№ 390
гр. София , 29.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Людмила Цолова
Членове:Светла Т. Станимирова
Женя Димитрова
като разгледа докладваното от Людмила Цолова Въззивно търговско дело №
20201001002152 по описа за 2020 година
за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК .
С решение №1230, постановено на 13.02.2020г. по гр.д.№17241/18г.
Софийски градски съд е осъдил Република България, представлявана от
Министъра на финансите, да заплати на основание чл.49 от ЗЗД на „Еко
Инвест 1“ ООД сумата 30 470,67 лв. , представляваща вреди от удържана на
ищеца 20% такса за производство на електрическа енергия през периода от
01.01.2014 г.-10.08.2014 г., на основание § 6 т.2 и 3 от ЗРЗДБ на РБ за 2014г., с
които са създадени: чл. 35а ал.1, 2 и 3, чл. 35б ал. 1, 2, 3 и 4, чл.35в ал.1, 2 и 3
и чл. 73 ал.1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, които са били обявени за противоконституционни
с решение № 13/31.07.2014 г. на Конституционния съд, влязло в сила на
10.08.2014 г., ведно със законната лихва и разноски.
Недоволен от така постановеното осъдително решение е останал
ответникът, който в законоустановения срок е депозирал въззивна жалба
1
срещу него с оплаквания за недопустимост и неправилност. Недопустимостта
на решението се обосновава с доводи за наличие на специален
административен ред за възстановяване на недължимо платени държавни
такси, от който ищецът не се е възползвал преди завеждането на иска.Сочи се
още, че липсва правна уредба, предвиждаща възможност за ангажиране
отговорността на Народното събрание за вреди от законодателната му
дейност, а съдът,присъждайки обезщетение за такива, е иззел функциите на
Народното събрание, възложени му с чл.22 ал.4 ЗКС, с което е нарушил
принципа за разделение на властите, както и, че липсва законодателна
възможност държавата да отговаря за вредите, причинени от дейността на
Народното събрание. Твърди се,че осъдителното решение на
първоинстанционния съд е неправилно, поради това,че държавата не би могла
да се разглежда като възложител на работа на Народното събрание или
народните представители, тъй като то е орган на държавата и се избира пряко
от народа. Неправилен, според въззивника, е изводът на съда, че е налице
противоправно бездействие от страна на Народното събрание в противовес с
изискването на чл.22 ал.4 ЗКС, тъй като посочената разпоредба не му вменява
такова абсолютно задължение, а същото е свободно да преценява дали и
какви последици са възникнали от обявените за противоконституционни
разпоредби на закона и как те да бъдат уредени. Въззивникът намира тезата
на съда,че решението на КС има правовъзстановителен ефект, за придаваща
на същото обратно действие в противоречие с разпоредбата на чл.151 ал.2
КРБ. По подробно изложени в този смисъл във въззивната жалба
съображения въззивникът прави искане първоинстанционното решение да
бъде отменено, а предявеният срещу Държавата иск – отхвърлен. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по въззивната жалба „Еко Инвест 1”ООД е оспорил
наведените в нея оплаквания и направени искания. Поддържа становище за
правилност на обжалваното съдебно решение,поради които прави искане за
потвърждаването му с присъждане на понесените пред настоящата инстанция
разноски за адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана
страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване на решението и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
2
допустима.
Софийски апелативен съд, произнасяйки се по реда на чл.269 ГПК и
като взе предвид данните по делото , констатира следното:
Ищецът „Еко Инвест 1”ООД е предявил срещу Дъпржавата,
представлявана от Министъра на финансите, иск с правно основание чл.7 КРБ
за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на
30 740,67 лв., представляващи удържана от него такса от 20% върху
произведената от него и заплатена му електрическа енергия през периода от
01.01.2014 г.-10.08.2014 г., ведно със законната лихва.При условията на
евентуалност е поискал Държавата да бъде осъдена да му заплати на
основание чл. 4 § 3 от ДЕС сумата в размер на 3111,23 лева, представляваща
удържана от дружеството такса само за периода 01.07.2014 г. - 10.08.2014 г.,
ведно със законната лихва, евентуално – същата сума – на основание чл. 55
ал.1 предл.1 ЗЗД, евентуално – същата сума – на основание чл. 59
ЗЗД. Исковете са основани на твърдения, че ищецът е производител на
електроенергия от възобновяем източник – „ВяЕЦ Селановци”, въведена в
експлоатация на 24.01.2011 г., чиято произвеждана електроенергия се
изкупувала от ЧЕЗ Електро България АД по силата на сключен с това
дружество на 28.01.2011г. договор. С § 6 т.2 и т.3 от ПЗР към Закона за
държавния бюджет на РБ за 2014г. бил изменен ЗЕВИ,като били създадени
чл. 35а ал.1, 2и 3, чл. 35б ал. 1, 2, 3 и 4, чл.35в ал.1, 2 и 3 и чл. 73, ал.1, 2, 3 и
4, с които била въведена такса за облагане приходите от електроенергия,
произведена от слънчеви и от вятърни централи в размер на 20% ,която
следвало да се удържа директно от производителите на електрическа енергия.
Твърди се от ищеца,че с решение № 13/31.07.2014г. по конституционно дело
№ 1/14г. Конституционният съд обявил така приетите норми за
противоконституционни, след което на основание чл. 22 ал.4 от ЗКС
законодателят е бил длъжен да уреди в посочения в разпоредбата срок
възникналите правни последици от прилагането на обявените за
противоконституционни норми, но това не било сторено. Като пряко
следствие от тези противоправни действие и бездействие на Народното
събрание ищецът твърди, че претърпял имуществени вреди, изразяващи се в
стойността на платената от него такса, възлизаща в общ размер 30 740, 67
лв., съгласно описани в исковата молба 8 бр. фактури. Поради това е поискал
3
да бъде обезщетен в размер на посочената сума, вено със законната лихва.
Евентуално предявените искове са обосновани с твърдения за наличие на
неоснователно обогатяване на Държавата с удържаната му от ЧЕЗ Електро
България АД такса за периода 01.07.2014г. - 10.08.2014г., която е преведена
от това дружество в държавния бюджет след решението на Конституционния
съд.
Ответникът Държавата, представлявана от Министъра на финансите, е
оспорил допустимостта на исковете,поради тяхната неподведомственост на
гражданските съдилища, както е оспорена и тяхната основателност. Позовал
се е на настъпила погасителна давност, като по подробно изложени в отговора
/аналогични на поддържаните във въззивната жалба/ съображения,е поискал
съдът да отхвърли предявените срещу него искове като му присъди
направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
За да постанови атакуваното решение съдът е приел за установени и
безспорни изложените в исковата молба обстоятелства – че ищецът е
производител на електроенергия от сочения възобновяем източник; че за
посочения период е произвел и продал на ЧЕЗ Електро България ЕАД
електроенергия, която му е била заплатена след удържането на 20% такса,
възлизаща на посочения общ размер от 30 740,68 лв.; че посочената такса е
удържана и внесена в републиканския бюджет на основание приетите с § 6 т.2
и т.3 от ПЗР към Закона за държавния бюджет на РБ за 2014г. изменения в
ЗЕВИ, със създаването на новите чл. 35а ал.1, 2и 3, чл. 35б ал. 1, 2, 3 и 4,
чл.35в ал.1, 2 и 3 и чл. 73, ал.1, 2, 3 и 4; че тези разпоредби са били обявени за
противоконституционни с решение № 13/31.07.2014г. на Конституционния
съд, влязло в сила на 10.08.2014г. Изложил е аргументи за допустимост на
главния иск за вреди, извлечени от практиката на ВКС, приемаща,че
Държавата отговаря пряко за вредите от незаконни актове или действия на
нейните органи и длъжностни лица на основание чл.7 КРБ и когато тази
отговорност не може да бъде ангажирана на основание специалния закон -
ЗОДОВ, тя са ангажира на основание общите разпоредби на ЗЗД, каквато е
чл.49. По същество е развил съображения за основателност на иска.Посочил
е, че, съгласно чл.22 ал.4 ЗКС и Правилника за организацията и дейността на
Народното събрание, възникналите от обявения за противоконституционен
закон правни последици се уреждат в срок от два месеца от влизане в сила на
4
конституционното решение от Народното събрание, което единствено е
компетентно да предприеме действие по приемане на съответната правна
уредба. Съобразил е,че действието на решението на Конституционния съд
има действие занапред, че същото не преурежда настъпили вече факти, а се
отнася до действието на правните норми, относими към тях, поради което е
приел,че това решение нито отнема, нито предоставя конкретни
права.Позовавайки се на конституционните принципи за върховенство на
Конституцията и за прякото й действие, заложени в чл.5 КРБ, съдът е
обосновал извод за латентен, непряк правовъзстановителен ефект на
конституционното решение, т.е. – без същото автоматично да предизвиква
краен резултат по отношение на заинтересованите лица, служи като правно
основание за претендиране на определени права. Изводът за косвен
правовъзстановителен ефект на решението на КС съдът е аргументирал и със
законоустановеното изискване /чл.22 ал.4 КРБ/ за законодателно уреждане на
възникналите от признатия за противоконституционен акт последици. С
оглед това и доколкото в конкретния случай Народното събрание е
бездействало да изпълни това си задължение, съдът е заключил,че е налице
правно основание ищецът да претендира обезщетение за причинените му от
това противоправно бездействие вреди, настъпили вследствие плащането на
такса въз основа на противоконституционните разпоредби.
Този краен изход на спора, постановен от първата инстанция, се споделя
изцяло и от настоящия състав на САС.
Неоснователни са развитите във въззивната жалба доводи за
недопустимост на първоинстанционния съдебен акт. Предявеният главен иск
е за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от противоправно
бездействие на държавен орган, а не такъв за връщане на даденото без
основание или на отпаднало такова. Поради това възражението за наличие на
специален административен ред за връщане на внесените от ищеца в полза на
бюджета такси, освен че е несвоевременно наведено /едва във въззивното
производство/, е и иревелантно за преценката за допустимост на така
предявения иск, тъй като подобно обстоятелство не е предпоставка за
упражняването на правото на такъв. Доколкото съществуването на евентуална
такава правна възможност за увредения би имала отношение към преценката
за настъпване на вреди в неговия патримониум, това е въпрос, който би могъл
5
да бъде разрешен само в производството по съществото на спора. Не може да
обоснове извод за недопустимост на иска и тезата за липса на правна уредба,
предвиждаща възможност за ангажиране отговорността на Народното
събрание, респ. на Държавата, за вреди от законодателната му дейност
/бездействие/. Константно в практиката си по чл.290 ГПК ВКС поддържа, че
Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия
на Народното събрание като държавен орган на основание прякото действие
на чл.7 от Конституцията, тогава, когато отговорността й не може да бъде
реализирана по реда на специалния закон, какъвто е ЗОДОВ /в.т.см. решение
по гр.д.№5002/14г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение по гр.д.№1732/19г. на ІV г.о.
на ВКС, решение по гр.д.№4069/19г. на ІV г.о. на ВКС и др./ .
Неоснователни са и останалите възражения на въззивника срещу
материалната законосъобразност на съдебното решение, респ. поддържаните
в производството пред първата инстанция доводи срещу основателността на
предявения иск. Народното събрание е държавен орган, осъществяващ
законодателна власт. Основната му функция е да създава нормативни актове
за регулиране на обществените отношения, а в негова отговорност е тези
актове да съответстват на Конституцията, чиито разпоредби са от
първостепенна важност за управлението на правовата държава, каквато е
Република България. Приемането на противоконституционни такива
представлява нарушение на задължението на законодателната власт да спазва
Конституцията и представлява противоправно деяние от най-висша степен.
Противоправно е и бездействието на законодателния орган да възстанови
правото за отношенията, които са се осъществили в резултат на норма, която
е била прогласена за противоконституционна, тъй като такова задължение му
е вменено с разпоредбата на чл.22 ал.4 от Закона за Конституционния съд,
която е с императивен характер. Последното обосновава неоснователност на
възражението на въззивника,че посочената разпоредба установява единствено
право на преценка на Народното събрание дали следва да предприеме
съответни действия по приемане на нормативни разпоредби, уреждащи
евентуални последици от прилагането на противоконституционния закон, но
не и негово задължение. С приемането на противоконституционния закон
конституционния ред бива нарушен от законодателния орган, който с
продължаващото си бездействие да го възстанови, поддържа това нарушение,
6
а това е несъвместимо с правовата държава. Ето защо докато съществува
накърнения конституционен ред и от това отделните граждани и юридически
лица, засегнати от противоконституционните разпоредби, търпят вреди,
възстановяването на този ред изисква ангажиране на отговорността на
Държавата за обезвреда на общо основание. Тази отговорност, произтичаща
пряко от разпоредбата на чл.7 от Конституцията, е обективна. Наличието на
правоотношение по възлагане на работа между Държавата и законодателния
орган не представлява материално-правна предпоставка за ангажирането й,
доколкото деликтният иск по чл.7 КРБ няма субективен елемент във
фактическия си състав /в т.см. решението по гр.д.№2686/19г. на ІV г.о. на
ВКС/.
