РЕШЕНИЕ
№ 1
гр. Дряново, 03.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на пети декември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100331 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив
основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 12.01.2022г. сключила
договор за кредит с ответното дружество. Посочва, че съгласно договора следвало
да върне сумата в общ размер на 8100 лв., при сума за получаване 6000 лв. и лихва
2100 лв., ГПР 49,66 %, ГЛП 35 % и срок на кредита 18 на брой вноски. Съгласно
чл. 5 от договора ищцата следвало да сключи договор за гаранция с дружеството
„Фератум Банк“ с цел да бъде обезпечен сключеният договор за предоставяне на
потребителски кредит. По сключения договор за гаранция ищцата следвало да
заплати сумата от 5940 лв. Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В условията на
евентуалност счита, че клаузата на чл. 5 от договор № 1110443/12.01.2022г. за
предоставяне на потребителски кредит, сключен с „Фератум България'' ЕООД, въз
основа на която клауза бил сключен договор за гаранция/ поръчителство за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.
На първо място договор № 1110443/12.01.2022г. за предоставяне на
потребителски кредит, сключен с „Фератум България" ЕООД бил нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 10, ал. 4 от ЗПК.
Законът за потребителския кредит въвеждал императивни изисквания по повод
1
формата и съдържанието на сключените между потребител и кредитор договори,
нарушаването на които водело до тяхната недействителност. Съгласно чл. 22 от
ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 договорът за потребителски кредит бил
недействителен.
На второ място сключеният договор за потребителски кредит, сключен с
„Фератум България" ЕООД бил недействителен на специалните основания по чл.
22 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора за
предоставяне на потребителски кредит сключен с „Фератум България" ЕООД бил
посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е било условия за
прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил
фиксиран за целият срок за кредита, или бил променлив. Нарушението било още
по-съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало
отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и
таксата гаранция, за да можело да се направи проверка дали посоченият лихвен
процент отговарял на действително прилагания от заемодателя. Визираната
неяснота съществено ограничавала правата на ищцата и била основание за
недействителност на договора.
Твърди, че в чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК било предвидено, че в договора
трябвало да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
случая имало погасителен план, но той изцяло не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11
от ЗПК, тъй като в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Доколкото
в договора за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, била
предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса гарант, същите
следвало да бъдат индивидуализирани и подробно посочени с оглед тяхната
периодичност. Това не било сторено, като кредитодателят единствено и само се
задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да ставало ясно какво точно
се съдържало в тази обща сума. Това създавало невъзможност за ищцата да
разбере заплащаните от нея вноски по погасителния план какви компоненти
включвали, как били изчислени и на каква база. Посоченото се явявало още едно
самостоятелно основание за нищожност на договора за паричен заем. В този
смисъл била трайната съдебна практика – решение № 526/ 02.05.2017г. по гр. дело
2
№ 393/2017г. на Окръжен съд Пловдив и решение № 1435/ 20.11.2017г. по гр.
дело № 2283/2017г. на Окръжен съд Пловдив.
На следващо място процесният договор не отговарял на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК сочела, че
договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №
1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на
това изчисление давало информация на потребителя как бил образуван размерът
на ГПР и общо дължимата сума по договора. В договора била посочена само
абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита. Съобразно разпоредите на ЗПК
годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В посочената величина следвало по ясен и
разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които
щял стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В
настоящия случай не ставало ясно какво точно било включено в процента на ГПР,
освен лихвата, доколкото била предвидена дължимостта на такса гарант. Не
ставало ясно дали същите били отразени в ГПР. Не ставало ясно изобщо какво се
включвало в ГПР. В случая в договора за кредит яснота досежно тези
обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР била величина,
чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия,
било недопустимо. Тези съставни елементи обаче оставали неизвестни, при което
се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на
ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя,
настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От
изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били
включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени. Ето защо не
било ясно по какъв начин бил формиран, неясни били както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на
заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали,
следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно било
включено в тях.
