РЕШЕНИЕ
№
гр. Русе,21.07.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд -
Русе, V-ти състав, в
публично заседание на 23 юни през две хиляди и двадесет и втора година, в
състав:
СЪДИЯ:
ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
при
секретаря БИСЕРКА ВАСИЛЕВА като
разгледа докладваното от съдия ВЪРБАНОВА адм. дело № 156 по описа за 2022 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на К.Ф.М. *** срещу Решение № 1040-17-24/25.03.2022
г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане №
171-00-1518-3/04.02.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с
което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица по чл. 54а КСО. В жалбата са наведени основания за
незаконосъобразност на оспорения акт и потвърденото с него разпореждане поради
нарушение на материалния закон. Претендира се отмяна на акта, както и присъждане
на направените разноски.
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – юрисконсулт, поддържа становище за неоснователност
на жалбата. Претендира присъждане на разноски.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК,
административният съд приема за установено следното:
Със заявление вх. № 3068/06.07.2021
г. по описа на Дирекция „Бюро по труда“, съответно вх.№ 171-00-1518/06.07.2021
г. по описа на ТП на НОИ - Русе (л. 40 от преписката) жалбоподателят К.М. е
поискал отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). В заявлението М.
посочва, че за периода от 27.02.2014 г. до 05.07.2021 г. е упражнявал трудова
дейност в друга държава – Испания, като не получава парично обезщетение за
безработица в друга държава. Към това заявление М. е подал и декларация относно
определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент
(ЕО) № 883/2004 (л. 41 от преписката), в която е посочил като последен период
на заетост периода от 09.10.2017 г. до 05.07.2021 г. в Испания, където е
работил като наето лице. Декларирал е още, че през периода на тази последна
заетост съпругата му е живяла в държавата по заетостта, т.е. в Испания, а
преобладаващата част от роднините й са живели в България. На последно място М.
е посочил в декларацията, че не притежава собствено жилище в България;
преобладаващата част от социалните му контакти са в България и възнамерява да
се установи трайно в България. За потвърждаване на положения от жалбоподателя
труд и получено възнаграждение в Испания, М. представил множество документи (л.
43-52 от преписката) и подал заявление за установяване на осигурителни периоди
в друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 (л. 42 от преписката), в което
описал по периоди заетостта си на територията на Испания.
По делото няма спор, че М. се е
регистрирал в като безработен в Агенцията по заетостта веднага след завръщането
си в България на 06.07.2021 г. едновременно с подаване на заявлението за
отпускане на паричното обезщетение за безработица.
С
разпореждане № 171-00-1518-1/13.07.2021 г. на ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ – Русе (л. 37 от преписката) на основание чл. 54г,
ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично обезщетение за безработица
на жалбоподателя е спряно с мотив, че поради упражняване на трудова дейност в
друга държава членка на ЕС се изчаква получаване на СЕД Н006, СЕД U002 и СЕД U004 от чужда осигурителна институция.
По административната преписка липсват данни за получаване на СЕД U002 и СЕД U004. Във връзка с уточняване на
държавата по постоянно пребиваване на жалбоподателя от испанската компетентна
институция е предоставена информация със структуриран електронен документ (СЕД)
H006, получен чрез
системата за електронен обмен на данни между държавите-членки на ЕС (л. 30-32
от преписката). В документа компетентната институция на Испания е удостоверила,
че жалбоподателят е живял на адрес в гр. Мадрид, Испания, като видът на адреса
е определен от компетентната институция на Испания като „държава на
пребиваване“. Като допълнителна информация е посочено, че предвид заетостта на
лицето от 27.10.2014 г. в Мадрид, испанската компетентна институция приема, че
лицето живее в Мадрид още от тази дата (поисканата информация от страна на ТП
на НОИ – Русе е само по отношение на периода на последната заетост). Формулярът
не съдържа информация за семейното положение на жалбоподателя за времето на
пребиваването му в Испания, но по делото не е спорно, че М. е живял в Испания със
съпругата и родителите си. Последното обстоятелство се установява от разпита на
съпругата му Й.Б. Мемхедова, която посочва, че жалбоподателят живее в Испания
заедно с родителите си от 18-годишна възраст и работи там от 19-годишен. След
запознанството си по интернет свидетелката се е преместила да живее при
жалбоподателя в Испания като са се завърнали за кратко в България, за да
направят сватба и след това са се завръщали за кратки периоди, за да може
свидетелката да се види с родителите си. През 2021 г. са били освободени от
работа заради КОВИД кризата и тогава са се завърнали за постоянно в България
като свидетелката се е записала за студентка в Русенския университет, а
по-късно жалбоподателят е започнал и работа в България.
