№ 3510
гр. София, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Диана Василева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело №
20241100507756 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 8025/30.04.2024 г. по гр.д. № 29535/2023 г. по описа на
СРС, 72 с-в, е: 1) отхвърлен предявения от „Коин Консулт“ ООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Позитано“ № 15,
ет. 6, офис 16, срещу Национална агенция за приходите, адрес гр. София, бул.
„Дондуков“ № 52, главен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, за заплащане на
сумата от 19 568.47 лв., частична претенция от 39 233.16 лв., с която ищецът
се е обеднил без основание за сметка на обогатяването на ответника; 2)
отхвърлен предявения в условията на евентуалност от „Коин Консулт“ ООД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Позитано“
№ 15, ет. 6, офис 16, срещу Национална агенция за приходите, адрес гр.
София, бул. „Дондуков“ № 52, иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, за
заплащане на сумата от 19 568.47 лв., частична претенция от 39 233.16 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди поради
незаконосъобразно бездействие на служители на НАП.
В срока по чл. 259, ал. 1 и чл. 263, ал. 1 ГПК срещу
първоинстанционното решение постъпила въззивна жалба от К.К. ООД ЕИК
*********, чрез адвокат Е. К. (пълномощно – л. 23 РС), с доводи за
необоснованост и неправилност на обжалваното решение с искане с неговата
отмяна и постановяване на друго, с което да се уважи предявения по чл. 59
ЗЗД иск и при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 49, вр.
1
чл. 45 ЗЗД. Сочи, че НАП не е отписала погасените по давност задължения,
въпреки отправеното възражение от 13.04.2023г., което е получено на
18.04.2023г. Въз основа на удостоверението за наличие на публични
задължения, ЧСИ Б. е превел на НАП сума в размер на 39 233, 16 лева по ИД
633/2022г., с която сума НАП се е обогатила за сметка на въззивника Коин
Консулт ООД. Счита, че съдът неправилно е отхвърлил иска по чл. 49, вр. чл.
45 ЗЗД, тъй като е налице противоправно поведение от служители на НАП,
тъй като не са отписали погасените по давност суми, вследствие на което са
им изплатени суми по изпълнителното дело, по което взискател е и
дружеството жалбоподател. Излага, че се е възползвало от правата си по чл.
134, ал. 1 ЗЗД и е оспорило погасените по давност задължения на неговия
длъжник „Оптимус ООД, доколкото с бездействието си длъжникът е
заплашвал удовлетворяването на „КОИН КОНСУЛТ“ като кредитор.
Възражението за погасителна давност не зависи от чисто личната преценка на
длъжника и дружеството кредитор законосъобразно е упражнило тези права,
тъй като в противен случай би останало неудовлетворено. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на подадената
въззивна жалба от насрещната страна.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
2
решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно
наведените във въззивните жалби доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на
Коин Консулт ООД срещу НАП, с която е предявен главен иск по чл. 59 ЗЗД, а
в условията на евентуалност и иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1
ЗЗД за сумата в размер на 19 568.47 лева, частична претенция от обща такава в
размер на 39 233.16 лева. В обстоятелствената част на исковата молба са
изложени следните твърдения:
„Коин Консулт“ ООД, твърди, че по изпълнителен лист и заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
22.03.2012 г. по ч.гр.д. № 6280/2012 г. по описа на Софийски районен съд, 66
състав, „Оптимус“ ООД, ЕИК ********* /в качеството на длъжник/, бил
осъден да заплати на Т.Г.В. сумата от 37 600 евро по запис на заповед, издаден
на 15.06.2011 г., ведно със законната лихва от 9.2.2012 г. до окончателното
изплащане на вземането, 1498 лева – държавна такса и адвокатско
възнаграждение в размер на 1957,26 лева по посоченото ч.гр.д. № 6280/2012 г.
по описа на СРС, като посочените вземания били признати за установени с
влязло в сила на 14.09.2017 г. решение № 1398/19.06.2017 г. по т.д. 1420/2017 г.
