№ 1349
гр. София, 07.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100512174 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.06.2021 год., постановено по гр.дело №64264/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 53 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ЗК
„Л.И.“ АД иск с правно основание чл. 410 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 252 лв., представляваща заплатено застрахователно
обезщетение по застраховка „Автокаско“ за вредите, причинени на лек автомобил „БМВ 320
Д“ с рег.№******* от пътнотранспортно произшествие /ПТП/ на 24.07.2016 год.,
изразяващо се в попадане на автомобила в дупка, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.12.2020 год. до окончателното й
изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№47818/2020 год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в, като ответникът е осъден да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 425 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Агенция „П.И.”. Жалбоподателят поддържа, че СРС не се бил
произнесъл по възражението му за давност /чл. 110 ЗЗД/. Представеният по делото протокол
за ПТП не отговарял на изискванията на чл. 179 вр. с чл. 183 ГПК, тъй като бил непълен,
неточен и противоречив и следвало да бъде изключен от доказателствата по делото. Същият
не се ползвал с доказателствена сила относно самия механизъм на ПТП, тъй като последното
не било настъпило в присъствието на неговия съставител. В протокола не бил описан и
размера на препятствието, причина за настъпване на застрахователното събитие. Вещото
1
лице по съдебната автотехническа експертиза било посочило, че липсват данни за
физическите характеристики та евентуалното препятствие. Представения от ищеца частен
документ – уведомление за настъпило застрахователно събитие, не се ползвал с обвързваща
съда доказателствена сила. Посоченото в протокола за ПТП евентуално препятствие –
необезопасена дупка, не представлявало предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2
ЗДвП. Същото нито било очевидно, нито могло да бъде обозначено и не ставало ясно как
било повлияло за реализацията на ПТП. Не бил изготвен снимков материал от
длъжностното лице, изготвило протокола за ПТП. В този смисъл не било налице
противоправно поведение на служители на ответника. Не била установена скоростта, с
която се движил водачът на процесното превозно средство – виж чл. 20, ал. 2 ЗДвП.
Заключението на вещото лице не можело да служи като доказателство за механизма на ПТП
и наличието на причинно-следствена връзка. Описаната щета била с възможен механизъм на
ПТП от бордюр или друга твърда неравност, по-висока от терена. Не било ясно дали имало
други превозни средства, които да са възпрепятствали заобикалянето на препятствието от
страна на водача на процесния автомобил. На следващо място сочи, че застрахователната
полица не съдържала всички изискуеми от закона реквизити. Липсвали доказателства, че
водачът на превозното средство не е бил под въздействието на упойващи вещества. Не били
попълнени задължителни реквизити на доклада по щета, като не бил положен подпис,
нямало становище на юрисконсулт по основанието за плащане, както и негов подпис.
Нямало подпис на управителя на ищцовото дружество, на експерт/главен експерт/директор
КСУР, като част от завършването на процедурата. Нямало основание за изплащане на
застрахователно обезщетение от страна на ищеца, тъй като бил налице изключен риск по
смисъла раздел IХ от Общите условия на ищеца – т. 26, т. 26.3, т. 27, т. 27.6, т. 27.8, т. 27.19.
В този смисъл не били налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника
по чл. 49 ЗЗД. Освен това водачът на процесния автомобил бил съпричинил вредоносния
резултат. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а искът –
отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата ЗК „Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил уважил предявения иск,
предвид събраните по делото доказателства, които били преценени в съвкупност.
Законосъобразни били изводите, че отговорен за поддръжката на процесния участък от
пътната мрежа е ответникът и виновното бездействие на негови служители било довело до
настъпването на вредоносния резултат. Несъмнено било установено, че ответникът не бил
изпълнил вменените му задължения за поддръжка на пътя и настъпилото ПТП било в пряка
причинно-следствена връзка с това неизпълнение. Протоколът за ПТП представлявал
официален свидетелстващ документ за всички факти и обстоятелства, възприети от
длъжностното лице в рамките на неговата компетентност и като такъв следвало да бъде
кредитиран, както бил и приел и СРС. Следвало да се има предвид обстоятелството, че
процесното ПТП било посетено на място от компетентните органи на Пътна полиция и те
непосредствено били възприели фактите и обстоятелствата около настъпването на
2
произшествието. Въз основа на заключението по съдебната автотехническа експертиза,
което не било оспорено от страните, били доказани механизма на ПТП, както и причинно-
следствената връзка между произшествието и щетите по автомобила. Претендира и
присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 410,
ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1
ЗЗД е обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието
на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и
застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от
страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези вреди да са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа; вредите да са
причинени вследствие противоправно деяние при или по повод на възложената работа;
причинителят да е действал виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното
ПТП, в резултат на което на застрахования автомобил са били нанесени твърдените
имуществени вреди, в т.ч. с неговия механизъм, както и дали е настъпило покрито от
застрахователния договор събитие и съответно ищецът е бил в риск.
