекратено и делото
е изпратено по подсъдност на РС –
Чепеларе за съединяване и общо разглеждане с гр.д. № 171/2012г. поради
идентичния предмет на двете производства. До стабилизиране на цитирания съдебен
акт, с който е разрешен въпроса за подсъдността на инициирания от ищцата процес
обаче, образуваното междувременно гр.д. № 171/2012г. по описа на Районен съд –
Чепеларе е приключил, като с постановеното Решение упражняването на
родителските права по отношение на детето М. М. е предоставено именно на
ищцата. По жалба на бащата делото е изпратено в Окръжен съд – Смолян и въз
основа на въззивната жалба е образувано в.гр.д. № 225/2013г. След изпращане на
делото в по – горната инстанция, в РС – Чепеларе е постъпило изпратеното по
подсъдност от СРС дело с идентичен предмет, което е образувано в РС – Чепеларе
под № 68/2013г. по описа на същия съд. Към този момент, по обективни причини не е било възможно обединяването на
двете дела, тъй като образуваното въз основа на подадената от бащата искова
молба дело е било изпратено в ОС – Смолян по компетентност и именно по тези
съображения гр.д. № 63/2013г. е било спряно до приключване на горното
производство. Установява се действително от приложените дела, че в.гр.д. №
225/2013г. по описа на Окръжен съд – Смолян е решено от *********, който е
отменил първоинстанционното решение и е предоставил упражняването на
родителските права спрямо детето М. М. отново на бащата. Установява се също, че
ищцата И.П. е направила искане за отвод на съдията, което обаче е оттеглила в
първото съдебно заседание и поради тази причина липсва произнасяне по него. С
Решене №119/17.04.2015г., постановено по к.д. № 3368/2014г. по описа на ВСК, 4-
то гр. отделение е обезсилил постановените съдебни решения по спора, поради
недопустимост на предявения от Г. М. иск, като е отчел факта, че гр.д. №
171/2012г. по описа на РС – Чепеларе се явява по-късно образуваното дело с
идентичен предмет, което е следвало да бъде прекратено.
Ищцата твърди, че е претърпяла подробно описаните в
исковата молба имуществени и неимуществени вреди в резултат именно на
постановените съдебни актове на РС – Чепеларе /определението, с което са
определени привременни мерки относно упражняването на родителските права/ и
Решението на ОС – Смолян, с което е отменено първоинстанционното Решение и
упражняването на родителските права спрямо М. М. е предоставено на бащата.
По делото са приложени всички относими към спора
граждански производства, като са приети и многобройни писмени доказателства,
съставляващи сигнали и жалби на ищцата до различни институции, във връзка с
невъзможността й да осъществява контакти с детето си, произнасянето по тях и
социални доклади на съответните служби.
За установяване на фактическите си твърдения ищцата е
ангажирала и гласни доказателства посредством показанията на св. И. В. /протокол
от съдебно заседание, проведено на 07.06.2018г./.
От показанията на цитирания св. се установява, че същият
участва в управата на неправителствена организация ****************. Св. сподели пред съда непосредствените си
възприятия относно състоянието на ищцата И.П. по времето, през което е следвало
по силата на постановените съдебни актове да осъществява режим на лични
отношения с детето в гр. Ч.. От показанията му се установява, че осигурявал
транспорт на ищцата и придружавал същата от С. до Ч. и обратно за да се види с
детето си, като извършвал това за своя сметка и на доброволни начела, за да
помогне на И. да вижда детето си. От показанията му се установява, че ищцата
била срината психически от определения й режим на контакти с детето и се
налагало в тежки зимни условия да пътува часове в рамките на един ден за да
види М. за няколко часа. По негови наблюдения липсвала комуникация между
родителите, като бащата не отговарял на обажданията на И.. Местните хора според
св. създавали спънки при пребиваването й
в гр. Ч., като например се случвало да им обяснят, че не е удобно да стоят
продължително в заведение, в което виждали детето. Според него И. много
страдала от съдебните актове, които наложили липсата на детето в живота й и
нарушили връзката с него.
Съдът кредитира показанията на цитирания св., тъй като
намира същите за обективни, св. има непосредствени възприятия относно
установените от него факти и показанията му са неоспорени от страните
Въз основа на така установените релевантни за делото
факти и обстоятелства, съдът достига до следните правни изводи.