3
Наред с това договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР,
чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала чрез
договор за гаранция/поръчителство в размер на 5940 лева не била включена в ГПР
и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР в размер на 49,66%. Чрез
включването на възнаграждението, предвидено по договор за
гаранция/поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха
нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които щял да прави по
обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата по договора за
поръчителство се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Безсъмнено
събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и
следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК заплащането на сумата по договора за
поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по
кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за
потребителския клепят, известно било на кредитора и се заплащало от
потребители. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за
поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъдел по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС № 426/ 2014г.
Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по договора за
поръчителство в размера на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора
на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между
страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлявал един от елементите, на които
можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143 и следващите от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
На следващо място съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни
части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от
4
повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че
сделката била сключена и без недействителните й части. В случая не било налице
нито една от тези две хипотези – нищожната клауза на процесния договор за
предоставяне на потребителски кредит относно определянето на ГПР да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за
потребителски кредит би бил сключен и ако в него не била включена клаузата,
определяща ГПР, тъй като ГПР бил въведен като изрично изискване в чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не била приложима нормата на чл. 26,
ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор
обуславяла недействителността на целия договор. В случая следвало да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която била приложима за процесното
договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за определяне на ГПР. Въз
основа на това договорът за предоставяне на потребителски кредит следвало да се
прогласи за недействителен. В тази насока били многобройните решения на
съдилищата в страната, постановени срещу „Фератум България" ЕООД, служещ
си с поръчители/гаранти, обективирани в решение № 260925/ 22.07.2021г. по В.
гр. д. № 575/ 2021 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 260123/
25.09.2020г. по В. гр. д. № 1214/ 2020 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив,
решение № 262657/ 21.12.2021г. по гр. дело № 15237/ 2020г. на X състав на
Районен съд Пловдив, решение № 262008/ 16.07.2021г. по гр. дело № 15249/ 2020
г. на XIX състав на Районен съд Пловдив, решение от 26.08.2021г. по гр. дело №
323/ 2020г. на Районен съд Берковица, решение № 1582/ 08.05.2020г. по гр. дело
№ 3190/ 2019г. на XXI състав на Районен съд Пловдив, решение № 260375/
06.11.2020г. по гр. дело № 7767/ 2019 г. на I състав на Районен съд Русе и много
други. В тази насока била практиката на съдилищата в страната, именно
формирана по договори за кредит, обезпечени с договор за гарант/поръчител,
обективирана в решение № 264616/ 09.07.2021г. по В. гр. д. № 9991/ 2020г. на
Софийски градски съд, решение № 260397/ 19.11.2020 г. по В. гр. дело № 2257/
2020 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 260188/ 07.10.2020г. по
В. гр. дело № 1781/ 2019г. на V състав на Окръжен съд Пловдив, решение №
261893/ 06.07.2021г. по гр. дело № 16487/ 2020 г. на III състав на Районен съд
Пловдив, решение от 26.05.2021 г. по гр. дело № 318/ 2020 г. на Районен съд
Берковица, решение № 855/ 03.07.2020г. по гр. дело № 4210/ 2019 г. на VIII състав
на Районен съд Русе, решение от 10.03.2021г. по гр. дело № 620/ 2020 г. на
Районен съд Велинград, решение от 11.05.2020г. по гр. дело № 20156 / 2019 г. на
Софийски районен съд, решение № 1411/ 29.11.2019г. на Окръжен съд Пловдив по
5
В. гр. дело № 1207/2019г., решение № 1510/13.12.2019г. на Окръжен съд Пловдив
по В. гр. дело № 2373/2019г., решение № 33/ 08.01.2020г. на Окръжен съд Пловдив
по В. гр. дело № 2344/2019г., решение № 220/ 18.02.2020г. на Окръжен съд
Пловдив по В. гр. дело № 2957/2019 г.
