№ 196693
гр. София , 25.11.2020 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ в закрито заседание на
двадесет и пети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Б.Д.В
като разгледа докладваното от Б.Д.В Частно гражданско дело №
20201110144618 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Съдът е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
подадено от “К. срещу Н. М. М. за няколко суми по договор за потребителски кредит №
/номер/, сключен на 08.11.2019 г., сред които 330, 71 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, и 105 лв., представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране.
С оглед разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК в актуалната редакция на закона,
приета с ДВ, бр. 100/2019 г., както и разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът е длъжен
да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, както и за
наличието на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да отхвърли
заявлението при наличие на такава клауза или при обоснована вероятност за това /в този
смисъл определение № 974 от 7.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II ТО/.
Съгласно мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл.
9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона или на добрите нрави. Това ограничение се отнася както за гражданските
сделки, така и за търговските сделки по силата на чл. 288 ТЗ и за неговото спазване съдът
следи служебно, в т.ч. при искане за присъждане на неустойка. В разглеждания случай се
претендира неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение,
изразяващо се в осигуряване на двама поръчители. По същество описаната претенция за
неустойка излиза извън присъщите й функции и се явява нищожна, поради противоречие с
добрите нрави. Същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по
вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер
без да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по
заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не
го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е разгледана в цитираното по-горе
тълкувателно решение, в което е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна,
ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Обстоятелствата, обуславящи възникването на
задължение за заплащане на посочената неустойка, водят до извод, че с нея се цели постигане
1
на забранен от закона правен резултат, като тя води до неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на длъжника, тъй като длъжникът изначално е изправен пред
невъзможността да изпълни задължението, чието изпълнение обезпечава неустойката.
Отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер
на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението
на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат
вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са че вземането няма да
бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и
иск за реално изпълнение, което е недопустимо.
Съдът намира също така, че задължението за заплащане на разноски и такси за
събиране на просрочени задължения също представляват вид неустоечни задължения, тъй
като се пораждат от неизпълнението на главните задължения на кредитополучателя да върне
на падежа предоставената му в заем сума и целят обезпечаване на вредите от забава в тяхното
изпълнение. Допълнителните такси и комисионни, които кредиторът може да събира във
връзка с договора за потребителски кредит по чл. 10а, ал. 1 ЗПК, имат за цел да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит. Тези допълнителни услуги обаче са различни от
основната услуга по предоставяне на кредита, а отделно от това следва да се посочи, че
съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия,
свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на
кредита, както и да събира повече от веднъж такса за едно и също действие.
Следователно клаузите в договора за кредит, на които заявителят основава посочените
по-горе вземания, противоречат на чл. 33, ал. 1, чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, които
ограничават отговорността на потребителя, поради което са нищожни. С оглед на изложеното
заявлението следва да бъде отхвърлено за описаните суми, както и за държавна такса за
разликата над 17, 69 лв. до пълния дължим размер от 26, 40 лв. и за адвокатско
възнаграждение за разликата над 368, 48 лв. до пълния дължим размер от 550 лв.
За останалите претендирани суми следва да бъде издадена заповед за изпълнение.
Така мотивиран съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. №
9005872/16.09.2020 г., подадено от “К. срещу Н. М. М. , в частта, с която се иска издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните вземания по договор за потребителски
кредит № /номер/, сключен на 08.11.2019 г.: 330, 71 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, и 105 лв., представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране, както и за държавна такса за разликата над 17,
69 лв. до пълния дължим размер от 26, 40 лв. и за адвокатско възнаграждение за разликата
над 368, 48 лв. до пълния дължим размер от 550 лв.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2