За да се ангажира деликтната отговорност на ответните
съдилища – Районен съд – Чепеларе и Окръжен съд - Смолян е необходимо да се
установи че, ***** на юридическото лице, с виновното си и противоправно
действие /бездействие/, е причинил вреди
на друго лице, като вредите следва да са в пряка и непосредствена причинна
връзка с деянието на делинквента – прекия причинител.
Съгласно разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да
поправи вредите, които виновно и противоправно е причинил другиму. По отношение
на това общо правило законът допуска отклонение, с нормата на чл. 49 от ЗЗД
спрямо субектът, който е възложил на друго лице някаква работа. По силата на
цитираната разпоредба възложителят отговаря за вредите, причинени при или по
повод изпълнение на възложената работа. Тази гаранционно – обезпечителна по
своя характер отговорност е за чуждо противоправно и виновно деяние, с което е
причинена вреда на пострадалия. От изложеното следва извод, че за да възникне
отговорността по чл. 49 от ЗЗД е необходимо да се установи наличие на
предпоставките за ангажиране
отговорността на прекия причинител по чл. 45 от ЗЗД. Липсата дори само на един
елемент от фактическия състав на цитираната правна норма е достатъчен да
обоснове извод за неоснователност и недоказаност и на претенцията по чл. 49 от ЗЗД.
В процесния казус искът е насочен спрямо съдебни
институции. С оглед спецификата в дейността на правораздавателните органи и с
цел по – ефикасна защита на гражданите срещу незаконни посегателства над
техните права и свободи, законодателят е регламентирал отговорността на тези органи да се реализира по реда на
специален закон – ЗОДОВ, при приложение на облекчена за ищците процедура. От една
страна, този закон посочва лимитативно кръга на лицата, които имат материално
право да претендират обезщетение за вреди, понесени от действията на
представителите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда. Тези лица
следва лично да са засегнати от изчерпателно изброените в чл. 2, ал. 1, т. 1 –
7 от ЗОДОВ хипотези. В рамките на облекчената процедура, регламентирана в този
специален закон пострадалите лица, ищци в производството не следва да доказват противоправност на
действията на съответните органи. От друга страна обаче ЗОДОВ не предвижда
възможност други лица, непопадащи в обхвата на чл. 2 от цитирания нормативен
акт, макар да са претърпели вреди, да претендират обезщетения по този ред. В
процесния казус, както съдът изложи
съображения, предявените искове нямат своето правно основание в ЗОДОВ, не само
защото ищецът сочи различна квалификация на твърдените от факти, но и защото съдебното решение, с което
са регламентирани въпросите относно упражняването на родителски права, лични
отношения и издръжка, дори да е отменено като незаконосъобразно, респективно –
обезсилено, не е от категорията актове, за които законодателят е предвидил
обезвреда по специалния, регламентиран със ЗОДОВ ред, а правораздавателната
дейност на съдилищата не попада сред предвидените в този закон хипотези. Обстоятелствата,
на които ищцата се позовава за да обоснове основателност на претенциите си,
касаят действия на Районен и Окръжен съд свързани с постановяване на неизгодни
за нея актове, които са признати за незаконосъобразни с Решение на Върховния
касационен съд.
Когато отговорността не може да бъде реализирана по реда
на специалния закон, уреждащ отговорността на държавата, при участие в процеса
на съответните държавни органи, като нейни процесуални субституенти, тя се реализира
по общия исков ред, а искът намира своето основание в чл. 49 от ЗЗД. В този ред
на мисли, следва да намери приложение и разпоредбата на чл. 132 от Конституцията на Р. България, съгласно която при осъществяване на съдебната
власт *******, ******* и ********** не носят наказателна и гражданска
отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено
престъпление от общ характер. Ето защо и в рамките на настоящото
производство ищецът носи тежестта при условията на пълно и главно доказване,
наред с останалите елементи от ФС на деликта
да докаже противоправно поведение на служител на ответника, установено с
влязъл в сила акт, за да се ангажира отговорността на съответните съдилища – Районен съд – Чепеларе
и Окръжен съд - Смолян, като възложител, по реда на чл. 49 от ЗЗД. За да се уважи иск с посочената правна
квалификация и да се ангажира гаранционно обезпечителната отговорност на
ответниците следва не само да се
установи, че ищцата е претърпяла неимуществени и имуществени вреди, но и
наличието на пряка причинно – следствена връзка с изпълнението на възложената
от ответниците работа на *******, което изпълнение да е противоправно и виновно
осъществено.
