РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, II-А въззивен състав в откритото
съдебно заседание на 21.02.2022 г. в състав:
Председател:
М. Георгиева
Членове: Виолета Йовчева
Димитър
Ковачев
При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 5447 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е
по въззивна жалба от К.А. чрез особен представител адв. К. срещу Решение 20009225
от 24.02.2021г., постановено по гр. д. № 13307/2020г. по описа на Софийски
районен съд, 164 с-в, с което са уважени, предявените срещу жалбоподателя от „Д.К.Б.“АД
искове по чл. 422 ГПК за заплащане на главница и лихви по договор за международна
кредитна карта.
Изложени са оплаквания за неправилни изводи на СРС, че
договора няма неравноправни клаузи и не е нищожен, а също и за ненастъпила
предсрочна изискуемост.
Постъпил е отговор на жалбата, с който тя се оспорва и
се иска потвърждаване на решението.
След оставяне исковата молба без движение пред
въззивна инстанция е уточнено, че претенцията за лихва обхваща възнаградителна
по чл 7.1 от договора и наказателна по чл. 7.2 от договора и двете за периода
посочен в исковата молба.
След
проверка по чл. 269 ГПК въззивния съд намира обжалваното решение за валидно, но
частично недопустимо.
Решението е
недопустимо, в частта с
която СРС е уважил иск за „лихва
дължима съгласно т.7 и т.8 от Договора и т.11.1 от раздел XI на Общите условия“ за сумата 1277,45 лева. СРС е
приел цялата претенция като такава за наказателна лихва-видно от мотивите и
диспозитива.
В тази си част исковата молба е била нередовна. В
обстоятелствената част и в петитума се посочва, че сумата от 1277,45 лева е
лихва по т. 7 и т. 8 от договора. Т. 7 от договора е от две подточки ( т. 7.1 и
т. 7. 2). Тези разпоредби на договора уреждат два различни по основание вида
лихва- договорна/възнаградителна/ и такава за просрочие (наказателна).
С определението
по насрочване на настоящото дело са
дадени указания до ищеца да уточни какви видове лихви (възнаградителна или
наказателна или и двата вида) претендира, като ги конкретизира и по период и
размер.
В постъпилата по делото молба от 10.06.2021г. ищецът е
посочил, че претендира и възнаградителна и наказателна лихва и двете начислени
за периода 01.10.2018г. до 23.08.2019г. Посочена е отново само сборна сума на
лихвите. Няма посочен размер на възнаградителна и наказателна лихва отделно в
който смисъл са указанията на съда. В молбата се сочи, че това щяло да се
установи от СЧЕ във въззивното дело.
Според СГС с тази молба не са надлежно изпълнени указанията
на съда за конкретизиране по вид, период и размер на всяка от претенциите за
лихва. Недопустимо е претенция за парично вземане да бъде предявена без посочен
конкретен нейн размер. В тази насока ищецът не може да бъде заместван от вещо
лице. Още повече в конкретния случай и не такава е била задачата на СЧЕ, а и ищецът
по занятие раздава кредити срещу лихва и следва да знае как тя се изчислява,
съответно какъв е размерът ѝ.
Предвид неизпълнението на указанията за отстраняване
на сочения недостатък решението на СРС се явява недопустимо като постановено по
нередовна искова молба и в частта му с която е уважен иск за наказателна лихва
в размер на 1277,45 лева следва да бъде обезсилено, производството по този иск
прекратено, а като последица следва да се обезсили и издадената по ч.
гр.д.48899/2019г. на СРС заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в частта за наказателна
лихва.
В останала
си част решението е допустимо и правилно.
След преценка на твърденията и възраженията на
страните с оглед на събраните доказателства по делото СГС намира жалбата
относно частта за главница за неоснователна.
От фактическа страна пред въззивния съд не е повдиган
спор за фактите релеватни по делото (подписване на договора; предаването на
кредитната карта на ответника, усвояването на сумите), а са наведени правни
доводи за нищожност на договора и отделни негови клаузи. Фактическата
обстановка е следователно установена по делото предвид липса на спор за
сключения договор и усвояването на сумите и липсата на твърдения за плащане на
претендираните задължения.
Доводите за нищожност на договора поради противоречие
с добрите нрави не се споделят от настоящият състав. Не е посочено в жалбата (а
и в отговора на исковата молба) с какво договора противоречи на добрите нрави
като неписани морални правила за поведение възприети от обществото. Не се посочва
между кои негови разпоредби и разпоредби на директивата след систематично им
тълкуване да се налага извод за противоречие с добрите нрави, което да води до
цялостна нищожност на договора. Опускането на кредити включително чрез платежни
инструменти като кредитни карти срещу лихва е широко разпространена в цял свят
икономическа дейност и с нищо не нарушава добрите нрави сама по себе си.