В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл. 5 от договора за
предоставяне на потребителски кредит въз основа на която клауза бил сключен
договор за гаранция/поръчителство била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
от ЗЗД, чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП. Посоченият чл. 5 от договора предвиждал,
че за да бъде отпуснат кредит на ищцата било необходимо да сключи договор за
поръчителство. Въз основа на чл. 5 от договора ищцата била длъжна да сключи
договор за поръчителство, за да бъде отпуснат кредит. Сключването на договор за
поръчителство било въздигнато в условие за отпускането на кредита, което ако не
бъдело осъществено, нямало да бъде отпуснат последния. Посочената клауза
водела до нееквивалентност на насрещните престации. Накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД било налице, когато се нарушавал
правен принцип, който можел и да не бъде законодателно изрично формулиран,
но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива били принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните,
за сметка на другата. За да се приемело, че била налице нищожност, било
необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност на насрещните
престации или вземането на едната страна да бъдело в размер, който чувствително
надвишавал насрещната престация, като това несъответствие целяло обогатяване,
а не само възмездяване, какъвто бил настоящият случай. С оглед тази конкретна
преценка, се правел извод, че клаузата на чл. 5 от договора за кредит била
нищожна, доколкото с нея се задължавала ищцата да сключи договор за
поръчителство, чието възнаграждение било в размер на 100% от отпусната сума.
В тази връзка клаузата на чл. 5 от Договора за кредит противоречало на добрите
нрави. Наред с това клаузата на чл. 5 от Договор за кредит била нищожна като
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Същата била във вреда на
потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до
неравновесие в правата на страните, като по този начин били в ущърб на ищцата
като потребител (чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Посочените по-горе клаузи не били
формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 ЗЗП) и разглеждани
сами или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявали на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора –
чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.
На следващо място, клаузата на чл. 5 от договор за кредит била нищожна
6
на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Клаузата на чл. 5 от Договор за кредит не се
явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Видно от самия
договор за кредит по безспорен начин се установявало, че клаузата на чл. 1, ал. 2
от същия бил част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия
на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху
съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била
Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори.
На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор,
спрямо разпоредбата на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото
отпуснатият кредит на ищцата, като физическо лице, представлявал финансова
услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, ищцата имала качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, т.е. приложима била разпоредбата на чл. 113 от ГПК. В този смисъл
определение № 105/ 12.01.2017 г. на ОС - Варна по В. ч. т. д. № 1594/ 2016 г.,
определение № 242/ 23.10. 2015 г. на ОС -Търговище по В. ч. т. д. № 127/2015 г.,
определение от 20.05. 2010 г. на ОС - Търговище по В. ч. гр. д. № 144/2010 г.,
определение № 166/ 07.07. 2015 г. на ОС - Търговище по В. ч. т. д. № 81/2015 г.,
определение № 123/ 01.06. 2015 г. на ОС - Търговище по В. ч. т. д. № 71/2015 г. и
много други. Въз основа на гореизложеното моли съда да приеме, че били налице
пороци, обуславящи нищожност на клаузите, съдържащи се в чл. 10, ал. 1 и чл. 10,
ал. 2 от Договор за кредит с номер МАХ_300810683 от 12.05.2022г.,
регламентиращи допълнителни услуги, наименувани „Бързо разглеждане на
искането за кредит" и „Експресно обслужване по кредит". Поради противоречие с
добрите нрави и поради това, че били сключени при неспазване нормите на чл.
10а, чл. 11, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1
от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена. Претендира разноски.
В дадения от съда срок и по реда на чл. 131 от ГПК е депозиран огговор от
ответното дружество. В същия моли съда да приеме, че твърдението на ищеца, че
сключеният между страните договор бил нищожен е неоснователно.
Относно твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК посочва, че неоснователни били твърденията, че лихвеният процент не бил
коректно посочен в договора за потребителски кредит, съответно ГПР не бил
посочен правилно и надвишавал пет пъти размера на законната лихва, тъй като в
него трябвало да се включи и размера на евентуално дължимата неустойка.