В производството по чл. 410, ал. 1 КЗ ответникът е трето лице по отношение на
застрахователното правоотношение и той би могъл да противопостави на застрахователя
всички свои възражения, които има срещу застрахования. Той разполага с възможността да
направи възражения, които се основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата
на валиден застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени
в чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ – виж Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС по т. д. № 667/2009
год., І т. о., ТК.
Установено е по делото, че на 14.09.2015 год. между ищеца, като застраховател и К.И.
К., като застрахован, бил сключен договор за имуществено застраховане „Каско“, с обект
лек автомобил „БМВ 320 Д“ с рег.№******* /собственост на застрахования – видно от
3
свидетелство за регистрация – част ІІ/ и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на
21.09.2015 год. до 24.00 ч. на 20.09.2016 год. – за този договор е предвидена писмена форма
за действителност, която е спазена, а доколкото е сключен във формата на застрахователна
полица, същата съдържа всички необходими задължителни законоустановени реквизити
/виж чл. 184, ал. 3 КЗ /отм.//. Процесният автомобил е бил огледан и заснет от
застрахователя и договорът е влязъл в сила. Застрахованият заплатил първата вноска от
уговорената застрахователна премия. Несъмнено е също така, че съществувалия между
страните договор за застраховка е включвал и обезщетяване при настъпването на щети на
застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие – виж раздел ІІI на
Общите условия на ищеца за застраховане на сухопътни превозни средства, без релсови
превозни средства.
На следващо място въззивният съд намира, че съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т.
3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство, който е участник в ПТП е длъжен, когато при
произшествието са причинени само имуществени вреди да окаже съдействие за
установяване на вредите от произшествието. Когато между участниците в произшествието
има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в
двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно уведомяват съответната служба за
контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б.
„б” от закона/, а когато такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в
произшествието, те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на
вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват
дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” от закона/.
Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да посетят мястото на ПТП
в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато между участниците в произшествието
има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него, а едно от моторните превозни
средства не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му при
произшествието щети /т. 7/ и когато произшествието е с един участник и моторното
превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му
от произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294, ал. 7 КЗ /отм./ е издадена
Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерство на
вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към
Гаранционния фонд /обн., ДВ, бр. 8 от 30.01.2009 год., в сила от 30.01.2009 год./. В този
подзаконов нормативен акт са регламентирани видовете документи, които се съставят за
настъпило ПТП, а именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол
за ПТП с материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само
материални щети и между участниците в произшествието има съгласие относно
обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен
4
протокол за ПТП /приложение № 3/.
Същевременно в нормата на чл. 6, т. 4 от наредбата е указано, че не се посещават от
органите на МВР – „Пътна полиция” и не се съставят документи за повреди на МПС, които
не са причинени от друго ППС, освен когато повредите са причинени в резултат на
пътнотранспортно произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на
собствен ход.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства по делото е установено,
че на 24.07.2016 год., около 22.00 ч., в гр.София, ул.“Самоковско шосе“, на 10 км. преди
с.Кокаляне, е настъпило ПТП с участието на процесния автомобил, като службите за
контрол на МВР посетили мястото на произшествието и изготвили протокол. Последният е
официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална
доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от
длъжностното лице факти, относими към механизма на ПТП. Когато фактът съставлява
волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само
относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от
съставителя на документа. Ищецът, който претендира обезщетение за вреди, твърдейки, че е
встъпил в правата на увреденото лице, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП,
поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не
удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им
изисква специални знания, които съдът не притежава /в този смисъл Решение № 24 от
10.03.2011 год. на ВКС по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85 от 28.05.2009
год. на ВКС по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, Решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС по т.дело №
750/2011 год., II т. о., ТК и Решение № 15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013
год., I т. о., ТК/.
Видно е от направените отбелязвания в процесния протокол за ПТП от 24.07.2016 год.,
че същият е съставен от служител на ПП-РДВР-София при посещение на място и съдържа
преки възприятия на длъжностното лице, в т.ч. възпроизведени в схема, относно
състоянието на пътя, препятствията по него, разположението на лек автомобил „БМВ 320
Д“, както и видимите щети по него. В случая не е оспорена автентичността на протокола за
ПТП или удостоверителната компетентност на неговия съставител или реда, по който е
съставен протоколът. Ответникът е оспорил единствено механизма на ПТП.
В разглеждания случай настоящият съдебен състав приема, че протоколът за ПТП и
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническата експертиза, което при преценката му по реда на чл.