Чл.7 и чл. 8 от договора не уреждат право на едностранно
прекратяване на договора от кредитора, както се посочва в жалбата. Чл. 7 урежда
размера на възнаградителната (чл. 7.1) и на наказателната (чл. 7.2, имаща
характер на неустойка ) лихва при непогасяване в уговорения гратисен
/безлихвен/ срок на ползваната главница, съответно при неплащане на минималната
уговорена вноска. Чл. 8 урежда права на потребителя, а не на кредитора-право на
потребителя да прекрати договора ако не е съгласен с новите лихвени условия.
Доколкото според договора е предвиден гратисен период
за погасяване на задълженията по него, без каквато и да било лихва, вкл. без
възнаградителна (чл. 6), то е несъстоятелна тезата, че без клаузите на чл. 7 и
чл. 8 кредиторът не би сключил договора, което да води до нищожност с оглед на
чл. 26, ал.4, предл. 2 ЗЗД, защото при нормално развитие на отношенията, тоест
ако потребителя кредитополучател бе погасявал задълженията си по главница в
гратисен период, то кредиторът пак не би получил лихва за цялото действие на
договора. Следователно може да се предположи, че кредиторът би сключил договора
и без тези клаузи (явно е бил съгласен с възможността никаква лихва да не
получи щом предоставя гратисен/безлихвен/ период за погасяване на ползваната
/заета/ сума. Усвояването на сумата за главница е доказано от СЧЕ, а и няма
оспорване, че сумите са усвоени. Предвид горното правилно искът за главницата е
бил уважен.
При този изход на делото право на разноски за въззивна
инстанция има въззиваемия съобразно отхвърлената част от жалбата, която е 85 %.
Същият има право на разноски за вещо лице в размер на 255,00 лева; за депозит
за особен представител на въззивника в размер на 286,76 лева и за
юрисконсултско възнаграждение. Размерът на юрисконсултското възнаграждение се
определя от съда. СГС намира, че делото не е от висока правна или фактическа
сложност и размерът на това възнаграждение следва да се определи на 100,00
лева, като съобразно изхода на делото следва да се присъдят 85,00 лева.
Решението на СРС следва да се отмени и в частта му
разноските с оглед на прекратяването на делото по иска за лихва.
За първа инстанция въззиваемия ищец има право на
разноски съобразно крайния изход от делото. При уважени 85 % от размера на
исковете има право на 140,99 лева за държавна такса; 494,50 лева за платено
възнаграждение на особен представител; 255,00 лева за вещо лице. За
юрисконсултско възнаграждение следва да се определи 100,00 лева и се присъдят
85,00 лева. Общо 975,49 лева
За заповедното производство има право на 141,00 лева
за държавна такса. За юрисконсултско възнаграждение следва да се определят
50,00 лева и се присъдят 42,50 лева или общо 183,50 лева.
Общо за заповедно и първоинстанционото производства
има право на 1158,99 лева. СРС е присъдил 1562,53 и решението в частта по
разноските над размера от 1158,99 лева следва да се отмени.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ :
ОБЕЗСИЛВА Решение 20009225 от 24.02.2021г., постановено по гр.
д. № 13307/2020г. по описа на Софийски районен съд, 164 с-в, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено, че К.Б.А. с ЕГН ********** дължи за периода 01.10.2018г.-23.08.2019г.
на „Д.К.Б.“АД с ЕИК ********наказателна лихва по договор за издаване на
международна кредитна карта от 28.09.2017г. в размер на 1277,45 лева КАТО ВМЕСТО ТОВА
ВРЪЩА ИСКОВАТА МОЛБА, в ЧАСТА с която се
иска
да се признае за установено, че К.Б.А. дължи на „Д.К.Б.“АД за
периода 01.10.2018Г.-23.08.2019г. сумата
от 1277,45 лева лихва „дължима съгласно т.7 и т.8 от Договора и т.11.1 от
раздел XI на Общите условия“ И ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по този иск.
Отменя решението и в частта по
разноските, с която в полза на „Д.К.Б.“АД
са присъдени разноски общо за исковото и заповедното производство над размера от 1158,99 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останала обжалвана част.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по
ч.гр.д. 48899/2019г. на СРС, 33 с-в В
ЧАСТТА, с която се разпорежда на К.Б.А. с ЕГН ********** да заплати на „Д.К.Б.“АД сумата от 1277,45 лева лихва за периода
01.10.2018Г.-23.08.2019г., дължима по договор за издаване на международна
кредитна карта от 28.09.2017г., като прекратява ч.гр.д. 48899/2019г. в тази му
част.
Настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.