Безспорно съдебните актове описани подробно от ищцата са
обезсилени от Върховния касационен съд поради тяхната недопустимост. Същата
твърди, че е понесла вреди от
имуществени и неимуществен характер от постановеното от РС – Чепеларе
определение №519/25.07.2012г. за привременни мерки по гр.д. № 171/2012г. и от Решението по ОС-Смолян по
гр.д. № 225/2013г. Безспорно в един продължителен период от време ищцата е
следвало да осъществява режим на лични отношения с детето си в друго населено
място, в продължение на няколко пъти месечно, което неминуемо е довело до
негативни за нея преживявания, но в хода на настоящото производство не се
установи същите да са в пряка причинна връзка с действия на ответните съдилища,
респективно на съдията – докладчик по цитираните дела, но за да подлежи на
обезщетяване това неблагоприятно въздействие върху емоционалната и материална
сфера на ищцата, то следва увреждащото действие да е виновно и противоправно
извършено от лица, на които ответните съдилища са възложили тази дейност, както
и да е налице причинна връзка между действието и вредата.
Като увреждащо действие ищцата сочи неблагоприятни за нея
съдебни актове на РС – Чепеларе и ОС – Смолян, постановени от един и същ *****
– И. К., като се акцентира и на факта, че последния не се е отвел по въззивното
гражданско дело, въпреки наличието на основания за това, което се явявало
постановяването на определение за привременни мерки в първоинстанционното
производство и конкретните действия на съдията – докладчик, в резултат на които
ищцата твърди да е понесла неблагоприятно въздействие върху психо
–емоционалната й сфера и имуществени вреди, направени за осъществяване на
контакти с детето в населено място, различно от нейното местожителство. При
анализ на доказателствената съвкупност по делото и при извеждане на своите правни
изводи съдът отчете факта, че правораздавателната дейност и действията на
съдията – докладчик при разглеждане на конкретно дело и постановяване на краен
съдебен акт са строго формални и предписани от процесуалния закон, а различното
виждане на ищеца за начина, по който следва да бъдат извършени не ги прави
противоправни. Безспорно в конкретния случай отношенията между ищцата и бащата
на детето са били влошени и по между им е липсвал диалог и съгласие по
въпросите относно упражняването на родителските права спрямо детето М. М.,
режима на лични отношения и издръжката, поради което и двамата са сезирали съда
с искане за разрешаване на правния спор. Касае за строго лични отношения,
дълбоко засягащи личната сфера на ищцата, като родител, но негативните
изживявания на същата, макар безспорно да са налице, не се дължат на виновното
и противоправно отношение на ответните страни, които са призвани да разрешат
този спор, прилагайки закона и въз основа на събраните по делото доказателства.
От една страна соченото от ищцата определение за определяне на привременни
мерки, от което същата твърди да е претърпяла неимуществени и имуществени вреди
не подлежи на обжалване и самостоятелен съдебен контрол извън постановеното по
делото Решение, което между впрочем е в интерес на ищцата, доколкото с него й е
предоставено упражняването на родителските права или крайния по делото резултат
е в интерес на ищцата, а отделните извършени по делото действия и постановени
необжалваеми актове нямат самостоятелно действие и не могат да се разглеждат на
отделна плоскост. Ищцата акцентира и на факта, че търпи вреди от
незаконосъобразни действия свързани с факта, че инициираното от нея гр.дело
пред Софийски районен съд не е обединено за общо разглеждане с гр.д. №
171/2012г. по описа на РС-Чепеларе въпреки изричните указания на касационната
инстанция и така се е стигнало до недопустимо решение, постановено по по –
късно образуваното дело. Тези действия обаче не могат да се вменят във вина на
първия ответник – Районен съд -Чепеларе. Това е така, тъй като именно поради
процесуалната активност на страните по цитираните дела, прекратеното и
изпратено по подсъдност на РС-Чепеларе гражданско дело, образувано по
инициатива на ищцата е постъпило физически в поверената на първия ответник
съдебна институция в момент, в който делото с идентичен предмет № 171/2012г.