На 03.02.2022 г. е издадено
Разпореждане № 171-00-1518-2, с което ръководителят на осигуряването за
безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил производството по
заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ с мотива, че е получен по
електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС СЕД
Н006, издаден от компетентната институция на Испания. Последвало издаване на
Разпореждане № 171-00-1518-3/04.02.2022 г., с което на основание чл.54ж, ал. 1
и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО)
883/2004 е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на К.Ф.М.. В мотивите на
разпореждането е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент
(ЕО) 883/2004 българската институция не е компетентна да предостави парично
обезщетение за безработица по българското законодателство, тъй като
пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на
социалната сигурност е държавата по последна заетост – Испания. Това
обстоятелство според административния орган се установява от получения структуриран
електронен документ (СЕД) Н006 (Отговор на искането за информация за
пребиваване – чл. 11 и чл. 20 от Регламент № 987/2009), издаден от
компетентната институция на Испания, в който се съобщава, че за М. Испания е
държава на пребиваване през периодите на заетост там. Разпореждането е оспорено
от М. пред директора на ТП на НОИ – Русе. Възраженията на жалбоподателя се
основават на твърдението, че същият само временно е пребивавал в Испания, а
ръководителят на осигуряването за безработица неправилно е тълкувал и приложил
понятията „пребиваване“ и „престой“ по смисъла на европейските регламенти.
Жалбоподателят е посочил, че в България живеят роднините му и съпругата му,
която продължава обучението си във висше учебно заведение. Семейството живее в
жилище на родителите на жалбоподателя, който е закупил МПС в България и редовно
заплаща застраховки и данъци и дори е започнал работа в България, с което безспорно
е демонстрирал избраното он него място на пребиваване.
В хода на производството пред
горестоящия орган е изискана информация от ТД на НАП – Варна, офис Русе (л. 23
от преписката) дали М. е плащал данъци в Република България върху доходите си от
последната заетост в Испания за периода 24.10.2014 г. – 05.07.2021 г. В отговор
приходната администрация посочва, че М. не е подавал годишни данъчни декларации
по чл. 50 от ЗДДФЛ за съответните периоди (л. 24 от преписката). Изискана е
също така информация от ОДМВР – Русе за влизане и излизане в/от България на М. и
съпругата му, като и членовете на тяхното семейство за времето на заетостта му
в Испания от 27.04.2014 г. до датата на искането за информация (л. 25 от
преписката). От предоставената информация се установява, че за времето от 27.04.2014
г. до 04.03.2022 г. М. и съпругата му са се завръщали в България три пъти .
през 2015 г. за 12 дни, през 2019 г. – за един месец и през 2021 при
окончателното им завръщане. Родителите на М. са пътували с него през 2015 г. и
през месец август 2021 г.
Горестоящият орган се е произнесъл с
обжалваното в настоящото производство Решение № 1040-17-24/25.03.2022 г., с
което е отхвърлил жалбата на М.. Мотивите, с които горестоящият орган е
отхвърлил жалбата и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за отказ да
бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на тълкуване на
разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл. 11, § 1 и
2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във връзка с
данните от получения от испанската институция СЕД Н006 и данните за липса на
плащани данъци в Република България, както и за времето на завръщане на
жалбоподателя в България. Административният орган приема, че в конкретния
случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване на жалбоподателя
съвпадат и това е Испания, както и че завръщането на М. в България не
представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна на пребиваването
след приключване на заетостта в Испания, поради което компетентна по отношение
на паричното обезщетение за безработица се явява именно тази държава.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателя чрез представляващия го адвокат Б. на 30.03.2022
г., видно от известие за доставяне на л. 4 от преписката, след което на 06.04.2021
г. М., чрез адвоката си, подал жалба по пощата чрез административния орган до
настоящия съд. Наведените в жалбата възражения са свързани със същите
твърдения, каквито са поддържани и пред ответния административен орган.
От така установеното
фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е
насочена срещу годен за оспорване акт
съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Оспореното решение е издадено от
материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО). Спазена е
предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК,
вкл. фактически и правни основания. При издаването му са спазени
административно производствените правила. Не се установява и нарушение на
закона, като относимите материалноправни норми са тълкувани и приложени
правилно към конкретния случай.
По делото няма спор по
фактите.
Спорът е от правен характер и се свежда до определяне на това коя
е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след
като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Испания.