202 ГПК следва да бъде кредитирано, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и
причинната връзка с вредите – вещото лице е посочило, че от техническа гледна точка
щетите съответстват на твърдения от ищеца механизъм на произшествието /констатациите
на вещото лице нямат хипотетичен характер/. В този смисъл следва да се приеме, че на
24.07.2016 год., около 22.00 ч., при движение по ул.“Самоковско шосе“, в гр.София, на 10
5
км. преди с.Кокаляне, застрахованият автомобил, управляван от водача К.И. К., е
реализирал ПТП като е самокатастрофирал в необезопасена дупка на пътя, което обективно
и неизбежно е довело до увреждането му като движима вещ. Тезата на жалбоподателя
/ответника/ за друг механизъм на произшествието не се подкрепя от данните по делото.
Оплакването му, че не е установен размера на препятствието на пътното платно, е
неоснователно, тъй като при разпита си в открито съдебно заседание в
първоинстанционното производство вещото лице е посочило, че при скорост на движение
над 30 км./ч. и дълбочина на дупката от около 7-10 см. ще се получат увреждания по гумите
и джантите на превозното средство /както е и в частност/.
Неоснователно се явява и възражението на жалбоподателя, че увреждането на
автомобила в резултат на процесното ПТП не представлява застрахователно събитие,
обуславящо изплащането на застрахователно обезщетение. А в подкрепа на твърденията си,
че е налице изключен от застрахователния договор риск жалбоподателят не е ангажирал
каквито и да е данни, а доказателствената тежест в тази насока е била негова /чл. 154, ал. 1
ГПК/.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е
републикански по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата /ЗП/, поради което и с оглед
разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП, следва да се приеме, че задължен да
осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът Агенция
„П.И.”. Същият като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП чрез
своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В конкретния случай
именно бездействието на последните по изграждането, ремонта и поддържането на
процесния път е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП, поради
което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди, свързани с
неизпълнение на задълженията на неговите служители или други изпълнители.
Произходът на препятствието на пътната настилка е ирелевантен за ангажиране на
деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо и абстрактно задължение на
ответника да поддържа републиканските пътища, без значение под въздействието на какви
фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасен пътен трафик –
виж и чл. 167, ал. 1 ЗДвП.
Доказано е също така по делото, че на 13.09.2016 год. ищецът е заплатил на
застрахования /собственика на процесното превозно средство/ застрахователно обезщетение
в размер на 242 лв., за определянето на което е направил ликвидационни разходи от 10 лв.
/обстоятелства, които не са и спорни между страните/.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият /собственикът на
застрахованото МПС има срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил
обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу
деликвента.
6
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд
приема, че разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение
трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е
да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици. Обезщетението не може да
надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/
стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно
стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и
качеството, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и
други, без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от
застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ. В частност от заключението по
съдебната автотехническа експертиза се установява, че стойността на ремонта на увредения
автомобил по средни пазарни цени – с нови части, без отчитане на овехтяване, възлиза на
353.82 лв. /която сума е в по-висок размер от заплатената и претендирана от ищеца – 242
лв./, а разноските по определянето на застрахователното обезщетение по процесната
преписка по щета са в размер на 10 лв. – виж чл. 410, ал. 1 КЗ. Следователно релевираната
претенция законосъобразно е била уважена от първоинстанционния съд, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Останалите оплаквания във въззивната жалба /свързани с реквизити на изготвени от
застрахователя актове по образуваната преписка по щета/ са ирелевантни за
осъществяването на фактическия състав на претендираното регресно вземане, поради което
не следва да бъдат обсъждани.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява неоснователно. Принос по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил
механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо
е действията или бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие/. В частност по делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства, а доказателствената тежест е била на
ответника, че водачът на увредения лек автомобил е допуснал нарушение на правилата за
движение по пътищата, свързани със скоростта /както и на други правила, установени в
нормативен акт/, поради което при приложението на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, СГС е длъжен да приеме, че няма
съпричиняване на вредоносния резултат.
Неоснователно е и своевременно релевираното от ответника възражение за погасителна
давност /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/. За регресните искове на застрахователя срещу
делинквента /чл. 410, ал. 1 КЗ/ важи общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 и
сл. ЗЗД, която съответно започва да тече от момента на плащане на застрахователните
обезщетения на правоимащите лица /виж т. 14 от ППВС № 7/04.10.1978 г./. В разглеждания
7
случай, както вече бе посочено, по делото е несъмнено установено, че ищецът е изплатил
обезщетение на застрахования на 13.09.2016 год., а заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 05.10.2020 год. /чл. 422, ал. 1 ГПК/, т.е., преди
изтичането на 5-годишния давностен срок. Следователно претендираното вземане не е
погасено по давност.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с 25, ал. 1 НЗПП
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.06.2021 год., постановено по гр.дело №64264/2020
год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „П.И.”, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.*******, да заплати на ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“*******“ №67А, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8