РЕШЕНИЕ
№ 1380
гр. Пловдив, 28.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Свилена Ст. Давчева
при участието на секретаря Вили Ст. Шутова
като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело №
20225330102529 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Й. Д. У., ЕГН **********, против
„Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск с
правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
кредит от ****** г., по силата на който на ищцата е предоставен заем в
размер на 1200 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и ГПР – 49,35
%. Съгласно чл. 6 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 ОУ. В случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна
на кредитополучателя, същият съгласно чл. 8 дължал неустойка в размер на
658,25 лева, платима разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се
кумулирала месечна вноска за неустойка. Твърди се, че ищцата изцяло е
усвоила заемния ресурс, но не дължи плащания за неустойка. Счита, че
фиксираният лихвен процент в размер на 40,05 % не отговаря на
действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала
добавък към договорната лихва, поради което нараствала и стойността на
ГПР, като същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в
действителния му размер в нарушение изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10
ЗПК. Счита, че по този начин се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността, което водело до нищожност на
договорното съглашение. На следващо място, трайната съдебна практика
предвиждала, че уговорка за възнаградителна лихва, чийто размер надвишава
1
трикратния такъв за законната лихва, е в противоречие с добрите нрави.
Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като чрез нея се стигало до
скрито оскъпяване на кредита, като ответното дружество поставило към
ищеца неизпълними изисквания за предоставяне на обезпечение, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение ограниченията
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката била уговорена в нарушение изискванията
на добросъвестността и излизала извън присъщите й обезщетителна и
обезпечителна функции, като била и в пряко противоречие с целта на
Директива ******. Сочи, че поради невключване на неустойката в размера на
ГПР, последният не съответствал на действително прилагания, което
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д,
ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора,
сочеща неверен ГПР, водила до недействителност на кредитната сделка
поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било
изпълнено и изискването по чл.11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора да бъде
посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден
относно действителния му размер. Ищецът се позовава на разпоредбите на чл.
22 и чл. 23 от ЗПК. Счита, че след като не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 – да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не
пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение. В
този случай потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не
дължал лихва или други разходи по кредита. С оглед изложеното от съда се
иска да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата на
чл. 8 от договора за кредит, сключен между страните на******* г.,
предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на
добрите нрави, заобикалящa материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4
ЗПК, накърняващa договорното равноправие между страните и нарушаващa
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителския договор за кредит. Не претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор
със становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва изложените
твърдения за сключен между страните договор за паричен заем № ***** от
******* г., по силата на който ищцата получила в заем сумата от 1200 лв.
Оспорва твърденията, че посоченият в договора фиксиран годишен лихвен
процент не бил действително приложения, както и, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави,
доколкото в действащото законодателство не било предвидено изрично
ограничение в пределния размер на договорната лихва до трикратния размер
на законната лихва. Единственото ограничение било въведено с разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в която е предвиден пределен размер на ГПР.
Неустойката не излизала извън присъщите й функции и не следвало да бъде
включена при формиране на ГПР, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. На следващо място, ГПР трябвало да се
2
изчисли в момента на сключване на договора, когато нямало как да е известно
дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения. Освен това
посочва, че при сключване на договора ищцата е договаряла недобросъвестно
в нарушение изискванията на чл. 12 ЗЗД, доколкото е била наясно, че не може
да предостави исканото от кредитора обезпечение. Не било налице
неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид изложеното
моли за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа
страна следното:
Съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че: между страните е сключен договор за паричен заем
№***** от ****** г., по силата на който ищцата е получила в заем от
ответното дружество сумата в размер на 1200 лв.
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че
отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,05%, а
годишният процент на разходите е 49,35 %. Съобразно чл. 6 от Договора, в
тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да предостави
на кредитора едно от следните обезпечения: 1 ) банкова гаранция за всички
дължими суми по договора или 2) едно или две лица- поръчители, които да
отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 9,
ал. 2 от Общите условия на кредитора: при един поръчител- същият да има
осигурителен доход в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната
работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други
договори за заем, сключени със заемодателя; не са заематели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните
данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си
или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.
При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.
8 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер
от 658.25 лева.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна
експертиза / л. 82-85/ се изяснява, че при формиране на ГПР по процесния
договор е включена единствено договорната лихва. Посочено е, че с
включване на неустойката при непредоставяне на обезпечение, кредитът се
оскъпява като годишния процент на неустойката спрямо главницата по
кредита е 131,65%, а месечния процент на неустойката спрямо главницата по
кредита е 26,33%
ГПР се увеличава средно на годишна база с 33 %. КрПри защита на
заключението в открито съдебно заседание, проведено на 13.10.2021г. / л. 63 /,
експертът е категоричен и че с включването на неустойката в ГПР, същият
3
превишава 50 %.
Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото
същото е обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по
делото доказателствен материал.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между "Сити Кеш" АД като заемодател и Й. Д. У. като заемател, е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в
размер от 1200 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.
35 от 2014 г., в сила от **** г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на
потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми
се начислява и неустойка в размер на 658.25 лева. Разпоредбата на чл. 6 от
договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да
отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания съобразно
чл. 9, ал. 2 от общите условия, при които ответникът предоставя кредитно
финансиране ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите
на чл. 8 и чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество
„неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са
на практика неосъществими за него, особено в светлината на
обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно,
но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на
вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква
също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
4
длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не
включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора (
съобразно приетата по делото ССчЕ, кредиторът включва в ГПР само
договорната лихва ), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от
факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално
добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка
анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка,
на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем,
невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва
да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (
директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в
договора е посочено, че ГПР е 49,35,%, но от съдържанието му не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора
„неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, съобразно
заключението на вещото лице, ако „неустойката” бъде включена в ГПР,
размерът му възлиза на 131.65%. В случая, акцентът се поставя не само върху
5
факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството,
че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в
разходите по кредите), то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно
разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на
разходите, който се изчислява на годишна база- в договора е посочено, че
ГПР е 49,35 %, но съобразно заключението на вещото лице, след включването
на неустойката по чл. 8 от договора, то ГПР възлиза на 131.65 %
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с
включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР,
същият нараства на 131.65% то е явно, че е налице противоречие с
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.
Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 8 от Договор
за паричен заем *****от ****** г.. следва да бъде прогласена за нищожна.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се
поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото
производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. И., като
съобразно Договор за правна защита и съдействие / л. 19/, е договорено
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.
Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. И. сума в размер от 300
лв.
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
на ищеца в лично качество сума в общ размер от 250 лв., от които 50 лв.
държавна такса и 200лв. депозит за съдебно- счетоводна експертиза.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал.
6
4 ЗПК нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем ****
от ***** г., сключен между Й. Д. У. ЕГН ********** като заемател и „Сити
Кеш” ООД, ЕИК ********* като заемодател, предвиждаща заплащане на
неустойка в размер от 658.25 лева, като противоречаща на принципа на
добрите нрави, заобикалящa материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4
ЗПК, накърняващa договорното равноправие между страните и нарушаващa
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителския договор за кредит.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. Е. И.,
АК – гр. П., със съдебен адрес: гр. П., ул. „*****“ № ****, в качеството й на
пълномощник на ищеца Й. Д. У. ЕГН **********, сума в размер на 300 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната
безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат,
определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ********* да заплати на Й. Д. У.
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 250 лева,
представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________п______________
7