Съгласно чл. 5 от ЗПК преди потребителят да бъде обвързан от предложение или
от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставял
своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на
7
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази
информация се предоставяла във формата на Стандартен европейски формуляр
(СЕФ) за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ бил предоставен на електронната поща на
ищеца при кандидатстването за кредит, с който се запознал.
Лихвеният процент, съответно ГПР, описани в СЕФ, впоследствие били
възпроизведени в договора за кредит, сключен между двете страни. Изрично
посочено било в самия договор, че връщането на кредита ставало еднократно.
Лихвеният процент бил посочен като число, съответно не било възможно
ливхеният процент да бъде променлив, доколкото променлив лихвен процент се
уговарял спрямо друга величина. Условия за прилагане на лихвения процент
можели да съществуват само в последния случай, тъй като потребителят трябвало
да бъде наясно от коя друга величина, зависело размера на дължимата от него
лихва. В процесния договор за кредит ясно бил посочен твърд лихвен процент,
поради което възраженията на ищеца били изцяло неоснователни.
На следващо място неоснователни били твърденията за нарушаване на чл.
11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. В посочената разпоредба се съдържало задължение за
включване на погасителен план, включващ размер, брой и периодичност на
вноските. Видно от договора за кредит, страните уговорили еднократно връщане
на заемните средства, т.е. очевидно било, че била уговорена една вноска. Нейният
размер, както изрично било уговорено, била цялата дължима сума, а именно
420,48 лева, като бил посочен и падежът на тази еднократна вноска. Посочване на
твърдяната в исковата молба последователност и разпределение на вноските било
обективно невъзможно в процесния случай, доколкото това изискване
съществувало, когато вноските били поне две на брой. Същото се отнасяло и до
посочване на дължими суми при различни лихвени проценти, доколкото не било
налице променлив лихвен процент, а и погасителната вноска била една
единствена. Що се отнасяло за т.нар. „такса гарант", същата въобще не се дължала
на „Фератум България" ЕООД, поради което нямало как да бъде посочена в
погасителен план, нито представлявала главница или лихва.
Ищецът твърдял, че бил нарушен чл. 11, т. 10 от ЗПК, което също молят да
се приеме за неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК в
договора за кредит следвало да бъде посочен ГПР, както и общия размер на
дължимата сума от потребителя към кредитодателя. Формирането на ГПР било
императивно установено, като същият се изчислявал съгласно посочената в
Приложение №1 към ЗПК формула. Законът не поставял условие да бъде
включена тази формула в договора за кредит, а само изчисленият съгласно
нейните правила ГПР, съответно сумата по договора за кредит, която
8
потребителят се задължавал да заплати. Формулата за изчисление на ГПР
включвала като елементи при изчисляване единствено главница, лихви, разходи
по кредита, погасителни вноски.
Съгласно § 1 от ДР на ЗПК общите разходи по кредита включват
известните на кредитодателя суми по допълнителни услуги, чието сключване е
задължително условие за отпускане на кредита. Обратно на твърдяното в исковата
молба, ищецът можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини,
включително с поръчителство от избрани от него физически лица. Следователно,
сключване на договор за поръчителство с „Фератум Банк" (***), не било
задължително условие при отпускане на кредита. Кредитодателят не само не бил
длъжен да включи сумата, уговорена между потребителя и трето лице в договора
за поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно § 1 от ДР на ЗПК нямал право на
това. В допълнение следвало да се посочи, че тази сума не била известна на
кредитодателя преди кредитоискателят да избере начин на обезпечаване на
отпуснатия кредит, т.е. отново не отговарял на предпоставките за включване в
общите разходи по кредита по смисъла на nap. 1 от ДР на ЗПК, а и с оглед
житейската и правна логика. Едва след като кредитоискателят направел своя избор
и единствено в случай, че бил избрал обезпечение, предоставено от „Фератум
Банк", дължимото от него възнаграждение по договора за гаранция ставало
известно на кредитодателя. Включване на клаузата за обезпечение чрез Фератум
Банк (***) в чл. 5 от Договора за кредит било следствие от направения от ищеца
избор в рамките на преддоговорните отношения между страните. Именно след
този избор бил изготвен договора, в чиито чл. 5 бил отразен начина на
обезпечаване задължението на ищеца.
