№ 545
гр. Сливен, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Живка К. Желязкова - Спирова
при участието на секретаря Албена Г. Василева
като разгледа докладваното от Живка К. Желязкова - Спирова Гражданско
дело № 20242230104691 по описа за 2024 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 229, ал. 1, т. 9
/пред. т. 8/, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997 г. и чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. чл.
211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм.) за признаване на установено
правото на ищцата на допълнителен платен отпуск в размер на по 12 дни
годишно за положен извънреден труд по 24/48 часа над 50-те часа на всяко
отчетно тримесечие в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г.
Производството е образувано по искова молба на М. А. Д. от гр. Сливен
против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието, гр. София, с която е предявен установителен иск за признаване
на установено на правото на ищцата на платен допълнителен отпуск в размер
на по 12 дни годишно поради положен извънреден труд над 50-те часа през
всяко от отчетните тримесечия в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г.
Твърди се, че в исковия период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. ищцата
била служител на ответната ГДИН, като служебното й правоотношение
продължава и до настоящия момент.
Ищцата твърди, че в исковия период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г.
била служител на ответната ГДИН, като служебното й правоотношение
1
продължава и до настоящия момент. На 25.02.2003 г. влязло в сила въведеното
от законодателя право на допълнителен отпуск поради положен извънреден
труд над 50-те часа на отчетно тримесечие. Към крайната дата на исковия
период - 30.06.2014 г. правото на допълнителния отпуск било правна
възможност, изрично предвидена в закона за компенсация на извънредния
труд. Ищцата излага, че през исковия период изпълнявала служебното си
правоотношение на 8, 12 и 24 часови смени, които се изпълнявали съгласно
предварително утвърден от началника на Затвора в гр. Сливен месечен
график, като работното време се изчислявало сумирано за отчетен тримесечен
период. Календарната година била разделена на четири такива тримесечия,
като за всяко тримесечие се сумирали изработените от ищцата часове и ако
надвишавали нормата работно време за съответния отчетен период, часовете
над установеното време съставлявали извънреден труд за работника, който
съгласно действащия за процесния период ЗМВР следвало да се компенсира с
допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50 часа на
отчетния период и с допълнителен платен отпуск за извънреден труд за
часовете над 50 часа за всяко тримесечие. Изчисляването на отработените
часове ставало в края на отчетния период и в началото на следващия и едва
тогава можело да се установи дали общият брой изработени от служителя
часове е надвишил индивидуалната му нормативно установена норма за
периода и в този случай часовете, с които надвишава тази норма
представлявали извънреден труд. През процесния период работодателят не
изчислявал правилно изработените от ищцата часове и по този начин
извънредният й труд не бил отчетен и компенсиран. Поради специфичния
характер на извършваната от ищцата дейност, същата давала допълнителни
смени месечно или т. н. резерв, не могла да ползва почивка за хранене, защото
й трябвало разрешение на прекия ръководител и се хранила на територията на
работното си място и била на разположение по това време. Ответната ГДИН
не отчитала пълната продължителност на положения от ищцата труд по време
на работните й смени, тъй като не включвала към работното й време времето,
което ищцата ползвала за хранене, приспадала време за отдих, което реално не
било ползвано от ищцата поради непрекъсваемостта на работния процес.