Безспорно Република България като държава – членка на ЕС е обвързана
от европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези
общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният
обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда,
че настоящият регламент
се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци,
които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че К.М. е гражданин на Република България и
е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден
в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че
лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на
една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в
самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство,
валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11,
§ 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица,
каквато е била настоящата жалбоподателка и това правило гласи, че спрямо лице,
осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на
обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
Във
връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Това е и основният въпрос разгледан от ответния административен
орган в проведеното пред него административно производство. Относно първото
понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето
осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Испания. За
определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни
съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в
чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“
означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието
„престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“).
От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени
в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен
регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от
Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в
становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне
на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
В
съответствие с цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото
доказателства, настоящият съд намира, че в периода на последната заетост на
жалбоподателя в Испания това е била и държавата й по пребиваване, както
правилно е приел и административния орган. За да достигне до този извод съдът
отчита следните обстоятелства: Жалбоподателят е живял в Испания за дълъг период
от време, заедно със семейството си – родители и съпруга, като е осъществявал и
трудова дейност. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване в тази
държава. Фактът, че останалите роднини на жалбоподателя се намират в България
не променя извода, че неговото обичайно пребиваване до 2021 г. е в Испания.
Действително, след месец юли 2021 г. жалбоподателят е променил своето обичайно
пребиваване като се е завърнал дълготрайно в България. За това сочат данните относно
неговата трудова заетост след завръщане в България, както и факта, че е заживял
със семейството си в България. В този смисъл е и попълнената от жалбоподателя
декларация пред административния орган, с която М. е изявил намерението си да
се установи в България.
Казаното
може да се обобщи по следния начин: До м. юли 2021 г. М. е бил с място на
обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 в Испания, а след
това в България.
При
тези данни не може да се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65,
§ 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на
обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна
по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по
пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно
безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно
заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка
(в случая компетентната държава е Испания) и да продължава да пребивава в тази
различна държава-членка или да се е завърнало в нея. По настоящия казус както
вече бе изяснено по-горе, по време на последната си трудова заетост
жалбоподателят е пребивавал в Испания, а не в държава-членка, различна от
компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма. При това
положение, както е посочил и административния орган, не може да се приеме, че
завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал в държаната си по
пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на
заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по
пребиваване. С оглед на това обосновано е прието от ответника, че в случая
приложение намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004,
а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат
право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга държава-членка
като се поставят на разположение на службите по заетостта на тази друга държава-членка.
Напълно
обосновано в решението си директорът на ТП на НОИ – Русе се е позовал и на изложените
съображения на Административната комисия за координация на системите за
социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според което не би
било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“
се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде
разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна
дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и
са оставили семействата си в държавата си на произход.
Следователно, в оспорваното решение и в потвърденото с него
разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004,
ответникът е приел, че не българската държава е държавата на пребиваване на К.Ф.М.
и от там, че българската институция не е компетентна да й предостави парично
обезщетение за безработица. Съдът не споделя доводът на жалбоподателя, че
европейските правила за координация в областта на социалната сигурност
гарантират изплащането на исканото от него обезщетение едва ли не от която и да
е държава-членка на Европейския съюз . Точно обратното, приложимите регламенти
уреждат точно правилата, по които лицата могат да упражнят правата си, като
гарантира възможността им да получат обезщетение от компетентната за това
институция отчитайки правото им на свободно движение в рамките на Съюза, но и
при разграничаване на случаите на промяна на пребиваването и на завръщане в
мястото на обичайно пребиваване.
По изложените съображения
съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ – Русе, с което
е отхвърлена жалбата на К.М. срещу Разпореждане № 171-00-1518-3 от 04.02.2022
г. и същото е потвърдено, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
При
този изход на спора на основание чл. 143, ал. 1 от АПК вр. чл. 24
от Наредбата за заплащане на правната помощ, жалбоподателят дължи заплащането
на ответната страна на 100 лв., представляващи своевременно заявена претенция
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл.
172, ал. 2, пр. последно от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на К.Ф.М. *** срещу Решение № 1040-17-24/25.03.2022
г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане №
171-00-1518-3/04.02.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с
което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица по чл. 54а КСО.
ОСЪЖДА К.Ф.М. ***, ЕГН ********** да заплати на Националния осигурителен
институт гр. София, сумата от 100 (сто) лева, представляващи разноски по
делото.
Решението на основание чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: