№ 1587
гр. Варна, 26.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Ирена Н. Петкова Въззивно гражданско дело
№ 20213100501430 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Енерго-Про Продажби“ АД срещу
Решение № 261076/26.03.2021г. по гр.д. № 13748/2020г. по описа на ВРС,
VIII-ми състав, с което на основание чл. 439 от ГПК е прието за установено
по отношение на въззивника, че Т. К. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна,
ул. ***********, не дължи на „Енерго-Про Продажби” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик”
№ 258, Варна Тауърс – Г, следните суми: сумата 3 423,22 лв. – главница за
незаплатена ел. енергия по фактури за периода 14.01.2011 г. – 18.10.2012 г. по
партида с клиентски № **********, находящ се в гр. Варна, Вилна зона
Варна – Бриз 5; сумата 437,64 лв., представляваща мораторна лихва по
фактури за периода до 31.01.2013 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 14.03.2013
г. до окончателното й изплащане; сумата 77,22 лв., представляваща разноски
по производството за заплатена държавна такса, както и сумата 432 лв.,
представляваща юрисконсултско въъзнаграждение, за които суми е издаден
изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3418/2013 г. по описа на ВРС, ХVIII състав.
Жалбата е основана на оплаквания за недопустимост на обжалваното
решение като постановено по иск, предявен при липса на правен интерес от
1
провеждането му. Излага се, че изпълнителното дело № 20137160401530 по
описа на ЧСИ Н.Г., рег. № 716, образувано въз основа на изпълнителен лист,
издаден по ч. гр. д. № 3418/2013г. по описа на ВРС, е било прекратено на
25.10.2015г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Сочи, че при липса на
висящо изпълнително производство ищецът не притежава качеството на
длъжник по изпълнението, същият не търпи принуда, поради което и не е
налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск по
чл. 439 от ГПК. Твърди, че абстрактната възможност отново да се образува
изпълнително производство, не е основание да се приеме, че е налице интерес
от предявяване на установителен иск, че не се дължи. Отправено е искане за
отмяна на първоинстанционното решение като недопустимо, прекратяване на
производството и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. В
евентуалност моли разноски да се възложат в тежест на ответната страна, на
основание чл. 78 ал. 2 от ГПК. Направено е възражение за прекомерност.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна Т. К. М., в който е изразено становище за неоснователност на
оплакванията срещу постановеното решение, което намира за изцяло
правилно и законосъобразно. Моли за потвърждаване на решението и
присъждане на сторените във въззивното производство разноски.
По предмета на така предявения иск с правно основание чл. 439
ГПК се излагат следните твърдения от страните:
Ищецът М. твърди в исковата и допълнителната молба, че срещу него
е издаден в полза на ответното дружество изпълнителен лист по ч. гр. д. №
3418/2013 г. по описа на ВРС за следните суми: сумата 3423,22 лв. – главница
за незаплатена ел. енергия по фактури за периода 14.01.2011 г. – 18.10.2012 г.
по партида с клиентски № **********, находящ се в гр. Варна, Вилна зона
Варна – Бриз 5; сумата 437,64 лв., представляваща мораторна лихва по
фактури за периода до 31.01.2013 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 14.03.2013
г. до окончателното й изплащане; сумата 77,22 лв., представляваща разноски
по производството за заплатена държавна такса, както и сумата 432 лв.,
представляваща юрисконсултско въъзнаграждение. Въз основа на издадения
изпълнителен лист срещу него е образувано изпълнително дело №
20137160401530 по описа на ЧСИ Н.Г., с рег. № 716 на КЧСИ, с район на
действие – ВОС. Поддържа, че вземането на взискателя за процесните суми е
погасено по давност, доколкото по изпълнителното дело не са предприемани
каквито и да било изпълнителни действия спрямо него. Счита, че
изпълнителното дело е прекратено в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Поддържа, че т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният
2
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване. Посочва, че след настъпилата перемпция взискателят не е
предприел каквито и да било действия срещу него за събиране на вземането
си. Счита, че вземането е погасено по давност още към 25.10.2018г. на осн.
чл.110 ЗЗД. Излага, че има интерес от водене на настоящия иск, за да
установи, че изпълняемото право не съществува.
Ответникът „Енерго-Про Продажби“ АД в срока по чл. 131 ал. 1 ГПК.
Поддържа становище за недопустимост на предявения иск. Не оспорва
обстоятелството, че по образуваното срещу длъжника изпълнително
производство не са извършвани изпълнителни действия. Посочва, че на
25.10.2015 г. поради настъпила перемция същото е прекратено, на основание
чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК, поради което ищецът не притежава качеството
„длъжник по изпълнението“ и за него липсва правен интерес от воденето на
настоящия иск. Излага, че е налице и постановление за прекратяване, поради
което и висящо изпълнително производство, не е налице. Позовава се на
практика на ВКС, съобразно която абстрактната възможност да се заведе ново
изпълнително дело по изпълнителния лист, не е основание да се приеме, че е
налице интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Освен това
излага, че процесният обект на потребление, находящ се в гр. Варна, ул.
„Сирма войвода“ № 9, ет. 3, ап. 5, за който са начислени процесните фактури
и за които вземания в полза на дружеството е издаден процесният
изпълнителен лист, е собственост на друго лице, съгласно вписано
постановление за възлагане на 08.10.2014 г. в Имотния регистър към СВп. По
изложените съображения моли производството по делото да бъде прекратено.
В условията на евентуалност моли разноските по делото да бъдат възложени
в тежест на ищеца, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото към датата на
подаване на исковата молба погасителната давност на вземането е изтекла, но
с поведението си дружеството не е дало повод за завеждане на делото.
ВОС като съобрази изложените в жалбата основания и наведените
възражения, становището на въззиваемата страна в депозирания отговор
на въззивната жалба, както и събраните по делото доказателства, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото не е спорно, а и от изисканото изп. дело дело № 1530/2013 г.
по описа на ЧСИ Н.Г., с район на действие – ВОС, се установява, че срещу
ищеца на 25.10.2013г. е образувано посоченото изпълнително производство
въз основа на издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3418/2013 г. по описа
на ВРС, ХVIII състав.
Видно от материалите по изпълнителното дело, е поискано цялостно
3
проучване на имущественото състояние на длъжника, като на последния е
връчена покана за доброволно изпълнение, получена редовно по реда на чл.
46, ал. 1 ГПК на 17.11.2013 г. Изготвени са съответните справки и е получена
информация за притежаваните от длъжника моторни превозни средства. Няма
данни за наложени запори върху тях. Няма данни за налагани възбрани. След
извършване на справките не са извършвани никакви други изпълнителни
действия. Молба за прекратяване на изпълнителното дело е подадена от
взискателя- въззивник в настоящото производство на 14.12.2020г., т.е. след
подаване на иска по чл.439 ГПК от М.. Искът е бил предявен на 28.10.2020г.
Изпълнителното дело е било прекратено на 20.01.2021г. с Постановление от
същата дата на осн. чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Изложеното в жалбата основание за въззивно обжалване на решението
е неговата недопустимост поради липса на правен интерес от предявения иск.
Настоящият състав намира, че наведените в жалбата възражения по
недопустимост на съдебния акт са неоснователни.
Предявеният иск с правно основание чл.439 ГПК ищецът мотивира от
една страна, с настъпване на перемпцията по чл.433 ал.1 т.8 ГПК, а от друга- с
погасяване на вземането поради изтичане на давност. Ответникът не е оспорва
настъпването на перемпцията, поради което и доколкото прекратяването е
настъпило по право с изтичане на двегодишния срок, счита, че не е налице
интерес от предявяване на иска. Съдът не споделя горните съображения.
Независимо, че настъпването на перемпцията по чл.433 ал.1 т.8 ГПК е по
право с изтичане на предвидения в нормата двегодишен период от
извършване на последното изпълнително действие, то доколкото не е налице
прекратяване на изпълнителното производство с влязъл в сила акт на
съдебния изпълнител към момента на сезиране на съда с иск по чл.439 ГПК,
то и съставът приема, че за ищеца е налице интерес да отрече правото на
принудително изпълнение за събиране на процесното вземане.
В този смисъл е и практиката на ВКС, цитирана и от първата
инстанция. /определение № 513/24.11.2016 г. по ч. т. д. № 1660/2016 г. по
описа на ВКС, I т. о. и в определение № 410/20.09.2018 г. по ч. гр. д. №
3172/2018 г. по описа на ВКС, IV гр. о./ Съобразно тази практика,
установителен иск, че вземането, за което е издаден изпълнителен лист, е
погасено, е допустим и то независимо дали за събирането на това вземане има
висящо изпълнително производство. Наличието на изпълнителен титул,
обуславящ възможност за принудително изпълнение, предполага
възможността за отричане на правото на такова принудително изпълнение.
Цитираното от въззивника Определение №66/12.12.2018г. по ч.гр.д.
№4770/2017г. по описа на ВКС е неотносимо към спора, доколкото същото
въобще не разглежда въпроса за допустимостта на установителния иск, а
основателността на претенцията за разноски при признание от ответника.
4
По изложените съображения, настоящият състав намира, че доколкото
в полза на въззивника е налице изпълнителен титул, който не е обезсилен, за
въззиваемата страна безапелационно е налице интерес да отрече правото на
въззивника въпреки наличния изпълнителен лист да предприеме
принудително изпълнение. Ирелевантни за наличието на този интерес от
отричане на правото на принуда са обстоятелствата дали взискателят е
предприел принудителни действия по изпълнителното производство, дали в
правната сфера на длъжника са настъпили реални вреди, дали съществува
възможност такива вреди да настъпят /от спиране на захранването напр./
Искът по чл.439 ГПК, предявен от ищеца М., е допустим и
възраженията във въззивната жалба в обратния смисъл са неоснователни.
Решението и валидно и допустимо. По отношение на неговата правилност не
са наведени никакви възражения в жалбата, поради което и съдът, намира, че
решението на ВРС следва да бъде потвърдено.
На осн. чл.78 ал.1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати
направените от въззиваемата страна разноски в производството.
Възражението по чл.78 ал.2 ГПК, че разноски не се дължат от ответника,
съдът намира за неоснователно. За да бъде приложима цитираната правна
норма е необходимо наличието на две предпоставки- ответникът с
поведението не е дал повод за завеждане на делото, както и признание на
иска. Съдът намира, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане
на иска по чл.439 ал.1 ГПК. Искът е предявен на 28.10.2020г. при наличие на
висящо изпълнително производство въз основа на изпълнителен титул,
титуляр по който е ответното дружество. Искането за прекратяване на
изпълнителното производството е депозирано до ЧСИ от ответника едва на
08.12.2020г., т.е. след иницииране на производството по чл.439 ГПК. Предвид
горното и ирелевантно е изразеното от ответника в отговора становище, че не
оспорва настъпилата перемция, тъй като въпреки признанието с поведението
си, поддържайки висящо изпълнителното производство, ответното дружество
е дало повод за завеждане на делото. Двете предпоставки по чл.78 ал.2 ГПК
следва да са налице кумулативно, за да бъде уважено възражението. В случая
не е така. Затова и разноските следва да бъдат присъдени по реда на чл.78
ал.1 ГПК в полза на въззиваемата страна. Претендирани са разноски в размер
на 550 лв. по реда на чл.38 ЗАдв. Направено е възражение за прекомерност.
Съдът намира същото за неоснователно предвид цената на иска и
разпоредбата на чл.7 ал.2 т.2 Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съобразно която предвиденият минимум за
адвокатска защита /който не е абсолютен/ при цена на иска от 4 370 лв.
възлиза на 536 лв. Възражението по чл.78 ал. 5 ГПК е неоснователно.
Приложено е договор за правна помощ, съобразно който въззиваемата страна
Т.М. е възложил на адв. Р.Д. да изготви писмен отговор по въззивната жалба
и да го представлява във въззивната инстанция. Посочено е, че на основание
чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв. въззиваемият няма да заплати възнаграждението, а то ще
5
се претендира директно от въззивника. Предвид горното и въззивното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. Д. сума в размер на 550
лв.- възнаграждение за осъщественото представителство.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261076/26.03.2021г. по гр.д. №
13748/2020г. по описа на ВРС, VIII-ми състав.
ОСЪЖДА „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик” №
258, Варна Тауърс – Г, да заплати на адв. Р.Д., Адвокатска колегия – гр.
Варна, със съдебен адрес: гр. Варна, **********, сумата 550 лв. /петстотин
и петдесет лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказване на
правна защита и съдействие на Т. К. М., ЕГН **********, по в. гр.д.
№1430/21г. по описа на ВОС и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6