по описа на Софийски апелативен съд. С договор за прехвърляне на вземане
сключен на 16.12.2021 г. Т.Г.В. прехвърлила на ищеца горепосочените
вземания, след което ищецът образувал изпълнително дело № 633/2022 г. по
описа на ЧСИ М. Б.. По делото било присъединено вземането по изп. дело №
22150023662/2015 г. на Национална агенция по приходите към „Оптимус“
ООД, като присъединен по право кредитор. С писмо от 11.04.2023 г. с изх. №
23677, частният съдебен изпълнител изискал информация от НАП относно
вземането на „Оптимус“ ООД, като в отговор с писмо с изх. № С230022-178-
0009078/11.04.2023 г., публичният изпълнител отговорил, че вземанията на
НАП произтичали от подадени декларации образец 6 за периода 1.9.2013 г. –
28.2.2023 г., като последното прекъсващо давността действие било извършено
на 13.10.2016 г. Сочи, че вземанията на НАП се погасяват с 5-годишна давност
съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК, т.е. вземанията до края на 2017 г. по изп. дело №
22150023662/2015 г. били погасени по давност, във връзка с което, на
13.4.2023 г. по изпълнително дело № 633/2022 г. било подадено възражение, с
което вземането на НАП било оспорено, но въпреки това, при извършено
разпределение същия ден, в полза на НАП била разпределена сумата от 39
233,16 лева, която сума била разпределена преди срокът по чл. 464 ГПК да е
изтекъл. Поддържа, че сумата е била недължимо платена, че НАП не е
следвало да участва в разпределението поради погасените си по давност
вземания, както и че сумата, разпределена без основание би могла да послужи
за удовлетворяване на ищеца, който се обеднил поради така извършеното
незаконосъобразно разпределение на сумите, които не получил. Моли да се
осъди ответникът да му заплати сумата от 1300 лева, предявена като частична
претенция от 39 233.16 лева, получена без основание сума от НАП, с която
ответникът се обогатил за сметка на обедняването на ищеца, ведно със
3
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. В условията на евентуалност моли за присъждане на сумата на
основание чл. 49 ЗЗД, тъй като ответникът я получил в резултат бездействие
от страна на негови служители, което бездействие се изразявало в това, че
въпреки въведеното от ищеца възражение относно вземането на НАП,
публичният изпълнител не уведомил частния съдебен изпълнител, че
вземанията му са погасени по давност. Поддържа, че противоправното
поведение на служителите на ответника се изразява и в това, че са посочили
погасени по давност суми, използвайки положението си на привилегирован
кредитор.
В конкретния случай, видно от предявената искова молба, поддържана в
хода на процеса, от изготвения доклад по делото и от постановеното съдебно
решение, като главни искове са предявени претенциите за неоснователно
обогатяване по чл. 59 ЗЗД, а в случай на тяхното отхвърляне - като евентуални
са заявени исковете за обезщетяване на имуществени вреди в резултат на
непозволено увреждане по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД.
В същото време, въззивният съд съобрази, че с Постановление на
Пленума на Върховния съд № 1/28.05.1979 г., е изяснено, че искът по чл. 59,
ал. 1 ЗЗД може да е единствено субсидиарен - той е поставен на разположение
на неоснователно обеднелия само в тези случаи, когато той не може и не е
могъл да се защити с друг иск /чл. 59, ал. 2 ЗЗД/.
Разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД постановява, че всеки, който се е
обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с
което се е обогатил, до размера на обедняването. Правото да се претендира
равностойността на обедняването по реда и на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
възниква в случаите, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се
защити срещу неоснователното обогатяване – чл. 59, ал. 2 от ЗЗД, тоест когато
няма друга възможност за правна защита при настъпилото неоснователно
разместване на имуществени ценности. Възможността на ищеца да осъществи
правата си на друго основание – договорно, деликтно или чрез иск за защита
на вещно право, изключва възможността да бъде предявен субсидиарният иск
по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
Въззивният съд намира, че първо следва да се произнесе по деликтния
иск, а едва при достигане на извод за неговата неоснователност, би се
сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на заявените
претенции по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има
гаранционнообезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни
действия. По така предявения иск следва да се установят следните елементи
от фактическия състав, пораждащ тази отговорност: противоправно действие
или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на
някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на
възложената работа, както и причинна връзка между противоправното
поведение и вредоносния резултат. Съгласно приетото в Постановление №
9/28.12.1966 г. на Пленума на ВС, вредите се считат причинени при
4
изпълнение на възложената работа не само, когато са резултат на действие, но
и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена
работата. Възлагането на работата представлява отделяне на собствена работа
и изпълнението чрез друго лице. Изпълнението може да се осъществи както
чрез правни, така и чрез фактически действия. Вредите следва да са
причинени при или по повод на изпълнение на възложената работа,
включително и от бездействие за изпълнение на възложената работа.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД ще може да се ангажира и тогава, когато
причинителят на увреждането не е изпълнил задължителни указания или
правила за извършване на възложената работа. Отговорността по чл. 49 ЗЗД
обхваща всички преки и непосредствени вреди (имуществени и
неимуществени), които са последица от увреждането.
Съгласно чл. Чл. 171., ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с
изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати. Според ал. 2 с
изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение,
се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или
прекъсването на давността.
Погасителната давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК не се прилага
служебно от органа по приходите. Заинтересованото лице – длъжникът или
трето лице с правен интерес – следва да заяви възражение за изтекла
давност пред компетентния орган. При липса на такова волеизявление,
публичното вземане остава принудително изпълняемо. Десет годишната
абсолютна давност се прилага служебно и води до отписване на
задължението(чл. 173, ал. 2 ДОПК). При направено възражение за изтекла 5-
годишна давност (чл. 171, ал. 1 ДОПК), публичният изпълнител би следвало
да извърши проверка и ако констатира, че давността е изтекла и няма спор по
фактите за прекъсването или спирането , той следва да прекрати
принудителното изпълнение за тази част от задължението. Неговите откази
или действия подлежат на обжалване. В случая началото на периода, за който
са натрупани публичните задължения е октомври 2013 г., а разпределението е
извършено април 2023 г., т.е. десетгодишният давностен срок не е изтекъл,
съответно липсва задължение за служебно отписване на публичните
задължения. Относно вземанията, които се погасяват с изтичане на
петгодишна давност, служебно отписване не е предвидено, т.е. взискателят в
лицето на НАП, продължава да е правоимащо лице. Освен това, давността не
се прилага служебно, т. е. изтичането на предвидения в закона срок на
бездействие на носителя на субективното право на вземане не е достатъчно, за
да се приложат последиците от настъпилото погасяване на възможността за
принудително изпълнение.
Правилно СРС е приел, че не е налице хипотезата на чл. 173, ал. 2 ДОПК
и НАП не е имала служебно задължение за отписване на вземането. В случая
не е проведена и административна процедура от заинтересованото лице за
отписване на вземането, нито е предявен иск за установяване на неговата
недължимост. Предвид това не се установява противоправно поведение
5
(действие или бездействие от публичния изпълнител). При липсата на
материална предпоставка от фактическия състав на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, а
именно твърдяното противоправно бездействие от страна на служители на
НАП, този иск се явява неоснователен.
По иска с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Вземането с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква при наличието
на следните предпоставки: 1) обогатяване на едно лице за сметка на друго; 2)
обедняване на това лице, свързано с обогатяването на първото; 3) връзка
между обедняването и обогатяването; 4) липса на основание за обогатяването;
и 5) липса на друг иск, с който обеднелият да се защити.
СРС е приел, че не са налице правопораждащите юридически факти,
елементи от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, тъй като не се
установява неоснователно имуществено разместване между страните, в т. ч. е
налице валидно правно основание ответникът да получи събраните в хода на
принудителното изпълнение суми. В тази връзка, следва да се отбележи, че
получаването на парични суми относно погасени по давност вземания,
каквито безспорно се явяват част от удовлетворените вземания, не е без
основание, тъй като институтът на погасителната давност е способ за
гарантиране на сигурност в гражданския оборот, както и за дисциплиниране
на кредитора, но макар и давностният срок да изтече, вземането продължава
да съществува като неудовлетворено.