Ищецът избрал да кандидатства за кредит с опцията задължението му за
връщане на отпуснатия кредит да бъде обезпечена по определен начин, който
избор бил отразен в предложения му договор. Това обаче не означавало, че
кредитодателят имал информация относно условията, при които ищецът и третото
лице (поръчител), щели да постигнат споразумение, съответно не било ясно
уговореното между тях възнаграждение. Договорът за гаранция бил възмездна
услуга, предоставяна от лице, различно от кредитодателя. Ако
кредитополучателят изберял да сключи договор за гаранция с гарант, предложен
от кредитодателя, този разход не се включвал в ГПР по кредита, тъй като не
влизал в общия разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона за потребителския
кредит. Посочената разпоредба се обхващала именно услуги, предоставяни от
трето лице Фератум Банк (***), която била с незадължителен характер по смисъла
на закона.
Твърдението на ищеца, че сключването на договор за гаранция с Фератум
9
Банк (***) имало за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по
кредита, било напълно неоснователно. Необходимостта от обезпечение за
кредитора се явявала следствие на извършваната от него оценка на
кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите били
длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и имали за цел да
гарантира финансовия риск, който „Фератум България" ЕООД носел от
възможността да има неизпълнение от страна на ищеца. Ответникът имал интерес
от получаването на обезпечение именно, за да си гарантира, че нямало да търпи
вреди от неплатежоспособността на длъжника. По тази причина считат за
неоснователни твърденията на ищеца, че договарянето на обезпечение било
незаконосъобразно. Ответникът предоставил цялата законово необходима
информация във връзка с размера на ГПР, както и начина на неговото формиране.
Съгласно чл. 5 от ЗПК, преди потребителят да бил обвързан от предложение или
от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставял
своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази
информация се предоставяла във формата на СЕФ за предоставяне на информация
за потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ бил
предоставен на електронната поща на ищеца при кандидатстването за кредита, с
който се бил запознал. Предвидените разходи в СЕФ били включени в
последствие по ясен и разбираем за ищеца начин и в договора за кредит. В чл. 3 от
договора за кредит ясно бил посочен общата сума, която следвало да бъде върната
от ищеца, съответно по пера - главница и лихва. Следователно, за ищеца била
налична и индивидуално уговорена всяка една сума, която той следвало да върне с
оглед на сключения от него договор за кредит, като тези стойности били на
разположение на ищеца през целия процес на кандидатстването, а именно: 1. При
попълването на електронния формуляр на интернет страницата на ответника за
отпускането на кредит; 2. Чрез предоставения СЕФ на електронната поща на
ищеца след подаване на заявката за кредит; 3. Чрез предоставения проект на
договор за кредит, който бил надлежно одобрен от ищеца с изпращането на код за
потвърждение в този смисъл.
Кредитополучателят бил уведомен за това свое задължение преди да бил
взел решение за сключването на договора и можел да направи свободна и
самостоятелна преценка дали бил в състояния да изпълни това изискване на
кредитополучателя или не. След като кредитополучателят бил уведомен
предварително за това изискване на кредитора, той разполагал с достатъчно време
да прецени кое от обезпеченията можел да предостави и с оглед на предоставената
му информация за дължимите суми, да сключи договора за кредит съгласно своя
избор. Посоченият ГПР в договора за кредит бил в съответствие с чл. 19, ал. 4
10
ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за
предоставената от „Фератум Банк“ (***) услуга за гаранция, от своя страна, не се
включвало в размера на ГПР, тъй като не била задължителна за сключването на
договора за кредит. Твърденията на ищеца, че бил принуден да сключи договор за
гаранция с „Фератум Банк“ не отговаряло на обективната действителност.