Същото така ГДИН не отчитала времето за инструктаж, развод, приемане,
сдаване, освобождаване и развод от дежурство, които безспорно съставлявали
действия при изпълнение на служебните задължения по смисъла на § 1, т. 6 от
2
ДР на ЗМВР. Ищцата излага още, че съгласно Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на
организация на работното време и чл. 155, ал. 3 КТ, времето за хранене се
включва в работното време при непрекъсваем работен процес. Неактивната
част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/
също представлява работно време ако работникът и служителят присъства
физически на място, определено от работодателя. Този извод следвал от
Тълкувателните преюдициални заключения на СЕС, които били задължителни
за страната ни като държава членка на ЕС, поради което в тяхно изпълнение
била приета в този смисъл Инструкция на ЗМВР от 14.12.2012 г. и ТР № 8 от
2014 г. на ОСГК на ВКС. Ищцата се позовава и на чл. 311, ал. 5 от ППЗИНЗС
относно задълженията й по приемането и предаването на поста, които се
осъществявали извън нормативно определената продължителност на
работната смяна, но не били отчитани като работно време. Посочва и други
относими за процесния период правни норми. На изложените основания
ищцата моли за уважаване на предявения установителен иск и претендира
деловодни разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответната Главна Дирекция е подала отговор на
исковата молба, с която изразява становище за неоснователност, евентуално и
за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес. Правят
възражение за изтекла тригодишна погасителна давност за предявяване на
иска, тъй като ищцата е можела да търси правото си след края на всяко едно
отчетно тримесечие през периода, а след 2014 г. правото е престанало да
съществува. Излага, че правото на служителя да иска допълнителен отпуск за
положен труд над петдесет часа за тримесечие е срочно и като такова следва
да се упражни в рамките на три години, тъй като е обвързано с отчитането и
заплащането на извънреден труд до 50 часа, което означава, че същото следва
да се упражни в рамките на тригодишния срок. В тази връзка бил предвиден в
чл. 12 от Закона за счетоводството и тригодишен период за съхраняване на
носителите на счетоводната информация, което имало пряка връзка с
изчисляването на извънредния труд и оттам с компенсиращия го
допълнителен отпуск. Служителите на ГДИН били държавни служители по чл.
19, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС и техните правоотношения се уреждали със ЗИНЗС,
ППЗИНЗС и ЗМВР. Правото на допълнителен отпуск било регламентирано в
чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР /отм./, който
3
предвиждал възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на
отчетен период и право на допълнителен отпуск за отработеното време над 50
часа. Цитира разпоредбата на чл. 301, ал. 5 от ППЗИНЗС /отм./, като посочва,
че на ищцата е била осигурявана 72-часова почивка след 24 часово дежурство.
Цитира и разпоредбата на чл. 301, ал. 4 ППЗИНЗС /отм./, приложима през
процесния период и твърди, че на ищцата е била осигурявана 45/90 минутна
почивка при всяко дежурство, както и до 4 часова почивка отдих при всяко 24-
часово дежурство. Съгласно чл. 302, ал. 2 ППЗИНЗС /отм./ удължаването на
работното време не се компенсирало с почивка и не се смятало за извънреден
труд и съгласно чл. 305, ал. 1 ППЗИНЗС /отм./ назначените в наряд се явявали
най-малко 15 минути преди определеното за инструктаж време в поделението.
Цитира и чл. 16е, ал. 2, 3 и ал. 4 от действащия ППЗИНЗС, съгласно които
нарядите и почивките за хранене не се включват в работното време.
Единствено инструктажите били част от работното време. На изложените
основания ответната ГДИН моли за отхвърляне на иска и претендира
присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско
възнаграждение.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява лично.
Представлява се от пълномощник, който поддържа предявения иск и моли
съда да го уважи и да присъди направените по делото разноски.
Ответната дирекция се представлява от пълномощник, който оспорва
иска като неоснователен. Претендира за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение и релевира възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на ищцата.
Като взе предвид събраните по делото писмени и гласни доказателства и
и неоспореното по делото съдебно-икономическо заключение, съдът прие за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 229, ал. 1, т. 9 /пред. т. 8/, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997
г. и чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР от 2006 г.
(отм.) за признаване на установено на правото на ищцата на допълнителен
платен отпуск в размер на по 12 дни годишно за положен извънреден труд по
24/48 часа над 50-те часа на всяко отчетно тримесечие в периода от 01.01.2003
4
г. до 30.06.2014 г.
Предявеният иск е процесуално допустим, а възражението на ответника
за недопустимост на иска, съдът намира за неоснователно.
Не се спори между страните, а и от приетите по делото писмени
доказателства се установява, че ищцата и ответната дирекция са се намирали в
служебно правоотношение през исковия период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014
г., което не е прекратено и към настоящия момент.
В случая се иска признаване за установено, че ищцата има право на
допълнителен платен отпуск по чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР (отм.) като страната
не може да предяви осъдителен иск за присъждане на обезщетение за същия,
доколкото понастоящем трудовото правоотношение не е прекратено. При това
положение за ищцата е налице правен интерес от предявяване на
установителния иск, с който и на този етап би могла да постигне търсената
защита (в този смисъл Определение № 1221 от 27.11.2014 г. по гр. д. №
4913/2013 г. по описа на ВКС на РБ, III г. о.)
Разгледан по същество, съдът намира предявения иск и за основателен
и доказан.
От показанията на разпитаните по делото свидетели Венцислава
Райкова Тодорова и Надежда Живкова Тодорова, които съдът кредитира
изцяло поради тяхната непосредственост, обективност и непротиворечивост,
се установи, че в процесния период ищцата и свидетелите - нейни колеги и
служители на ответната дирекция са полагали труд на смени от по 8 часа , 12
часа или 24 часа, като реалната фактическа продължителност на всяко от
положените дежурства е била с един час повече. Служителите е следвало да
бъдат облечени и готови да носят служба 15 минути по-рано преди началния
час на дежурството, като се е извършвала проверка. Работното време се
изчислявало сумирано за отчетен тримесечен период, като календарната
година била разделена на четири такива тримесечия, като за всяко тримесечие
се сумирали излработените от тях, респективно от ищцата часове , което
съставлявало извънреден труд. Свидетелят Тодорова, която е колежка с
ищцата и работят като надзиратели обяснява, че ищцата е давала 8 ч., 12 ч. и
24 часови дежурства, като през 2007г. при първата Заповед за
неурегулираното работно време са давали с 1 час най-малко повече дежурство
при наричаните подготвящи или съпътстващи дейности., като за целта са
5
идвали 15 минути предварително, за да преценят дали са в състояние да
работят. Така 24 часовото дежурство е ставало 25 часа, а 12 часовото е
ставало 13 часа, а 8 часовото става 9 часа и 15 минути, защото са ходили на
работа 15 минути по-рано и са си тръгвали също 15 минути по-късно, като
разяснява, че са имали практико-теоретични занятия всяка година от
септември до юни следващата година, като са имали поне едно занятие в
месеца най-малко 2 часа , с изключение на един месец през лятото -
ваканцията. Уточнява, че понастоящем много рядко имали занятие, като
извършвали стрелби. Дава показания, че още от 2007 г. с първата заповед, с
която е определено неурегулирано работно време и дават с 1 ч. най-малко
дежурство. Дава подробни описания, че резерва е свързан на поста, която си
назначен и резерва подпомагал и е с продължителност 8 часа и 45 минути, а
другия е когато е с бригадата от лишените от свобода и трябва да се приеме
бригадата като се води на закуска и реално смяната се превръщала от 8 часа
на 9 часа и 15 минути. Обяснява се, че резерва е подпомагаща дейност на
другите постове и се занимавала с почивните дни и е приемала багаж отпуски
– плюс 45 минути.
От заключението на допуснатата съдебно - икономическа експертиза,
както и от допълнителното заключение, което съдът кредитира изцяло като
обективно и компетентно изготвено и неоспорено от страните се установява,
че в процесния период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. ищцата М. А. Д. е
полагала труд на смени при 12 часов, 24 часов, 8 часов режим на работа, както
и 8 часов режим на работа на едносменен пост (резерви), съгласно графици
при сумарно отчитане на отработеното време за тримесечен период.
Индивидуалната норма работно време на ищцата М. А. Д. за всеки отчетен
период през исковия период, определена след отчитане и приспадане на
ползваните полагаеми отпуски, както и на дните временна
неработоспособност и отпуск 455 дни. Въз основа на извършения анализ на
месечните графици за сумарно отчитане на работното време, както и след
отчитане на данните за ползвани полагаеми отпуски, на дните временна
неработоспособност, а също така и на заповедите за продължителността на
сменния режим и полагаемите почивки, както и с отчитане на времето за
задължително явяване 15 минути преди смяна, инструктаж и отвод, вещото
лице е изчислило, че ищцата М. А. Д. за целия исков период от 01.01.2003 г. до
30.06.2014 г. е положила посочения в табличен вид труд. Установено е, че в
6
разглеждания по делото период от 29.04.2003 г. до 30.06.2014 г. ищцата е
положила 766 часа извънреден труд, от които 1 890, 25 часа, а именно до 50
часа на отчетен период е компенсиран с възнаграждение за извънреден труд, а
766 часа е следвало да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск за
отработеното над 50 часа за отчетен период. За положените 766 часа
извънреден труд над 50 часа на отчетно тримесечие в периода от 01.01.2003 г.
до 30.06.2014 г., ищцата има право на общо 95,8 дни допълнителен платен
годишен отпуск, при приложено ограничение за компенсация с отпуск до 12
дни за календарна година в исковия период.
След юни 2010 г. вече допълнението за 24 часовите и 12 часовите
смени е 60 мин. на смяна, защото съгласно заповедите
Индивидуалната норма на ищцата за всяко тримесечие за период от
01.01.2013 г. до 30.06.2014 г. е 17 544 часа, като експертът е уточнила, че за да
намерим извънредния труд трябва да извадим преобразуваните часове плюс
допълнителните минути, като се извади на тримесечие индивидуалната норма
на ищцата за тримесечие и получената цифра на трети месец 2003 г.
Следователно 336 часа е индивидуалната норма на тримесечие на ищцата –
сбора на сумите в табличен вид общо 336 часа.
Следователно допълнителен платен годишен отпуск след спазване на
ограничението 766 часа над нормата – 50 часа или 95,8 дни, закръглено в дни е
96 дни, като се установи и доказа в експертизата, че „ След спазване на
ограничението до 96 часа/ 12 дни за годините 2006г, 20007г., 20008г. часовете
над 50 часа са 766 часа, което прави 96 часа.“, като вещото лице е приложила
ограничението до 96 дни. Това са превърнати дни в отпуска, след сборуване
се получава 95.8 или закръглено 96 дни.
По естеството си правото на допълнителен отпуск е компенсация за
положен от съответния служител в МВР извънреден труд. Този извод следва
от правната уредба в ЗИД на ЗМВР - 1997 г. (ДВ, бр. 17 от 21.02.2003 г.), в
сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от
държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно
установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие.
Положеният от служителите труд, надвишаващ нормативно установеното
работно време, се компенсира при условията на чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР - 1997
г. (отм.), съответно чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР - 2006 г. (отм.), както следва: до 50
7
часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд;
разликата над 50 часа се компенсира с допълнителен отпуск. Превишението
над 50 часа не може да е нещо различно от превишението до 50 часа,
доколкото то във всеки случай представлява работа извън редовното работно
време, т. е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е, защо част от
положения труд се компенсира парично, а друга част - с допълнителен отпуск,
но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по
отношение на положения от него извънреден труд. Едното от тези вземания
(възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) е парично
и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на
допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно
установеното работно време) обаче е непарично и от държавните служители в
МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това
следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл. 176, ал. 3)
и ЗДСл (чл. 59, ал. 6), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност
държавният служител в МВР да упражни това право с едностранно
волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не
допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното
изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си
отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния
ръководител. От друга страна, отменените закони за МВР изрично забраняват
този отпуск да се компенсира с парично обезщетение - чл. 229, ал. 4 ЗМВР -
1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 4 ЗМВР - 2006 г. (отм.), освен при прекратяване на
служебното правоотношение.
В случая е безспорно установено, че ищцата е била в служебни
правоотношения с ответната ГД „ИН“ при МП - Затвора в гр. Сливен в
периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. на длъжност „Надзирател“, което
поставя спорното правоотношение в правната рамка на ЗМВР от 2006 г. (отм.)
Чл. 211, ал. 5, т. 2 и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.) признава на
ищцата право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден
труд над 50 часа за всяко тримесечие, включено в периода, но не повече от 12
работни дни.
Възражението на ответната ГД „ИН“ за погасяване на правото на
ищцата по давност, съдът намира за неоснователно, тъй като ЗМВР от 2006 г.
8
не допуска в периода на съществуващото служебно правоотношение между
страните, ищцата да упражни правото си на допълнителен отпуск с
едностранно изявление или неупражненото непарично право на неползвания
допълнителен отпуск да се трансформира в парично. След като непаричното
право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува
правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде
упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва
да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната
давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си и тя
няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови
разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право.
Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на
допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните
служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите при
действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават
да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това
давност за тях не започва да тече докато правоотношението съществува, без
оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали (в този смисъл
Решение № 50200/14.11.2022 г. по гр. д. № 673/2020 г. по описа на ВКС на РБ,
III г. о. и Решение № 51/29.01.2024 г. по гр. д. № 1664/2023 г. по описа на ВКС
на РБ, IV г. о.).
Предвид изложеното, предявеният иск следва да бъде уважен, като се
признае за установено по отношение на ответната дирекция, че ищцата има
право на общо 96 дни допълнителен платен годишен отпуск за положените от
нея 766 часа извънреден труд над 50-те часа на всяко отчетно тримесечие,
сумирани общо за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., при приложено
ограничение за компенсация с отпуск до 96 дни за календарна година.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответната
дирекция следва да бъде осъдена да заплати на ищцата направените от нея
разноски по делото в размер на 1000 лв., представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение на ищцовата страна.
Възражението на ответната дирекция за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на ищцата, съдът намира за неоснователно.
Видно от представения по делото Договор за правна защита и
9
съдействие, възнаграждението е договорено и заплатено в минималния размер
по чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. От друга страна, заплатеното възнаграждение
не се явява прекомерно и с оглед действително извършените от пълномощника
на ищцата дейности и съответства на фактическата и правна сложност на
делото.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответната дирекция следва да бъде
осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт и по сметка на
СлРС дължимата държавна такса в размер на 50,00 лева, както и разноските за
съдебно- икономическо заключение, които са направени от бюджета на съда в
размер на 800 лева, което сумарно прави общо размер на разноските на
стойност 850 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
„ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА” при Министерство на
правосъдието, с адрес гр. София, бул. „Ген. Столетов“ № 21, на основание чл.
124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 229, ал. 1, т. 9 /пред. т. 8/, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2 от
ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2
ЗМВР от 2006 г. (отм.), че М. А. Д., ЕГН **********, с адрес гр. С., ж.к. "М.",
бл. ., вх. ., ет. ., ап. . има право на допълнителен платен годишен отпуск в
размер на 96 /деветдесет и шест/ дни общо за положените 766 часа
извънреден труд над 50-те часа на всяко отчетно тримесечие, сумирани общо
за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., при приложено ограничение за
компенсация с отпуск до 12 дни за календарна година.
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА
НАКАЗАНИЯТА” при Министерство на правосъдието, с адрес гр. София,
бул. „Ген. Столетов“ № 21, да заплати на М. А. Д., ЕГН **********, с адрес
гр. С., ж.к. "М.", бл. ., вх. ., ет. ., ап. . на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
1000 лв. /хиляда лева/, представляваща направените по делото разноски за
10
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА
НАКАЗАНИЯТА” при Министерство на правосъдието, с адрес гр. София,
бул. „Ген. Столетов“ № 21, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза
на бюджета на съдебната власт и по сметка на Районен съд - Сливен сумата от
850 лв., представляваща държавна такса в размер на 50 лева и разноски за
съдебно- икономическо заключение на стойност 800 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Сливен в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
11