СРС е приел, че легитимиран да се позове на настъпилата давност, като
правопогасяващо възражение, е длъжникът, който следва да направи изрично
волеизявление, с което да се позове на изтеклата давност, включително като
заяви искане за отписване на задължението по чл. 173, ал. 1 ДОПК. Това е
необходимо и защото, когато принудително събира публично вземане,
съдебният изпълнител не прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се
произнесе по възражението за давност, основано на чл. 171 ДОПК.
Решението на СРС е правилно. Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба, СГС допълва следното:
Целта на погасителната давност е своевременното упражняване на
субективните граждански права. На кредитора чрез нея се отнема
възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това
става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление
пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на
кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок.
Изпълнителният процес не е съдебен процес, а съдебният изпълнител не е
съдебен орган и производството пред него не е съдебно. Затова и
релевираното от взискателя възражение за погасителна давност, доколкото
изобщо може да се приеме, че е овластен да упражнява права на длъжника, не
е извършено по надлежния ред и пред орган, който би могъл да приложи
последиците на изтекла в полза на длъжника погасителна давност.
Задължението към НАП продължава да съществува и след като длъжникът не
е предприел действия по отричане на съществуване на правото на
принудително изпълнение в лицето на присъединения по право взискател, то и
6
съдебният изпълнител законосъобразно е разпределил сумата на този
взискател.
Относно доводите във въззивната жалба, че „Коин Консулт“ ООД е
упражнило на основание чл. 134 ЗЗД правата на своя длъжника „Оптимус“
ООД, въззивният съд намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 134 от ЗЗД кредитор може да упражни
имуществени права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва
удовлетворението на кредитора, освен ако се касае за такива права,
упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника, като
ако упражняването на правото не се състои в предявяване на иск, кредиторът,
за да извърши действието, трябва да бъде овластен от съда по реда за
обезпечаване на исковете. Несъмнено е, че в случая овластяване от посочения
вид няма. Правото на кредитор по чл. 134 от ЗЗД възниква при бездействие на
длъжника и е с обезпечителен характер, поради което кредиторът може да се
намесва в правната сфера на длъжника само с оглед запазването на наличното
имущество на длъжника, като не може да извършва действия, които засягат
права на друг кредитор с цел тези права да бъдат отречени за присъединения
по право взискател и да се приеме, че те са придобити от първоначалния
взискател, претендиращ да упражнява право на длъжника по реда на чл. 134
от ЗЗД, чрез което да цели разрешаване на правен спор между кредиторите.
Отделно от това настоящият съдебен състав намира още, че дали
длъжникът ще упражни възникналото в негова полза право на погасителна
давност зависи единствено от неговата воля, тъй като дори след изтичане на
предвидения в закона давностен срок и бездействието на кредитора да събере
вземането си в него длъжникът може да реши да не се позове на давността, а
да изпълни своето вземане. Тази възможност е изрично регламентира в чл. 118
ЗЗД, в която норма е предвидено, че длъжникът може да плати доброволно
задължението си и след изтичане на давността, без да има правото да иска
връщане на даденото обратно. С оглед на това трябва да се приеме, че
упражняването от длъжника на възникналото за него право да се позове на
изтекла погасителна давност пред своя кредитор зависи от неговата лична
преценка, поради което и това право не може да бъде упражнено вместо него
от негов кредитор по реда на чл. 134 ЗЗД.
Предвид всичко изложено, въззивната жалба се явява неоснователна, а
първоинстанционното решение като правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна,
която не претендира такива.
Мотивиран от горното, СГС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8025/30.04.2024 г. по гр.д. № 29535/2023
г. по описа на СРС, 72 с-в.
7
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по аргумент от
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8