Нещо повече ищецът разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което
той имал субективно, потестативното право да се откаже от сключения договор за
потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му без да дава обяснения
за това и без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово право било
предвидено и в чл. 9 от Договора. Дори да се приеме, че ищецът узнал едва след
сключването на договора за кредит (въпреки неколкократно предоставяната
информация), че трябвало да обезпечи кредита, използвайки допълнителна и
незадължителна възмездна услуга, той имал на разположение 14 дни, в които да
вземе решение за отказване от договора без да дължи обезщетения или неустойки.
Той не бил упражнил това свое право. След като не бил упражнил правото си да се
откаже от договора в предвидения в закона срок можело да се направи
обоснованото предположение, че той разбрал и приел смята клаузата на чл. 5 от
Договора за кредит.
Относно правото на избор от страна на потребителя спрямо начина на
обезпечаване на задължението за връщане на кредитните средства. Не било
основателно твърдението, че предоставяне на поръчителство от „Фератум Банк
(***)“ било условие за сключване на договор за кредит. Напротив, при
кандидатстване, всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото
производство, можел да избере да сключи договор за гаранция с гарант
(поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита,
или да посочи поръчител, избран от него. Сключването на договор за гаранция от
Кредитополучателя не било задължително условие за сключването на договор за
кредит и не увеличавало възможностите на Кредитополучателя за отпускане на
кредит в желания от него размер и при предлаганите от Кредитора условия.
Неоснователно било становището на ищеца, че сключването на договор за кредит
било обусловено от сключване на договор за гаранция и същото било вменено
като задължение на потребителя. Видно от Приложение № 5 към настоящия
отговор - извлечение от интернет страницата на „Фератум България" ЕООД
потребителят можел да избере какво обезпечение да предостави - поръчител,
който сам той избрал или „Фератум Банк (***)“ -дружество партньор на
ответника. Избраната възможност залягала в процесния чл. 5 на договора за
кредит, който се генерирал автоматично въз основа на избора, който потребителя
направил при подаването на заявка за кредит - т.е. същата уговорка се явявала
11
индивидуално договорена по избор на потребителя. Ако ищецът бил избрал личен
гарант, то клаузата на договора щяла да гласи: „Кредитът се обезпечава с
Поръчителство предоставено от три имена в полза на Дружеството...".
Следователно ищецът сам избрал в електронния формуляр като обезпечение
поръчителство от „Фератум Банк (***)“ и след като се запознал с дължимите от
него такси по Договора за гаранция, подал заявлението за сключване на договор за
потребителски кредит. След това, ищецът получил по e-mail преддоговорна
информация, в която било посочено изрично, че за сключването на договора за
кредит ответникът изисквал от ищеца да обезпечи задълженията си чрез
поръчителство, заедно с проекти на договора за кредит. Отделно потребителят
получавал по електронна поща и цялата документация от „Фератум Банк (***)“, а
именно договор за гаранция и прилежащите му документи. Ищецът, след като
първо сам посочил „Фератум Банк (***)“ като поръчител и получил
информацията, съответно проектите на договорите, потвърдил изрично чрез CMC,
че желаел да сключи договора за потребителски кредит при посочените условия. С
оглед изложеното не била налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68е от ЗЗП. По никакъв начин и с нито едно от
действията си, ответникът не бил въвел в заблуждаване ищеца относно условията
по сключване на договора за кредит, възможността за избор на гарант (лично
избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. При
всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит, ищецът бил
информиран изцяло относно последиците от неговия избор, като дори били
посочени сумите, които той би дължал спрямо Фератум Банк (***), ако изберял
дружеството за поръчител и сключел договор за гаранция с него.
Напълно неоснователни били твърденията, че било налице нарушение на
чл. 143 от ЗЗП. Клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит ясно посочвала
избраната от самия ищец опция за поръчител, като дори на този етап същият не
бил задължен да сключи договора. Видно от представения с отговора СЕФ, в него
отново ясно и недвусмислено били посочени възможностите за обезпечаване на
кредита, съответно икономическите последици за ищеца, ако изберял
поръчителство чрез сключване на договор за гаранция с „Фератум Банк (***)“.
Дължимите към „Фератум Банк (***)“ суми били описани подробно и в договора
за гаранция, който ищецът доброволно бил сключил.
По евентуалните искове, с които се претендирала нищожност на чл. 5 от
договора за кредит посочва, че напълно неоснователно било твърдението на
ищеца за нищожност на клаузата, съдържаща се в чл. 5 от договора поради
противоречие с добрите нрави. Съгласно чл. 9 от ЗЗД свободата на договаряне се
ограничавала от изискването да бъдат спазвани добрите нрави, които в правната
теория се възприемали като морално-етични възгледи и правила на поведение,
12
възприети от по-голямата част от обществото. Уговарянето на неустойка при
неизпълнение на съществено договорно задължение, поето доброволно от едната
страна, не нарушавало добрите нрави, особено при условията на пазарна
икономика. Неоснователно било твърдението, че клаузата на чл. 5 от договора за
кредит не била уговорена индивидуално, съответно било налице нарушение на чл.
146 от ЗЗП. Индивидуалният избор на ищеца при заявяване на процесния кредит
довел до включване в договора на задължение за обезпечаване на отпуснатата
сума чрез поръчителство от „Фератум Банк (***)“. Напълно невярно било
твърдението, че договорът за кредит не можел да бъде сключен без
обезпечаването му чрез поръчителство от горепосоченото юридическо лице.
Не било налице и заобикаляне на закона, тъй като дължимото на трето лице
възнаграждение, не следвало да се включи при изчисляване размера на ГПР. С
оглед изложеното и доколкото не било налице разминаване между посочения в
договора ГПР и този, действително дължим от страна на ищеца, молят съда да
приеме изложените от ищеца твърдения за неоснователни. Молят съда да
отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендират разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Не се спори между страните и от събраните по делото доказателства се
установява, че на 12.01.2022г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № 1110443, по силата на който ответното дружество
предоставило на ищцата сумата 6000лв. срещу насрещното задължение на ищцата
– заемател да върне сумата от общо 8100 лв. на 18 вноски. От приложения договор
се установява, че падежът на първата погасителна вноска е на 11.02.2022 г. В
договора е уговорен годишен лихвен процент от 35 % и годишен процент на
разходите 49,66 %.
В клаузата на чл. 5 от договора страните са уговорили, че договорът за
кредит ще бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от Feratum bank в полза
на дружеството. Посочено е, че с подписването на договора за кредит
кредитополучателят удостоверил, че е получил от заемодателя изцяло и в брой
заемната сума, за което не се спори между страните по делото.
От представения от ищцата договор за гаранция (поръчителство), сключен
между Фератум банк p. l. c., със седалище и адрес на управление в *** и ищцата е
видно, че гарантът предоставя гаранция, като се задължава да обезпечи
изпълнение на задълженията, произтичащи от договора за потребителски кредит,
включително общите условия, които били неразделна част от договора. За
предоставяне на гаранция (поръчителство) клиентът заплащал сумата 5940 лв. на
18 месечни вноски с дата на първото плащане 11.02.2022г. и краен срок на
13
издължаване на таксата 06.07.2023г.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10,
ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1
ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали
сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само
постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен,
като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане
на дадената сума – в същата валута и размер. Ищцата има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което
при сключване на договора за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност. Като потребител ищцата разполага
със защита по глава шеста от ЗЗП, за която съдът следи служебно.
По отношение на действителността на договорите за потребителски
кредити, приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК. Процесният
договор за кредит съдържа изискуемите от закона реквизити. Кредиторът е
предоставил преддоговорна информация, в която са посочени основните
параметри и условия по кредита. Посочен е общият размер на кредита и условията
за усвояването му, фиксиран лихвен процент, условията за прилагането му и
годишният процент на разходите по кредита. В представеното Приложение № 1 са
посочени също размер, брой и падеж на погасителните вноски на задължението.
Ищцата е информирана за правото да получи от кредитодателя информация за
извършените предстоящи плащания, както и за оставащите дължимите суми при
предсрочно погасяване на главницата, за правото й да се откаже от договора и
срока, в който може да бъде упражнено. Договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. В настоящия случай
това е сторено, доколкото в случая е посочен общо годишен лихвен процент и
срок на договора. На следващо място, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, където
нормативно е предвиден начин на формиране на годишния процент на разходите
по кредита, в него следва да се включат разходите по сключения от ищцата с
дружеството – гарант договор за гаранция /поръчителство/. След като съгласно чл.
5 от договора за кредит усвояването на сумата по кредита е било обусловено от
предоставяне на поръчителство от „Фератум Банк“, вследствие на което между
14
ищцата и това дружество е сключен договор за гаранция срещу уговорено
възнаграждение. Договореното възнаграждение на гаранта следва да се включи
като компонент на ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената
дефиниция в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК за общ разход, т.е. всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски
клаузи и условия. Несъмнено заплащането от ищцата на възнаграждение за
поемане на поръчителство от Feratum bank представлява допълнителна услуга,
която произтича от договора за кредит и която е задължително условие за
усвояване на главницата. От страна на търговеца е приложена заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т. 4 от ЗЗП, като в т. 3 от
договора е посочена обща сума, дължима от ищцата, без в нея да е включено
възнаграждението на поръчителя и стойността му не е включена при изчисляване
на ГПР. Кредиторът е действал в противоречие с принципа на добросъвестността,
като не е предоставил коректна информация относно общия размер на кредита на
потребителя, който бил лишен от възможността да разбере икономическите
последици от сделката и да вземе информирано решение дали да сключи договора
за кредит.
Доколкото сключването на договора за потребителски кредит, влизането му
в сила и предоставянето на заемната сума от кредитора на кредитополучателя е
било обусловено от одобряване на подаденото заявление, а предпоставка за
одобряването му е предоставеното от ищцата обезпечение, не би могло да се
приеме, че кредиторът не е знаел за сключения договор за гаранция. Посоченият
от ответното дружество поръчител е финансова институция, свързана с кредитора.
Очевидно е формиран бизнес модел за разделяне на приходите от кредита между
две свързани юридически лица с цел да се заобиколи изискването на чл. 19, ал. 1
ЗПК в размера на годишния процент на разходите да се включат и тези разходи,
към който те несъмнено се отнасят. Целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК е потребителят
да получи пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва
да стори във връзка с кредита, като изискванията на посочената разпоредба в
конкретният случай не са били изпълнени от кредитора. Поради което доколкото в
уговорения ГПР не са били включени всички действителни разходи, съдът
намира, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.
15
10 ЗПК и договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.
22 от ЗПК. Съгласно чл. 23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят дължи връщане на чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Наличието на
нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент на договора за кредит
неизбежно води до недействителност на цялото договорно правоотношение
поради противоречие със закона. При изложените съображения предявеният от
ищцата против ответното дружество иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване на договора за потребителски кредит за нищожен като
противоречащ на закона се явява основателен и следва да бъде
уважен. С оглед уважаването на главният иск, съдът не дължи произнасяне по
отношение на предявения в условията на евентуалност такъв относно
нищожността на клаузата на чл. 5 от договора за потребителски кредит.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък по
чл. 80 от ГПК в размер на 324 лв. за платена държавна такса.
В производството по делото ищцата е била представлявана на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Поради което в полза на упълномощения
адвокат следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1110 лв.
съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, действаща към датата на
постановяване на настоящото решение.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22
от ЗПК по предявения иск от В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** против
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. ***, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. Договор за потребителски кредит
№ 1110443/ 12.01.2022г.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. ***, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. ДА ЗАПЛАТИ на
В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** СУМАТА 324 (триста двадесет и
четири) лв. – разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
16
управление гр. София, ул. ***, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат М. В. М. от АК – Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив, бул. ***
СУМАТА 1100 (хиляда сто и десет) лв. – възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
17