Доколкото решението на Конституционния съд има действие занапред,
съгласно разпоредбата на чл.151 ал.2 изр.3 КРБ, при което платеното преди
постановяването му въз основа на противоконституционния закон, чието
действие до този момент се запазва, е на годно правно основание, увреденият
не може да иска връщането му по реда на неоснователното обогатяване.
Предявеният за защита на имуществените му права, накърнени от
противоправното бездействие на държавния орган, иск срещу Държавата за
обезщетяване на всички преки и непосредствени вреди, които са следствие от
него, е не само допустим, но и основателен при наличието на предпоставките
на чл.7 КРБ.
По делото е установено,че в периода 01.01.2014г. – 31.08.2014г. от
приходите на ищеца от продажбата на произведената от него електроенергия
е удържана сумата 30 740,67 лв. въз основа на установени последващо с
конституционното решение противоконституционни разпоредби на ЗЕВИ.
Тези факти осъществяват предпоставките за уважаване на предявения
деликтен иск – наличие на противоправно действие /приемане на
противоконституционни законови разпоредби/ и противоправно бездействие
/неприемане на такива, които да възстановят конституционния ред, като
уредят последиците от вече приложените в правоотношенията
противоконституционни разпоредби/, осъществени от орган на Държавата, за
действията / бездействията на който същата носи отговорност при прякото
приложение на чл.7 от КРБ; настъпили в имуществената сфера на ищеца
вреди, изразяващи се в пропуснати ползи /неполучен от него приход от
7
дейността му в общ размер 30 740,67 лв./ и пряка причинна връзка между
деянието и вредата. Тази вреда подлежи на обезщетяване в размер на
претендираната сума. Неоснователно е възражението за изтекла погасителна
давност. Последната започва да тече, съгласно нормата на чл.114 ал.3 ЗЗД от
10.10.2014г. /датата,към която законодателният орган е следвало да изпълни
задължението си по чл.22 ал.4 ЗКС, доколкото към този момент е завършен
фактическият състав на непозволеното увреждане/. Към датата на
завеждането на исковата молба – 27.12.2018г. давността не е била изтекла.
Поради това предявеният от ищеца срещу Държавата главен иск подлежи
изцяло на уважаване с присъждане на търсената сума,ведно със законната
лихва от датата на завеждане на исковата молба.
В изложения от настоящата инстанция смисъл са разрешенията в
практиката на ВКС по аналогични на настоящия случаи – решение по гр.д.
№3804/19г. на ІV г.о. на ВКС, решение по гр.д.№2377/19г. на ІV г.о. на ВКС,
решение по гр.д.№4474/18г. на ІV г.о. на ВКС, решение по гр.д.№1732/19г. на
ІV г.о. на ВКС,решение по гр.д.№4069/19г. на ІV г.о. на ВКС4662/19г. на ІІІ
г.о. на ВКС и др.
Постановеното от първоинстанционния съд решение, като правилно,
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция в полза на
въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за производството в размер
на 1746 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Не следва
да бъде споделено направеното от насрещната страна възражение за
прекомерност на възнаграждението, доколкото платеното такова в полза на
процесуалния представител на въззиваемия е близко до минималния му
размер, предвиден по Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /1452,20 лв./.
Така мотивиран,Софийски апелативен съд
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА решение №1230, постановено на 13.02.2020г. по гр.д.
№17241/18г. по опи са на Софийски градски съд
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на финансите, гр.
София ул. „Г.С.Раковски“ № 102 да заплати на „Еко Инвест 1“ ООД с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр.София ул.“Бдин“№1 сумата
1746 лв. разноски за производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на основания за допустимост на
касационно обжалване,съгласно чл.280 ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9