вече е приключило в тази инстанция и съответно е било изпратено за произнасяне по
подадена въззивна жалба при втория ответник- ОС-Смолян . При тези данни не може
да се обоснове извод за вина на ответните страни, за които не е съществувала
друга процесуална възможност освен са спиране на производството по това дело до
приключване на образуваното въззивно производство. В случая не са налице действия на съдията – докладчик, които да се
квалифицират и като противоправни, за да се ангажира имуществената отговорност
на възложителя на тази дейност в лицето на двете съдилища. Ищцата акцентира и
на факта, че търпи вреди от недаването на отвод на съдията докладчик по
въззивното производство – И. К., за който счита че са били налице основанията
да се отведе. Въпросите относно предубедеността на съда и наличието на
основания за отвод законодателят е предоставил в компетентност именно на
съдията, решаващ правния спор и тази преценка не подлежи на самостоятелен
контрол, а разрешаването на този въпрос само по себе си не би могло да
предизвика каквито и да е вреди в
правната сфера на страните по делото и в частност – на ищцата, още повече че от
данните по приложените дела е видно, че същата изрично е заявила, че не
поддържа искането за отвод и по тази причина липсва произнасяне на съда по този
въпрос.
В този ред на мисли следва да се отбележи, че в тежест на
ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на
вина на лицата, причинили вредата, тъй като гражданския закон не презюмира
умишления характер на противоправното деяние и същия не се предполага.
Оборимата презумпция на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД касае непредпазливостта като форма
на вината. От събраните в хода на настоящото производство писмени и гласни
доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност не може да се направи извод, че
отразените в мотивите на двете съдилища изводи и взетите съдебни решения са
плод на съзнателно умишлено поведение, т.е, че съдията – докладчик е предвиждал
неблагоприятните последици на деянието, съзнавал е неговата противоправност и
въпреки това го е извършил с ясното съзнание, че ще причини вреди на ищцата и
целейки именно този резултат, предвид това, че отговорността на възложителя на
работата е функционално обусловена от тази на делинквента /извън функционалния
имунитет/, то съдът намира, че ищцата не
установи първия от посочените елементи на фактическия състав на отговорността
по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, поради което предявените искове се явяват
неоснователни и е безпредметно обсъждането на останалите, визирани в цитираните
разпоредби елементи от фактическия състав на деликтната отговорност.
Предвид неосъществяването на елементите от фактическия
състав на деликта, предявените искове се явяват неоснователни и недоказани и
следва да се отхвърлят на това основание.
В хода на настоящото производство и двете страни
претендират присъждане на направените разноски. С оглед изхода от спора и по
аргумент от чл. 78 ал. 3, вр. с ал. 8 от ГПК право на разноски имат ответните
страни –РС –Чепеларе и Окръжен съд -Смолян, който се явяват в размер на общо
3600 лева /по 1800 лева адвокатско възнаграждение заплатено от всеки ответник/,
за същите е представен списък и са
налице доказателства за реалната им направа.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.К.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***, чрез *** А.Ч.
против Окръжен съд – Смолян, с адрес за призоваване: гр. Смолян, бул.
„България“ № 16 и Районен съд Чепеларе, с адрес за призоваване: гр. Чепеларе,
ул. „Беломорска“ № 48 искове с правна квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците
да заплатят на ищцата сумата от 20 000 лева /частичен иск от 100 000
лева/ за причинените й неимуществени вреди и сумата от 8 289,90 лева за
причинените й имуществени вреди, в резултат на незаконосъобразни съдебни
актове, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на
исковата молба в съда до окончателното изплащане, като недоказани и
неоснователни.
ОСЪЖДА И.К.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***,
представлявана от *** А.Ч. да заплати на Окръжен съд – Смолян, с адрес за
призоваване: гр. Смолян, бул. „България“ № 16 и Районен съд Чепеларе, с адрес
за призоваване: гр. Чепеларе, ул. „Беломорска“ № 48, представлявани от
пълномощника им – *** К. сумата от общо 3600 лева /три хиляди и шестотин лева/,
представляваща направени по делото разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на по 1800 лева за всеки ответник.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Пловдивския
окръжен съд в двуседмичен срок от получаването на съобщение от страните за неговото изготвяне.
Препис от Решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Диляна Славова
Вярно с оригинала!
Д. К.